Завоевателят

30

— Умира ли? — попита Алис.

Слугинята Мери стоеше до нея в стаичката на черпака. Двете се взираха уплашено в окъпаната в пот, тресяща се фигурка в леглото.

— Не знам — прошепна Мери.

Алис усукваше безпомощно шнура на колана си. Пръстите й трепереха. Не позволи на бабата на Сейдри да пристъпи до леглото на болната — не можеше да търпи в къщата си старата вещица. И тъй като се наслаждаваше неописуемо на новата си власт, тя забрани на слугините да се грижат за болната. Оттогава беше минала цяла седмица. Никой не влизаше в стаята на Сейдри, дори Мери, за да не се разпространяват ненужни слухове. Сейдри имаше висока температура и се топеше пред очите на сестра си. Примамливата й красота си отиваше. Измършавяла до неузнаваемост, бледа, с хлътнали бузи и стъклен поглед, Сейдри приличаше на призрак.

— Мислиш ли, че ще умре? — попита нетърпеливо Алис.

Мери пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Мисля, че да — проплака тя. Господарката никога не я беше питала за мнението й и тя се опасяваше да каже истината.

Алис твърде често беше пожелавала Сейдри да умре. Когато преди една седмица затвори омразната си сестра в стаичката й и я остави само на вода, тя тържествуваше. Вещицата трябваше да се научи къде й е мястото, трябваше да страда. А когато след един ден установи, че Сейдри е тежко болна, Алис отново пожела смъртта й. Но сега триумфът й отлетя и в сърцето й пропълзя уплаха.

Дали щяха да обвинят нея за смъртта на Сейдри?

Тя си припомни лицето на норманина. Страхът й нарасна, в гърлото й се надигна гадене. Не се съмняваше, че той ще я затвори в някоя стая и ще захвърли ключа — завинаги и за вечни времена. Естествено преди това щеше да заповяда да я бичуват. Алис се видя вързана на стълба за мъчения, чу изплющяването на камшика и усети почти физически парещата болка, докато нежната й кожа се разкъсваше под ударите. Разтрепери се с цялото си тяло. В очите й се появиха сълзи. Ако не се погрижеха незабавно за нея, Сейдри щеше да умре; и не заслужаваше нищо друго. Но Алис щеше да плати скъпо и прескъпо за това, а тя не беше готова за вечно заточение. Значи трябваше да спаси омразната си сестра. Ами ако беше твърде късно и Сейдри въпреки грижите умреше?

— Повикай старата вещица, Мери. Побързай! — Алис сграбчи слугинята за рамото и я обърна към вратата. — Кажи й, че Сейдри е на умиране. Да донесе всичките си лекове! — Алис грубо блъсна слугинята към изхода.

После колебливо пристъпи към леглото и се наведе над треперещата, плувнала в пот, фигура. Дощя й се норманинът да види любимата си в това състояние. Със сигурност нямаше да изпита никога вече желание да я люби, само отвращение. Алис се наслади на тези представа, но бързо се върна в действителността. Ако видеше Сейдри в това жалко състояние, лорд Ролф щеше да я накаже жестоко. Значи тя беше длъжна веднага да се погрижи за възстановяването на сестра си, преди господарят да се е върнал. Имаше и други начини да се отърве от нея. Нали той й бе обещал, че ще помисли за женитбата й? Можеха да я омъжат за някой шотландец, който воюваше по северните граници. Това би означавало да се отърват завинаги от нея. Блестяща идея!

Алис реши да иде в параклиса. Цялото село трябваше да узнае, че тя се моли за оздравяването на болната си сестра. От днес нататък щеше да ходи всяка сутрин там и да се моли.

Сейдри видя смъртта.

Смъртта съвсем не беше страховитият скелет, тракащ с кости. Не приличаше и на дявола. Смъртта се яви пред нея във фигурата на замайващо красива магьосница, която й обеща вечен мир. Красивата жена се носеше над нея, обвита в прозирни бели воали, светлата й кожа блестеше и ухаеше сладко, косата й висеше почти до петите, тежка и блестяща, с цвят на разтопен мед. Красавицата се усмихна многообещаващо и й махна.

Да, помисли си Сейдри, ще отида. С радост ще отида при нея. Не мога да остана нито миг повече в този ад.

Болките й бяха неописуеми. Цялото й тяло беше една голяма рана, като че я бяха мачкали между камъни. Раните й пареха като огън. Изпитваше дива жажда, но не й даваха вода. Сигурно вече беше умряла и се намираше в ада. Тогава чу гласа на сестра си. Алис питаше дали тя ще умре, а това означаваше, че е още жива.

Тя си припомни норманина и в сърцето й лумна гняв. Красивата смърт отново й махна и се усмихна весело.

— Не! — опита се да изкрещи Сейдри. — Още не мога да умра. Махни се!

Ала красавицата се приближи с усмивка на лице, безкрайно примамваща и сладка. Сейдри се запита дали пък до леглото й не е дошла някоя вещица и се уплаши. И изведнъж разбра, че фигурата, която се носеше около нея и я мамеше, смъртта, бе самата тя.

Сейдри вдигна ръка, за да докосне красивия призрак, който толкова много приличаше на нея. Другото й Аз, смъртта, или която и да беше прелестната призрачна фигура, протегна към нея бялата си прозрачна ръка с разперени пръсти. Сейдри с ужас разбра, че смъртта искаше да я улови в магията си и да прекрати земното й съществуване. Смутена, тя се запита дали пък не виждаше собствената си душа, която се носеше над нея и искаше да се отдели от тялото й.

— Ела — примами я смъртта със завладяващо мелодичен глас. — Ела с мен!

Сейдри изпъшка уплашено. Ако душата й вече бе напуснала тялото, тя беше мъртва. И тогава в съзнанието й изникна образът на норманина, остро изсеченото лице, кораво и непреклонно. Очите му се потопиха в нейните.

— Не! — изплака тя и дръпна ръката си, обзета от внезапно отвращение. Не можеше да докосне призрака. — Махни се! Няма да дойда с теб. Още не. Много е рано.

Без да се тревожи от протестите й, красивата смърт дойде още по-близо.

Сейдри се отдръпна. Но нямаше измъкване. Женската фигура, която приличаше досущ на живата Сейдри, вървеше към нея и не спираше. Сейдри разбра, че е загубена, и се разплака. Когато смъртта приближи лицето си към нейното, Сейдри затвори очи и разбра, че краят беше дошъл… Но не се случи нищо. След минути тя посмя да отвори очи и — о, чудо! — призракът беше изчезнал.

Тя изплака облекчено и през булото от сълзи видя кръглото усмихнато лице на баба си.

— Не плачи, детето ми. Всичко ще се оправи. Ти се върна, Сейдри. Отново си при нас.

Сейдри се отпусна изтощено на възглавницата, затвори очи, стисна с все сила топлата ръка на баба си и притихна. Дали беше сън? Или наистина беше видяла душата си?

Ролф спази обещанието си и се върна в Елфгар точно след четиринадесет дни.

Беше минала седмица, откакто трябваше да изтърпи гнева на краля, и бурята в душата му беше утихнала. Но не можеше да забрави, че е загубил Йорк заради Сейдри, че е излъгал краля си заради нея. Съзнанието за това не преставаше да гризе вътрешностите му. Не можеше да допусне ново предателство. Затова щеше да я постави под постоянна охрана. Беше твърдо решен да си възвърне онова, което бе загубил така лекомислено. Много скоро щеше да отведе бунтовниците Едуин и Моркар пред Уилям Завоевателя — живи или мъртви, за да поправи стореното. Не можеше да си прости, че е излъгал господаря си.

Когато видя пред себе си Елфгар, настроението му се вдигна. Строителството на новата крепост напредваше бързо. Кулата беше готова, селските къщи също, вече бяха започнали стената около вътрешния двор. Само след две седмици крепостните съоръжения щяха да бъдат завършени и щяха да започнат строежа на крепостната стена. Не биваше да губи нито ден.

А ако вещицата знаеше къде се криеха братята й, той щеше да я принуди да признае.

Непрекъснато мислеше за Сейдри. Само мисълта за нея беше достатъчна и слабините му се опъваха, мъжествеността му набъбваше и се втвърдяваше — обстоятелство, което допринасяше съществено за избухливостта му. Отдавна не се беше любил с жена — всъщност още от деня, когато се облекчи със селянката в Кесоп. И това щеше да се промени. Равнодушието му към другите жени беше смешно и досадно.

Лейди Алис го очакваше в двора пред къщата. Явно беше излязла да го поздрави, за да видят всички колко добри са отношенията им. Лошото настроение се върна. Той слезе от коня и се обърна към Гай:

— Имахте ли проблеми?

— Не, милорд. Всичко върви по план.

— Добре се справяш — похвали го Ролф и го удари по рамото. После се обърна към Алис: — Милейди, добре ли се чувствахте по време на отсъствието ми?

Алис се поклони дълбоко.

— Да, повелителю. Заповядах да донесат вино в покоите ви. Приготвили сме и гореща вода. Уморен ли сте? — Погледът й потърси очите му.

— Не, но имам спешна нужда от баня. — Къде ли бе вещицата?

Ролф последва Алис в къщата и обходи с поглед голямата зала. Нито следа от Сейдри. Толкова по-добре, че не му се мяркаше пред очите. Той се качи в стаята си и милостиво позволи на Алис да му помогне при събличането. Горещата вода беше дяволски приятна след дългото пътуване. Той затвори очи и не обърна внимание на чукането по вратата. Алис отвори и даде път на слугинята, която носеше табла с хляб, сирене и вино.

Ролф вдигна с мъка уморените си клепачи. Тази едра, привлекателна жена беше слугинята, с която се беше забавлявал в Кесоп! Тъмнокоса, набита, с пълни гърди и чисто лице. Хълбоците й бяха примамливо закръглени. Тя забеляза погледа му и се врътна многозначително, но той не я удостои с повече внимание.

— Хлябът е корав — каза укорително Алис. — Ще ида да донеса пресен. Обърната към Бет, която събираше прашните пътни дрехи на господаря, тя заповяда: — Изпери ги по-скоро!

Бет промърмори нещо в знак на съгласие и Алис излезе от стаята. Ролф не можеше да разбере защо тази глупава гъска бягаше от него. Още в самото начало беше усетил, че е обезпокоена от нещо, а претекстът, под който излезе, беше смешен. Можеше да изпрати слугинята за топъл хляб. Бет продължаваше да събира бельото му и очевидно не бързаше. Когато се наведе, Ролф с удоволствие отбеляза колко хубав беше задникът й.

— Ела при мен — заповяда той.

Тя се изправи и го дари със сияеща усмивка.

Ролф се облегна удобно. Бет не го остави да й повтори и се приближи с люлеещи се бедра, стиснала под мишница вързопчето с дрехите. Ролф погледна вързопчето, после пода. Тя разбра и веднага го пусна. Той й подаде кърпата и тя насапуниса раменете му.

Ролф впери поглед в напращелите й гърди.

— Кърмиш ли?

— Да — прошепна тя и се изчерви.

Ръката му се плъзна към тежката й гърда и я притисна внимателно. Бет престана да го сапунисва. Той се приведе, извади гърдата й от ризата и я засмука.

Бет изпъшка, вкопчи се в мокрите му рамене и тикна гърдите си в лицето му. Ролф я пусна разочаровано. Членът му не можа да се втвърди или поне не достатъчно, за да я люби. Освен това жената миришеше на кисело. Гневно прогони от ума си мисълта за другата, която ухаеше на теменужки.

— Измий се хубаво и след вечеря ела в обора.

Бет се усмихна и лицето й пламна в радостно очакване. Ризата й беше мокра, връхчетата на гърдите й опъваха тънкия плат.

— Да, господарю, с удоволствие — отговори шепнешком тя. — Искате ли да ви измия гърба?

Ролф я прогони с рязък жест.