Искри

Втора глава

— И наградата „Оскар“ се присъжда на…

Комедийният актьор, впрочем суперзвезда, замълча за миг, за да нагнети нужното напрежение. В бляскавата бална зала Хю усети как всички около него поеха дълбоко дъх. Всички чакаха, вперили погледи в огромния екран.

Той не бе нервен. Чувстваше се много спокоен. Сърцето му биеше със стабилния ритъм от шестдесет удара в минута, ритъм на спортист.

— Джил Калвърт!

Изкуствената бляскава усмивка на комедийния актьор избледня сред възторжените викове и аплодисменти. Екранът се раздели и от петте красиви лица — четири, от които насила се опитваха да запазят доволния си вид — се показа единственото, което наистина беше щастливо. Тя повдигна красиво извита вежда и докосна шията си с идеално оформените си нокти, сякаш не можеше да повярва, че са избрали именно нея.

Камерата я обожаваше. Задържа се за миг върху млечнобялата й кожа. И, разбира се, върху прелестното й авангардно колие.

Последва нова буря от аплодисменти. Сега Хю си позволи една съвсем лека усмивка. Хората около него го потупваха по гърба, по раменете. „О, само почакайте да видите“, доволно си мислеше той.

Джил се понесе към сцената с царствена походка, облечена в елегантна рокля в стила на двадесетте години, обшита с хиляди пайети. Тежката материя прилепваше по тялото й, черна и лъскава като кожа на видра. Сексапилна, но изключително семпла. Идеален фон за бижута. И то какви бижута! Хю лично ги бе избрал. Скъпоценности за бунтар. Големи късове цитрин, един от най-евтините и най-широко разпространените полускъпоценни камъни на света, нанизани върху осемнадесеткаратови златни нишки; но върху същите тези нишки, искрящи като мънички слънца, бяха монтирани яркожълти диаманти.

Беше просто перфектно. Никой не бе виждал подобно нещо. Съчетание между евтиното и невероятно скъпото, между деликатното и провокативното. Колието се допълваше от подобни обеци, които висяха на идеално оформените й уши и се открояваха на фона на гарвановочерната й коса, стилно оформена в къса прическа като на Луиз Брукс.

Хю Монфърт бе спечелил лотарията на дизайнерите. Новоизгряваща звезда току-що бе получила първия си „Оскар“, докато носеше модел на „Мейбъри“, неговата фирма. Фирма, която Хю Монфърт, най-младият изпълнителен директор в историята на компанията, бе извел от мухлясалите и забравени от всички задни улички в квартал „Сейнт Джеймс“ и й бе спечелил международно признание на водеща марка в най-новия и екстравагантен дизайн на бижута. Бе следвал интуицията си и бе работил наистина къртовски, за да сложи скъпоценностите на „Мейбъри“ на шията и ръцете на всяка млада и сексапилна звезда, която се появи на корицата на лъскаво модно списание. Наистина успехът му бе толкова впечатляващ, че хората на Джил Калвърт сами го бяха потърсили.

За миг си представи лицата на конкурентите си в Ню Йорк, Париж и Лондон. Със сигурност го проклинаха. Монфърт отново ги бе сложил в джоба си. „Отлично“, мислеше си доволен той. Изпита надигащото се от стомаха му силно и кратко задоволство от добре свършената работа. Живееше заради тези мигове на триумф, те му помагаха да забрави.

— Идеално! — извика силно седналият до него Пийт Стоктън, председател на борда на директорите на „Мейбъри“.

Хю кимна към екрана.

— Гледай.

Криеше още един коз в ръката си; бе направил това предложение на отначало силно изненаданата, но мигновено признателна госпожица Калвърт, която на секундата бе схванала какво може да й донесе това: да я превърне от просто поредната добра актриса в светкавично порасла до величина на суперзвезда. Залогът тук бе известността, което бе напълно ясно за Хю. За нея — но и за него. Наградата „Оскар“ бе безспорно хубаво нещо, но само тя не можеше да те направи звезда. Кой ли си спомня за Мариса Томей? Или Роберто Бенини?

И така, Джил Калвърт се усмихна, поклони се леко и тръсна красивата си главица. Обеците й с цитрини и диаманти проблеснаха подобно на капчици роса под слънчевите лъчи. Хю чу как край него се разнесоха въздишки на възхищение и завист.

На големите екрани пред очите им госпожица Калвърт вдигна своя „Оскар“ и го целуна. Отново бурни аплодисменти.

Тя се усмихна сияйно и каза простичко:

— Благодаря.

После се обърна и слезе от сцената.

Водещият церемонията комик зяпна.

Настъпи вцепенена тишина, преди диригентът на оркестъра, също силно изненадан, да даде знак на музикантите да засвирят, макар че веселата мелодия не можа напълно да заглуши изумения шепот на публиката. Минута по-късно, докато Хю се оглеждаше наоколо, се появиха усмивки… развеселени и проницателни усмивки. Почти всички в залата бяха опитни играчи на пазара на известността и незабавно осъзнаха какво бе направила Джил Калвърт току-що. Единственото, за което щеше да се говори на следващата сутрин. Защото в едно шоу, приело за норма десетминутни сълзливи излияния и благодарности към всички — от Господ, та до личния асистент на кучето на съответната звезда, Джил бе произнесла най-късата реч в историята на церемониите.

Постижението й не би могло да се подобри, тъй като се състоеше от една-единствена дума.

На следващия ден Джил Калвърт щеше да се появи във всички медии. И месеци щеше да се задържи на първите страници и сред първите коментарни рубрики. За този миг щяха да се изпишат безброй статии. Щяха да анализират всичко. Да обсъждат вида й. И елегантната черна рокля… Екстравагантните бляскави бижута също щяха да са част от това.

Монфърт се усмихна. Когато на сутринта борсите отворят, акциите на „Мейбъри“ щяха да скочат. Вероятно с цели пет или шест процента.

Хората около него го наобиколиха и започнаха да го аплодират, сякаш самият той бе филмова звезда. Бяха все висши ръководители в „Мейбъри“, елитът от офиса на компанията в Лос Анджелис, а също и най-преуспелите търговски представители — сега всички те мислеха за портфейлите си.

Монфърт погледна часовника си, дискретен златен модел на „Патек Филип“. „Мейбъри“ правеше и часовници, но той никога не носеше от тях; нито пък използваше копчетата за ръкавели на своята фирма. Бляскавата показност не бе в стила му. Бе старомоден англичанин, който се ужасява от показността и по-скоро би умрял, отколкото да го видят с някой от моделите от мъжката колекция на „Мейбъри“. Бе наследил няколко чифта копчета за ръкавели и пръстен с печат от баща си, сър Ричард, и тези украшения му бяха напълно достатъчни. В самото начало Пийт Стоктън му бе предложил да използва продуктите на „Мейбъри“, но Хю само с един поглед му бе дал да разбере, че това може да провали цялата сделка помежду им.

А те много искаха Монфърт. Докато той не бе дотам ентусиазиран да работи за компанията. За него „Мейбъри“ бе интересно предизвикателство, нищо повече. Бе роден в богато семейство, син на баронет и не се нуждаеше от пари.

Работата във фирмата означаваше само едно за Хю — борба за успех. Само това. И му беше напълно достатъчно.

Десет и половина. Докато лимузината му стигне до бала на губернатора, вечерята щеше да е започнала. Дори и в Холивуд, където това бе „модно“, Монфърт мразеше да закъснява. Изглеждаше му като проява на недисциплинираност, на неуважение.

— Трябва да тръгвам — каза тихо.

— Върви, върви — отвърна Пийт и отново го потупа по гърба. — Много добра работа, Хю. Как казвате вие, британците? Страхотно шоу.

Монфърт се усмихна сковано.

— Да те откарам ли до някъде?

Стоктън само сви рамене.

— Няма нужда. Вероятно ще се върна в хотела.

Очите му, потънали в затлъстялото му лице, проблеснаха, докато оглеждаше тълпата, и се спряха на две от момичетата от търговския отдел. И двете блондинки, едната — особено пищна. Те уловиха погледа му и се усмихнаха подканващо.

Монфърт се постара да не покаже отвращението си. Не, тази вечер Пийт Стоктън нямаше да се появи на партито. Прекалено много от хората там познаваха жена му, Клаудия, активен участник в благотворителните балове в Лос Анджелис. А и Стоктън не се интересуваше особено от звезди и светски събирания. Само от печалба. Беше му пределно ясна връзката между финансовите резултати и появяването на чаровния изпълнителен директор на компанията на публични места.

— Доскоро — късо се сбогува Стоктън. Беше се зазяпал в момичето с големите гърди. Тя се засмя звънливо и отметна буйната си руса грива.

Монфърт кимна.

— Имаме насрочена среща на борда на директорите през юни — вметна той.

Завоалирана обида. Нямаше намерение да се вижда с Пийт Стоктън, ако не се налага. Стоктън се насочи към момичето, а Монфърт се отправи към изхода и към лимузината, като старателно отбягваше поздравленията и учтиво измърморваше благодарностите си.

Червено-белите райета върху лентата с марката „Мейбъри“ искряха над осветената представителна витрина бяха наели мястото на много висока цена, която обаче си заслужаваше. В Лос Анджелис, ако не си точно на булевард „Родео“, просто няма смисъл. Хю си отбеляза да мине оттам сутринта на път за летището само за да види тълпите, скупчени пред вратите, нетърпеливи да зърнат новата колекция. Реши да вдигне началната цена на всеки модел с по хиляда долара. Още тази вечер. Едва забележимо кимване и шофьорът докара лимузината.

— „Павилионът Дороти Чандлър“ — каза той, след като се настани вътре.

— Да, ваша чест — почтително кимна шофьорът.

Монфърт вдигна глава и се усмихна широко. Това бе първата истинска усмивка, която се появяваше на устните му от много време. Беше му забавно. Човекът явно бе проверил името на пътника си — почитаемия Хю Монфърт — и може би си бе помислил, че е някакъв съдия. Изобщо нямаше намерение да го поправя. Стараеше се да не поставя хората в неловко положение, освен ако не беше свързано с бизнеса.

— Очаква се голямо парти тази вечер, сър — обади се шофьорът.

— Предпочитам да съм с книга в леглото — призна Монфърт.

Човекът се засмя. Хю преглътна въздишката си и се загледа през затъмнените стъкла към преминаващите автомобили. Тази част от работата му бе най-неприятна, но въпреки това щеше да изпълни ролята си възможно най-добре. Щеше да ласкае знаменитостите, да общува с агентите им. Деликатно да отблъсква проявите на внимание от страна на по-дребните звезди, така че никой да не се засегне. Често бе трудно, тъй като някои бяха изключително настоятелни.

Хю Монфърт притежаваше всичко, за което би могла да мечтае една актриса, печелеща милиони долари. Приятно изваяни черти на лицето. Минало, свързано с военна кариера, което той никога не обсъждаше. Собствено богатство. Успех, който евентуално нямаше да съперничи с нейния. Някаква благородническа титла. И замък в Ирландия. Списъкът бе изключителен и не оставаше незабелязан. Но той изобщо не се интересуваше от актрисите, дори и от най-красивите, освен като от крачещи реклами на бижутата „Мейбъри“. Вероятно щеше да получи много предложения тази вечер, както делови, така и от личен характер. Особено ако се разнесат слуховете, че той е посъветвал Джил Калвърт не само какво да носи, но и какво да каже.

Но той щеше да се измъкне внимателно. Тази вечер щеше да се появи на възможно най-много партита и да се прибере някъде към три сутринта.

Почувства се безкрайно изтощен. Вече го връхлиташе умората от дългия полет, а сетне и от суетата на церемонията. Бе свикнал да се грижи за тялото си като инженер за своята машина; не използваше никакви стимуланти, освен кафе, а и с него не прекаляваше. Не желаеше да се зарежда с енергия от кокаин или каквото там ново използваха напоследък богатите и известните, за да облекчат мъката си от това, че няма с какво да се занимават.

Монфърт стисна здраво юмрук и с усилие на волята се опита да изтръгне адреналин от запасите си. Когато бе много по-млад, във военноморския флот се бе научил как да се справя със съвсем малко сън и да се концентрира при далеч по-тежки условия от тези. Новоизлюпен младши лейтенант, едва на двадесет и една, бе пълзял по корем в прогизнали или ледени полета в опит да превземе аржентинските позиции. Докато неспирно се молеше да не застреля някого. Да, онова бе истинско страдание. А не присъствието на някакво скучно парти, дори и да са десет партита подред.

Връщаше се към спомените си за войната винаги, когато се почувстваше депресиран или го обземаше натрапчивото желание да зареже всичко. По-добре да мисли за това, отколкото за истински голямата си мъка, онази, която денонощно се бореше да забрави. Така настоящите му проблеми биваха поставени в перспектива; изглеждаха му дребни и незначителни. Знаеше, че именно този подход му бе помогнал днес да се превърне в доминираща сила в бизнеса. Наистина, снимката му не се бе появявала на корицата на списанията „Форчън“ или „Форбс“, все още не. Но Хю Монфърт притежаваше нещо по-важно: конкурентите му, до един, го познаваха и се страхуваха от него. Той бе издигнал „Мейбъри“ от нищото, от положението на дребна и неизвестна никому бутикова компания, която непрекъснато се опитва да имитира „Картие“, до лидерите на младежкия вкус и до прага на световното господство.

Този праг обаче не му стигаше. Монфърт искаше да стигне до края. Да наложи на пазара запазения знак на марката толкова категорично, да я направи толкова известна, че хората да плащат десетки и дори стотици пъти повече, отколкото струва всяко бижу, само защото е опаковано в червено-бели райета. Знаеше, че може да бъде постигнато. „Тифани“ го бяха направили. „Мейбъри“ щеше да ги последва.

Лимузината плавно спря и Хю се настрои да посрещне вълната от поздравления. Усмихна се, докато седеше на задната седалка. Приготви се да натисне копчето на цялото си очарование — то бе истинското му оръжие.

Напомни си, че това е просто бизнес. А той живееше за бизнеса.

Определено нямаше за какво друго да живее.