58

Саксонците бяха скрити зад последните дървета на гората. От другата страна на рова беше тайната вратичка в крепостната стена. Шестдесет мъже клечаха на земята, никой не се помръдваше, никой не издаваше звук. В последния час преди зазоряване цареше черен мрак. Моркар пропълзя към брат си.

— Време е — проговори с твърд глас Едуин.

Моркар се усмихна, очите му засвяткаха въодушевено. Братята се прегърнаха сърдечно. Едуин се отдръпна пръв. Моркар се ухили.

— Скоро започваме — прошепна той. — Но къде е Алби?

— Тук — отговори мъжки глас и Алби се измъкна от храстите.

Едуин удари двамата по гърбовете.

— Бог с вас! — прошепна с надежда той.

Моркар стисна ръката му.

— Напред към победа! — Той хукна да бяга през откритото поле, следван по петите от Алби. Двамата скоро бяха погълнати от черната нощ.

Щом стигнаха до рова, който заобикаляше замъка, Алби подаде на Моркар края на въжена стълбичка. Моркар навлезе в студената вода, изкриви лице, но смело се потопи и заплува към другия бряг. Щом стигна оттатък, той закрепи края на стълбата за една греда, която стърчеше от стената. След десетина минути поне дузина саксонци вече бяха прекосили рова.

Когато половината воини се събраха под стената, небето на изток започна да просветлява. Моркар събра хората си.

— Къде е Алби? — попита той и се огледа за верния си спътник.

Никой не знаеше какво е станало с младия мъж и в сърцето на Моркар пропълзя лошо предчувствие. Но не биваше да се колебае повече. Трябваше да влязат в крепостта преди разсъмване.

— Тръгваме! — заповяда той и извади меча си.

Вратата бе отворена и Моркар се усмихна; щеше да благодари на Бет по обичайния си начин. Промъкна се пръв през тесния отвор, ала не бе направил и четири крачки в двора, когато видя блясък на оръжие. Засада! Предателство! Но вече нямаше връщане назад.

Моркар се хвърли срещу нападателя с вдигнат меч и усети как острият връх на противниковото оръжие се заби в рамото му. Изведнъж се надигна оглушителен шум. От всички тъмни ъгли на двора изскочиха нормани и се хвърлиха върху влезлите. Моркар се биеше като обезумял. Мечът му непрекъснато потъваше в мека плът. Но една дума, по-остра от всяко оръжие, режеше ума му — предателство. Някой ги беше издал.

Едуин се биеше сред бъркотията във вътрешния двор. Навсякъде около него витаеха смърт и гибел. Навсякъде лежаха заклани саксонци, но около дузина рицари все още се държаха здраво и се биеха за живота си. И Едуин знаеше, че са били предадени.

Той прониза сърцето на един неприятел, но в следващия момент усети остра болка в бедрото. Обърна се рязко и се нахвърли върху следващия нападател, мрачно решителен и ожесточен. Тогава го позна. Гай дьо Шант, съпругът на Сейдри.

Едуин парираше удар след удар, сръчно и силно. Гай беше целият в кръв, но и с Едуин беше същото. Остриета на мечовете се удряха със звън. Гай беше изтощен и раната на рамото му кървеше силно. При следващия удар на Едуин норманинът политна към стената. Без да се колебае, Едуин разпори корема му.

Той не изчака, докато Гай падна, хъркайки, на земята, а веднага се върна в центъра на страшната битка. Погледът му напразно търсеше, но не можеше да открие Моркар сред биещите се.

Трябваше да избягат, докато все още беше възможно. Тази битка беше загубена, но имаха надежда за нов бунт, надежда за по-късна победа. Едуин се огледа и видя, че се намира съвсем близо до кулата, където беше затворена сестра му.

Не, беше прекалено опасно да се опита да я освободи.



Ролф спря за миг и изпъшка, стиснал в юмрук окървавения си меч. Самият той не бе ранен. Битката е почти приключена, помисли си той и огледа изпитателно просторния двор. Неговите хора бяха победители. Последните съпротивляващи се саксонци бяха натикани до стените. Навсякъде се виждаха мъртви неприятели, но между падналите имаше и нормани. С бърз поглед Ролф се увери, че е претърпял незначителни загуби, но не изпита триумф. Все още бе обзет от треската на боя, напрежението му не бе отслабнало.

Но къде бяха водачите на бунтовниците, къде бяха Едуин и Моркар?

Погледът му се стрелна към кулата, където беше затворена Сейдри. Тя беше на сигурно място, нито един саксонец не бе проникнал в замъка. Даже му се стори, че я видя зад една от тесните бойници, и се принуди да отмести поглед. Размаха отново меча си и тръгна да търси братята й.

Претърси между умиращите и мъртвите, огледа и малкото, които продължаваха да се бият. А после погледът му се върна по същия път… през кръв и извадени вътрешности, отсечени крайници, през хора, които хъркаха отчаяно и се бореха със смъртта, през кръв и мръсотия — обратно към Гай.

Ролф изкрещя от ужас.

Гай лежеше неподвижен, ризницата му беше цялата в кръв. Ролф се озова с два скока при него и падна на колене.

— Гай! Гай! — Но още преди да пипне лицето му, знаеше, че приятелят му е мъртъв.

Той стисна лицето на Гай между двете си ръце и примигна срещу мъчителното парене в очите си.

— Гай — прошепна с пресекващ глас той, — Гай! — После притисна безжизненото тяло до гърдите си. Едва успяваше да се пребори със сълзите си. — Скъпи приятелю — произнесе дрезгаво той. — Сега си при бога.



Сейдри се притискаше към каменната стена и се взираше със замъглен от сълзи поглед в безумната кланица на двора. Битката се водеше от другата страна на кулата и тя виждаше само откъслеци от сражението, отделни мъже, които размахваха мечове и бойни брадви, нанасяха си рани и се убиваха взаимно. Виждаше, че земята е осеяна с мъртви тела. Само преди минута бе видяла Ролф, който въртеше меча си със смъртоносна точност и сигурност. С добре прицелен удар той отсече главата на един саксонец, обърна се светкавично и прониза рамото на друг, който го нападаше изотзад. Сейдри гледаше втрещено. Изпитваше смъртен страх за братята си, които също се биеха някъде долу — и за Ролф.

Като видя саксонеца, който искаше да го нападне в гръб, тя изпищя като безумна, макар да знаеше, че той не може да чуе предупредителния й вик. А когато Ролф уби неприятеля, от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

След това норманинът изчезна. Явно битката беше към края си. Само десетина саксонци, притиснати към стената, продължаваха да се сражават ожесточено.

Някой отвори с трясък вратата на стаята й. Сейдри се обърна стреснато.

— Едуин!

Брат й беше целият в кръв, куцаше. Десницата му стискаше окървавения меч.

— Трябва да се махнем оттук! Ела с мен! — извика той.

Сейдри, която през целия си досегашен живот се беше подчинявала безпрекословно на братята си, се поколеба. В главата й имаше само една мисъл — Ролф.

— Тръгвай! — изкрещя той и я сграбчи за рамото.

Дългът й повеляваше да бъде вярна на Едуин, норманинът я мразеше и въпреки това Сейдри не искаше да тръгне. В последния момент обаче размисли и тръгна след брат си. Двамата хукнаха надолу по стълбите. Залата беше празна, отвън долитаха затихващите шумове на битката. Чуваха се мъжки крясъци, болезнени стонове, дрънчене на оръжие.

Едуин стискаше ръката й. Нямаше време за губене. Двамата прекосиха вътрешния двор и слязоха по тясната каменна стълбичка към външния. Навсякъде се виждаха мъртви и ранени. На отделни места тежко ранени, облени в кръв, мъже продължаваха да се бият. Едуин я бутна към отворената вратичка в стената, за чието съществуване Сейдри изобщо не беше подозирала, но изведнъж спря. Сейдри изпитваше луд страх, кръвта шумеше в ушите й. Погледна безпомощно брат си и понечи да се върне при него.

— Върви! — подкани я грубо той и я блъсна към вратата. — Аз ще дойда след малко. Мини с другите по моста и се скрийте в гората. Върви най-после!

— Какво те задържа вътре? — изплака задавено тя.

— Върви! — изрева Едуин. — Не ме чакай!

Един саксонец хвана Сейдри за ръка и я поведе по стръмния склон към помощния мост, който застрашително се люлееше под тежестта на последните бегълци. Нормански стрелци, застанали на стената, засипваха бежанците със стрели. Сейдри хвърли измъчен поглед през рамо, но Едуин беше изчезнал.



Едуин изохка и се отпусна на колене пред безжизненото тяло на брат си. Сърцето му беше спряло да бие, разумът му не работеше. Само една мисъл го владееше: моля те, боже, дано е жив! Той се наведе над брат си и внимателно го обърна по гръб.

Раненият простена.

— Милостиви боже! — прошепна облекчено Едуин. Но само след секунда видя, че от гърдите на брат му струи кръв. Едуин притисна с две ръце зейналата рана, за да спре кръвта.

— Едуин… — прошепна с пресекващ глас Моркар.

— Не говори — помоли отчаяно големият брат. — Не си хаби силите. Моля те, не говори!

— Не мога повече — изохка Моркар.

Едуин притисна с все сила голямата рана.

— Ще се оправиш — прошепна трескаво той. — Няма да умреш.

Моркар отвори уста, но не можа да каже нито дума. И от устата му рукна кръв.

Едуин извика отчаяно и го притисна още по-силно в последен напразен опит да спре кръвотечението.

— Предадоха ни — промълви Моркар и сините му очи блеснаха за последен път. — Предадоха ни, Едуин.

Едуин искаше да му каже, че не бива да говори и погледна в угасналите очи. Празнота, макар че само допреди миг в тях светеше живот. Нищо.

— Велики боже, не! — изкрещя Едуин към небето и заплашително размаха юмрук. После прегърна брат си, залюля го като бебе и захълца дрезгаво.

Знаеше, че трябва да бяга, иначе щяха да го вземат в плен. Но тъгата и болката бяха по-силни от всичко. Не можеше да отмести поглед от любимото лице, не вдигна ръка да избърше сълзите си. В смъртта чертите на Моркар бяха мрачни и изразяваха горчивина той вече нямаше нищо общо с безгрижния, вечно засмян, младеж, който преследваше жените. Болката отвори огромна рана във и без това израненото сърце на Едуин. Брат му беше пронизан от врага само минута след като бе въвел хората си през тайната вратичка. Предателство.

Сълзите на Едуин пресъхнаха. Щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на човека, който беше причинил смъртта на любимия му брат.

Той се изправи и вдигна брат си на ръце. Не можеше да го остави тук, също както не можа да остави и Сейдри. Направи крачка към вратата, когато хладният глас на Ролф дьо Варен го задържа.

— Спрете! — заповяда норманинът и вдигна меча си. — Вие сте мой пленник.

Едуин погледна в студените сини очи на смъртния си враг.

Едва тогава забеляза, че беше обкръжен от всички страни от нормански рицари. Това не го разтревожи особено. Той притисна към гърдите си изстиващото тяло на Моркар и преглътна тежката буца в гърлото си. Това беше краят.

Той беше победен. Елфгар беше загубен. Всичко свърши.

Загрузка...