Осма глава

Ресторантът беше пълен. Беше с отлично разпределение и фоайето бе достатъчно просторно, с интериор в бледозелено и бяло, с пейки от резбован дъб и много столове, но това не можеше да промени факта, че страшно много хора чакаха да бъдат настанени.

— Но моята резервация беше за преди половин час — протестираше на висок тон един американец точно пред тях.

Софи чу рецепционистката да отвръща тихо, макар и с категоричен тон — много съжалявали, но другите гости в ресторанта се забавили повече от очакваното; нямало какво да се направи; дали господинът не би искал едно питие на бара.

— Опасявам се, че няма да намерим маса.

— Не се тревожете — спокойно отвърна Грегоар Лазар.

— Но явно всички тези хора имат резервации. Можем да отидем някъде другаде — предложи Софи. — Наистина нямам нищо против. Не съм излизала на обяд много отдавна. Една супа в някое бистро ще ми бъде достатъчна.

Лазар поклати глава.

— Супа! За Софи Масо! Вие сте невероятна.

Вдигна ръка и леко присви пръсти. Рецепционистката го забеляза и му отвърна със също толкова дискретен жест. Само след секунда до тях се появи сервитьор.

— Мосю Лазар, радвам се да ви видя отново — поздрави той. — Ако обичате, последвайте ме, мосю, мадам, масата ви е готова.

— Какво! — избухна мъжът зад тях. — Ако има маса, то това е моята маса, по дяволите…

— Това са наши специални клиенти, мосю — ледено го сряза рецепционистката. — И ако не можете да сдържате темперамента си, ще ви помоля да напуснете.

Човекът видимо се поколеба, докато Софи минаваше покрай него притеснена. Погледна го извинително. Той сви рамене.

— Все едно — измърмори мъжът.

Сервитьорът ги настани на маса до прозореца с прекрасна гледка към булеварда долу и покривите над сивия стар Париж. Тя седна притеснено и хвърли поглед назад към разгневения клиент.

— Прередихме хората — каза тихо.

Грегоар се усмихна.

— Колко прелестен английски обичай да се притеснявате за това. Той и бездруго няма да си тръгне. На обикновените клиенти са им нужни няколко месеца, за да си уредят резервация. Наистина няма да си тръгне, не му достига кураж за това.

— Ползвате се с голямо влияние — отбеляза Софи.

Той вдигна рамене.

— Не аз, мадам, вашата компания. Съпругата на собственика получава отстъпка при нас, а ние водим много от клиентите си тук — взря се внимателно в лицето й. — Още ли сте загрижена за господина? Позволете ми.

Лазар леко вдигна ръка и друг сервитьор незабавно се приближи до масата им. Заговори му много бързо на френски, така че Софи не можа да разбере какво точно му каза.

Човекът само кимна и се отдалечи, а само след секунди Софи забеляза раздразнения клиент и леко замаяната му съпруга да се настаняват на друга маса.

Тя се усмихна леко.

— Сега вече съм впечатлена, Грегоар!

— Толкова сте внимателна; аз също се стремя да го правя. Помолих ги да им сервират голяма бутилка шампанско за наша сметка. „Вьов Клико Гран Дам“, добре е, нали? — ухили се той. Но в същия миг по лицето му мина сянка. — О… не исках…

Софи поклати глава. Той бе искал да й направи комплимент с „гран дам“ — благородна дама, но после бе осъзнал останалата част от наименованието, „вьов Клико“ — вдовицата Клико.

— Няма нужда да се отнасяте с мен като с писано яйце — каза тя.

Той изглеждаше озадачен.

— Моля?

— Това е израз. Не е нужно да… да заобикаляте темата, да се пазите да не споменавате името на съпруга ми. Вярно е, че съм в траур, но това е, защото едва сега бе обявен за мъртъв. — Софи отпи глътка вода. — Не би било редно да облека тези дрехи по-рано. Но аз съм приела загубата. Минаха толкова години.

— Да — съгласи се той.

— Вярвам, че действам така, както той би желал. Заради нашия син, Томас. И заради компанията, разбира се, с която той много се гордееше; просто проверявам дали всичко е наред с нея. — Софи въздъхна, като се сети за рецепционистката в „Масо“, която бе направо ужасена от срещата с нея. — Иска ми се хората да не се страхуват от мен, Грегоар. Никой не бива да си мери приказките заради мен или да внимава да не спомене Пиер. Искам да продължа напред. Затова съм тук.

Той кимна.

— Разбирам.

Сервитьорът се върна с менюто, осведоми ги колко благодарен и вече успокоен е разгневеният господин и изчака поръчката им. Лазар се спря на пикантна пържола. Последва пауза и Софи схвана, че очакват нея.

— О, дайте ми няколко секунди — помоли тя.

Осъзна, че е очаквала Грегоар да избере нещо и за нея, както винаги бе правил Пиер. Но Лазар чакаше, оставяше я да направи собствен избор. Софи не бе свикнала с това. Но реши, че й харесва.

— Салата „Нисоаз“ — поръча си тя.

— Много добре, мадам. Ще изберете ли вино, мосю?

Грегоар я погледна; тя поклати глава.

— Само бутилка „Перие“. Това е делова среща.

— Отлично, сър — отвърна сервитьорът и изчезна.

— Ако сте готова да ме изслушате, бих могъл да ви представя в най-общ план положението — поде Грегоар. Беше напълно сериозен и Софи се постара да се съсредоточи и да не мисли за очарователните му обноски или за леките бръчици около очите му, когато се усмихва. — Естествено, ще ви предоставя всички доклади и отчети, когато се върнем в офиса. Но засега може би едно кратко резюме?

— Би било добре.

Той нахвърля положението с едри щрихи. „Дом Масо“ просперираше. Цената на акциите бе нараснала с девет процента, откакто Пиер бе изчезнал. Бизнесът с бижутата бе в отлично състояние, можеха да се похвалят с някои от най-красивите произведения на ювелирното изкуство в света и репутацията им бе безукорна. Модната къща и аксесоарите също бяха стабилни, макар че последната колекция бе посрещната с известна сдържаност и сега специалистите от отдел „Връзки с обществеността“ работеха усилено, за да я преодолеят.

— Джуди Дийн — обади се Софи, спомнила си за деловата млада жена в малиненочервен костюм.

— Тя е много способна.

— И аз имам същото чувство.

Грегоар Лазар замълча за миг.

— Може би ще искате да се опознаете по-добре; както сама казахте, тя е най-високопоставената жена в „Масо“. Освен вас, разбира се.

— Едва ли може да се каже, че аз съм в „Масо“ — наклони глава Софи.

Той й се усмихна в отговор.

— Ние всички работим за вас, трябва да свикнете с това.

На Софи много й допадаше отношението му. Проявяваше голямо уважение, но без снизходителност.

— Бих искала да я опозная, макар че едва ли ще остана дълго в офиса.

Грегоар простена.

— Нали няма да се скриете отново в замъка и да ме оставите съвсем сам, затънал в скучни дела по цял ден?

Тя се разсмя.

— Толкова ли е зле?

— Нямате представа каква досада е.

— Е, добре — подхвана Софи, но замълча, докато сервитьорът остави ястията пред тях и се оттегли. — Явно държите всичко под контрол, Грегоар, затова едва ли ще прекарам повече от седмица-две в офиса, след като прегледам всички документи.

— Документи?

— Да, докладите и отчетите, които ми казахте, че ще ми представите.

— О, документите — той повдигна вежди. — Разбира се, че бихте искали да ги видите. Надявах се да ви спестя това главоболие.

— Предполагам, че е добре да прегледам всичко сама — извинително каза тя.

— Разбира се — ухили се той. — Защо само аз да се мъча с тях?

Тя опита салатата си. Беше изключителна; шушулките зелен боб бяха свежи и хрупкави, в дресинга бе използван лимонов сок, а не оцет, бяха прибавили и свежи зелени подправки, което придаваше на ястието чудесен летен привкус. Забеляза, че пресните картофчета са изпъстрени с малки точици от трюфели и въздъхна блажено.

Грегоар се зае с пържолата си, която изглеждаше превъзходно, много сочна и съвсем не препечена. Той кимна към салатата й.

— Забелязал съм, че добрите майстори-готвачи наистина се познават по простичките ястия, а не по сложните рецепти.

— И аз съм на същото мнение.

Той й се усмихна.

— Мадам… Софи, надявам се, че няма да ме сметнете за неуместно прям, ако изразя искреното си удоволствие от присъствието ви тук. И наистина се надявам, че след като се приберете у дома, ако твърдо сте решили да го сторите, няма напълно да ни забравите — той помълча. — Е, ако трябва да бъда напълно откровен, надявам се да не забравите мен.

Софи се засмя.

— Бих могла да се заблудя, че флиртувате с мен, Грегоар.

— О! Не, мадам — напълно сериозно възкликна той. — Не е така… не е флирт.

Тя се изчерви и потърси прикритие в нова хапка от салатата.

— Извинете ме — скръбно продължи той. — Отвикнал съм… не ме бива в това. Толкова отдавна е било. Простете ми.

— О! — възкликна Софи. — Справяте се много добре. Имам предвид, че не почувствах засегната.

— Но аз много избързвам. Впрочем вие сама знаете колко сте красива и нямате нужда да ви го казва стар глупак като мен. Просто се надявам да можем да станем приятели.

Софи усети устата си пресъхнала. Толкова години бяха минали, откакто някой й бе говорил по този начин. Всъщност не беше сигурна дали някога изобщо са й говорили така. Лазар бе силен, висок, хубав и очевидно много преуспял бизнесмен, а все пак, изглежда, бе искрено привлечен от нея. Седеше насреща й явно притеснен — заради нея. Представи си!

Усети приятно отпускане, сякаш полека разтваряше душата си под необичайната за нея топлина на мъжкото внимание. И интересно — нямаше никакво усещане за вина. Беше вдовица, свободна жена. Не че би стигнала чак дотам, че да…

„Макар че защо пък не? Защо да не стигнеш до края?“, обади се тъничко гласче вътре в нея.

— Мисля, че вече сме приятели… Грегоар — каза тя и се усмихна свенливо.

Загрузка...