Завоевателят

4

Алис бе осъдена да се ожени за норманина.

Сейдри се разхождаше възбудено в тясната палатка. Какво означаваше това? Как можа да се случи? Тя се опасяваше от най-лошото. Ако Уилям наистина бе обещал сестра й Алис на този норманин… Леденостуден ужас пролази в стомаха й. Къде бяха братята й? Защо не й пращаха вест? След тежкото поражение при Йорк преди една седмица не се знаеше дори дали са останали живи.

Тя отказваше да мисли най-лошото.

Може би норманският натрапник и братята й отново бяха сключили примирие. Както преди една година. Тогава Уилям бе простил на бунтовниците; Едуин и Моркар повторно бяха положили клетва за вярност. Може би Едуин бе обещал Алис на норманския военачалник и срещу това бе получил норманска годеница.

Сейдри се надяваше пламенно обстоятелствата да са именно такива. Защото другата възможност беше толкова страшна, че тя не смееше дори да си я представи: конфискация на имуществото… смърт…

Тя си представи Алис редом с норманина в селската черква. Той: златнорус, едър и силен, широкоплещест великан, а тя крехка и тъмна. За съжаление между двете сестри не съществуваха добри отношения. Въпреки това Сейдри не можеше да се примири с мисълта, че Алис ще бъде обвързана с норманина. Този брак беше противоестествен. В главата й изникна неканеният спомен как норманинът беше мушнал ръка между бедрата й. Тя тръсна гневно глава и се опита да го прогони, за да си представи сестра си в същата ситуация с него.

Венчавката още не се беше състояла. И макар че Алис копнееше отчаяно за съпруг, откакто годеникът й Едуард падна при Хейстингс, Сейдри щеше да направи всичко възможно да предотврати този брак. Тя не можеше да допусне малката й сестра да застане пред олтара с този груб и нагъл тип, с техния смъртен враг.

Сейдри продължи неспокойната си разходка. Палатката беше от животински кожи, опънати между отрязани млади дървета; на входа също бе спуснато платно от кожа. Имаше достатъчно място за постеля от кожи и одеяла, и от трите страни оставаха по няколко свободни стъпки. Това беше неговата палатка, неговата постеля. Тя предпочиташе да умре, но нямаше да легне в леглото му.

Навън бе още светло и Сейдри виждаше ясно сянката зад коженото платно над входа, която се движеше лениво. Гай.

Надзирателят й.

Дощя и се да се разсмее. Тя беше пленница на норманина, макар той да я уверяваше, че му е годеница. Непременно трябваше да избяга. Трябваше да отиде в Елфгар, за да предупреди Алис каква съдба я очаква. След това двете щяха да избягат заедно и да потърсят братята си. Ако Едуин беше уговорил тази женитба, тя щеше да го убеди да оттегли съгласието си. Той щеше да ги закриля. Ала като си помисли за голямата отговорност, която тежеше на раменете му, отговорността за народа, за целия английски север, за Елфгар, надеждата й угасна. Не биваше да създава допълнителни трудности на Едуин. Тя трябваше да помогне на Алис и да се справи сама с трудностите. И не биваше да губи време.

Бяха й донесли ядене, освен това игла и конец, за да закърпи скъсаните си дрехи. Сейдри огледа изпитателно сиренето, хляба и стомничката с бира. После решително измъкна торбичката, която висеше на шията й, отвори я, поръси бирата с щипка фино стрити билки, прибра торбичката под ризата си, приглади косата си и спокойно вдигна платнището на входа.

Гай дьо Шант се изправи и я погледна въпросително.

— Господарке?

Сейдри усети, че младият мъж е смутен; видя го да пристъпва нервно от крак на крак и се усмихна.

— Не се ли уморихте да стоите тук, след като сте били цял ден на седлото?

Гай се изчерви. Тя прецени, че е горе-долу на нейната възраст, на двадесет и една или двадесет и две.

— Не, господарке, не съм уморен.

— Иска ми се да хапна нещо — заяви Сейдри с изяществото на дама от благороден произход. — И имам нужда от компания, докато се храня.

Гай я погледна изненадано.

— Не знам дали…

— Храната ми е скромна. Иска ми се малко развлечение — продължи спокойно Сейдри. Очите й потъмняха. — Или началникът ви е чудовище и отказва дори на вас правото да проявите малко човечност.

Гай се скова.

— Моят господар не е чудовище. Той е най-смелият воин, най-добрият кралски военачалник, това го знае целият свят.

Сейдри преглътна напиращата на устните й остра забележка.

— Позволено ли ми е поне да поседя при вас на чист въздух?

— Но, разбира се.

Сейдри донесе стомничката с бира и таблата с храна и се отпусна грациозно до Гай, който остана прав и продължи да пристъпва нервно от крак на крак. Другите нормани лагеруваха на хвърлей камък от палатката на водача си, вероятно от внимание към нея. Над буйния огън се печеше агне. Под натрупаните горещи камъни печаха хляб. Тя откри норманина, който седеше малко настрана на един камък с разгънат пергамент в ръката. Той гледаше към палатката си.

Сейдри усети как лицето й пламна и бързо отмести поглед.

— Моля, седнете — проговори любезно тя и кимна на Гай. Очите на норманина я опариха като тлеещи въглени, и това не й хареса. Жадните мъжки погледи не бяха новост за нея, струваха й се естествени като вятъра и дъжда. Но никога преди това не беше виждала такъв огън в очите на мъж.

Тя посмя отново да го погледне. И отново срещна очите му. Сейдри скръсти ръце пред гърдите си и рязко му обърна гръб. Цялото й тяло трепереше.

Преди да умре, баща й се постара да й намери съпруг. Сейдри беше на петнадесет години, когато старият граф започна да й търси жених, и на седемнадесет, когато той умря. Първият избор на могъщия граф на Мерсия падна върху втория син на един лорд от северните области, Джон Ландувър — Сейдри имаше възможност да се запознае с него на един рицарски турнир. Момъкът беше с тъмни къдрици, висок ръст и много представителен. Челото му беше гладко, тъмните очи светеха топли и добри. Да знае, че скъпият й баща е избрал за нея именно този мъж — това я изпълваше с искрена радост. Скоро дните и нощите й бяха изпълнени с мечтания за блестяща сватба, щастлив брак и красиви розовобузи деца накратко, тя си мечтаеше за щастлив живот под вечно слънце.

Джон отклони поканата на графа.

Нито обещаната зестра, нито цялото злато на света, нито дори просторните земи не били в състояние да го накарат да се ожени за вещица, гласеше обяснението му.

Бащата каза на дъщеря си, че е променил мнението си, защото момъкът не бил достатъчно добър за нея, но истината стигна бързо до ушите на Сейдри — в господарската къща непрестанно се обменяха клюки. Пред баща си и братята си тя съумя да скрие болката, която я изгаряше, но нощем в стаичката си проливаше горещи сълзи, призоваваше всевишния и горчиво го питаше защо я е наказал с този недъг, който караше хората да я смятат за вещица.

Графът й намери и други кандидати за женитба, но Сейдри ги отклони, под предлог че не ги харесва. В действителност възраженията й се дължаха на сковаващия страх от нов отказ. Нямаше да понесе ново отхвърляне. Знаеше, че никой няма да я поиска за жена — нито сега, нито в бъдеще. Като се преструваше умело на равнодушна, тя отхвърляше един по един кандидатите, които й представяше старият граф, и погреба окончателно надеждите си за семейно щастие.

Ала този норманин я гледаше с пламтящи очи, с дива похот.

Той я желаеше.

Гай беше много смутен от поканата й да седне при нея и да се нахранят заедно.

— Господарке…

Сейдри наля бира в чашата и я подаде на надзирателя си.

— Позволено ли ви е поне да пиете?

— Разбира се — отговори Гай. — Благодаря ви. — Той изпразни чашата на един дъх.

Сейдри разбра, че той се приближава и се постара да не поглежда в тази посока. Ала пронизващият му поглед я накара да вдигне глава. Лицето му бе безизразно, крачките — големи и решителни. Тя издържа на погледа му, макар че й бе много трудно. Даже да бе негова пленница, никога нямаше да му покаже страха си.

— Вероятно се наслаждавате на мекия вечерен въздух, уважаема госпожице? — попита учтиво той и сините му очи обходиха фигурата й.

Сейдри се надигна и двамата мъже побързаха да й помогнат да се изправи. Тя пренебрегна норманина и улови ръката на Гай.

— Досега да — отвърна хладно тя. — Но изведнъж стана потискащо задушно. — С тези думи тя обърна гръб на норманина и си влезе в палатката.

Ролф се загледа мрачно в коженото платнище. После се обърна към Гай, който беше втренчил поглед в короната на близкото дърво.

— Не се бой — изръмжа сърдито той. — Няма да те накажа.

— Тя само ми предложи да хапнем и пийнем заедно — защити се Гай.

— Забелязах — отвърна кратко Ролф и рязко се обърна да си върви.

Сейдри изчака, докато напитката подейства. След известно време надзърна през един процеп на платнището. Гай беше седнал и с усилие държеше очите си отворени. Тя огледа бързо останалите нормани и установи, че са седнали да вечерят. Един свиреше на виола. От водача им нямаше и следа, което тя отбеляза със смесица от благодарност и подозрение. Къде ли се беше запилял?

Все едно. Тя трябваше да се възползва от удобния случай.

Сейдри пристъпи към задната стена на палатката. Кожите бяха здраво съшити и затъпкани и тя положи немалко усилия, докато успее да ги повдигне. Легна по корем и с мъка се изтегли навън. Запълзя безшумно, докато стигна първите дървета. Там спря за малко, вслуша се в гласовете и смеха на норманите и си пожела да беше тъмна нощ.

Приклекна предпазливо и затича в посока към селото под защитата на дърветата. Трябваше да остави зад себе си опожарените руини, едва тогава щеше да се почувства по-сигурна. Надяваше се, че никой от норманите няма да потърси изостанала слугиня, за да насити похотта си с нея. И отново се запита къдели беше той.

Изгорената нива не предлагаше прикритие и Сейдри се приведе колкото може повече. Можеше само да се моли да не я открият зад стърчащите руини на селските колиби. Наоколо не се виждаше жива душа. Селяните бяха побягнали към Елфгар, а може би и на изток, към съседното село Латъм. Тя се мушна между две наблизо разположени колиби, но преди да навлезе в овъглените зеленчукови лехи зад тях, инстинктът й подсказа, че не е сама.

Чуха се стонове.

Сейдри се подчини на инстинкта си и хукна да бяга. Тя беше лечителка, тук имаше ранен човек, който се нуждаеше от помощта й. Зави зад ъгъла и отново чу стоновете. Твърде късно осъзна заблудата си. Това не беше стон на ранен, а пъшкане от физическа наслада.

Тя замръзна на мястото си и в същия миг видя двойката.

Сейдри позна Бет, пищна тъмнокоса вдовица. Пълните й бели бедра бяха разтворени, ръцете й бяха вкопчени в широките рамене на мъжа, който беше легнал върху нея. Бет въртеше хълбоците си, той я пронизваше с мощни тласъци.

Норманинът. Сейдри стоеше като вцепенена, неспособна да се раздвижи. Той беше само по жакет, панталонът му беше свален до коленете. Опрял ръце в земята, той се вдигаше и спускаше като могъщ жребец. В един момент спря и Сейдри видя члена му, огромен, червен и блестящ от влага. После отново се потопи в утробата на жената. Тялото на Бет се разтърси от силни тръпки, тя извика гърлено. Виковете се повториха и мъжът изпъшка задавено. Сейдри видя ясно лицето му, разкривено от дива жажда. Той се сгърчи като от удар и рухна върху изнемощялата слугиня.

Сейдри усети как кръвта зашумя в ушите й. Стана й ясно, че двамата много скоро ще се окопитят и ще я забележат. Отдръпна се назад, неспособна да откъсне очи от двойката. Изведнъж мъжът вдигна глава и погледите им се срещнаха.

Сейдри хукна да бяга.

Знаеше, че той я преследва. Близостта му беше заплашителна като надигаща се буря. Тя не измина и десет крачки, когато той изскочи зад гърба й, хвърли я на земята и падна тежко отгоре й. Сейдри изпищя. Ръцете му стиснаха гръдния й кош като железни пръстени, притиснаха се болезнено в пълните й гърди. Устата му беше на тила й, съвсем близо до ухото. Горещият му дъх опари кожата й.

— Пак ли шпионираш? — изпъшка той.

Сейдри искаше да пищи, искаше да плаче. Искаше да се обърне и да му издере очите. Съпротивата й беше ожесточена. Мъжът разхлаби хватката си дотолкова, че тя да може да се обърне, но я задържа между бедрата си като в клещи. Сейдри посегна да издере очите му, но той сграбчи ръцете й и притисна тялото й към пулсиращите си слабини.

Тя вдигна глава, за да захапе ръката му. Ала преди да е успяла да забие зъби в плътта му, той изруга, изви ръцете й на гърба и я притисна още по-силно до себе си. Тя изкрещя гневно, усети как членът му се втвърди при допира с тялото й и се опита да го ухапе по рамото. Той сграбчи дебелата плитка на тила й и издърпа главата й назад. Тя беше пленница в неестествено изкривена поза, притисната до мускулестото му тяло, плитката й беше в ръката му. От гърлото й се изтръгна задавен стон.

— Престани да се съпротивляваш — изръмжа мъжът. — Или, кълна се в бога, ще те взема още тук и сега!

Сейдри се скова.

Той дишаше тежко.

— Как мина покрай Гай?

— Той заспа — отговори задъхано тя.

В сините очи блесна подозрение.

— Гай? Той никога не заспива, когато е на стража.

— Този път обаче заспа — повтори упорито тя.

Очите му се впиха в нейните, продължиха към устата. Сейдри се разтрепери.

— Не. — Живият спомен за езика му, толкова горещ и мокър в устата й, й причини гадене.

Ъглите на устата му се извиха подигравателно.

— Дали ще казваш не и когато станеш моя съпруга?

— Винаги!

Мъжът се изсмя горчиво, освободи я и скочи на крака. Застана над нея и проговори заплашително:

— Не мисля.

— Мислете, каквото си щете.

— Ти имаш езика на вещица — или на усойница.

— Според други хора езикът ми е сладък като мед.

Очите му блеснаха.

— Според кого?

— Според онези, които уважавам… и обичам.

— За кого си сладка като мед?

Тя вирна упорито брадичка.

— Това не ви засяга!

— Все едно — проговори след кратка пауза Ролф. — Скоро ще ме засяга лично, и ще сложа край на нахалството ти.

Сейдри с мъка преглътна хапливата забележка, която напираше на устните й. Той я дръпна грубо да се изправи, тя изруга и се изтръгна от силните му ръце.

— Усойница — промърмори като на себе си той.

— Върнете се при вашата курва — изсъска вбесено тя.

— Вече не ми е нужна.

Сейдри скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа унищожително.

— Ах, така ли?

Мъжът се усмихна студено.

— Отсега нататък ще се занимавам само с теб. — Гласът му омекна, очите му блеснаха. — Ела при мен, Алис.

Сейдри загуби ума и дума.

— Ние с теб скоро ще станем мъж и жена. Не можеш да го промениш. Примири се със съдбата си. Ела при мен. — Гласът му беше мек като коприна.

— Не.

— Покажи ми добрата си воля — още по-меко каза той.

— Но аз нямам добра воля!

— Помисли си. Знам, че не си глупава.

— Няма!

— Това означава ли, че ще продължиш да се бориш с мен?

— Да — отговори с отчаяно упорство младата жена.

Очите му блеснаха.

— Е, ще видим.