Завоевателят

37

Ролф беше извън себе си от гняв.

Не заради двамата саксонци, които се бяха промъкнали в Елфгар под носа му и с това бяха доказали безстрашието си — те заслужаваха уважение. Случаят му даваше повод за стратегически размишления, не и за гняв. Гневът му се насочи срещу Сейдри.

Тя отново го бе измамила и бе рискувала кожата си, макар да знаеше колко е опасно. Дали очакваше, че той ще прояви снизходителност? Глупости! Ролф си припомни за десетте удара с камшик, с които бе принуден да я накаже, и разбра, че няма да понесе второ бичуване. Тя явно го усещаше. Иначе би ли посмяла да извърши второ предателство?

Тя не можеше да знае, че Ролф я бе предпазил от гнева на своя крал и с това бе нарушил железните си принципи. Като премълча името й, той извърши постъпка, която граничеше с предателство. Това не биваше да се случи втори път.

След като отпрати Алис, той се заразхожда нервно напред-назад в стаята си. Можеше да разбере защо съпругата му го бе предупредила за деянията на Сейдри. Алис беше честолюбива, също като него. И двамата се наслаждаваха на властта, която им даваше Елфгар. Досега Алис му беше само досадна, но сега разбра, че в нейно лице имаше ценна съюзница. Честолюбието й можеше да бъде задоволено само докато успехът му беше сигурен. Ролф й заповяда да не предприема нищо по отношение на сестра си, да държи очите и ушите си отворени, но устата здраво затворена. Съюзница като нея беше точно това, което му трябваше, за да запази себе си и позицията си в Елфгар. Подаръкът, който му поднесе съпругата му, беше повече от щастлива случайност.

Какво да прави с вещицата? Беше толкова ядосан, че страшно му се искаше да удари с юмрук по стената, но не го направи, тъй като живо си спомняше болката, когато разтроиш с юмрук тежкия плот на масата в голямата зала.

Алис беше преценила съвсем правилно ситуацията. Сейдри наистина беше заплаха. Тя беше по-опасна от обикновена шпионка, защото изпитваше към него лична омраза. Той знаеше това, знаеше го още от самото начало. Тя бе успяла да се изплъзне от ръцете на пазача си, за да се срещне с братята си, и щеше да го направи и друг път. Имаше само две възможности да се справи с нея точно както беше отбелязала Алис. Или да я затвори в подземието, или да я омъжи и да я отпрати.

Ролф изруга ядно. Сърцето не му позволяваше да я отпрати. Не смееше да помисли защо толкова упорито отказваше да се отърве от нея, като я омъжи. Представата да я затвори в подземието му беше също така отвратителна. Но в никакъв случай не можеше да остави нещата така. Още докато се връщаше от реката, беше стигнал до този извод. Знанието, че Алис може да му бъде вярна съюзница, трябваше да го подтикне да се отърве от Сейдри. В противен случай щеше да му се наложи постоянно да я закриля и да намира несъстоятелни извинения за измамите й, докато Ролф дьо Варен, верният следовник на краля, се превърне окончателно в жалък предател.

Този път нямаше да му бъде трудно да я опази. Можеше да каже на Алис, че е проявил милост към Сейдри само за да открие скривалището на братята й. Каква гадна лъжа. Наистина ли трябваше да търпи измамницата под покрива си?

Той беше Ролф дьо Варен, граф на Елфгар. Беше дошъл с херцог Уилям от Нормандия, за да воюва със саксонците. Всичко, което имаше, беше получено по милостта на господаря му. Заради Сейдри вече беше загубил половината от притежанията си, кастеланството на Йорк. Алис беше напълно права. Той беше длъжен да спре тази жена, защото това щеше да го доведе до гибел. Сега обаче трябваше да вземе конкретни мерки срещу предателството й.

Ако продължеше да я закриля, това щеше да бъде нарушаване на всичките му принципи. Той щеше да стане съмнителен като военачалник, като водач на рицарите си; щеше да предаде всичките си ценности, да загуби смелостта и решителността си. В досегашния си живот Ролф винаги знаеше какво е правилно и какво не и беше действал според принципите си. А сега всичко се обърка.

Не мога повече така, каза си той и разумът му се вкопчи в една сламка. Ако той не я защитеше, трябваше да го направи някой друг.

Изведнъж лицето му се разведри. Решението на проблема дойде от само себе си. Това беше спасението! Той отвори с трясък вратата на покоите си и изрева да му пратят Гай.

— Какво? — прошепна невярващо младият рицар и побледня като платно.

Ролф се усмихна хладно. Решението му беше непоколебимо.

— Ти ще се ожениш за Сейдри — повтори тихо той.

Гай пое шумно въздух.

— Утре ще разгласим венчавката — продължи делово Ролф. — Ще се ожените вдругиден. Ще ти дам отпуска.

Гай се стараеше да запази самообладание. Устните му трепереха.

— Както заповядате, милорд.

— Естествено ще получиш добра зестра. — Този път усмивката на Ролф беше истинска и сърдечна. — Ще ти дам васалното имение Дъмстънбъроу заедно със селото. Утре ще определим границите на новото ти притежание. А що се отнася до службата при мен… Е, Гай, ти знаеш, че не мога без теб. Тази година ще служиш при мен триста дни. Ако през следващата година подсигурим границите на Елфгар, службата ще бъде съответно съкратена.

Очите на Гай блеснаха радостно. Отдавна хранеше надежда да получи васално имение. Вярно е, че Дъмстънбъроу беше малко имение: двадесетина селски къщи, няколко ниви и езерце, но много по-важен беше фактът, че щеше да притежава собствена земя. След време, когато можеше да си го позволи, щеше да има и собствена свита. Дъмстънбъроу беше напълно достатъчен като начало. Пажът му щеше да стане първият рицар от неговата свита. Той щеше да го повиши и да му връчи шпорите.

— Благодаря ви, милорд — проговори развълнувано Гай, коленичи, улови ръката на Ролф и я целуна.

— Стани, стани! — извика развеселено норманинът. — А сега да поговорим сериозно.

Гай кимна и в погледа му блесна внимание.

— Трябва да пазиш Сейдри.

— Знам — побърза да отговори младият рицар. — Ще се погрижа предателството да не се повтори. Няма да й позволя да мами нито мен, нито вас.

Ролф кимна. Знаеше, че Гай няма да й причини болка, но се съмняваше, че той ще съумее да ограничи свободата й. Най-доброто беше веднага да й направи дете, за да отклони вниманието й от политиката и братята й. Но Ролф побърза да прогони тази мисъл.

Скоро след това той освободи Гай и поиска стомна вино. Имаше всички основания да празнува. Проблемът беше решен или почти. Този умел ход осигуряваше на Сейдри силен защитник. Дори ако отново извършеше предателство, като съпруга на Гай тя нямаше да бъде наказана със смърт, а щеше да бъде затворена до живот. Като я омъжваше за един нормански благородник, Ролф постъпваше изключително умно. Така нямаше да му се наложи да я хвърли в затвора или да я омъжи за някой чужденец и да я отпрати — за да не я види никога вече.

При тази мисъл в гърдите му се надигна гняв. Нямаше никакво значение дали щеше да я вижда, или не. Той нямаше право да я притежава. Никога. Беше я обещал на най-добрия си рицар. С това спасяваше неблагодарницата от бесилката. А Гай беше почтен и добър мъж, не беше избухлив и нямаше да злоупотребява с нея. Ролф не можеше да понася мъжете, които изливаха гнева си върху по-слабите. Не можеше да понесе и мисълта, че някой би могъл да причини зло на Сейдри — пък бил той и най-верният му човек.

Ала в гърдите му се образува корава, неприятна буца и той знаеше много добре откъде идваше тя. Ревност. Изведнъж видя Гай, който отиваше при младата си невеста в сватбената нощ, видя го да я люби и да я посещава и през следващите нощи. Гай беше млад, в разцвета на мъжката си сила. Ролф си припомни общите им нощни похождения, когато се забавляваха с красиви слугини в плевните. Гай щеше да ощастливи Сейдри, сладостните й стонове щяха да бъдат за него.

По дяволите, това изобщо не ме засяга, каза си той скърцайки със зъби.

Сейдри нямаше представа защо норманинът е наредил да я повикат. Алис лично я придружи до горния етаж и като видя самодоволното й изражение, младата жена бе обзета от неприятно предчувствие. Вратата към голямата стая беше отворена, Ролф стоеше до камината с гръб към нея Като чу стъпките й, той се обърна.

При вида му Сейдри се изчерви. Не можеше да не си спомни вчерашната им среща край реката и как той се бе самозадоволил, докато я гледаше. Действията му не преставаха да я учудват. Той се бе промъкнал близо до нея, наблюдаваше я тайно, но не смееше да я докосне. Защо бе предпочел да се задоволи сам? В началото тя беше като парализирана, очите й не се откъсваха от набъбналия член и ритмично движещата се мъжка ръка. Заля я гореща вълна и тя цялата се разтрепери. След като всичко свърши, тя се втурна да бяга, останала без дъх, шокирана като никога досега.

Ролф устреми поглед към нея и лицето й пламна. Без да съзнава какво прави, тя сведе поглед към дясната му ръка, после го премести към слабините. Уплахата й от това безсрамие беше толкова силна, че едва не извика. Така й се искаше да избяга. В този момент би дала всичко да бъде далече от него. Ъглите на устата му се вдигнаха в лека усмивка. Тя знаеше, че е прочел мислите й, и се скова цялата в очакване на подигравателна забележка. Пак ли щяха да проведат един от многобройните си словесни сблъсъци?

— Ти ще се омъжиш за Гай дьо Шант.

Сейдри извика задавено.

— Утре ще разгласим вестта за предстоящата женитба в църквата, а венчавката ще се състои вдругиден. — Той я измери с равнодушен поглед. — Надявам се, че си щастлива от решението ми.

Сейдри пристъпи крачка напред.

— Не. Искам да кажа, това не може да бъде! Вие… какво означава това?

— Точно онова, което казах. Ти ще се омъжиш за Гай. Подарих му като зестра едно малко имение. — Ролф не се усмихваше. Ти ще станеш господарка на Дъмстънбъроу, Сейдри.

Това не я интересуваше. Беше толкова слисана, че забрави предпазливостта.

— Моля ви, не разбирам. Това… шега ли е?

Ролф загуби търпение.

— Не е шега. Ти ще се омъжиш. Това е всичко. А сега си върви. — Той й обърна гръб.

Сейдри загуби ума и дума. Ако той я желаеше, защо я омъжваше за друг? Тя трябваше да го прелъсти, да му стане любовница. А той беше решил да я омъжи за Гай. В очите й запариха сълзи. Той не я искаше, тя му беше напълно безразлична.

— Няма да се омъжа за него — проговори с треперещ глас тя.

Ролф се обърна към нея мрачен, заплашителен.

— Не смей да се противопоставяш на волята ми — каза той толкова тихо, че тя потрепери. — Решението ми е взето и нищо не може да го промени.

— Вие ме наказвате! — извика отчаяно тя. — Защо, за бога? Нали ви казах, че братята ми се крият в мочурището! Нищо повече не знам. Моля ви, милорд, не ми причинявайте това!

Челото му се смръщи още повече, очите му засвяткаха гневно. Задавеният от сълзи глас разколеба решителността му, но само за миг.

— Това не е наказание. Помисли. Току-що получи собствена господарска къща. Не бъди неблагодарна. И престани да поставяш на изпитание търпението ми. — Той отново й обърна гръб.

Сейдри с мъка потисна риданието си. Това не биваше да се случи! Нима всичко помежду им е било само игра? Нима пламтящите му погледи са били само подигравка, извратена форма на жестоко мъчение? Ами онова, което беше станало на реката? Сълзите й закапаха.

Тя затърси отчаяно логично обяснение на решението му. Даже той да я желаеше, какво значение имаше това? Плътското желание не представляваше нищо за мъж като него. Той имаше всичко, което желаеше. Имаше Елфгар и Алис. Ако наистина изпитваше нещо към нея, нямаше да я омъжи за друг, а щеше да я запази за себе си, да я направи своя любовница. Това беше само доказателство, че е студен и безчувствен, и съвсем не беше ласкателно за нея. Това означаваше край на всичките й планове да помогне на братята си. Какво да прави сега? Да се подчини на волята му? Нима имаше друг избор? Ослепяла от сълзи, тя стоеше и се взираше в гърба му.

След минута обаче се овладя, пристъпи енергично към него и сложи треперещата си ръка върху мускулестото рамо.

— Не ме омъжвайте, моля ви — прошепна с пресекващ глас тя. — Моля ви, умолявам ви!

Ролф потрепери от докосването й и се обърна.

Сейдри не свали ръката си. И когато той се обърна, докосването се превърна в милувка. Тя положи ръка върху гърдите му, раздвижи леко пръсти и усети биенето на сърцето му, силно като удар с чук и непрекъснато ускоряващо се. Погледите им се срещнаха.

— Аз… готова съм да направя всичко — заговори през сълзи тя. — Но не ме принуждавайте да се омъжа за Гай.

— Всичко ли?

— Дда.

— Ти май ми предлагаш любовни услуги, Сейдри?

Тя си заповяда да издържи на погледа му.

— Дда…

Ръката му покри нейната и тя повярва, че е постигнала целта си. Той я стисна здраво, едва не й смачка пръстите и тя изохка. Ролф кипеше от гняв.

— Само недей да си въобразяваш, че можеш да ме изкушиш, Сейдри — изръмжа той. — Не си играй с мен. И престани да плачеш. Сълзите ти не ме трогват.

— Аз… аз не играя — заекна тя и се опита да издърпа ръката си, но той не й позволи.

— Ще се омъжиш за Гай — отсече рязко той. — Нищо няма да промени решението ми, даже и най-примамливото предложение от твоя страна. А сега излез оттук! Не искам да те виждам до сватбата. Върви!

Гласът му отекна като гръм. Той я блъсна към вратата и тя се олюля. Погледна го с дива омраза и избяга от стаята.