Искри

Тридесет и осма глава

Никога нямаше да забрави мига, в който я видя за първи път.

Стоеше насред пазарния площад, облечена в червено. Сред всички опърпани сивкави дрехи на търговците и работниците тя изпъкваше — ярка и дръзка. Крачеше с увереността на богата жена и селяците, които се мотаеха в сянката на средновековните сгради, се дръпваха настрани, когато минаваше покрай тях, защото явно бе важен човек.

Владек я зяпна втренчено. Преглътна последния залък от пирога, който бе откраднал ловко от една пекарна на три километра оттук и го бе запазил за обяд. Беше много вкусен, със сирене и истинско месо; усещаше как тежките хапки слизат, солидно и засищащо, към празния му стомах. Но удоволствието от храната се изпари мигновено, когато тя мина покрай него.

Мислено отбеляза всичко хубаво в нея. Меката червена вълна на дрехата й, която на вид бе произведена на Запад. Хубавите й черни обувки на висок ток. Един бърз поглед към прасците й го увери, че носи истински американски чорапи. Косата й, която според него бе боядисана в черно, бе вдигната високо и прибрана старателно под малка шапчица. Носеше малка чантичка от черна кожа със златна катарама. Беше луксозна и сигурно бе вносна. Нямаше начин такава стока да е била направена в Русия.

Но сега тя се отдалечаваше от него и закръгленото й стегнато дупе се носеше със ситни стъпки към края на площада.

Владек реши, че това е най-елегантната жена, която е виждал някога. Изобщо не бе като дебелите фермерски щерки или крещящо изрисуваните проститутки със загрубяла кожа, които срещаше всеки ден в Талин. Бе различна и от жените на партийните ръководители, които бяха добре нахранени и прилично облечени. Не, тази жена имаше стил, истинска класа; беше като кралска пеперуда сред рояк молци.

Изглеждаше… богата.

Желанието се прокрадна в него. Искаше я. Но не само физически; Владек усети как нещо го пронизва, нажежено до бяло. Мигновено разбра, че иска не само да прави секс с нея. Искаше да я притежава. Беше жена, която е предназначена за него.

Притесняваше се, че бе в дрипавите дрехи на дребен крадец. Но бе спретнат и чист, както винаги. И все така самоуверен и горд.

Настигна я и я хвана за ръка.

— Извинете, госпожо — заговори я той.

Тя издърпа ръката си и се опита да продължи по пътя си.

— Остави ме на мира — сопна му се. — Не давам нищо на просяци.

Бе леденостудена. Възхищението му нарасна. Продължи с твърд глас:

— Погледни ме.

Тонът му изискваше подчинение; тя се обърна неохотно и сведе поглед към него. Владек не отклони очи.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — заяви той с абсолютна категоричност.

Тя примигна смутено, а после изви добре поддържаните си вежди.

— Аз съм омъжена. — Засмя се пресилено. — А ти си просто едно момче.

Владек забеляза, че нито го отблъсква, нито вика за помощ.

— Съпругът ти не те задоволява — каза той. Личеше си по походката й. — И аз не съм момче.

Посегна и докосна с мазолестия си пръст бузата й, собственически жест на притежание, сякаш тя е чистокръвна кобила от личните му конюшни. Тя се дръпна, но не и преди и двамата да усетят как потръпва, съвсем леко, от неочакваната милувка.

— Прекалено млад си. А и аз не съм толкова красива — погледна го тя.

Владек се засмя презрително:

— Твоят съпруг е глупак. Глупак, който не познава жена си. Ти си истински скъпоценен камък.

Вече дори не се преструваше, че иска да си тръгне; усмихна му се с лека горчивина.

— Какъв камък? — попита тя.

— Диамант — отвърна й незабавно. — Красив и студен. Но със светлина в сърцето. — Приближи се още повече, усещаше топлината й, тикна лице в нейното; можеше да види с какъв молив е очертала устните си под червилото. — Къде е съпругът ти сега? — попита той.

— На работа. — Тя го гледаше втренчено, сякаш се опитваше да вземе решение. — Той е банкер.

— Добре — меко каза Владек. — Заведи ме у вас.

Това не бе молба. Бе разпореждане. И тя се поколеба само за миг. Сетне продума:

— Насам.

Махна с ръка към една от тесните средновековни улички, които тръгваха от площада.

— Как се казваш? — попита я.

Лежаха един до друг потни и изтощени в топлите ленени чаршафи на дъбовото легло. Бе отпуснал ръка върху бедрото й; тя бе мека и прелестна, както бе и очаквал, възприемчива и покорна.

Владек се чувстваше като у дома. Не го интересуваше, че това е къщата на друг мъж; бе завладял жената, щеше да превземе и всичко останало.

— Наташа — отвърна тя. — Наташа Илиева Гарин.

Той кимна. Името не му хареса. Щеше да го смени — заради него.

— А ти?

Усмихна се. Какво значение имаше? Нямаше да се представи като Владек. Може би го издирваха под това име, а и той бездруго нямаше семейство. Можеше да бъде, който си поиска.

— Юри — отвърна без запъване.

Целуна ръката й, а после стана, без да се срамува от голотата си, от слабото си тяло. Отиде в банята и затвори вратата.

Беше прекрасно помещение — в американски стил и душ по западен обичай, с топла вода, чисти бели плочки и меки кърпи. Остана дълго време под топлите струи и се изми от глава до пети с френския сапун с аромат на лавандула, който бе поставен в купичка. После се обръсна внимателно и изми косата си. Чувстваше се великолепно, грабна пухкавия халат на съпруга й и се загърна с него.

— Какво правиш? — викна тя, когато се появи от банята. — Той ще разбере, че си бил тук!

Владек само сви рамене.

— Мъж, който е толкова сляп, че да не забелязва теб, няма да види и нищо друго.

Тя се усмихна.

— Ще му кажеш, че халатът е бил за пране — нареди той.

— Къде живееш, Юри? — попита Наташа. Търколи се в леглото и се протегна, така че да я види в цялата й прелест. — Кога мога да те видя пак?

Той се засмя. Желанието й бе толкова очевидно.

— Аз съм крадец — каза той. — Живея навсякъде и никъде. Нямам нищо. Крада каквото ми е нужно. — Приближи се до леглото, без да обръща внимание на шокираното й изражение, и я докосна над коляното. — Това плаши ли те? — попита я и се наслади на реакцията й. — Ще викаш ли за помощ?

Тя отметна глава. Наистина бе великолепна.

— Не — отвърна с променен глас. — И без това няма да има смисъл, нали?

— Никакъв — потвърди той.

Придърпа я към себе си и я целуна страстно.

След това бе лесно.

Наташа бе неговият шанс. Чувстваше се влюбен; но поддържаше и известна дистанцираност. Желаеше я, но освен това искаше да я използва; ако имаше някакво противоречие в тези му чувства, това не го притесняваше.

Знаеше, че колкото и да я обича, себе си обича повече.

Тя задоволяваше нуждите му, както и той — нейните; беше ненаситен — всеки ден, понякога и повече от веднъж, я обладаваше, изтръгвайки от тялото й цялата наслада, на която то бе способно. А в добавка към удоволствието, което това му доставяше, имаше и чисто практическа изгода: Наташа щедро харчеше парите си за него. Той си нае малък апартамент близо до дома й, купи си вълнени американски костюми, хранеше се добре, вече имаше и няколко чифта обувки. И колкото по-спретнат и елегантен вид придобиваше, толкова по-привлекателен ставаше за нея, докато накрая Наташа съвсем забрави, че за всичко плаща самата тя.

Веднъж видя съпруга й — дребен човечец с очила върху побелялата си глава, който бързаше към банката в центъра на града. Естонските банкери служеха като посредници на швейцарски лихвари и той работеше за разни партийни величия; така комунистическото богатство отиваше на Запад. Оттам идваха и всички пари; от именията на белогвардейските родове, казваше си той, от князете и графовете. Е, какво пък. Владек — или Юри — вярваше, че оцеляват най-силните.

От време на време се замисляше дали да не убие банкера. Но бе прекалено опасно. Този човек не бе обикновен дебелак като Иван, когото можеше да скрие под снега. Щяха да забележат изчезването му; хората щяха да приказват. Жалко, тъй като той мразеше мисълта, че този плужек докосва неговата жена, неговата собственост. Искаше да живее в голямата къща съвсем открито. Да харчи всички онези пари, без да се налага да му ги дава Наташа. Защо банкерът да има права върху тях? И той беше крадец; само че използваше като средство телеграфа и швейцарските франкове.

След няколко месеца обаче Юри надуши опасността. Хората на площада не говореха открито, разбира се, но той усещаше погледите им, шепота им, когато двамата с Наташа минаваха оттам. И това бе достатъчно. Юри се гордееше с инстинкта си за оцеляване. Нямаше нужда от повторно предупреждение. А и бездруго отдавна бе време да избяга. Не от Наташа, бе настроен великодушно към нея; тя все още бе неговата жена и се кълнеше, че го обича. Не, щеше да я вземе със себе си, макар пищните извивки на тялото й да бяха изгубили част от очарованието си. Леките бръчици край очите й съвсем незабележимо се бяха задълбочили, тонусът на кожата й повяхваше, съвсем леко, но той забелязваше всичко. Все пак тя му доставяше удоволствие и той реши да я задържи. Беше време обаче да напусне Талин. Тук бе постигнал целта си. Вече не бе уличен плъх, бедно хлапе с оръфани дрехи и рошава коса. Сега бе добре облечен, изкъпан и обут; беше на път да се превърне в мъжа, който му бе съдено да стане — бе направил първите стъпки към великото си призвание.

Естония, както и целият Съветски съюз, нямаше какво да му предложи. Време бе да тръгне към Лондон, Вашингтон или Рим. Тук нямаше велики мъже. Може би в Москва… но дори и там бе студено и мрачно; сцената не бе достатъчно голяма и бляскава за него.

Юри не се съмняваше в себе си. И бе толкова решен да избяга, че и Наташа нямаше никакво съмнение в него. Само след един разговор тя бе убедена в правотата. Щеше да избяга заедно с него, на север, през пустошта, към Финландия. Той я предупреди, че рискува мъчения и смърт, в случай че ги заловят. Тя му отвърна, че не я интересува и че животът без него би бил най-жестокото мъчение.

Отличен отговор. Той задейства плана си.