Искри

Дванадесета глава

Джуди излезе от асансьора и изпъна решително рамене. Поредната сутрин в онази кутийка без прозорец, поредният ден на работа, редом с онази нещастна глупачка Софи Масо. Но сега силно се надяваше, че краят наближава. Софи прекарваше все по-малко време в така наречения й „офис“ и все повече в компанията на Грегоар. Преструвката, че е делова жена, наближаваше края си, надяваше се Джуди; което означава, че отново ще оцелее — точно както винаги го бе правила.

Тръгна бодро и усмихната към малкото си ъгълче на най-горния етаж. Мари вече бе там и я очакваше.

— Добро утро, мадам.

— Добро утро, Мари. Кафе, ако обичаш, и днешните отзиви в пресата. Както и списъкът с телефонните обаждания.

— Веднага, мадам.

Джуди със задоволство забеляза как зоркият поглед на Мари оценява тоалета й. За едно можеше да бъде наистина благодарна на Софи — бе се амбицирала да идва в офиса още по-стилно облечена, още по-елегантна, откакто тя бе тук. Налагаше се да вдигне гарда. Мадам Масо винаги бе в перфектен вид, винаги облечена в черно, нямаше и един косъм, който да не е на място; а и винаги имаше някакъв малък акцент, който я издигаше на нови висоти на елегантност, защото бе очевидно, че изобщо не са преднамерени. Като например предния ден — разкроено сако на „Диор“, мастиленочерно, но с блестяща бледорозова подплата. Джуди направо щеше да получи удар, когато го бе видяла. Когато забогатееше, закани се тя, щеше да има дрехи, които да са също толкова изискани и чиито модели да са изработени с прецизността, с която се шлифова диамант.

Засега обаче се налагаше усилено да мисли. Миналата седмица дори бе понечила да си състави план-схема на всичко в много внимателно подбрания, но сравнително ограничен гардероб, с който разполагаше, за да определи кое с кое си подхожда. После отхвърли идеята. Това означаваше да допусне Софи да й влияе прекалено силно.

Днес бе избрала да се облече семпло — лятна рокля от бледосиня коприна, един сапфир с шлифовка на смарагд на верижка от бяло злато, сандали с тънки каишки, а върху раменете си бе наметнала кашмирена жилетка в цвят слонова кост. Гримът й бе неутрален както винаги; само малко коректор под очите, руж на скулите и гланц на устните, за да изглеждат по-плътни и влажни.

Нито веднъж не сложи дреха в черно. Дори бе прибрала дълбоко в гардероба и черните си чанти. Засега щеше да се облича като пеперуда. Джуди искаше всички в офиса да видят, че изобщо не изпитва боязън от Софи. Щеше да продължи да се облича красиво и в ярки тонове и да се стреми към възможно най-силен контраст…

— Джуди!

Лепна си най-дружелюбна усмивка.

— Софи, здравей. Радвам се да те видя!

— Прекрасна утрин, нали?

Софи разтвори вратите на офиса си, предоставен й от Грегоар; беше три пъти по-голям от стария офис на Джуди, с огромни прозорци, които гледаха към улица „Трико“ и към Сена. Върху старинното й орехово бюро имаше малка сребърна ваза и жълти рози с къси дръжки; Грегоар бе наредил всеки ден да слагат свежи цветя.

Джуди погледна розите завистливо, после се стегна. Нямаше да се занимава с непродуктивни мисли. Харесваше й този офис? Добре, тогава да си състави план: това би могъл да е нейният кабинет, когато вдовицата си замине и тя получи поста старши вицепрезидент.

— Виж само каква гледка!

— Да, прекрасна е — отвърна Джуди и през отворената врата хвърли поглед към обикновените бели стени на собствения си кабинет.

— Отново ще е топъл де, но в прогнозата май споменаха за кратко преваляване по обяд. Което би било идеално, нали? Може дори да видим дъга.

— Ммм — любезно поклати глава Джуди.

— Не мога да работя в такова време.

— Опасявам се, че аз трябва да работя — каза Джуди. — Но имаш право — добави тя, давайки свой принос към лайтмотива на Грегоар, — работата е скучно нещо.

Софи отиде до бюрото си, седна и прелисти разсеяно купчина документи.

— Още доклади за продажбите.

— Разбрах, че искаш да видиш всичко.

— Така е — Софи въздъхна. — Но има толкова много неща.

— Така или иначе, виждаш, че всичко е наред, и според мен това е важното — обади се Джуди.

Не бе съвсем вярно, но нямаше нужда Софи Масо да го знае.

— Ще ми се да го виждах наистина. Имам чувството, че само си губя времето.

— Разбирам те, Софи. Трябва лично да провериш всичко, не може просто да се довериш на Грегоар, нали така?

Софи вдигна лице с извити вежди. Вгледа се втренчено в Джуди.

— Разбира се, че вярвам на Грегоар!

— Да, естествено — спокойно продължи Джуди. — До известна степен.

Софи остана на мястото си, объркана и стресната.

— Смяташ, че му нямам доверие ли?

— Кафето ви, мадам — обяви Мари, която се появи на вратата с поднос.

Джуди пое тънката порцеланова чашка.

— Благодаря. Би ли оставила документите на бюрото ми? — погледна Софи; бе забелязала възможността и имаше намерение да действа. — Имаш ли време да пием заедно кафе тази сутрин? Или… Впрочем предполагам, че си прекалено заета — почтително завърши тя.

Софи, изглежда, се зарадва.

— Не, с удоволствие ще пия кафе с теб.

— Още една чаша за мадам Масо — нареди Джуди на секретарката си. — Черно, с една бучка захар. Нали така?

— Идеално.

Джуди изчака, докато секретарката й донесе кафето.

— Поеми обажданията ми — нареди тя, после затвори вратата и подаде чашата на Софи.

— Питах се, мадам, дали мога да говоря открито.

Софи въздъхна.

— Много ми се иска да е така. Ще ми се всички да го правят. И още нещо, Джуди, колко пъти трябва да ти напомням, наричай ме само Софи.

— Ами… да… просто въпросът е леко деликатен — тя се усмихна смутено. — Разбираш ли, мосю Грегоар ръководи „Дом Масо“, откакто… знаеш…

— Да — сухо се съгласи Софи.

Знаеше.

— Той работи много усърдно — лоялно продължи Джуди. — Непрекъснато е в офиса. Вярвам, че прави най-доброто за компанията, всеотдаен е…

Събеседницата й се усмихна, зарадвана да чуе подобно описание на Грегоар.

— Значи е добър шеф?

— Най-добрият — поклати глава Джуди. Смяташе, че много скоро ще успее да превърне тези думи в истина. — А после, естествено, се появи ти.

Мадам Масо се настрои отбранително.

— Нали не мислиш, че Грегоар има нещо против?

— Той много се зарадва, когато ти дойде — обясни Джуди. — Ако искаш да чуеш мнението ми, бих казала, че е доволен, задето има възможността да ти покаже, че е оправдал доверието на семейството ти, като е работил по този начин.

Вдовицата кимна.

— Но — продължи Джуди — ти остана… Софи. Ти остана и продължи да преглеждаш детайлно всеки един доклад, макар че той ти бе резюмирал всичко… а и още си тук. Мисля, че единственият начин да се изтълкува този факт, е, че не вярваш в думите му за състоянието на компанията. Нямаш му доверие по отношение на това как я ръководи.

Жената срещу нея изглеждаше шокирана.

— Естествено, това е твое право, имаш пълно основание да не се доверяваш никому — продължи Джуди. — Ти си председател на борда на директорите.

Софи остави чашата с кафе, изправи се и започна да крачи напред-назад край прозорците. Ами ако американката беше права? Ако Грегоар гледаше на положението си точно по този начин? Нищо чудно, че не бе дал израз на чувствата си… не бе казал нищо на глас.

— Така ли смята той? — попита тя.

Джуди сви рамене; беше като видение в това кремаво и бледосиньо.

— Ако ти беше на негово място, какво щеше да си помислиш? — попита тя. — Естествено, аз го познавам само професионално, като колега — това не беше вярно, изобщо не можеше да се каже, че познава Лазар; съвсем доскоро се бе старала да го избягва напълно. — Но той е много горд с работата си — заключи тя.

Софи погледна отчаяно камарата документи, струпани върху бюрото й. Не можеше да им хване края.

— Добре ли вървят нещата с „Дом Масо“?

— Абсолютно, както е било и през последните няколко години — моментално и с желязна убеденост отговори Джуди. Забавното бе, че беше вярно. — Нищо не се е случвало тук: Правим нови колекции… продаваме ги… отново правим нови колекции — подобно изреждане звучеше леко скучновато и потискащо, което бе горе-долу точната картина, и докато си мислеше за това, Джуди необмислено добави: — Всъщност не се е случвало нищо извънредно след последния случай с Хю Монфърт.

— Какъв случай? — попита Софи.

На Джуди й се прииска да си прехапе езика.

— О, нищо интересно — каза тя. — Има един човек, Хю Монфърт, който работи за една американска компания, „Мейбъри“.

— Никога не съм ги чувала.

След като познаваше класическия стил на Софи, Джуди изобщо не се изненада. Толкова по-добре, тъй като нямаше да бъде запленена само от името, както се случваше с мнозина.

— Правят евтини бижута. Нямат нищо общо с „Дом Масо“. — Най-добрата лъжа бе да пусне в ход част от истината. — Хю Монфърт си мислеше, че би могъл да разшири компанията си и да вземе нашата, да я погълне.

Софи попита:

— И какво стана?

— Съпругът ти не можеше да понася този човек. Прати го по дяволите, и него, и офертата му.

— Значи се е случило преди доста време.

— Ами, да. След това, обаче, Монфърт на няколко пъти отново се опита да се добере до нас.

Софи се замисли.

— Явно е упорит.

— Няма за какво да се тревожиш, Софи. Грегоар го постави на място. Няма как да ни навреди, докато Грегоар се грижи за интересите на семейството ти — сърдечно заяви Джуди.

— Значи, с изключение на този Монфърт, нищо страшно не се е случвало? Моля те, Джуди, трябва да знам ясно как стоят нещата.

— Абсолютно нищо. Положението ни е такова, каквото е било винаги.

Доколкото й бе известно, беше самата истина. Всъщност точно в това се състоеше и проблемът, но нямаше намерение да го обяснява и да влиза в подробности.

— Тогава може би… Може би наистина няма нужда да стоя тук — промълви Софи и Джуди положи сериозни усилия да не затвори очи и да въздъхне с облекчение.

Май беше успяла!

— Никой не може да ти каже такова нещо — отвърна тя, като се постара да не звучи много натрапчиво. — Никой не би могъл да ти каже, че си длъжна да се довериш на ръководството на компанията… че трябва да вярваш на Грегоар. Доверието е лично нещо, нали така?

Софи си тръгна от офиса около единадесет — за деня, както подчерта пред Джуди. А тя едва се сдържаше да не заподскача от радост по коридора, покрай малките кутийки на секретарките и чак до машината за вода. Търпение, все още не бе приключило.

Накара Мари да се обади на секретарката на Лазар за среща и той, естествено, веднага намери време да я приеме. Грегоар Лазар вече бе поразредил обичайните си делови срещи и обеди. Всичко бе оставено на заден план, за да може изцяло да бъде на разположение на вдовицата. Джуди пръсна от парфюма „Хермес 24 Рю Фобур“ във въздуха пред себе си и пристъпи в уханното облаче, както правеха всички французойки. Така парфюмът обгръщаше деликатно цялата фигура, без да е натрапчив. Нямаше желание да мирише силно, подобно на някоя кабаретна актриса.

Приближи се до кабинета на Лазар и почука леко.

— Джуди, влез.

— Благодаря, Грегоар — каза тя, като се възползва от наскоро отправеното предложение да се обръща към него на малко име. — Мога ли да седна?

Покани я с жест да се настани на един шезлонг, който, както забеляза доволно, идеално подхождаше на нежносинята й рокля. Седна с грацията на котка, усмихната и уверена в перфектния си външен вид.

— Исках да те осведомя за разговора, който преди малко проведох с мадам Масо — подхвана тя с равен глас.

Леко покровителствената усмивка на лицето на Лазар се стопи и той седна зад бюрото си. Целият се напрегна в слух.

— Да не би да са прехвърчали искри в офиса?

— Искри? Защо, за бога, да има искри? — попита Джуди, усмихната самоуверено.

Лазар наклони глава; явно играта му бе забавна.

— Два толкова силни характера — измърмори той.

„Силен характер“ не бе точно определението, което Джуди би използвала за вдовицата Масо. По-скоро „крехка като тръстика“.

— Двете с мадам Масо се разбираме чудесно.

— О! — възкликна той и за миг й се стори, че забелязва сянка на разочарование по лицето му. — А каква бе темата на разговора ви?

— Мадам Софи смята обемната информация, която си й предоставил, за доста сложна материя за разбиране.

— Съжалявам да го чуя.

— И ме попита какво е състоянието на компанията. Уверих я, че тук нищо не се е променило. И… подхвърлих, че вероятно проявява по-голяма предпазливост, защото може би не се доверява на ръководството на фирмата…

Лазар се усмихна одобрително.

— Имаш предвид мен.

Джуди наклони глава.

— И какво каза тя?

Забеляза, че Грегоар се е привел силно напред; буквално седеше на ръба на стола.

— Тя бе силно разтревожена от подобен намек и ме увери, че ти има пълно доверие. После се поинтересува от моята преценка за делата на „Дом Масо“ и когато я успокоих, реши да си вземе почивка за остатъка от деня.

— Ясно.

Грегоар Лазар допря върховете на пръстите си и погледна Джуди право в очите; неговите бледосини, леко скосени очи бяха непроницаеми и за миг тя се притесни. Дали не бе преминала границата? Дали не бе преценила погрешно ситуацията?

— Макар да не смятам, че е редно да предлагам някого за повишение точно сега — започна той, — напоследък останах силно впечатлен от работата, която свърши покрай ревютата в Лондон.

Това бе преди повече от месец.

— Благодаря — отвърна Джуди.

— И реших да увелича заплатата ти.

Усмихна се хладно; бе рискувала и бе спечелила.

— Благодаря — каза тя отново.

— Ще получаваш сто седемдесет и пет хиляди евро.

Джуди настръхна. Сто седемдесет и пет хиляди? Сегашната й заплата бе сто и петдесет. Тя се надяваше поне на четвърт милион. Поколеба се дали да не рискува с ново предизвикателство.

— Вярвам, че скоро ще обмислиш да я увеличиш отново, Грегоар — усмихна се тя.

Сините му очи издържаха на погледа й без мигване.

— Джуди, ясно ти е, че заплатата расте, когато и постиженията в работата са големи. Ако продължиш да работиш на същото високо ниво…

Идеално поддържаната му ръка се изви в жест, който показваше, че възможностите са безкрайни.

Тя кимна. Разбираше го идеално. Вече не бе момичето от отдел „Връзки с обществеността“, сега бе довереният човек на Грегоар Лазар — неговите очи и уши в „Дом Масо“, а може би и извън фирмата.

— Питам се — деликатно подхвана тя, — ако мадам Масо реши, че ще прекарва все по-малко време в офиса… мисля, че трябва да получава информация за това какво става тук, а аз, разбира се, съм доста близка с нея. Макар да е леко необичайно, вероятно би могъл да ми разрешиш да отделям част от работното си време в офиса, за да я посещавам и да продължим… приятелството си.

Лазар внимателно я изгледа.

— Като се замисля, може би бях леко сдържан. Нека кажем, че заплатата ти е двеста хиляди.

Погледна я право в очите. Джуди му подаде ръка над бюрото.

— Удоволствие е да се работи с вас, мосю — каза тя.