Грешниците

58.

Сънди се облегна в колата и стисна очи. Ако се случеше каквото и да било на Жан-Пиер заради нея… не можеше дори да помисли за това.

Не можеше да види нищо в колата. Шофьорът беше прикрит от черно стъкло, а страничните прозорци бяха толкова затъмнение, че тя не можеше да види нищо през тях. Тя попипа за бутона, за да махне стъклото между нея и шофьора, но въпреки че го натисна силно няколко пъти, той не задейства.

Тя се наведе напред и почука по стъклото. Колата продължи да се плъзга гладко.

Постепенно започна да си мисли, че това може би беше идея на Клод да се пошегува.

На шофьорското място Хърбърт си позволи мимолетна триумфална усмивка. Беше толкова лесно. Майсторски си беше планирал участието, разбира се.

Той я чу да тропа по стъклото и усмивката му се разшири. Нямаше да разкрива много бързо кой е. Нека си въобразява каквото си иска. Щеше да й дойде добре да се поразтревожи малко. В днешно време жените бяха прекалено уверени, всичко им се поднасяше на тепсия.

Когато той приключи с мис Сънди Симънс, тя щеше да знае кой е господарят.

Колата забави ход. Може би светофар? Веднага щом спря, тя се опита да отвори вратата. Тя беше здраво заключена. После колата потегли отново.

Тя не беше уплашена. Клод не можеше да направи нищо, за да я уплаши. Беше загрижена за детето. Да не би това да беше начин да я изнудва, за да завърши филма? Тя нямаше да и прости. Нямаше да им прости нищо.

По дяволите, Бранч, дето седеше в киното, толкова захласнат от собствения си образ на екрана. Той трябваше да дойде с нея. Не трябваше да я оставя да тръгва сама.

Тя се облегна на седалката и се настройваше за среща с Клод.

Щом излезе във фоайето, Чарли започна да се чувства малко виновен. Не беше ли все пак малко кофти да остави Теймз сама?

Е, момиче като Теймз нямаше да остане само за дълго. Освен това вината си беше нейна. Беше го влудила с празните си приказки.

Докато вървеше към колата му се стори, че видя Сънди да се качва в черен линкълн. Имаше нещо смътно познато в шофьора. Това не беше ли Хърбърт или как там му беше името, дето му го беше дал Клей?

Той ускори крачка. И двамата се бяха съгласили, че филмът беше скапан, така че може би тя щеше да вечеря с него в края на краищата.

Преди да стигне до линкълна, той потегли в обратна посока. Той се качи във ферарито си. Може би ще я проследи малко, да види къде отива. В края на краищата нямаше какво друго да прави.

Хърбърт включи високоговорителя и заговори по малък ръчен микрофон.

— Момчето е пред на. В пълна безопасност е и ще бъде така докато правите всичко, което ви казваме.

— Кой сте вие? — каза Сънди сърдито. — Къде е мистър Юсан?

Хърбърт замълча, за миг смутен от нейния гняв. Беше очаквал тя да бъде кротка и уплашена.

— Детето е при нас — продължи той. — Неговата безопасност зависи от вашето поведение. Мистър Юсан сега не може да ви помогне. Вие сте в наши ръце. Трябва да бъдете послушна и кротка, иначе детето ще свърши като кучето.

— Какво куче? — попита тя, обзета от гадно чувство. Беше чувала гласа на този мъж някъде преди това.

— Погледнете пакета отдясно на седалката.

Внезапно светлините в колата светнаха. Тя се огледа. Господи! Чувстваше се като затворник в черна килия. Колата се носеше бързо и тя не можеше да види нищо през плътното черно стъкло.

На седалката имаше кафява книжна кесия. Тя я докосна. Беше влажна. Бръкна вътре, погледна, опипа и изпищя.

В пакета беше главата на Лимбо.

Мардж Линкълн Джеферсън натъпка още един шоколад в устата си. Беше й писнало. Откакто каза на Хърбърт, че Луела иска парите, беше отхвърлена и от двамата. Луела я отпращаше с извинения, когато тя се опитваше да се види с нея. Не й беше позволено да отива по-далеч от входната врата.

— А какво става с кръга от приятели? — изстена Мардж. — Кога ще бъде следващата вечер?

— Не мога да кажа — измърмори Луела припряно и затръшна вратата под носа й.

Хърбърт не беше по-добър. Винаги е било трудно да ум се угоди, но сега тя не можеше да направи нищо както трябва и той й ръмжеше и я биеше през цялото време.

Отново й беше останал само телевизора за компания, а заплашваха да й вземат и него, защото Хърбърт не беше внесъл последната такса.

Мардж седеше умислена. Знаеше, че те кроят нещо, защото тази сутрин Хърбърт беше учудващо весел и на излизане извади и й даде голяма кутия с шоколад. Тя беше удивена.

Беше забелязала раздвижване у съседите — Луела и съпругът й изнасяха пакети и куфари до комбито си цял ден и ги товареха, като че ли заминаваха на пътешествие.

Мардж натъпка още един шоколад в устата си и отново се приближи до прозореца. Виждаше добре това, което става.

Ако щеше да има още една сбирка на кръга от приятели тази вечер, тя възнамеряваше да участва.

Слушайте внимателно — каза Хърбърт.

Те наближаваха целта и беше време за инструкции.

Сънди се сви на задната седалка, колкото се може по-далеч от отвратителния пакет. Фактът, че не можеше да види лицето на човека с равния безличен глас, като че л правеше нещата по-лоши. Тя беше уплашена, но решена да опита да остане колкото е възможно по-спокойна.

— Кой сте вие? — попита тя отново. — Какво искате?

— Само слушайте — настоя грубо Хърбърт. — Ако ослушате и правите това, което ви се казва, всичко ще бъде наред. Ако не правите това, което ви казвам, момчето ще умре като кучето.

— Колко пари искате? Имам пари, мога да донеса още. Колко?

Той замълча. Не му беше хрумнало, че може да получи пари от нея. Мисълта беше привлекателна, но още по-привлекателно беше да продължи с оригиналния си план.

— Парите няма да помогнат на момчето. Отиваме в една къща. В тази къща ще правите това, което ви се казва. Няма да говорите с никой друг, освен с мен. Една дума където не трябва и момчето ще умре. Ако подам сигнал, има хора, които веднага ще започнат да действат, така че не се опитвайте да се измъкнете от каквото и да било. Разбирате ли?

— Да, разбирам — тя отчаяно се мъчеше да си спомни къде беше чувала този глас. — И какво се предполага, че трябва да правя?

— Нищо, което не сте правили преди и не ви е било приятно. Трябваше да ме чакате. Ако ме бяхте чакали, нямаше да ви карам да правите това.

— Да ви чакам, ли? Аз познавам ли ви?

— О, да, познавате ме.

Това беше като продължение на лошия сън от Палм Спрингс. Чувстваше се гадно и в капан. Това трябваше да е деяние на Клод Юсан, макар че как би могъл да намесва Жан-Пиер? И кой беше откачения, дето караше колата? Тя познаваше гласа му… кой беше той?

Чарли се отегчаваше. Беше смешно и детинско да преследва Сънди. Дори не беше сигурен, че точно тя беше в колата; само я беше зърнал. И къде, по дяволите, отиваха те? Далеч от Бевърли Хилс и надолу по угасни малки улички с безкрайни редици запуснати къщи.

Два пъти той реши да спре и двата пъти промени мнението си, защото след като беше стигнал до тук, можеше да види къде отива тя. Разбира се, нямаше да й позволи да го види; щеше да бъде твърде неприятно тя да разбере, че я е следил.

Хрумна му, че може би я харесва. Не, беше по-силно от това. В нея имаше нещо… просто в нея имаше нещо.

Есме Май още веднъж се втренчи в Жан-Пиер. Беше заспал дълбоко в леглото си, дългите му черни кичури се извиваха около невинното му лице. Къде беше онова малко куче? Беше го търсила навсякъде. Вечерята му го чакаше, а мис Симънс й беше казала да провери дали кучето си е изяло вечерята.

Е, сигурно е хукнало някъде по брега, защото Есме Май беше прегракнала от викане.

Тя издърпа завивките върху Жан-Пиер и се затътри към кухнята, за да изпие една хубава гореща чаша кафе.