Завоевателят

57

Лагерът на саксонците беше в една скрита долина на около петнадесет мили от Елфгар.

На двадесет и девети септември имаше новолуние и тъмната нощ обещаваше сиво, забулено от облаци, утро. В лагера цареше пълна тишина. Никой не говореше, не се виждаше нито един запален огън. Ала твърде малко мъже можеха да спят спокойно в нощта преди битката.

— Даже времето е на наша страна — проговори тихо Моркар.

Едуин не отговори. Братята седяха един до друг на едно паднало дърво и се вслушваха в шумовете на нощта — цвъртенето на щурците, грозния вик на една сова, воя на самотен вълк в далечината.

— Ние ще победим, Едуин — продължи Моркар и във въодушевлението си забрави да понижи глас. — Настъпи моментът да си върнем онова, което ни принадлежи. Чувствам го!

Едуин се усмихна едва-едва.

— Бет знае какво трябва да направи — зашепна отново Моркар. — Ще отвори тайната врата малко преди разсъмване. Аз ще вървя начело на хората си. Никой няма да ни усети. Ще минем през стената, преди да са успели да обявят тревога.

Едуин сложи ръка на рамото на брат си.

— Прав си. И аз имам чувството, че този път боговете ще бъдат благосклонни към нас.

Сейдри чакаше.

След нощта, когато се нахвърли върху нея като изгладнял вълк и я взе студено и жестоко, Ролф не беше дошъл нито веднъж. Но Сейдри всяка нощ се надяваше и чакаше. Щом той все още я желаеше, тя имаше шанс, макар и съвсем малък, и нямаше да го изпусне. Щяха да се любят и тя щеше да му покаже колко дълбоки бяха чувствата й към него, колко съжаляваше за предателството си и колко силна беше любовта й.

Беше ужасно болезнено любимият й да се отнася с нея като с курва, но едновременно с това тя осъзна, че трябва да приеме спокойно заслуженото наказание. Макар че той я мразеше, тя го обичаше; да лежи в прегръдките му, за нея не беше наказание, макар че той беше несправедлив и жесток. Тя беше оставила в сърцето му огромна зееща рана и той се опитваше да я скрие зад гнева и омразата. Сейдри страдаше безмерно от несподелената си любов, но не го излъга, когато му каза, че никога няма да го намрази.

А би трябвало да го мрази! Не можеше да обича човек, който се отвращаваше от нея. Това беше безнадеждно начинание. Но тя не можеше другояче — не можеше да го отблъсне. Дано само дойдеше отново при нея!

Тази нощ ставаше нещо странно. Въпреки късния час Сейдри седеше на сламеника си напълно будна и напрегната. В замъка цареше мъртвешка тишина, но тя усещаше надигащо се зло… предстояща беда. Обви с ръце коленете си и се загледа с невиждащи очи във вратата. Стаичката й беше слабо осветена от пламъчето на единствената свещ. Ролф, къде си? Ела при мен!

Когато любимият й наистина влезе и се запъти към нея с енергични крачки, тя изпита радост и страх едновременно. Лицето му беше затворено, очите студени като лед. Дали беше дошъл отново да потърси облекчение при нея, да я унижи? Дали тя щеше да успее да смекчи сърцето му? Сейдри застана трепереща пред него.

— Радвам се, че дойдохте отново при мен, милорд — проговори нежно тя. — Вложи всичките си чувства в тези думи и в погледа си.

Нещо светна в очите му.

— Да не мислиш, че ме е грижа? — попита подигравателно той. Изсмя се и я притегли към себе си. — Вече ми омръзна да се търкалям на сламеника, курво. Покажи ми нещо ново.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво искате?

— Покажи ми някой нов номер — изръмжа той.

Сейдри сведе очи, за да скрие сълзите си. Никога нямаше да победи омразата му. Никога. Но не можеше току така да се откаже от надеждите и мечтите си.

Той нададе дрезгав вик и пъхна в ръката й члена си, силно възбуден и щръкнал чак до пъпа. Сейдри започна да го милва с растящо отчаяние. Нали се беше молила на небето да й го изпрати? Защо болката разкъсваше сърцето й? Трябваше да бъде силна! И тогава усети, че той реагираше на милувките й, чу кратки, накъсани сладостни стонове и вдигна поглед. Ролф беше затворил очи, лицето му беше потъмняло, опънато от напрежение. Заля я гореща вълна. Колко го обичаше!

— Ролф — прошепна нежно тя.

По лицето му пробяга кратка тръпка, но той не отвори очи. Тя се облегна на стената, вдигна едното си бедро и го обви около кръста му. Това беше достатъчна подкана. Ролф я вдигна високо във въздуха, блъсна я грубо в стената и заби члена си дълбоко в утробата й. Учудването й нарасна, когато той я зацелува диво и страстно, за първи път след предателството й. Сейдри нададе вик, наполовина хълцане, наполовина ликуване, и отговори на целувката с безумна жажда. Двамата се съединиха в безкрайна целувка. И докато хълбоците им се триеха в ритъма на страстта, езиците им кръжаха в отчаяния танц на екстаза. Тя го обичаше. Обичаше го безмерно.

— Ролф! — изпъшка тя, когато екстазът я отнесе във вечността на безумни спирали и я тласна към експлозията. — Ролф, Ролф!

Той я остави на пода и Сейдри прочете в очите му нещо, което нямаше нищо общо с омразата и отвращението. Изведнъж той я вдигна на ръце и я отнесе на сламеника. Сърцето й се сви от болка.

— Искам да видя тялото ти, вещице — проговори той и в гласа му нямаше и следа от подигравка.

— Какво има? — попита тя. Обзе я тревога, сетивата й се изостриха. Нещо не беше наред, тук ставаше нещо особено! Ролф не обърна внимание на протеста й. Смъкна ризата от гърба й, спря поглед върху гърдите, после се спусна към корема и дългите бедра. Ръката му помилва нежната кожа.

— Какво има? Какво става тази нощ в замъка? — Гласът й трепереше от страх.

Ролф и този път не отговори. Не можеше да свали поглед от вълнуващите се гърди. Ръцете му се вдигнаха да ги погалят. Сейдри се вцепени. Сигурно ще разбере, че съм бременна, каза си тя. Не я беше виждал гола цели шест седмици.

Той се наведе със стон над нея и засмука зърното на гърдата й като изгладняло кърмаче. Сейдри се отпусна. Ролф отново проникна в нея, този път меко и нежно. Ръцете му се заровиха в косата й. Сейдри отново се насълзи, този път от щастие. Той бе проявил нежност към нея! Устата му се плъзгаше по шията й, галеше бузите и ушите. Ръцете му бяха навсякъде, играеха върху тялото й, сякаш изпълняваха безмълвна мелодия. Той се надигна на колене, без да изважда члена си от утробата й, вдигна я към себе си и започна да милва влажната плът на мястото, където телата им се сливаха.

Сейдри го гледаше опиянена. Той беше свел поглед към пръстите си, които играеха на входа на утробата й, после вдигна глава и я погледна в очите. Пламтящата страст в погледа му я поведе към тръпките на екстаза.

Ролф вече не бе затворническият надзирател, нейният мъчител, той бе единственият й любим. Ръцете му я прегръщаха, той се движеше ритмично в нея, устата му владееше нейната. Отново и отново я водеше към тръпнещо разтоварване, а накрая се изля в нея.

Сейдри го притисна към себе си и започна да милва мокрия от пот гръб. Той я беше любил, сякаш Кавлидок не съществуваше. Дали тя можеше да се надява, че това означаваше нещо? Дали имаше право да се надява?

Ролф се отдели от нея, претърколи се по гръб, сложи ръка върху очите си и изпъшка тежко.

Тя го гледаше и сърцето й преливаше от щастие и надежда. Господи, колко беше красив, златнорус и силен, съвършено езическо божество. Ала когато той стана, без да я удостои дори с поглед, надеждата й угасна и се превърна в пепел. По време на любовната игра се беше освободил от дрехите си с нейна помощ и сега се облече бързо с гръб към нея.

— Милорд?

Ролф се обърна към сламеника. Лицето му беше кораво и студено, изпълнено с презрение. А тя, глупачката, се беше надявала никога вече да не види този израз. Очите бяха станали тесни цепки, устата се разкриви в самодоволна усмивка. Сейдри закърши ръце.

— Милорд? — повтори с треперещ глас тя.

— Ако имаш да кажеш нещо, слушам те — подкани я с леден глас той.

Значи я мразеше, както и преди. Никога нямаше да й прости. Думите на Гай отекнаха в главата й. „Той има много строги представи за дълг и вярност. Никога няма да ти прости предателството.“ Освен това Гай беше казал, че господарят му не е от мъжете, които могат да обичат една жена. Тя беше глупачка, защото го обичаше, жалка, нещастна глупачка! Сейдри преглътна мъчително.

— Какво става? Защо в замъка цари мъртвешка тишина?

Мъжът се усмихна злобно.

— Ти май искаш отново да извършиш предателство! Да не мислиш, че като се позабавлявах с теб, ще ти разкрия тайните си? — Смехът му отекна болезнено в ушите й. — Ама че си глупава!

Сълзи замъглиха погледа й и едва разбра какво й каза той.

— Каквото и да се случи утре, помни, че ти е забранено да напускаш тази стая.

Сълзите й потекоха неудържимо, тя извърна лице и не се постара да вникне в смисъла на думите му. Ролф добави съвсем тихо:

— Няма да ти се случи нищо лошо, Сейдри. — Но тя изобщо не чу последните му думи.

Усещаше само безмерно отчаяние, от сърцето й капеше кръв. През цялото време си задаваше ироничния, но и глупав въпрос, как е възможно сърцето й да се разкъса за втори път.