Завоевателят

8

Елфгар.

Ролф седеше гордо изправен върху могъщия си сив жребец, който танцуваше неспокойно под него. За първи път през този ден забрави красивата жена до себе си. Вниманието му бе приковано към гледката, която се разкриваше пред тях.

Елфгар.

Васалното имение беше с огромни размери. От сутринта яздеха на негова територия. Вече бяха в самия му център. Малкият отряд спря на едно възвишение. Под тях се намираше широка река. Господарският дом беше сгушен в подножието на отсрещния хълм.

Нито селото, нито господарската къща бяха особено впечатляващи, но Ролф не се смути от това. Дузина, покрити със слама, селски къщи се тълпяха около високо разположената господарска къща, виждаше се голяма воденица, зад нея се простираха житни поля, градини с плодни дръвчета и лехи със зеленчуци. По околните хълмове пасяха овце. Самата къща беше от дърво, с продълговата форма, покрита със сиви плочи, с внушително външно стълбище и високи прозорци, чиито капаци бяха отворени, за да пропускат топлия летен въздух. До голямата къща се виждаха параклис и няколко стопански сгради. Нямаше дори дървена ограда. Но Ролф виждаше много повече неща.

Той видя във въображението си каменна крепост, построена на самия хълм, заобиколена от висока стена с бойници. Вътре бяха постройките за шиниците му и семействата им, дворът беше просторен, а зад стената се простираше дълбокият ров, също защитен от укрепителни валове. Под него беше новото село.

Ролф се усмихна. Веднага щеше да започне да строи.

Обученото му око веднага намери най-удобното място за новия замък. Теренът беше много подходящ за добре укрепена крепост. След преустройството Елфгар щеше да стане непревземаем.

Обичаят на норманите беше да разрушават жилищата на саксонците и на тяхно място да издигат нормански крепости, добре укрепени господарски къщи, заобиколени с просторни дворове, високи стени и ровове. Дървените укрепления щяха да бъдат разрушени и заменени с каменни стени. Ролф беше надзиравал поне дузина подобни строежи, откакто беше дошъл в Англия преди четири години. Той смушка коня си да продължи напред, откъсна се от мечтанията си и се усмихна на годеницата си.

— Вече сме у дома — проговори топло той.

— Това не е вашият дом — възрази сърдито тя.

Ролф я погледна предупредително. Сейдри се извърна настрана. Но дори упорството й не беше в състояние да помрачи радостта му.

Влязоха в селото. Ролф дръпна юздите на коня си, отрядът рицари спря. Селяните, които работеха на полето и в градините, оставиха мотиките, дотичаха любопитни деца.

— Събери хората, Гай — заповяда със спокоен глас Ролф.

— Не! — изпищя страхливо Сейдри. Точно тези думи беше произнесъл, преди да заличи село Кесоп от лицето на земята.

Ролф не й обърна внимание.

— Не бива да правите това! — Тя го дръпна за ръкава. — Моля ви, милорд!

Мъжете дойдоха от полето, жените с кърмачета на ръце излязоха от къщите, по-големичките деца се бяха заловили за полите им, Ролф установи доволно, че крепостните изглеждат здрави и добре хранени.

— Искам да направите точен списък на селяните — обърна се той към Гай — още днес следобед. Запишете ги по семейства. Искам всички имена, и тези на новородените.

— Да, милорд.

— Запишете какво притежава всяко семейство, какви уреди и животни, както и кой с какво се занимава.

— Ще бъде направено, милорд — кимна сериозно Гай.

— Много добре. — Ролф се усмихна и се обърна с мелодичния си глас към селяните: — Говоря от името на краля. Пред вас стои новият ви господар, новият граф на Елфгар, Ролф дьо Варен.

Хората си зашепнаха страхливо.

— Не! — извика неволно Сейдри. — Това не е вярно!

Ролф я измери със строг поглед.

— Внимавайте какво говорите — изсъска предупредително той.

— Как е възможно? — изплака истерично младата жена. — Какво е станало с братята ми? Мъртви ли са Едуин и Моркар?

— Братята ви са живи — отвърна хладно той. — Но Елфгар е моя собственост, както и вие сте моя собственост. Вашите братя са държавни изменници, врагове на короната. Те загубиха цялото си имущество и имаха късмет, че не се простиха и с живота си.

Конфискация. Сейдри едва не припадна. Едуин и Моркар бяха лишени от цялото си имущество, норманинът беше новият господар на Елфгар. В този момент беше готова да го убие.

— Аз съм вашият повелител, Алис — продължи все така спокойно Ролф. — И колкото по-бързо се примирите с това, толкова по-добре за вас.

— Вие никога няма да бъдете мой повелител, никога!

— Омръзна ми да слушам глупавите ви приказки. — Той се обърна отново към множеството: — Както виждате, водя със себе си лейди Алис — тя е моя годеница. Вече нищо не може да се промени. Всеки, който посмее да се противопостави на новия си господар, ще бъде наказан с бичуване или смърт чрез обесване. Аз не знам що е милост. — Ролф даде знак на хората си и отрядът се раздвижи.

Селяните мърмореха недоволно.

— Каква ти лейди Алис! — проговори високо един. — Това е Сейдри. — Другите повториха името й.

Ролф чу името и се обърна въпросително към нея.

— Коя е тази Сейдри, за която говорят селяните?

Гневът й отстъпи място на студен ужас, сърцето й спря да бие.

— Нямам представа.

Ролф я погледна подозрително.

Отрядът спря пред господарския дом: петдесет от най-смелите рицари на Уилям, възседнали могъщи, полуопитомени бойни коне, потропващи с копитата си, с издути ноздри и развяващи се гриви. Ризниците, шлемовете и мечовете блестяха на слънцето, заслепяваха очите. Над главите им се вееха гордо и заплашително синьо-червено-черните нормански флагове. Десетината въоръжени мъже, които братята на Сейдри бяха оставили да защитават къщата и селото, не можеха да сторят нищо срещу превъзхождащите ги нормани. Все пак саксонските воини и водачът им бяха заели позиция пред къщата.

Ролф, който яздеше начело на войниците, спря коня си. Черната наметка, подплатена с червен сатен, падаше на богати дипли по широките му рамене.

— Сложете оръжие, саксонци. Аз съм новият граф Елфгар, Ролф дьо Варен, вашият господар и повелител. Който посмее да вдигне оръжие, ще загине. Освен това съм придружен от бъдещата си съпруга, а никой няма право да вдигне оръжие срещу лейди Алис.

Стомахът на Сейдри се преобърна.

— Аз ви познавам — обади се старият Ателстън и погледна мрачно натрапника. — Вие сте Ролф Безмилостният. Славата ви лети пред вас на орлови криле. Но ако си мислите, че ще станете господар на наследството на лорд Едуин, много се лъжете.

— Ще видим. В момента се задоволявам да поема управлението от ръцете ти, саксонецо.

— Ето, свалихме оръжията си. — Ателстън посочи към земята, където бяха натрупани щитове, лъкове и колчани със стрели. — Но ако Едуин и Моркар се върнат, ще се надигнем срещу вас.

— Благодаря за предупреждението — отговори с усмивка Ролф. — Твоята честност ми харесва, старче.

— Да, аз съм честен. Затова ще ви попитам и какви бяха тези приказки за лейди Алис. Момичето до вас не е лейди Алис.

Усмивката на Ролф угасна.

— Не си правете шеги.

— Аз не се шегувам. Тя не е лейди Алис.

Ролф се обърна към спътницата си с потъмнели от гняв очи.

— Коя сте вие? — попита строго той.

Сейдри едва успя да отговори.

— Не съм избраната ви съпруга.

Погледите им се срещнаха, неговият гневен и изискващ, нейният — изпълнен със страх, но и с упорство. Зад Ателстън излезе крехка тъмнокоса жена.

— Аз съм лейди Алис.

Ролф погледна невярващо младата жена, но бързо се овладя.

— Вие ли сте дъщерята на стария граф Елфгар? Сестрата на Едуин?

Нежната крехка Алис кимна, големите й тъмни очи го измериха с буден поглед.

— А вие, милорд, сте новият ни господар, така ли?

— Да — отговори кратко Ролф и Сейдри усети почти физически гнева му. — Коя е жената до мен?

Алис се усмихна пренебрежително.

— Тя ли? Тя е никой, милорд. Родена е от слугиня в обора.

Сейдри се изчерви.

— Татко обичаше Ени, и ти много добре го знаеш.

Алис се усмихна с осъзнато превъзходство.

— Обичал я е? Стига, Сейдри, мисля, че достатъчно сме обсъждали тази тема. Баща ни обичаше моята майка, не курвата, която вдигаше полите си за всеки ратай в обора.

Алис никога не беше говорила по този начин на публично място. Макар открай време да твърдеше, че Ени е била курва, а майка й, Джейн, единствената любов на графа. Сейдри кипеше от гняв.

— Как смееш!

— Това е истината. — Алис се обърна към Ролф: — Милорд, вероятно сте уморен. Ще заповядам да ви приготвят банята.

Ролф се обърна с мрачен поглед към Сейдри.

— Значи вие сте незаконно дете на стария граф Елфгар?

Тя вирна брадичка.

— Да.

— За вас ще се погрижа по-късно — изръмжа ядно той.

Гърдите на Сейдри се вълнуваха и тя с мъка удържаше сълзите си. Проследи безпомощно как Ролф слезе от коня, как Алис му се усмихна и сложи крехката си ръка върху ръкава на ризницата му.

— Не се занимавайте повече с нея, милорд — проговори нежно тя. — Както разбрахте, тя е само едно копеле и няма значение за нас. Кажете ми, вярно ли е? Наистина ли ще стана ваша съпруга? — Гласът й беше звънлив като камбанка и сладък като мед.

— Да — отговори кратко норманинът, стисна ръката й и двамата влязоха в къщата! Сейдри не беше в състояние да отвърне поглед, изумена от любезността на Алис, от очевидно искреното й въодушевление.

А когато двамата изчезнаха в къщата, тя чу смеха на сестра си, кокетен и ласкаещ. Без да съзнава какво прави, тя помилва запотената шия на мулето си.

— Съжалявам, Сейдри — проговори съчувствено застаналият до нея Ателстън.

— Погрижи се за норманите — проговори със задавен глас тя. — Знам, че са гладни и жадни. Конете трябва да бъдат напоени и нахранени. Кафявият жребец е загубил едната си подкова.

— Разбира се, Сейдри.

Младата жена скочи от седлото и сълзите й потекоха. Тя сведе глава, за да ги скрие. Както винаги, беше съумяла да скрие обидата и разочарованието си. Така постъпваше и когато непознатите се отдръпваха уплашено от нея или след напразните опити на баща й да й намери съпруг. И този път щеше да запази чувствата си изцяло за себе си, защото всъщност нямаше причина да бъде обидена и разочарована.