Завоевателят

7

Ролф наблюдаваше изпитателно яздещата до него жена. Горда и надменна като кралица, възседнала благороден арабски кон. Класически изрязаният профил замайваше с красотата си. Можеше само да благодари на бога за отредената му съпруга.

Защото рядко, твърде рядко се случваше един мъж да желае с цялото си същество жената, за която го женят. След като отведе в палатката бъдещата си съпруга, той лежа цели часове буден, макар че отчаяно се опитваше да заспи. Дори след като беше задоволил похотта си със слугинята, жаждата по Сейдри не престана да го измъчва.

Не биваше да се отнася така грубо и властно с графската дъщеря, както беше направил, но то беше все едно да спре надигаща се буря, да устои на неустоимия напор да я докосва. Какво благоволение! Елфгар и господарката му, най-красивата, най-омайващата жена, която някога беше срещал. Уилям беше заповядал сватбата да стане колкото се може по-бързо. Ролф се усмихна. Той нямаше нищо против още утре да я отведе пред олтара.

Слънцето беше още ниско и бледо в утринното небе, след влажната нощ беше все още хладно. Местността беше хълмиста и осеяна с камъни, добро пасище за овцете. А Елфгар дължеше благосъстоянието си на овцевъдството и добрата вълна.

Отново и отново погледът на норманина се устремяваше към годеницата, която от един час насам не бе обърнала глава към него. Равнодушието й беше престорено и той го знаеше. Той беше воин, не поет или свещеник; учтивите думи не излизаха лесно от устните му. Въпреки това реши да опита.

— Утрото е хладно. Достатъчно топло ли ви е, уважаема?

Сейдри му хвърли бегъл страничен поглед.

— Да. — Тя се поколеба. — Благодаря.

Своенравната хлапачка упорито отказваше да употреби учтивото обръщение, което му се полагаше. Никой мъж не би посмял да се държи към него без подобаващото уважение и да му откаже обръщението „милорд“. Само тя бе посмяла и продължаваше да упорства. Вчера й позволяваше да се държи нахално, но днес не можеше да приеме спокойно такава липса на уважение. Сините му очи се впиха в нейните.

— Кажете го, Алис.

Тя го погледна учудено.

— Какво да кажа?

— Не се правете на глупачка — сряза я сърдито той. — Кажете „милорд“.

Сейдри изпъна крехките си рамене.

— Вие не сте ми господар.

Ролф не повярва на ушите си. Тя се изправяше срещу него пред очите на всичките му хора? Тя, бъдещата му невеста, една жена?

Гневният му поглед я прониза. Извън себе си от гняв, той понечи да даде знак за спиране. Вгледа се в огромните й тъмносини очи и видя в тях страх. Припомни си и твърдото си намерение да се отнася внимателно към нея. Той, който разбираше единствено от военното изкуство. Изведнъж от дърветата се посипаха стрели.

— Засада! — изрева Ролф, обърна рязко бойния си жребец и го насочи между жената и обстрелващите. Умело изпратен камък от прашка се удари в шлема му и отхвръкна настрана. Той откри нападателя с ъгълчето на окото си, изправи се на седлото и размаха боздугана си. Саксонецът на дървото над него срещна погледа му, разбра смъртоносното му намерение и отвори уста да изкрещи. Обкованият с гвоздеи боздуган улучи безпогрешно целта и разпори гърдите на саксонеца. Мъжът падна по лице на каменистата земя. Ролф забеляза втори нападател, който беше сложил стрела в лъка си и го опъваше. Едновременно с това усети жената зад себе си, уплашеното муле се притискаше към задните крака на коня му. — Останете до мен! — изгърмя той, без да сваля поглед от стрелеца с лъка. Замахна с боздугана точно в мига, когато саксонецът изпрати стрелата. Стрелата не улучи целта, но боздуганът не я пропусна.

Ролф беше войник още от най-ранните си години и беше преживял безброй битки. Бързият му поглед му помогна да си състави представа за устроената засада. Мъжете му се справиха бързо: петима нападатели бяха мъртви или тежко ранени, други петима бягаха, за да спасят живота си, преследвани от въоръжени ездачи. Ролф посегна към юздите на уплашеното муле. Следвайки инстинкта си, той се извърна светкавично и видя огромен саксонец с изваден широк меч, насочен право към гърдите му. Норманинът нададе бойния си вик, извади своя меч, вдигна го високо над главата си, стовари го с невероятна бързина върху нападателя и му отсече главата.

Битката свърши бързо. Над полянката се спусна ужасяваща тишина, чуваше се само пръхтенето на конете и пъшкането на ранените. Седмина саксонци лежаха мъртви на тревата, всички нормани бяха на конете си. Ролф продължаваше да стиска юздите на подплашеното муле. Погледът му обходи утихналата полянка и се върна към вцепенената жена на гърба на мулето.

— Всичко свърши — проговори мрачно той. — Добре ли сте?

Красивите тъмносини очи бяха широко отворени и пълни с ужас. Тя изпъшка задавено и вдигна ръка към гърдите си. Ролф стисна здраво зъби, за да не изкрещи. Гневеше се, че бе допуснал участието й в тази битка. Съгледвачът беше съобщил, че не ги заплашва опасност.

— Алис…

Тя издаде кратък вик, свлече се от другата страна на мулето, наведе се към близкото дърво и повърна. Ролф много искаше да й помогне, но не знаеше как да го направи. Пък и му беше неловко да я подкрепи пред хората си. За щастие точно в този момент долетя Гай.

— Двама ранени, милорд, Пиер Стак и сър Стейси, но раните са леки.

— Пленници?

— Няма.

— Колко саксонци избягаха?

— Шест, ако съм ги преброил правилно, господарю.

— Изпрати ми Чарлз! — Гласът на Ролф прозвуча заплашително.

Той се обърна към жената, която се бе облегнала безпомощно на дървото. Лицето й беше бледо, почти бяло. Той слезе от коня си, изтри окървавения си меч в тревата и го пъхна в ножницата. После направи няколко колебливи крачки към нея.

— Трябва отново да възседнете мулето. Не можем да се задържим дълго тук.

Сейдри се отдръпна и примигна, за да прогони сълзите от очите си.

— Нямате ли угризения на съвестта?

Ролф я погледна неразбиращо.

Сейдри бе проследила как норманинът хладнокръвно уби трима нейни сънародници. Беше й ясно, че той е нападнатият, че е защитавал себе си, хората си, а и нея, но не искаше да го приеме. Той беше натрапник, враг, норманин.

— Вие убихте трима мъже — прошепна упорито тя. — Нямате ли угризения на съвестта?

— Не — отговори спокойно той. — Ако имах угризения на съвестта, сега от красивите ви гърди щеше да стърчи саксонска стрела. Прав ли съм, лейди Алис? — Той й обърна гръб.

Сейдри го задържа за ръкава на плетената ризница.

— Това бяха мои сънародници. Вие убихте трима от хората ми. — Сълзи задушаваха гърлото й. Искаше да плаче за мъртвите, за крепостните и селяните, които познаваше; да плаче за пропилените човешки животи, да плаче от отвращение към войната. Ролф я погледна мълчаливо.

Гай пристигна, придружен от млад войник. Лицето на Чарлз беше напрегнато, погледът му блуждаеше несигурно. Той се отпусна на едно коляно и сведе глава.

— Ти занемари задълженията си — заговори укорно Ролф. — Заради твоето невнимание попаднахме на засада. За щастие имаме само двама леко ранени. Стани!

Чарлз се надигна.

Ролф го прониза с поглед, отбеляза зачервените очи и хвърли въпросителен поглед към Гай. Рицарят кимна. Устата на Ролф се опъна.

— Снощи си пил много, прав ли съм? Желанието ти за вино и жени те прави твърде слаб за войник, който служи под моя команда. Вземи меча си и си върви. Уволнен си.

— Моля ви, лорд Ролф! Аз ви следвам от Нормандия. Винаги съм ви служил вярно…

— Нито един от воините под моя команда не смее да занемарява задълженията си. Нито веднъж, никога. Махни се от очите ми. Върви, където ти видят очите! — Ролф се обърна настрана. Въпросът беше приключен.

Сейдри проследи уплашено сцената.

Чарлз се отдалечи със сведена глава. Как можеше норманинът да бъде толкова жесток към верните си сподвижници?

Той беше чудовище! Тя се обърна към него с разширени от ужас очи. Погледът му беше леден.

— Не знаете ли що е милост? — попита развълнувано тя, без да помисли, че няма право да задава подобни въпроси.

Мускулите на бузата му заиграха.

— Искате ми сметка, така ли?

Тя навлажни пресъхналите си устни и издържа почти спокойно пронизващия му поглед. Никога през живота си не беше възразявала на баща си и братята си, но сега се изправи смело срещу норманина.

— Той е ваш верен човек — един от хората ви.

Ролф се изправи заплашително пред нея.

— Как смеете да се опълчите срещу мен, да изразите неодобрение към действията ми?

Сейдри прехапа устни, дъхът й се ускори. Но не се отдръпна дори когато той направи още една крачка към нея.

— Лейди Алис — продължи с нарастваща възбуда мъжът, — аз съм войник, и само войник. — Той направи пауза, за да придаде повече тежест на думите си. — А вие сте само жена.

Той беше негодник! Сейдри знаеше, че трябва да отстъпи, за да не го раздразни още повече.

— Е — отговори с треперещ глас тя, — поне не съм норманка. — Не съм норманско куче, прибави наум тя, защото не смееше да го произнесе гласно.

Гласът му беше студен — и опасно тих.

— Колко вярно. Аз съм норманин, а вие сте саксонка. И — прибави с режещ глас той — скоро ще станете моя съпруга. Затова съм длъжен да ви обясня някои неща. Ние отблъснахме бързо и ефективно тази коварна засада, защото моите воини са най-добрите. Моите хора знаят какво се очаква от тях, и аз мога да разчитам на подкрепата им. Винаги и по всяко време. Ако загубят, вече няма да са най-добрите. И аз няма да съм най-добрият военачалник на крал Уилям. Ако разочаровам краля си, ще разочаровам и себе си. Но аз съм Ролф дьо Варен, и не мога да го допусна.

Той стоеше пред нея и в очите му пламтеше гняв. Ала чертите на лицето му бяха напълно неподвижни.

— Разбрахте ли ме?

— Да.

— Аз не съм чудовище — прибави съвсем тихо той и погледът му я прониза. Сейдри се изчерви до корените на косите си. — След вас, уважаема госпожице — заключи тържествено той и направи лек поклон.