Грешниците

52.

Хърбърт Линкълн Джеферсън се сблъска с Луела Крисп на други яден след като Мардж му каза за сделката и за парите, които Луела трябваше да получи. Те никога не се бяха срещали, въпреки че, разбира се, той я беше виждал през прозореца, когато шпионираше Мардж. Тя имаше увиснали гърди, къси крака с изпъкнали вени и тлъстини около корема си, въпреки че тялото й беше слабо.

Той се подготви внимателно, взе душ, избръсна се и дълго реса правата си тъмнокафява коса. Почисти ноктите си и Мардж му излъска обувките, една задача, която тя беше зарязала заради това, че държеше положението. Облече сив костюм, който скоро беше взел от химическото чистене и бледожълта спортна риза със зелена вълнена вратовръзка.

Реши, че изглежда безупречно и се наслаждаваше на образа си доста време в огледалото в банята.

Луела Крисп скоро щеше да разбере, че се занимава с мъж от класа, а не с мекушав глупак като Мардж.

Всъщност, Луела хвърли един поглед на Хърбърт и реши, че е подъл копелдак. Не искаше да се забърква с него. Искаше да вземе парите и да изчезне. Може би дори щеше да зареже парите. Той имаше такива зли малки очички, студени, празни и злостни.

Той седна в хола и се втренчи в нея.

— Аз не съм Мардж, разбирате — каза той най-накрая — вие използвахте Мардж. Аз знам какво ставаше тук. Видях какви неща правите в тази къща.

— Няма значение какво сте видели — каза Луела бързо, като реши, че трябва да вземе двете хиляди долара от него — какво ще кажете за нещата, които аз знам? Неща лично за вас, неща, които на моите приятели в полицейското управление ще бъде интересно да научат?

Очите му я гледаха втренчено, плоски и безизразни.

— Не говорите с Маржд. Аз не съм глупак. Парите са за вас. Две хиляди долара и това е последно. Мога да ви ги намеря, но ще имам нужда от помощта ви.

— По какъв начин? — попита тя подозрително.

— По начин, който ще ви хареса. По начина, по който си изкарвате парите сега.

— За какво говорите?

Той бръкна в джоба на сакото си и извади две лъскави снимки на Сънди Симънс, които беше откраднал от къщата й. През едната беше надраскал: „Винаги, когато се обадиш — любов. Сънди.“

Той подаде снимките на Луела, която ги изгледа вяло.

— Коя е тази?

— Моя приятелка — каза той рязко — много близка моя приятелка. В действителност ние сме толкова близки, че тя ще направи всичко за мен. — Той многозначително замълча. — Всичко.