Завоевателят

59

— Ще дойдеш ли, господарке? — попита страхливо старата жена.

Сейдри се уви в дебелата наметка. Беше в началото на януари и миналата нощ силната снежна буря почти бе засипала уелското село Левелин. Сейдри едва разбираше келтския диалект на жителите му, но вече бе свикнала с това изречение. Веднага щом разбраха, че гостенката им е опитна лечителка, селяните започнаха да я викат при болни и родилки.

— Разбира се, че ще дойда — отговори тихо тя.

Измършавялата сивокоса старица огледа красивата саксонка и отново, подобно на всички свои съселяни, изпита учудване от тихата тъга в очите й. Защо тази хубава млада жена беше постоянно тъжна? Никой не знаеше откъде е дошла. Един ден Херуорд я доведе и я настани в къщата на братовчед си, след което отново потегли на война. Жената бе в напреднала бременност, тялото й се издуваше под широките одежди, гърдите й бяха пълни и тежки. Дясната й очна ябълка, която понякога се изкривяваше навън, в началото плашеше селяните, но с времето свикнаха. Вече всички знаеха, че жената е добра и отзивчива. А Херуорд беше техният герой; дори само заради това жената, която носеше под сърцето си неговото дете, заслужаваше да бъде приета. Мъжът й трябва да се върне при нея по-скоро, каза си с лека усмивка старата жена, може би тогава тъгата й ще изчезне.

Сейдри влезе в къщурката на старицата, намаза с мехлем гърдите на съпруга й, който страдаше от пристъпи на тежка кашлица, приготви му силен чай и получи за труда си парче хляб и парче пушен говежди език.

Когато тръгна обратно към изкривената от вятъра къщичка, която обитаваше, в гърлото й беше заседнала буца.

Тя се уви по-плътно в наметката и се намръщи от болките в гърдите. Вече беше в седмия месец и се чувстваше тежка и тромава. Дали някога щеше да види отново родината си?

Знаеше, че няма смисъл да мечтае за неосъществимото.

Вечерта след битката Херуорд й разказа какво се е случило: Моркар загинал, Едуин бил взет в плен. Алби предал братята й. Сейдри плака седмици наред за Моркар, красивия, синеок, смел и толкова весел Моркар. Колко жестока беше съдбата. Най-добрите си отиваха твърде рано от живота. Едуин бил откаран в Йорк и осъден на доживотен затвор. След коледните празници Уилям и армията му щели да напуснат Уестминстър и пленникът щял да бъде отведен в Лондон. Слава богу, че бе жив.

Сейдри често се питаше дали ще го види отново.

Тя не можеше да се върне в Елфгар. Там я очакваше същата съдба като на брат й — пожизнен затвор. Въпреки това болезнено копнееше да види отново Ролф и беше готова да си събере багажа и да тръгне пеша към Елфгар. Какво от това, че щяха да я затворят отново в онази тясна стаичка — нали щеше да бъде близо до него!

Но той я мразеше. Ако я обичаше, нищо нямаше да я спре да се върне при него. Ако я обичаше, щеше да си иде в Елфгар и да влезе доброволно в затвора. Даже ако той щеше да идва при нея веднъж в седмицата или дори в месеца, тя бе готова да пожертва свободата си. Но той никога не я бе обичал. Както й каза веднъж Гай, Ролф не можеше да обича. А след като тя го бе предала, той я бе намразил. Затова трябваше да остане в това далечно село.

Един ден, когато остарееше и побелееше, когато синът й станеше мъж, тя щеше да го изпрати при норманина като прощален подарък, като доказателство за искрена и дълбока любов.

Ролф спря коня си на хълма, под който се гушеше селото Левелин, и огледа разсеяно разпръснатите в долината къщурки, покрити със слама. От покривите се издигаше дим, небето беше сиво, забулено от облаци. Скоро отново щеше да завали сняг. Сърцето му биеше с такава сила, че едва дишаше.

Седмици наред я беше търсил.

Най-после я намери.

Веднага след като битката за Елфгар беше решена в полза на норманите, Ролф отиде в стаичката на затворницата. Втълпяваше си, че иска само да провери дали не й се е случило нещо. Ала истинската причина беше постоянната му потребност да я вижда, да бъде близо до нея. Никога преди това не беше изпитвал такава силна нужда от любовта й. Само Сейдри можеше да му помогне да преодолее болката от смъртта на Гай. Само тя можеше да го прегърне с безкрайна нежност и да го утеши.

Изчезването й го доведе почти до лудост.

Когато видя отворената врата на стаята й, Ролф веднага разбра, че е станало нещо непоправимо. Въпреки това обиколи целия замък, викайки името й, но никой не се отзова. Най-после високопоставеният пленник му съобщи за бягството й. Ролф и Едуин стояха един срещу друг и се гледаха враждебно, Ролф беше толкова гневен и обезумял от болка, че не беше в състояние да произнесе нито дума. После си припомни, че се беше отнесъл към нея като към най-вулгарна уличница, и разбра, че няма право да я обвинява за бягството й. Дни наред ходеше с увиснали рамене и сведена глава. Сейдри си беше отишла. Не го искаше повече.

Думите й отекваха в съзнанието му. „Аз те обичам“ — беше казала тя. Дали беше искрена? Дали съществуваше искрица надежда, че тя ще му прости, след като той се бе отнесъл към нея с безумна жестокост? Той разбра, че копнее отчаяно не само за тялото, но и за любовта й. Той не можеше да живее без Сейдри, без вярата, че тя го обича. Тогава се запита дали и той я обичаше.

Въпросът го разтърси до дън душа. Дотогава любовта бе само красива дума за животинската похот, от любов страдаха само слабоумните и жените. Той не бе слаб, не бе глупак, но не можеше да живее без нея. Ако това бе любов… значи той бе попаднал под властта й.

Решението му беше твърдо. Сейдри беше само негова. Той трябваше да си я възвърне, затова щеше да тръгне да я търси и да я намери. И никога повече нямаше да й позволи да го напусне. Нямаше да я държи повече като затворница. Щеше да я носи на ръце, да я обсипва с внимание и любов и тя никога вече нямаше да си помисли, че би могла да го изостави. Той беше в състояние да го направи и щеше да го направи, защото беше мъж с желязна воля. Първо обаче трябваше да я намери и да я убеди да се върне при него, защото не можеше да приложи насилие. Щеше да я помоли за прошка: Той, който никога не беше молил за каквото и да било.

За да я намери, трябваше да разбере къде се криеха бунтовниците. Работейки систематично и последователно, той изгради цяла мрежа от шпиони и накрая успя да изпрати послание на Херуорд. Естествено Будният се поколеба дали да се срещне с него, но Ролф му предложи мир и приятелство и подсигуряване на североизточната граница. Херуорд се съгласи, но когато се срещнаха, категорично отказа да му разкрие къде живееше Сейдри.

— Ти искаш да си възвърнеш пленницата, нали, норманино? — попита подозрително той. — Или я искаш като любовница?

— Тя ми принадлежи — отговори честно Ролф. — Но не се тревожи, ще се отнасям добре към нея. Тя е затворница на крал Уилям, но аз ще се погрижа нищо да не й липсва. — Сините му очи заблестяха опасно. — Нищо няма да ми попречи да я намеря.

Мъжете постигнаха съгласие. Ролф освободи един от най-добрите воини на Херуорд, който беше пленен в битката за Елфгар, а Херуорд му каза къде е скрил Сейдри.

Ролф нареди на рицарите, които го придружаваха, да чакат връщането му на хълма, пришпори коня си и препусна по изровената пътека. Видя самотна женска фигура пред една къщурка и веднага я позна, макар че тя беше на доста голямо разстояние от него и беше увита в дълга вълнена наметка; дебелата плитка на гърба й блестеше като току-що разпален огън. Струваше му огромно усилие да не загуби самообладание. Искаше да я грабне в обятията си, да я притисне с все сила до себе си и да я задуши с целувки. Но стисна здраво зъби и се запъти бавно към нея.

Сейдри хвърли поглед към непознатия ездач и замръзна.

— Милейди — поздрави учтиво Ролф, — позволяваш ли да поговоря с теб? — Това беше въпрос, не заповед.

Сейдри го погледна с разширени от ужас очи, вдигна ръка към лудо биещото си сърце и се олюля. Боеше се, че ще припадне. Наистина беше той, величествен на седлото на могъщия си жребец, замайващо красив, златокос и пращящ от сила като езическо божество. Тя примигна няколко пъти, за да спре напиращите сълзи.

— Милейди? — попита несигурно Ролф. Погледът му се плъзна по натежалите гърди, спря върху издутия корем и се впи в теменуженосините очи.

— Вие… — Тя преглътна. — Вие дойдохте, за да ме отведете отново в затвора, нали, милорд? — Сълзи задавиха гласа й.

Ролф се метна от седлото и стисна здраво юздите.

— Аз съм затворникът — отговори дрезгаво той. Погледът му я пронизваше. — Ти си завладяла сърцето ми без остатък, Сейдри.

Тя го погледна невярващо и стисна до болка ръце.

— Какво казахте?

— Искам да се върнеш при мен — отговори с пресекващ глас той. Погледът му падна отново на корема й. — Сейдри, ти носиш моето дете под сърцето си, нали?

— Нима би могло да бъде на друг мъж? — Устните й затрепериха. Не знаеше дали да плаче, или да се смее.

— Моето дете. — Ролф преглътна тежко и пое въздух. Ликуващото щастие се бореше с несигурност, страх и желание. — Аз не мога да те принудя да се върнеш, Сейдри… Но те питам: можеш ли да ми простиш? Можеш ли да ми простиш и да се върнеш с мен в Елфгар?

— Ти ме молиш за прошка? — попита невярващо тя.

Ролф се отпусна на едно коляно.

— Да.

Сейдри повярва, че сънува. Той беше дошъл, коленичи пред нея и я помоли за прошка.

— Нямам какво да ти прощавам, милорд — проговори нежно тя и по страните й потекоха радостни сълзи.

Ролф се надигна.

— Твоето великодушие винаги ме е поразявало — прошепна дрезгаво той.

Тя докосна лицето му.

— Аз те обичам.

Той затвори очи и простена задавено. После внимателно я взе в прегръдката си и я притисна към мощната си гръд.

— Не мога да живея без теб — прошепна в ухото й той. — Не мога. Ако това е любов, значи съм завинаги твой.

Сейдри се отпусна в обятията му и вдигна поглед към лицето му. Очите му бяха влажни. Тя не посмя да отбележи това обстоятелство и се усмихна през сълзи.

— Ако не знаеш как да живееш с любовта, аз с радост ще те науча, милорд — прошепна страстно тя.

Ролф се усмихна несигурно.

— Ти си чудесна учителка и аз знам, че можеш да ме научиш на всичко, Сейдри. — Гласът му беше тъмен и мек като кадифе. — Научи ме да те обичам. Научи ме… сега.

Тя взе красивото му лице между двете си ръце и го целуна с цялата нежност и любов, която се бе насъбрала в сърцето й. Целувката стана страстна. Той я привлече към себе си и когато усети набъбналата му мъжественост, тя се разсмя и разплака едновременно.

— Това е знак за любовта ми — прошепна той и отново я целуна.

Двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към къщичката, в която живееше Сейдри. В ниската мрачна стаичка Ролф я прегърна и трескаво потърси устата й. Сейдри потрепери и се сгуши в него.

Той я положи върху тясното легло и я разсъблече. Пръстите му милваха с обожание лицето, гърдите и бедрата й. Издутият корем го възхищаваше.

— Толкова си красива, Сейдри — шепнеше възбудено той. — И красотата е не само в тялото ти. — Той я погледна дълбоко в очите. — Красотата идва от душата ти.

— Колко хубаво го каза — прошепна през сълзи тя.

В очите му светнаха предателски искри.

— В теб расте детето ми — проговори задавено той, докато ръката му бавно се плъзгаше по корема. После се поправи: — Нашето дете.

Сейдри се засмя с преливащи от любов сърце. Той се наведе и зацелува пълните й гърди, после се спусна към корема. Когато стигна до тъмния триъгълник, тя се възпротиви.

— Какво правиш там, милорд?

— Ролф — поправи я той, разтвори бедрата й и отново я зацелува. Този път езикът му се потопи дълбоко в нея. Сейдри простена.

— Обичам те — изрече сериозно той и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

Сейдри се засмя доволно. Той щеше да се научи да я обича, вече се учеше. Ала усмивката й изчезна, когато той сведе глава и продължи да я милва с ръце и устни. Езикът му затанцува около малката твърда перла, нежно я засмука в устата си. Сейдри извика и в тялото й избухна гръм. Облекчението дойде със силни спазми. Когато екстазът отшумя, той се потопи дълбоко в нея.

— Никога вече няма да си помислиш да ме напуснеш — прошепна до ухото й той и се задвижи в бърз ритъм.

— Но аз никога не съм имала желание да те напусна — възрази тя. Оттук нататък думите бяха излишни. Останаха само докосванията, целувките, съединените тела, които се движеха в единен ритъм, докато дойде мигът на екстаза.

— Ще се върнеш ли при мен? — попита след часове Ролф.

Сейдри стоеше до огнището и разбъркваше яденето. Тя го погледна през рамо, видя несигурността в очите му и сърцето й преля от любов към този силен, горд мъж, който се учеше да моли, не да заповядва. Под желязната си броня той беше мъж от плът и кръв, с голямо сърце и отворена душа.

— Да. Аз те обичам, Ролф.

Той се усмихна щастливо и отново я прегърна.

— Аз се нуждая от любовта ти, Сейдри — призна той. — Не мога да живея без нея.

Тя го погледна дълбоко в очите.

— Значи ли това, че ми прощаваш за Кавлидок?

— Да — отговори той. — Ти обичаш родината си, както аз обичам своята.

Погледите им се потопиха дълбоко един в друг. Колко много непроизнесени, тревожни мисли се преливаха от единия към другия.

— Трябва да си поговорим — каза сериозно Ролф, взе ръката й и я отведе до масата. — Жалко е — започна той, — че аз съм норманин, а ти саксонка. Но ти въпреки това ме обичаш.

Тя разбра. Никога нямаше да се умори да го уверява в чувствата си.

— Да, обичам те.

Той се усмихна и продължи:

— Много съжалявам, че Моркар трябваше да загине, а Едуин попадна в кралския затвор. Но поне е жив. Ще ме приемеш ли като господар на Елфгар, Сейдри?

— Да, ще го направя. — Тя изпитваше тъга и щастие едновременно. — Има неща в живота, които не зависят от човешката воля. Аз тъгувах дълго за Моркар и никога няма да престана да мисля за Едуин. Но аз те обичам, Ролф, и никога вече няма да те предам.

— Знам. — Той се поколеба. — Сейдри, има нещо, което трябва да знаеш. Ако се върнеш с мен, и занапред ще живееш като кралска затворница. Не мога да променя положението ти. Ще се опитам да говоря с Уилям, но се боя, че той няма да изневери на принципите си. Кралят не прощава държавната измяна. Ако се върнеш с мен… — Ролф пое дълбоко въздух, — ще останеш под мой надзор.

— Разбирам — отбеляза равнодушно тя.

— Никога няма да ти причиня болка — увери я енергично той. — Ще те защитавам с живота си. Никой и нищо не е в състояние да ме отдели от теб. Кълна ти се. Ти ми принадлежиш. А това означава, че всичко мое е и твое, че ще бъдеш под моя закрила до края на живота ми. Разбираш ли?

— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Аз ще се върна с теб в Елфгар, защото там е моят дом. Даже ако не ми беше казал всичко това, пак щях да се върна с теб. Не мога да живея без теб.

Той се усмихна, целуна ръката й и я погледна дълбоко в очите.

— Иска ми се да можехме да се оженим — неочаквано рече той.

Тези прости думи означаваха за нея повече от най-тържествената клетва! Тя сведе очи и се опита да задържи сълзите си.

— Ти ме ласкаеш — прошепна едва чуто тя.

— Знаеш, че това не е възможно, въпреки че Алис бе заточена в един френски манастир и никога няма да се върне — обясни глухо той, вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Да, знам.

— Но в сърцето ми — продължи той, впил поглед в теменуженосините очи, — ти си моята съпруга.

Нищо не можеше да я направи по-щастлива.

— Никога не приех Алис като своя съпруга — прибави той. — Ти ме познаваш. Аз дарявам сърцето си само веднъж. Предлагам ти закрилата си, верността и… — Той се поколеба и се изчерви.

Сейдри стисна ръката му.

— Как може мъж като теб да се страхува от една толкова хубава дума? — попита шеговито тя, макар че в очите й блестяха сълзи.

Ролф се усмихна криво.

— Ти имаш любовта ми, Сейдри, имаш я завинаги. В сърцата си сме мъж и жена, а се надявам, че и пред бога.

Сейдри седна в скута му и го прегърна. Той скри лице на гърдите й. Тя зарови пръсти в косата му, целуна русите къдрици, засмя се и отново се разплака. Никога през живота си не беше изпитвала такова щастие. Той беше нейният съпруг, Ролф дьо Варен, Ролф Безмилостният, горд и могъщ и преди всичко човек на честта. Току-що й беше дал всичко, за което беше мечтала, всичко, което притежаваше. Подари й сърцето и любовта си.

— Приемам с голяма радост, милорд — прошепна тя и той я притисна нежно до гърдите си.