Грешниците

1.

Хърбърт Линкълн Джеферсън гледаше с отвращение жена си Мардж. Тя се беше проснала върху дивана пред телевизора, краката й бяха разкрачени, показваха се дебелите й бели бедра, ядеше портокал, по брадичката й се стичаше сок, държеше в ръка една кутия с бира, от която от време на време глътваше по някоя глътка. Беше облечена в синя памучна рокля, която беше толкова тясна, че се беше разцепила под едната й мишница. Огромният й бюст висеше в мръсен бял сутиен, който се виждаше през сцепеното. Случаен човек трудно можеше да определи възрастта й и може би щеше да я изкара десет години по-възрастна, отколкото беше в действителност. В действителност тя беше на тридесет и пет години.

— Тръгвам — обяви Хърбърт.

Мардж изобщо не отлепи очи от телевизора. Тя натъпка още портокал в устата си и измърмори:

— О’кей, Хон.

Хърбърт излезе от избелялата розова къща, една от многото в редицата от избелели къщи. Той ритна злобно котката на Мардж, която се замота в краката му, и закрачи към автобусната спирка. Беше привечер. Беше ужасно горещо. Хърбърт беше бесен, че няма кола. Всеки имаше кола в Лос Анджелис. Миналата седмица той имаше един хубав блестящ сив Шевролет, но му го взеха, защото не можа да плати навреме вноската по изплащането.

Хърбърт беше среден на ръст, слаб мъж с кафява коса и остри черти. Не изглеждаше добре, не беше грозен, просто беше прекалено обикновен на вид. Беше от този тип хора, които никога не се запомнят, освен ако не се втренчи във вас с лукавите си кафяви очи и тогава вие потрепервате от някакво странно чувство. Очите му бяха подли, жестоки и хищни.

На автобусната спирка пред него имаше едно младо мексиканско момиче. Той бързо го прецени. Твърде младо и твърде слабо, но девствено, той беше сигурен в това. Той се притисна към него докато се качваха в автобуса, тя се обърна и го изгледа уплашено. Той я заряза и седна до една зряла матрона, вероятно икономка на някоя богата филмова звезда. Не, ако беше такава вероятно щеше да има своя собствена кола.

В автобуса се носеше застояла миризма на засъхнала пот и Хърбърт сбърчи отвратено нос. Той беше взел душ преди да излезе. Понякога вземаше душ четири или пет пъти на ден. Човекът, който той наистина обожаваше, беше Тини Тим, защото беше прочел някъде, че той взема душ всеки път, щом може да се измъкне. Хърбърт наистина обожаваше такава чистоплътност.

Зрялата матрона се размърда на мястото си. Не й харесваше натискът на крака на Хърбърт върху нейния. Но той се взираше напред с обикновеното си лице и тя не можеше да разбере дали го прави нарочно.

Дъртата торба носи жартиери, помисли си Хърбърт. Единият от тях се беше забил в него. Той премести ръката си така, че да се притисне странично към гърдата й. Тя се притисна по-плътно към прозореца, докато Хърбърт продължаваше да гледа безизразно напред.

На следващата спирка жената слезе и Хърбърт си премести коленете така, че тя да се отърка в него, докато минаваше. Почувства очертанията на огромните й бедра с коленете си и се засмя мислено. Дърта крава, що пък малко да не я подразни. Всички обичаха малко да бъдат подразнени, дори и дъртите крави.

Той си помисли с любов за писмото, което беше изпратил на червенокосата филмова звезда Анжела Картър. Беше й го изпратил по пощата снощи и вероятно тя вече го беше прочела. Той беше успял да намери домашния й адрес; това беше едно от предимствата на работата, която вършеше сега. В службата имаха папка с адресите на повечето филмови звезди. Той работеше в шофьорска агенция, която беше наета от Рейдиънт Продъкшънс. Най-важното, когато пишеш на хора, беше да си сигурен, че те ще отворят лично писмото. В това беше целият смисъл.

На Анжела той беше описал пламенно и подробно какво би желал да свърши с нея. Нито една подробност не беше спестена; беше й изпратил и едно малко пластмасово пликче, в което гордо беше онанирал.

Това беше едно от най-добрите му литературни постижения и той се надяваше, че мис Анжела Картър ще го оцени.

Автобусът пристигна на неговата спирка и той измина късото разстояние до Сюприйм Шофър Къмпани.