Грешниците

14.

Усмихни се — прошепна Кери на Сънди — изглеждаш като момиче, което току-що е чуло лоша новина.

Сънди послушно си наложи да се усмихне за фотографите, които сновяха около нея и Стив Магнъм. Всъщност, последното нещо, което й се искаше да прави, беше да се усмихва. Беше имала ужасна сутрин. Първо, порнографското писмо с отвратителното му съдържание. След това, за нейно притеснение, малкото й кученце Лимбо някак си се загуби. Тя си представяше как попада на Сънсет Булевард и нямаше търпение пресконференцията да свърши, за да може да продължи търсенето.

— Ти много добре се справяш с това да ме избягваш — каза Стив и я обгърна с една ръка пред фотографите.

— Благодаря ти за цветята — каза тя послушно.

— Това ли е всичко, което можеше да кажеш по въпроса? Защо не го обсъдим довечера на вечеря?

— Съжалявам, заета съм.

Той я погледна насмешливо. Такава промяна беше да срещнеш момиче, което се правеше на недостъпно. Той имаше славата на прелъстител и повечето жени не можеха да дочакат да бъдат прелъстени. През целия живот на Стив само две жени бяха отхвърлили шанса да легнат с него. Едната беше гимназистка, която му каза, че е много кльощав, а другата беше най-добрата приятелка на майка му. Можеше да се обзаложи, че сега съжаляваха. Сигурно вече са съсухрени стари торби.

Ободряващо беше да срещнеш момиче като Сънди. Тя не приличаше на обикновените холивудски актриси и наистина изглеждаше страхотно, не от онзи тип красавици с перуки и изкуствени мигли. Джек Милан беше прав, когато каза: „Има една мръсница, която трябва да видиш. Ще те сложа да седнеш до нея.“ Анжела му ставаше нещо като навик. Сънди се появи в най-подходящия момент.

— Какво има, да не съм много стар за теб? — каза той с усмивка.

Той знаеше, че на петдесет не е твърде стар за която и да е. Не и с милионите, многобройните къщи по света, частния самолет и славата, особено славата.

— На колко години си? — опита сладко Сънди, като се чудеше дали Лимбо не се е затворил в някой долап.

Кери, която гледаше отстрани, докато фотографите се ръгаха за по-добри позиции, си пожела Сънди да се отпусне поне малко. Беше толкова стегната. Най-доброто нещо, което можеше да й се случи, щеше да е една авантюра с някой като Стив Магнъм, въпреки че тези филмови звезди бяха такива непредвидими копелдаци.

— Стига толкова, приятели — каза Стив. — Ще видите повече от Сънди в нашия филм.

Той се обърна към нея и я фиксира с прословутите си светлосини очи.

— Поканата за вечеря е валидна за всяка вечер, която благоволиш да избереш. В противен случай ще те видя в Акапулко.

— О’кей. — Тя ли го намери да привлекателен или просто лицето му й беше до болка познато?

Беше голямо постижение Стив Магнъм да се появи на пресконференция, за да представи актрисата, която ще му партнира. Това придаваше голяма важност на събитието.

Кери беше въодушевена.

— Изглеждаш страхотно, мила. Утре ще си на всички първи страници.

— Трябва да се връщам в Шато. Можеш ли сега да ме хвърлиш?

— Разбира се, не се тревожи, Лимбо вероятно спи спокойно под кревата.

Но там го нямаше. Сънди претърси апартамента си отново и се щураше из хотела, като гледаше навсякъде. Тя взе едно такси и закръстосва нагоре-надолу по Сънсет. Обади се на полицията. Към шест часа загуби всяка надежда и се върна вкъщи.

Трябваше й известно време за да възприеме чукането на вратата. Минаваше седем, очите й бяха зачервени. Бранч Стронг беше там, Лимбо лаеше безочливо изпод ръката му.

— Ъъъ — мис, ъъъ — предполагам, че това е вашето куче, ъ? Намерих го да се мота отвън, долу около басейна. Мисля, че трябва да е паднал няколко пъти вътре, щото целият е мокър.

Той подаде малкото кученце на Сънди и то веднага започна да облизва лицето й с влажния си език.

— О, да, да. Влезте.

Лицето й грейна, докато тя мърмореше на кучето полуукорително, полулюбовно.

Бранч влезе, като се полюляваше несъзнателно в силно прилепналите си сини джинси и тънка бяла тениска. Наистина беше зашеметен от вида на Сънди.

— Не мога да ви кажа колко съм ви благодарна. Пощурях от тревога. Въобразявах си най-страшните неща.

— Да — Бранч стоеше непохватно, ръцете му висяха отстрани. — Предполагам, че стана добре, че го намерих.

— Можете да се обзаложите, че е така. Честно казано, чувствам се толкова облекчена. Ако има нещо, което мога да направя за вас, само ми кажете.

— Ще го кажа — поколеба се той. — То е ъъъ, помислих си, че може би бихте желали да похапнете с мен тази вечер.

Той направи пауза, изпълнена с надежда, след това бързо добави:

— Нищо екстравагантно, просто открих едно страшно местенце, където хранят здравословно. Какво мислите?

— Можем ли да вземем Лимбо?

— Разбира се, да, разбира се. Искате да кажете, че ще дойдете? — Голямото му момчешко лице светна. — Страхотно! Мисля, че най-добре ще е да отида да се измия и ще ви взема след половин час. Това устройва ли ви?

— Добре е.

Тя заведе Лимбо в кухнята — даде му месо и вода, после го наблюдаваше как гълта лакомо. След това се преоблече в бели панталони и тениска, среса си косата и си почисти лицето. Бранч изглеждаше приятен — нямаше да й навреди една спокойна вечеря с него.

В спалнята тя забеляза отвратителното писмо, получено тази сутрин, което все още лежеше на парчета в кошчето за боклук. Тя потрепера. Беше толкова гадно, толкова противно. Кери се беше смяла, когато тя и каза за него. „Ще те залеят с такива боклуци. Въобще не си прави труда да ги четеш; това доставя малко радост на някое бедно ненормално момченце. Забрави за това, те не правят нищо друго освен да пишат.“

Дали наистина не правеха? Изглеждаха убедени, че биха направили това, което описваха.

Разбира се, че не правеха. Само дето Сънди имаше неприятно чувство като знаеше, че някъде някой знае къде е и има подобни помисли прямо нея.