Грешниците

27.

На Хърбърт Линкълн Джеферсън му беше необходимо време за да свикне. Фактът, че жена му Мардж беше забъркана в някакъв вид сексуална черна магия, не му стигаше, ами преди да реши какво да прави, беше зашеметен от новината, че младо момиче е било убито от Милър Драйв. Описанието й съвпадаше с това на момичето, което беше взел предната вечер.

Той беше шокиран. Не можеше да я е убил. Беше невъзможно. Той само я беше ударил, беше се отнесъл с нея така, както тя заслужаваше. Тя не беше първата жена, която той беше бил, а другите винаги се оправяха. Сигурно някой друг й е налетял, след като той си е отишъл с колата.

Във вестника имаше снимка на двама полицаи, които стояха на мястото, където са я намерили. В статията пишеше, че тя е на осемнадесет или деветнадесет години, пристрастена към хероина, жертва на жесток побой, гола, но без признаци за сексуално насилие. Не я бяха идентифицирали. Полицията твърдеше, че работи по няколко следи.

Хърбърт замръзна от страх, когато го прочете. Ако полицията го арестуваше, нямаше да може да го понесе. Това щеше да означава затвор и мръсотия. Беше чул какво става по затворите, където може изнасилват други мъже.

Имаше ли нещо, което да го свърже с момичето? Дали някой я беше видял да се качва в колата му? Дали бяха забелязали номера?

Той остави колата в гаража на Сюприм Шофър. Отпечатъците от пръстите й сигурно са вътре. Какво ще стане, ако полицията отиде там и ги открие? Трябва да ги почисти веднага. Трепереше от страх, той бързо се качи горе и се облече. Мардж още спеше, хъркаше и като че ли се усмихваше.

Той я разтърси, докато я събуди.

— Ако някой дойде тук да пита къде съм бил снощи, бил съм тук с теб от девет до дванадесет, когато откарах колата обратно. Разбра ли?

— Какво има? — Сънливите й очи се отвориха.

— Бил съм с теб — извика той. — Цяла нощ.

— Но ти беше на работа снощи — изстена тя.

Като потисна един импулс да я измъкне от кревата и да я раздруса, той каза:

— Бил съм тук с теб. Това ще им кажеш. Няма значение как. О’кей?

— Загазил ли си? — попита тя подозрително.

— Може би — измърмори той. — Но по-добре им кажи това, което ти казах, иначе ще съжаляваш.

— Добре. Къде отиваш?

— Трябва да отида до гаража. Има една ранна задача за мен.

— Но ти си нощна смяна.

— Сега запомни, дошъл съм си вкъщи в девет часа, защото съм свършил по-рано. След това съм закарал обратно колата в дванадесет и веднага съм се върнал вкъщи.

— О’кей. — Тя измъкна масивното си тяло от кревата и се протегна за един шоколад върху нощното шкафче.

Когато той излезе, тя стана. Хърбърт беше загазил, тя знаеше това. Но как можеше да му служи за алиби, когато цялата вечер беше в съседната къща? Ще трябва да го обсъди с Луела Крисп.

Каква чудесна съседка беше Луела. Толкова мила и разбираща. Слава Бог, че беше дошла да живее в съседната къща и отърва Мардж от един живот, който се състоеше само от ядене, гледане на телевизия и Хърби.

Тя се затътри надолу да си приготви обичайната закуска от яйца, препречени филии и нискокалоричен шоколадов малц. Опитваше се да намали яденето, беше обещала на Луела, че ще го стори.

Беше толкова чудесно, че Луела й позволи да се присъедини към нейния „кръг от приятели“, както ги наричаше тя. Предната вечер беше нейното посвещение и то включваше секс с всеки от присъстващите петима мъже. Но Мардж нямаше нищо против. Луела й беше обяснила, че трябва да се подчини, за да стане част от групата; всеки нов член правеше това.

— Това е голяма чест — беше й казала Луела. — Ние избираме много малко хора. Мъжете, които ще бъдат с теб, са много уважавани членове на обществото.

Развълнувана, Мардж беше гледала тайно лицата им, като се надяваше да разпознае поне някоя филмова звезда. Беше малко разочарован, защото те не изглеждаха важни клечки, повечето бяха възрастни и безлични. Но все пак Хърбърт не я беше докосвал толкова отдавна и всъщност нямаше значение как изглеждат те.

Тя взе вестника от пода на кухнята, където Хърбърт го беше оставил, и се зазяпа в една реклама за шапка, имитация на норка. После прочете за убийството на хипарката, като заби зъбите си в една голяма сочна праскова.

Хърбърт пристигна в Сюприм Шофър Къмпани за рекордно време.

— Какво правиш тук, Джеферсън? — попита го мъжът зад бюрото. — Не работиш през деня и нощта, нали?

Хърбърт поклати глава, като очите му се движеха неловко.

— Не. Загубих си запалката. Цена е. Помислих си да я потърся веднага+ Кадилака, дето го карах онази вечер, още ли е в гаража?

Мъжът погледна в книгата.

— Не. Изкараха го по работа тази сутрин. Ще го върнат в шест.

Хърбърт почувства, че започва да се поти.

— Накъде тръгна?

— На обичайното място, към Ла Сиенега.

Хърбърт се обърна и излезе. Докато я поправяха щяха да я почистват отвътре и отвън. Но той не смееше да рискува. Ще трябва да отиде в гаража и да я огледа. Може би момичето е изпуснало нещо вътре.

Той ускори крачка към автобусната спирка и се проклинаше, че все още няма кола. Човек умираше без кола в Лос Анджелис, системата за обществен транспорт смърдеше.

Беше гореща мъглива утрин и той чувстваше крещяща нужда от душ. Колко мразеше да се усеща мръсен. Когато майка му беше жива, го биеше ако не искаше да се къпе. „Ти, мръсен малък копелдак“ — пищеше тя. — „Мръсен си като баща си.“

Колко ли щеше да е доволна, ако можеше да го види сега как се къпе по два-три пъти на ден.

В автобуса той се погрижи да седне сам, като се мръщеше през прозореца на минаващите хора.

Мислеше си за писмото, което беше пуснал до Сънди Симънс. Това го караше да се чувства добре.

Той си мислеше за нейния предполагаем годеж със Стив Магнъм.

Разбира се, това не беше вярно — просто реклама, защото те играеха заедно във филм. Хърбърт си мислеше, че е вещ в холивудските игри.

Той си помисли за Мардж и странната сцена, на която беше свидетел у съседите. Господи, когато тази история с убийството излезе от главата му, ще направи нещо за това. Няма да остави жена си да се замесва с банда перверзни типове. Междувременно ще държи Мардж в неведение, ще я накара да мисли, че той не знае нищо.

Колата беше горе на една пряка, а един майстор ровичкаше в нея отдолу.

— Трябва да се кача в колата — каза Хърбърт рязко.

— Така ли? — мъжът го огледа.

— Аз съм от Сюприм Шофър Къмпани. Един клиент е загубил нещо и трябва да го потърся.

Майсторът присви очи.

— Не съм вземал нищо.

Хърбърт кимна нетърпелив.

— Знам, че не сте, просто трябва да хвърля поглед. Може да не е тук, но аз трябва да погледна — сега.

Като се вайкаше, мъжът свали колата и Хърбърт влезе вътре. Той седна зад кормилото, сграбчи го здраво и огледа бавно наоколо. Като направи това, той излезе и наклони седалките напред, наведе се да огледа дебелите пухкави килимчета, първо от страната на шофьора, после останалите.

Претърси внимателно, като злите му кафяви очички покриваха всеки инч. Удовлетворен, той се готвеше да се изправи, когато погледът му улови проблясъка на нещо заклещено долу отстрани на килима. Той го вдигна. Беше прекрасна златна верижка с малко кръгче на нея. На кръгчето имаше три малки диаманта. Беше гравирана дума „ТАТЕ“.

Той бързо я прибра в джоба си и се отдалечи от колата.

Майсторът беше зает в разговори с друг автомонтьор докато той излизаше.

Луела Крисп, остра, подобна на птица жена, се взираше с пронизващ поглед в Мардж Линкълн Джеферсън.

— Трябва да разбереш какво е извършил — каза тя за трети път.

— Не знам как бих могла — изстена Мардж в отговор. — Той никога не ми казва нищо, освен ако не почувства, че иска да го направи.

— Казвам ти, че трябва да разбереш. Не разбираш ли, че той трябва да ти каже, ако иска ти да казваш на хората, че е бил с теб.

— Ще се опитам — каза Мардж неохотно.

— Гледай да успееш — Луела плесна с ръце. — Ще има още едно събиране следващата събота. Ще има други мъже, които ще те посветят. Скоро ще бъдеш една от нас. Боя се, че отново трябва да те помоля за петстотинте долара членски внос. Имаш ли ги?

Мардж зашава смутено.

— Боже, скоро ще ти ги дам. Имам ги, но Хърбърт ми е взел книжката. Ще си я взема от него до събота.

— Надявам се, иначе ще бъде невъзможно за теб да продължаваш да идваш на нашите малки партита. — Луела постави слабата си ръка на рамото й. — Много те харесвам, скъпа Мардж, но ако другите членове разберат, че не си платила, е, каквото и да кажа, се боя, че те няма да те искат.

— Ще ги дам, кълна се, че ще ги дам — каза Маржд бързо.

Сега, когато беше намерила Луела и нейния кръг от приятели, изпитваше ужас при мисълта, че би могла да ги загуби. В книжката й имаше хиляда и петстотин долара, пари, които беше спестила преди да познава Хърби. Той се беше опитал да я накара много пъти да ги изтегли, но тя отказваше. Това беше всичко, което имаше. Побеснял по един повод, той беше сграбчил книжката и беше казал, че щом той не може да ги има и тя няма да може. Беше я скрил но тя знаеше, че трябва да я намери и да изтегли парите за Луела.