Грешниците

31.

Сънди хвана първия самолет от летището на Акапулко. Посока — Мексико Сити.

Беше си вързала косата, носеше тъмни очила и си купи билета на името на мис Сандс. Не беше решила къде да отиде, но трябваше да се движи бързо, преди да бъде отприщен пороя от пресата.

Годежът й със Стив Магнъм я хвърли в полезрението на общественото мнение. А сега тя трябваше да се махне оттам — особено от Стив. Тя знаеше, че ако той я открие там, ще има извинения и накрая обиди. Не искаше да търпи всичко това.

Веднага щом пристигна в Мексико Сити, тя проучи полетите. Не искаше да пътува много надалеч. После й хрумна идеята за Рио. Защо не Рио? Не се ли беше връщала откакто родителите й бяха умрели, а това беше отлична възможност. Имаше самолет, който излиташе след около час.

Малкото момче стоеше с широко отворени очи до дървената врата. Сънди го забеляза веднага, защото със сигурност изглеждаше твърде малък, за да пътува сам — на около пет или шест години — и второ, беше най-красивото дете, което някога беше виждала. Имаше дълга тъмна коса, която ограждаше лицето му като ореол, и огромни черни очи на овалното лице с маслинен цвят. Ако някога имам дете, помисли си тя, ми се ще да изглежда точно така.

Момчето стоеше съвсем неподвижно, като от време на време хвърляше тревожен поглед с огромните си очи наоколо, очевидно чакаше някого. Когато повикаха пътниците за самолета, то започна да плаче, но без подсмърчане и хлипане; сълзите като че ли просто се оформяха в неговите големи черни очи и се стичаха по бузите му.

Тя се приближи до него.

— Майка си ли чакаш?

Той поклати глава.

— Някой ще дойде ли да те вземе?

Детето кимна.

— Оui, Papa12.

— Французойче е — чу тя отегчен мъжки глас зад себе си. — И той е съвсем добре, благодаря ви, така че сега можете да го оставите на мира.

Мъжът улови момчето здрав за ръката и те тръгнаха към самолета, като оставиха Сънди да стои там.

Тя ги последва и ги настигна, докато влизаха в самолета.

— Съжалява — каза тя. — Мислех, че е сам. Просто исках да видя дали има нужда от помощ. Той плачеше.

— Плакал ли? — Мъжът говореше се развеселен глас. — Жан-Пиер никога не плаче.

— О, вие сте Клод Юсан, нали?

Можеше да си отхапе езика, звучеше като някой преситен почитател.

Той не й обърна внимание, просто те заеха местата си без повече да я погледнат.

Тя осъзна, че той очевидно не я помнеше. Беше издокарана и то по най-фрапантния начин, когато се бяха видели в Акапулко. Сега тя беше скрита зад очилата и косата й беше същински хаос. И все пак, той беше грубиян, а детето плачеше. „Жан-Пиер никога не плаче“. Какво смешно и типично мъжко твърдение, касаещо момче на пет години.

Самолетът, който се движеше по пистата, изведнъж се отлепи и полетя във въздуха. Сънди обичаше да лети. Беше толкова ободрително, толкова страхотно.

Тя се почувства отпусната и до известна степен облекчена. Стив Магнъм не беше точно мъж за нея. Тя го беше приела изцяло като грешка. Долу по пътеката Клод Юсан бъбреше на една стюардеса, която му се усмихваше, а белите й зъби проблясваха. Той не беше груб с нея.

Пътуването мина бързо. При междинното кацане Сънди си купи вестници, но там все още нямаше нищо за нея и Стив Магнъм. Тя изпи едно кафе, отиде до тоалетната и отново забеляза момчето да стои само. Тя му се усмихна и то й се ухили в отговор. Двата му предни зъба липсваха и той изглеждаше като малък хлапак. Тя се чудеше къде ли е баща му — вероятно някъде из бара, където се напиваше.

Тя отново пристигна в офиса си направо от летището. Беше уморена и й беше горещо, а копието на костюма на „Сен Лоран“, който носеше, се беше изпомачкало от пътуването.

Маршъл, който беше летял с нея, употреби цялото време на пътуването, като се опитваше да я убеди, че те трябва да се оженят веднага. Той внезапно, по някаква неизвестна причина, беше загубил цялото си спокойствие, след като тя беше спала с него за първи път след партито на Сънди и Стив. Вместо да казва „Помисли си“, „Прецени“, „Знам, че съм много по-стар от теб“, сега той казваше: „Кажи деня, Кери и нека да е по-скоро; всъщност следващата седмица ще бъде идеално“.

Тя седна зад бюрото си и задъвка молива. Беше се натрупала цяла купчина съобщения, които дори не си даде зор да погледне.

Маршъл беше страхотен в леглото. Изненадващо за един петдесетгодишен мъж. Всъщност беше по-добър от двадесет и три годишния актьор, който беше последното й откритие.

Беше майтап да легне с Маршъл. Старият Маршъл, с когото тя беше работила седем години. Беше почти кръвосмешение и тя трябваше яката да се напие, преди да се върнат в хотела си.

Определено много можеше да се разказва за техниката на възрастния мъж в кревата. Очевидно можеше да издържи цял ден.

Тя тихо се захили. Сега какво можеше да спре женитбата? Тя беше на двадесет и осем години, беше поживяла, беше готова да се задоми с един мъж, а и Маршъл й беше казал, че ще може да продължи с бизнеса си.

Разбира се, майка й, която живееше в хубава къща в Пасадена с брат й и жена му, щеше да получи удар. Винаги когато Кери ги посещаваше, те се опитваха да я устроят с някой хубав и прогресиращ адвокат или счетоводител. Тя щеше да бъде позора на семейството, ако се омъжеше за бял мъж. И какво от това? Тя нямаше предразсъдъци.

Позвъни на секретарката си. Какво, по дяволите? Ако не го направи сега, няма да го направи никога.

— Сю, свържи ме със Сънди Симънс в Акапулко. — Тя реши, че Сънди трябва да научи първа.

— Тя не е там — каза Сю. — Свързах се със Стив Магнъм.

— Дай ми го.

Последва кратка пауза и след това гласът на Стив настойчиво изгърмя в слушалката:

— Къде е тя, Кери?

— Къде е кой?

— Не се прави на умница. Къде е тя?

— Стив, току-що влизам. Пътуването беше скапано и не се чувствам много добре, така че моля те престани да викаш. Ако търсиш Сънди, аз говорих с нея точно преди да замина и тя беше в леглото. Защо вие двамата не се съберете заедно и тогава няма да си толкова нетърпелив всеки път, когато тя излезе да пазарува или за нещо друго.

— Стига си бълвала глупости — каза той студено.

Сю, която имаше навика да подслушва всички разговори на Кери, изведнъж се втурна в кабинета и взе последното съобщение от купчината пред Кери. Тя й го размаха под носа. Кери го прочете бързо.

— Какво, по дяволите, става? — настоя Стив. — Ще ми кажеш ли къде е тя или не?

— Какво се случи? — каза Кери. — Всичко беше чудесно, когато си тръгнах, но тъпата ми секретарка току-що ми показва едно съобщение от Сънди.

— Какво съобщение?

— Тя като че ли е предала съобщение за пресата, което аз трябва да пусна и е казала, че е добре и че ще ми се обади след няколко дни.

— Какво е съобщението за пресата?

— То гласи: „Сънди Симънс и Стив Магнъм решиха да развалят годежа си по взаимно съгласие“.

— Взаимно съгласие, глупости — изръмжа той. — пусна л иго?

— Казах ти. Току-що го виждам.

— Не искам да пускаш това съобщение.

— Ти не си мой клиент, Стив.

— Вече съм, мила. Изпращам ти един голям договор.

— Съжалявам. Ако Сънди иска да направя съобщение, ще бъда принудена да го направя.

— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е почтена печка13.

Последва кратко мълчание, по време на което тя се чудеше дали да не затвори.

— Ъъъ, съжалявам — каза Стив — знаеш ли какво ще ти кажа, ще те наема, въпреки всичко.

— Какво стана между Сънди и теб? — изръмжа тя.

— Какво се случи? Кой знае? Сънди е странна дама. Аз се напих снощи здравата и предполагам, че съм направил нещо, което не е трябвало да правя според нейните объркани представи.

— Нищо особено — той се забави. — Всеки друг би го отминал със смях.

— Какво е то, за Бога? Трябва да е било нещо обидно за Сънди, за да зареже всичко.

— Имах едно малко приключение с една нищо не означаваща курва — едно петминутно чукане.

— И ти каза на Сънди?

— Да не си откачила? Разбира се, че не съм й казал. Но по някакъв начин тя е разбрала. Изпрати ми обратно пръстена с една бележка и просто изчезна. Когато се събудих днес, тя си беше заминала.

— Динди?

— Ъ?

— Беше Динди Сайдн, нали?

— Не знам коя беше Всичките курви ми изглеждат еднакви. Някаква малка блондинка, която е омъжена за онзи английски актьор — как му беше името — Чарли Брик. Истинска откачалка.

— Да, това е Динди. Обзалагам се, че едвам е изчакала да разкаже на Сънди всичко. Честно, Стив, какво те накара да го направиш?

— Един надървен, мила, просто един добре надървен член. Направи ми една голяма услуга — не пускай това съобщение двадесет и четири часа. Само да я намеря и ще я убедя.

— Не знам, Стив, аз наистина трябва…

— Двадесет и четири часа, за Бога, не искам десет милиона долара. Аз наистина обичам това момиче. Дай ми възможност.

— Добре. Но само двадесет и четири часа и след това ако не чуя нищо, ще трябва да го пусна.

— Няма да съжаляваш, когато станеш шаферка на сватбата ни. Сам оси мъчи. Наел съм детектив, който вече лети от Ел Ей. Той ще я открие бързо.

— Добре, разбира се, аз ще си мълча, но не мога да кажа същото за Динди Сайдн.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за нея. Обади се, ако чуеш нещо.

Страхотно, помисли си Кери, страшно положение. Тя познаваше Сънди. Разбра, че Стив вече беше загубил.

Въздъхна. Ако погледнеше на това от чисто бизнес гледна точка, рекламата беше фантастична.