Завоевателят

29

Варовиковите скали на Йорк блестяха в различни отсенки на бялото. Този път строяха крепостта от камък, за да стане непревзимаема. Дървената палисада около опожарената руина на старата наблюдателна кула беше заменена с висока стена от светлите йоркски камъни.

Ролф, следван от рицарите си, яздеше покрай огромния строеж, в който участваха почти всички жители на Йорк. Огромните скални блокове, докарвани с волски коли от каменоломната, трябваше да бъдат изтеглени с дебели въжета до отредените им места. Събираха се по трима-четирима работници, за да вдигнат един блок и да го поставят в стената. Навсякъде цареше оживление, кипеше трескава работа, каруци докарваха дървени греди и чакъл, робите въртяха ръчките на макарите, под каменните блокове стояха рамо до рамо работници, за да ги насочат в нужната посока. На стената ги посрещаха стотици ръце и рамене, които поставяха камъните по местата им и ги подпираха с лостове, за да имат здрава опора. На строежа бяха дошли и много улични търговци, които предлагаха хляб, агнешко и бира. Между работниците се мотаеха деца, твърде малки, за да вземат участие в работата, и играеха на гоненица. Кучета лаеха възбудено и тичаха насам-натам. Основите на стената бяха напълно завършени, от новата кула бяха издигнати два етажа.

Ролф и хората му бяха тръгнали от Елфгар преди три дни. В горещия юнски следобед малкият отряд мина по широката главна улица на Йорк; град, който от времето на датчаните беше значителен търговски център. Къщите бяха построени по целия хълм и стигаха чак до дълбокия ров пред новата стена на крепостта. Пристигането на рицарите беше посрещнато с възторжени викове от продавачите на пазара, от просяците, джебчиите и децата, които разпространиха вестта по всички улички, кръчми и домове на Йорк. Ролф отново и отново чуваше минувачите да шепнат със страх и почитание името му.

Уилям беше установил резиденцията си в бъдещия двор на замъка. Пурпурното знаме с кралския герб поздрави новодошлите от високата си мачта на крепостната стена. Отрядът мина по падащия мост и влезе във вътрешния двор.

Ролф даде нареждане на хората си да слязат от конете и препусна право към палатката на Уилям. Един паж пое юздите на коня му, друг изтича да съобщи за пристигането му. Уилям се бе оттеглил на съвещание с несъщия си брат Одо, един от най-могъщите аристократи, владетел на Дувър, и със саксонеца Елдрид, който беше провъзгласен за епископ на Йорк. Беше всеобщо известно, че Одо също имаше претенции към богатото епископство, и Ролф предполагаше, че желанието му скоро ще бъде изпълнено.

Уилям носеше туника в пясъчен цвят, дълга до земята, стегната с богато избродиран колан, на широките му рамене се диплеше пурпурна наметка. Той видимо се зарадва от пристигането на Ролф и стана да го посрещне.

— Станете веднага, човече — извика той, когато васалът се отпусна на едно коляно пред господаря си. — Станете, какво чакате? И оставете ненужните формалности. Къде е онзи предател? Искам да заплюя в лицето тази мръсна саксонска свиня!

Ролф се надигна бавно. Беше препускал като вихър насам. Не бе посмял да изпрати някого от васалите си, защото знаеше колко страшен може да бъде кралският гняв.

— Моркар успя да избяга, месир — отговори спокойно той, без да отмества поглед от лицето на Уилям.

Кралят замръзна на мястото си, но в следващия момент избухна в луд гняв. Изрева няколко богохулни проклятия, тресна с юмрук по масата, ритна я с все сила и я преобърна. Одо и Елдрид се отдръпнаха уплашено към стената на палатката. Лъхтейки от гняв, кралят се обърна към верните си васали.

— Излезте веднага оттук! — изрева той, очите му изскочиха от орбитите, лицето му пламна тъмночервено. — Не, ти остани! — заповяда той в посока към Одо, който също се беше обърнал да си върви. Елдрид вдигна с трепереща ръка платнището и изскочи навън.

Уилям се обърна към Ролф.

— Чакам обяснението ви!

— Пленникът избяга по време на тържествения сватбен обяд. Когато открихме бягството му, беше твърде късно да го преследваме. Аз съм на ваше разположение, месир. — Ролф се отпусна отново на едно коляно.

Уилям отново се разкрещя като бесен. Викаше, кълнеше, ходеше напред-назад като звяр в клетка. Най-после спря пред Ролф и погледна сведената му глава с искрящи от гняв очи.

— Не мога да разбера — заговори по-спокойно той, след като беше излял гнева си. Всички хора в кралството се бояха до смърт от избухливостта му. — Вие сте най-добрият ми военачалник. Как допуснахте това да се случи? Сигурно някой е извършил предателство. Или са подкупили охраната?

Стомахът на Ролф се преобърна.

— Постът имал силни болки и за малко напуснал мястото си пред вратата на затвора. Веднага го уволних от служба. Реших, че не е необходимо да му наложа по-строго наказание.

— Станете, за да мога да ви гледам в очите — заповяда Уилям и Ролф побърза да се надигне. — Сигурно са му дали отрова?

— Да, месир.

— Проклятие! — Уилям заудря с юмруци по стената. — Тези саксонци са котило отровни змии. Но аз ще ги смачкам като въшки! — Погледът на черните му очи беше пронизващ. — Да смятам ли, че престъпникът, който е извършил държавна измяна, е заловен?

Сърцето на Ролф се сви от болка.

— Да, месир.

— Искам да чуя подробности — настоя нетърпеливо Уилям. — Защо се колебаете?

— Предателката е жена, крепостна. Тя дала на стража отрова и помогнала на Моркар да избяга. Получи наказанието си.

— Какво означава това? Трябва да я обесите!

Ролф срещна с безизразно лице погледа на краля, макар че вътрешностите му се свиваха от страх. Не се боеше за себе си, само за Сейдри. Мигът настъпи. Нямаше право да лъже краля си.

— Бичуваха я, месир. Никога вече няма да извърши предателство.

Уилям примигна неразбиращо.

— Вие да не сте си загубили ума? Една робиня е помогнала на водача на последните размирици да избяга и в отплата е получила само няколко удара с камшик? Какво означава това, Ролф?

Сега трябваше да разкрие на краля коя е в действителност Сейдри. Ролф се постара да остане спокоен и отново погледна Уилям в очите. Нито погледът, нито гласът му издадоха бурята, която бушуваше в душата му.

— Ваше величество, тя е робиня — моя робиня. Досега никога не сте поставяли под въпрос решенията ми. Заповядах да я накажат и да я оставят под арест. Смъртта й вероятно щеше да подтикне поданиците ми към нови престъпления, затова сметнах, че е по-добре да наложа меко наказание. Смъртта й щеше да накара двамата водачи на бунта да прибягнат до лично отмъщение. Убеден съм, че постъпих мъдро. В крайна сметка истинската отговорност за бягството на Моркар е моя. Очаквам наказанието, което ще ми наложите. — Той коленичи отново пред краля и сведе поглед.

Уилям отново заходи напред-назад в тясната палатка. След минута се обърна към васала си.

— Лишавам ви от длъжността кастелан. Меко наказание — тъй като ви се доверявам напълно. Но бъдете уверен, Ролф, че ако беше друг човек, щях да го лиша от всичките му имоти. Свободен сте.

Ролф се надигна. Струваше му много усилия да не разкрие кипящото си възмущение. Онова, което стана току-що, беше дълбоко унижение. Той бе загубил длъжността си кастелан на Йорк и с това половината от властта си. Беше очаквал сурово наказание, но това беше чудовищно. И всичко само заради тази вещица, каза си гневно той.

Всичко стана заради Сейдри.

Той не разкри истината на краля си. Означаваше ли това, че е излъгал и себе си?

— Чуйте, Ролф! — Успокоеният глас на Уилям го настигна на входа на палатката. — Донесете ми главите на двамата бунтовници и ще възстановя доверието си във вас.

Едуин ходеше напред-назад и размишляваше трескаво.

Моркар седеше до лагерния огън и разсеяно разравяше жаравата с една пръчка. Алби стоеше мълчаливо в сянката на дърветата и наблюдаваше братята.

Нощта беше ясна, небето обсипано със звезди. В мочурището, дива, недостъпна земя на границата между Англия и Уелс, беше хладно. Две дузини мъже населяваха лагера в подножието на гъсто обрасъл хълм. Повечето спяха, един свиреше на флейта и жалните и тонове се примесваха с хъркането на другарите му. Група войници бяха седнали край друг лагерен огън, шепнеха си приглушено и избухваха в тих смях.

Моркар се изправи и скри ръце в диплите на наметката си. Изрита пръчката с върха на ботуша си и Едуин се обърна към него, стреснат от шума.

— Не можеш да го направиш! Прекалено е опасно. Помисли си какво стана с мен! За малко да сервират главата ми на Завоевателя на сребърна табла.

— Ще отида. — Едуин говореше с непоколебима решителност, но Моркар усети в гласа на брат си нещо, което го уплаши: примирение.

— Ти се отличаваш с хладен разум и пресметливост за разлика от мен. Никога досега не си постъпвал неразумно. Знаеш, че е лудост! — възпротиви се Моркар и сините му очи пламнаха от гняв.

— Не мога да стоя бездеен и да гледам как норманинът владее земите ми — отговори глухо Едуин, вдигна глава и се вгледа в ярките звезди. Моркар стоя дълго загледан в гърба на брат си, преди да заговори отново.

— Поне изчакай още няколко дни, братко. Още куцаш особено когато си уморен и напрегнат. Ще отидем двамата, когато оздравееш напълно.

— Двамата? — усмихна се уморено Едуин. — Не, братко. Ще отида с Алби, без теб.

— В никакъв случай — отговори сърдито Моркар. — Няма да се разделяме. Нищо няма да ме спре да те последвам, кълна ти се. Норманинът е опасен, Едуин. Ако сме двамата, можем да го победим.

— Нямам намерение да се бия с Ролф Безмилостния — увери го мрачно Едуин. — Още не.

— Не те съветвам да опитваш — засмя се Моркар. — Аз съм по-добър от теб в боя с меч, признай, но не мога да се меря с него.

— Ще вляза в открит бой с норманското куче само ако бъда принуден да го сторя — отвърна замислено Едуин и издаде тежка въздишка. — Подходящият момент все още не е дошъл. Трябва да се огледам и да разузная положението.

— Аз ще ти помогна да се огледаш.

Едуин вдигна широките си рамене.

— Ще го направим. Трябва да знам дали слуховете са верни. По дяволите, като си представя, че е опожарил селото и е издигнал къщи за селяните на друго място! — Едуин повиши глас. Позволил си е да премести моето село!?

— Такива са норманите. И на други места стават такива неща — обади се Алби от сянката на дърветата.

— Прав си. Но когато постъпват така със собственото ти наследство… — Едуин поклати глава.

— Какво узна от съгледвачите ни, Алби? — попита напрегнато Моркар, когато младият мъж излезе от сянката и пристъпи към огъня.

— Сватбата се е състояла — отговори колебливо Алби. — Ролф строи нова крепост в нормански стил.

Моркар изруга, Едуин стисна зъби.

— Тази глупачка Алис — изсъска ядно Моркар. — Предаде ни, без да му мисли!

— Как е Сейдри? — попита Едуин.

— Носят се лоши слухове… — Алби замлъкна.

— Кажи ни всичко, което знаеш — заповяда Едуин.

— Да не е ранена? — попита уплашено Моркар.

— Наказали са я заради бягството ти, Моркар. Узнах, че норманинът е заповядал да я бичуват.

Моркар нададе гневен вик, Едуин стисна ръце в юмруци.

— Това е само слух. Нали знаете как се променя една случка, когато я разпространяват селяните. Може би изобщо не е вярно — опита се да ги успокои Алби.

— Аз съм глупак! Защо не я взех със себе си? — изкрещя отчаяно Моркар. — Изобщо не помислих какво я очаква. Никога не мисля на време!

— Не се обвинявай. Не знаем дали е вярно. — Едуин сложи ръка на рамото на брат си. — Сейдри ни трябва там, където е.

— Чух още един слух — намеси се колебливо Алби. — Но и той не е по-добър. — Пронизващият поглед на Едуин му заповяда да говори. — Казват, че норманинът открито задиря Сейдри. Разправят, че я поглъщал с поглед. — Алби сви рамене. — Ако е така, надали е заповядал да я бичуват.

— Бог да му е на помощ, ако я докосне! — изкрещя гневно Моркар.

Едуин побърза да смени темата, за да го укроти.

— Има ли новини от Херуорд Будния?

— Планирал е въстание срещу Роджър Монтгомъри. В близост до Шрюсбъри, но не знам нищо повече.

— Много добре — кимна Едуин. — Ще отидем в Елфгар, а после ще се срещнем с Херуорд.

— Какво възнамеряваш? — попита Моркар.

Едуин се усмихна за първи път тази вечер. Мрачното му лице се разведри и той показа равните си бели зъби.

— Мисля, братко, че през септември ще тръгнем на война. Ти, аз и Херуорд Будният.