Завоевателят

53

Ролф се върна!

Вестта, че Уилям и войниците му препускат към крепостта, се разнесе бързо и гарнизонът се оживи. Сейдри много искаше да изтича във външния двор, за да посрещне любимия си, но не посмя. Приличието изискваше да го изчака в палатката, колкото и усилия да й струваше това. Не можеше да отрече — тя чакаше с нетърпение завръщането му. Едновременно с това се страхуваше да го види отново, боеше се, че нечистата съвест ще я издаде. Дали Херуорд беше успял да се изплъзне от нападателите? Но на първо място беше страхливият въпрос: дали Ролф беше жив и здрав?

Някой отметна платнището на палатката.

Ролф застана на входа, слънцето го осветяваше отзад. Сейдри видя само силуета на широкоплещестата величествена фигура.

— Милорд? — прошепна задавено тя. Лицето й трепереше от напрежение.

Той влезе и спусна платнището. Лицето му бе като изсечено от камък, очите ледено студени. Сейдри се сгърчи, сякаш я бе ударил.

— Какво… какво се е случило?

Той я погледна втренчено, устата му се опъна.

— Какво се е случило ли? Южно от Кавлидок попаднахме в засада.

Очите на Сейдри се разшириха.

— Засада? Господи!

Челюстите му се раздвижиха.

— Е, виждам, че поне това не си знаела! — процеди през здраво стиснатите си зъби той.

Ръката й се стрелна към гърдите. Тя притисна треперещото си сърце и отстъпи крачка назад.

— Какво искаш да кажеш?

Ролф направи крачка към нея.

— Нима не знаеш какво имам предвид, Сейдри?

— Не — отговори с изтънял гласец тя.

— Истината! Кажи ми истината, Сейдри!

— Не знам… — Тя млъкна и очите й се напълниха със сълзи.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.

— Ти ли ме предаде? Ти ли го направи? Знаеше, че сме тръгнали към Кавлидок! Аз бях глупак, че ти се доверих. Отговори ми!

Сълзите й преляха. Тя разтърси безпомощно глава. Искаше да отрече, да му възрази, но й липсваха думи. Беше изпълнена с чувство за вина и не можеше да го скрие. Изведнъж Ролф я блъсна грубо и тя падна на леглото.

— Ти си била! — изрева той. — Чета го в очите ти. Отговори ми! — изкрещя той. Лицето му беше тъмночервено, очите изпущаха светкавици, жилите по врата изпъкваха, корави като железни вериги; стиснатите в юмруци ръце трепереха.

Сейдри вдигна ръце към устата си.

— Трябваше да го направя — изхълца задавено тя. — Разбери, трябваше да го направя!

Ролф отпусна ръце.

Едва сега осъзна, че не е искал да вярва в подозрението си, че тя би могла да го убеди в невинността си. Но сега беше признала и нямаше връщане назад. Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице.

— Поне ти се върна жив — прошепна нежно тя. — Надявам се, че не е имало сражение, че никой не е бил…

— Попаднахме на засада! Дузина от хората ми са мъртви… по твоя вина!

Сейдри изпищя ужасено.

Ролф се наведе с разкривено от гняв лице и я издърпа да стане.

— Ти си най-отвратителната лъжкиня, най-коварното същество, което съм срещал. Преструваш се на страстна любовница, а в това време хладнокръвно обмисляш как да ме предадеш и само чакаш сгоден случай!

Сейдри отвори уста да възрази, но пак не намери думи. Защото обвиненията му отговаряха на истината.

Той я изправи на крака и я потегли към изхода.

— Къде ме водиш? — изплака тя.

Ролф не отговори. Лицето му изразяваше студена решителност. Сейдри бе обзета от смъртен страх.

Когато и стана ясно, че отиваха в крепостта, тя започна да се отбранява.

— Какво ще правиш с мен? — извика гневно тя.

Ролф вдигна ръка да я удари и Сейдри изпищя. Той отпусна ръката си и отново я повлече след себе си.

— Ако не се подчиниш, ще те завлека за косата — изсъска той и ускори крачка.

Сейдри едва успяваше да върви в крак с него. Страхът я душеше. Не, той не можеше да направи онова, което тя подозираше…

Голямата зала беше пълна с рицари. Повечето седяха на високата маса, три пъти по-дълга от тази в Елфгар. Ролф блъсна Сейдри към подиума, където беше тронът на крал Уилям.

Там я принуди да падне на колене. Ръката му се вкопчи в косата й, сведе главата й, така че лицето й почти докосна пода.

— Ето я шпионката, месир.

В помещението се възцари тишина.

Уилям погледна военачалника си право в очите.

— Вашата любовница?

— Да.

Уилям се надигна.

— Опразнете залата! — Погледът му остана прикован в лицето на Ролф, докато мъжете излизаха един по един. Заговори едва когато останаха сами. — Сигурен ли сте?

— Тя призна — отговори студено Ролф.

Уилям погледна към коленичилата фигура.

— Станете! — заповяда остро той.

Ролф я дръпна за косата и я изправи, без да обръща внимание на плача й.

Сейдри вдигна поглед към краля.

— Значи ти си изпратила човек да предупреди Херуорд, че се очаква нападение?

Тя прогони сълзите си и вдигна глава.

— Да. — Гласът й трепереше.

— От кого узна плановете ни?

Сейдри се поколеба. Тя беше предала Ролф, но беше длъжна да го предпази от гнева на господаря му.

— Ослушах се в града, говорих с някои войници…

— Тя лъже — намеси се Ролф. — Аз се доверих на тази вещица, защото усърдно топлеше леглото ми. Казах й къде отиваме, за да разсея страховете й за съдбата на братята й. Аз съм един жалък глупак.

Уилям наблюдаваше внимателно пленницата.

— Красива жена. Много прилича на онзи негодник Моркар. Ти имаш дяволски късмет, жено, че лорд Дьо Варен те е омъжил за сър Гай дьо Шант. И аз имам шпиони навсякъде, затова знам, че това е второто ти предателство. Знам, че си освободила Моркар от подземието на Елфгар. И не си се разкаяна. Затова те осъждам на доживотен затвор. — Той повика стражите.

Сейдри се вцепени. Не можеше нито да мисли, нито да диша. Двама войници застанаха зад нея. Уилям заповяда да я хвърлят в затвора! Отчаяният й поглед се устреми към Ролф. Той не биваше да допусне това! Не можеше да им позволи да я хвърлят в тъмница. Трябваше да стори нещо, за да я защити.

Но той не я удостои дори с поглед. Когато двамата войници я хванаха от двете страни, Сейдри затвори очи. Съдбата й беше подпечатана. Всичко свърши. Тя щеше да гние в затвора до края на живота си. Нямаше да плаче, нямаше да се моли — щеше спокойно да погледне смъртта в очите. Защото, ако я хвърлеха още веднъж в подземна килия, това беше сигурна смърт. Тя пое дълбоко въздух и незнайно как успя да раздвижи краката си и да напусне залата между двамата стражи. Вървеше гордо изправена, само ръцете й трепереха.

Когато Сейдри излезе, Уилям се обърна към Ролф, който се отпусна на едно коляно и сведе глава.

— Заслужавам най-тежко наказание, милорд.

— Напълно сте прав — отговори Уилям и му обърна гръб. Взе чашата си от масата, отпи глътка вино и отново се обърна към смирено коленичилия васал. — Станете, Ролф.

Норманинът скочи на крака.

— Каква странна история. Първо премълчахте пред мен, че крепостната, помогнала на Моркар да избяга, е несъщата му сестра.

Ролф беше толкова ожесточен, че изобщо не се уплаши.

— И в този случай постъпих като глупак.

Уилям не обърна внимание на думите му.

— Тогава не ви разпитах по-подробно, защото се доверих на оценката ви. Все още не разбирам напълно защо след това я омъжихте за Гай. А най-странното е, че я направихте своя любовница. Изневерихте на съпругата си, сложихте рога на най-добрия си приятел… Вярно ли е, че момичето има зъл поглед?

— Да, но не е вещица.

— Може би ви е дала упойващо питие — предположи Уилям. — Никога не съм ви виждал такъв. А най-малко ви подхожда да разкривате тайните ни — и то в леглото! Велики боже! Жената е красива, но все пак…

Ролф мълчеше. Само очите му искряха.

— Гневен сте. Това ме радва. Мисля, че сте достатъчно наказан. Не сте имали намерение да подкрепите плановете й, а и загубихте дузина от най-добрите си рицари. Не искам да увеличавам мъченията ви.

— Приемете моята дълбока благодарност, месир. — В гласа на Ролф нямаше и следа от благодарност. Челюстите му работеха.

Уилям въздъхна.

— Въпреки предателството ние успяхме да намалим бойната сила на неприятеля и да прогоним онези изчадия от гнездото им. Такова беше намерението ни. Претърпяхме тежки загуби, но в крайна сметка ще постигнем успех и ще ги победим.

— Предавам пленницата във ваши ръце. Моите затвори и без това са препълнени. Но не ме разбирайте погрешно. Тя е кралска затворница.

Ролф се усмихна студено.

— С радост приемам това поръчение, милорд.