Грешниците

51.

Сънди се надяваше, че никой не е забелязал заминаването й. Тя се измъкна точно преди Кери и Маршъл. Чувстваше се зле заради Чарли Брик. Той беше изключително разбиращ и мил и може би тя му дължеше обяснение, но защо да го намесва в живота си? Тя трябваше да вземе решение и само тя можеше да го направи.

Беше изпълнена с гняв и отвратена от себе си за това, че се оказа такава глупачка. Нищо ли не беше научила за мъжете? Трябваше да види Клод Юсан такъв, какъвто си беше от самото начало. Що за мъж беше този, който нахлува в хотелска стая и прави любов с жена, за да й се представи? И що за жена беше тази, която откликваше на такова представяне?

— Разстроена — измърмори тя. — И той го знаеше и просто влезе направо.

Тя караше колата уверено и бързо към Лос Анджелис и здравия разум.

Наистина ли Клод и жена му си мислеха, че тя ще приеме това, което се случи и ще продължи с филма?

Искаше й се да беше казала на Кери, но Кери беше заминала за Хавай за седмица, а тя не искаше да разваля медения й месец. Доколкото познаваше Кери, тя щеше да отмени пътуването си и да остане да оправи нещата.

Всъщност нямаше нищо за оправяне. Каквото и да й се беше случило, колкото и да й беше навредило, тя беше взела решение да не завършва филма. И Клод щеше да загуби. Той беше заложил на факта, че нейната кариера означава за нея повече, отколкото гордостта й. В края на краищата тя беше актриса, а актрисите винаги поставят кариерата си пред всичко друго, нали?

Въпреки цялата болка, имаше поне слабо усещане на удовлетвореност, че и тя може да го е наранила. Беше решила да си отиде вкъщи и да чака. Клод трябваше да направи първата стъпка. Той беше този, който създаде тази ситуация.

Освен това съществуваше и момчето, Жан-Пиер. Все още у тях. Тя беше доста склонна да го задържи, наистина би направила всичко, за да не го върне на Клод и жена му. Но знаеше, че е невъзможно.

Тя влезе в града по Сънсет, уморена и гладна. Отби колата в един ресторант и поръча сандвич с риба тон и чаша мляко.

— Хей, Съни, не мога да повярвам!

Беше Стронг. Изглеждаше почернял и здрав, облечен в тениска и джинси, и носеше четири големи картонени кутии с млечен шейк, натрупани една върху друга.

— Мислех, че все още си в Спрингс. Кога се върна? Защо не се обади?

— Току-що се връщам — сега се прибирам вкъщи.

— Ти ли караш? Сама? Ако ме беше помолила, щях да дойда и да те взема.

Тя се усмихна.

— Къде отиваш с всички тия млечни шейкове.

Той изглеждаше смутен.

— Е, ъъъ, те са за Макс. Той умира за тях точно сега, като стара госпожица е. Ей, защо не дойдеш да го видиш? Ще се зарадва.

Бранч знаеше превъзходно, че на Макс никак нямаше да му се хареса, защото точно в този момент той вероятно се приготвяше за завръщането на Бранч, като увиваше голото си тяло в новата дивечова кожа за легло, която беше купил. Макс обичаше след млечните шейкове да има секс и мразеше да си променя навиците.

— Просто си вземам един сандвич и после отивам право у дома. Наистина съм капнала.

Бранч сви рамене, разочарован и все пак с облекчение.

— Виж, искам да те помоля да ми направиш истинска голяма услуга. Утре вечер има премиера на „Дванадесетте пищова“. Имам само малка роля, но важна, защото би могла да означава много за мен. Премиерата е голяма, всички ще бъдат там, ще дойдеш ли с мен?

— Току-що се връщам, не знам, мразя премиерите, не мисля, че ще дойда.

Лицето му посърна.

— Хей, Сънди, много те моля. Нужна си ми там. Толкова ще бъде добре за мен да се появя с теб. Всъщност, казах в студиото, че ще се появя с теб. Дадоха ми страхотни места.

— Как можа да направиш това? Ти дори не знаеше, че ще съм тук.

Той изглеждаше глупаво.

— Знам. Щях да кажа, че не си могла да дойдеш в последната минута. Наистина беше много глупаво от моя страна. Името ти е обявено в списъка на звездите, които ще дойдат. Какво ще кажеш за това? Дай едно рамо, а?

— О, добре.

Нека Клод да види, че въобще не й пука.

Те си уредиха среща и се разделиха.

Бранч беше въодушевен. Той влетя, като си подсвиркваше, в къщата на Макс Торп.

Макс, както се очакваше, се беше изтегнал гол на кожената постелка.

— Лоши новини — измърмори Бранч, като поставяше млечните шейкове внимателно на масата до леглото. — Току-що налетях на Сънди и тя се връща специално, за да дойде на премиерата с мен. Тя е видяла всички реклами и е решила, че трябва да бъде там.

— Какво? — каза Макс като започна да почервенява. — А аз? Ти обеща, че билетът е за мен.

— Да, знам. Но трябваше да кажа в студиото, че ще заведа момиче и беше твоя идея да кажа Сънди, защото я нямаше. Е, сега тя се върна.

Като се опитваше да прикрие една самодоволна усмивка, Бранч свали ципа на панталоните си и смъкна тениската си, след което отиде при Макс на кожената постелка.

Макс сърдито го отблъсна.

— Не те искам тази вечер — каза той раздразнено — какво ще кажеш за виолетовото ми вечерно сако? Чисто ново и отива на вятъра.

Бранч сви рамене, стана бързо и нахлузи дрехите си.

— Съжалявам, грешката не е моя.

Достатъчно търпя Макс, писнало му беше от цялата история.

Той харесваше момичета. Време беше да каже на Макс Торп, че му е писнало.

Сънди беше изненадана, имаше светлини и музика, които идваха от къщата й. Тя погледна часовника си; беше близо единадесет. Какво правеше Катя? Тя беше наета, защото изглеждаше кротка и съвестна.

Тя си влезе в къщи, сред море от непознати лица, повечето от които мексиканци, танцуващи на плоча на Джеймс Браун, облечени шарено и шумни.

Насред тълпата тя видя Катя с размекнато и ухилено лице, притисната до стената от млад мъж. Беше облякла синя рокля, която принадлежеше на Сънди, и до нея, свит в един ъгъл с колене опрени в брадата му, беше Жан-Пиер, чиито сини очи гледаха сериозно.

— Хей, бейби — сграбчи ръката на Сънди едно момче — ти откъде изникна?

Тя издърпа ръката си. Прекрасен край на един прекрасен ден. Не можеше да повярва. Тя ядосано прекоси стаята, взе Жан-Пиер и се обърна към Катя.

Очите на момичето се бяха разширили от уплаха и тя изпелтечи нещо от сорта, че днес е рождения й ден.

— Веднага махни всички от тук — каза Сънди и като носеше Жан-Пиер влезе в спалнята си.

Всичките й дрехи бяха разпилени по леглото. От обърнато шише на нощното шкафче капеше парфюм.

— Добре ли си? — прегърна тя малкото момче.

Той кимна свенливо, като зарови глава на рамото й.

Тя махна дрехите от леглото и сложи Жан-Пиер под завивките.

Чуваше се звук от затръшване на врати и потеглящи коли.

Тя приглади уморено коса назад и въздъхна. Ще свърши ли някога този ден?