Искри

Двадесет и пета глава

Хю погледна журналистката с погнуса. Седяха в конферентната зала на „Крийон“ и тя бе шестият репортер, на когото даваше интервю днес. Необходимо зло; офертата им „Мейбъри“ бе огласена и от финансовия маркетинг настояваха лично той да се обърне към акционерите.

— Вие сте истинска звезда — уверяваше го Миси Кауфман, кльощава американка. — Бизнес страниците са толкова скучни. Редакторите направо биха убили човек, стига да могат да украсят колонките си с някого като вас. Английски благородник, вдовец, герой от войната…

Хю вдигна ръка.

— Нито дума за жена ми. Нито за миналото ми.

— Но това е толкова романтично, Хю…

Той я изгледа студено.

— Казах — нищо! — Тонът му бе категоричен. — Това е условието, при което бих се съгласил на интервю. Ако биографията ми в бизнес средите може да привлече вниманието на пресата, тогава можете да се позовете на нея.

Миси въздъхна.

— Мога ли поне да пиша за наградите „Оскар“?

— Разбира се — отвърна той, благодарен, че опасността е отминала.

Денят наистина бе доста изморителен. Репортер след репортер му бяха задавали едни и същи въпроси.

Това момиче, слава богу, бе последно. Аманда Файф от „Файненшъл таймс“. Пухкава на вид, но строга и настойчива.

— Що се отнася до нас, става дума единствено за цената на акциите.

— Да, но не бихте ли се съгласили, че определени семейства не бива да се отнасят към компаниите, в които имат дял, сякаш са лични игри за забавление?

— Естествено.

— Съпругът й може и да е основател на фирмата, но Софи Масо няма никакъв опит в бизнеса — присви устни Аманда. — Била е просто домакиня, която се грижи за дома и прислугата и посреща гости.

— Ще трябва да се обърнете към нея по този въпрос.

— Откакто тя е начело на компанията, акциите са изгубили една трета от стойността си. И продължават да падат.

— Затова се надяваме, че акционерите ще гласуват в подкрепа на офертата на „Мейбъри“.

— Смятате ли, че само защото контролира голяма част от акциите, тя има право да прави каквото си поиска с компанията?

— Разбира се, че не.

— Уволнила е стотици служители по целия свят. Ликвидирала е цял отдел, без дори да потърси купувач. Какво мислите за това?

Истината е, че той го смяташе за отлична идея; направо гениална.

— Мисля, че акционерите ще имат възможността много скоро да изразят недоволството си, като гласуват в подкрепа на „Мейбъри“.

— На вас, разбира се, подобни действия не са ви чужди. Когато стартирахте в „Мейбъри“, без никакви колебания, нито пък терзания също уволнихте стотици хора.

— Естествено, че имах терзания, но промените бяха неотложни. — Хю не можеше да издържи и минута повече. — Опасявам се, че времето ни изтече, госпожице Файф.

Стана и й протегна ръка.

— Госпожа Файф — заядливо се обади тя.

— Госпожо Файф — съгласи се той.

Тя му се усмихна.

— Не се притеснявайте. Налага се да бъдем твърди по време на интервю. Но като цяло статията ще бъде позитивна.

— Радвам се да го чуя.

— Акционерите нямат търпение да се отърват от Софи Масо… според всичко онова, което чувам. Разглезена глупачка — изрече с презрение тя. — Хората са вложили спестяванията си в тази компания. Но тя е прекалено богата, за да се интересува от подобно нещо.

— Не знаем дали е така.

— Естествено, че знаем. Когато някой си седи мирно и кротко цели десет години, а после се появява и разрушава изграденото с труд, няма какво повече да знаем. Е, със сигурност ще си отиде след три месеца. — Журналистката му кимна. — Беше ми приятно да се запознаем — каза на раздяла и за щастие излезе от залата.

Той изчака пет минути, за да е сигурен, че няма да се натъкне на нея във фоайето, и после също излезе от хотела. Денят бе необичайно хладен, мъглив и с определена острота във въздуха, аномалия за горещото парижко лято; Хю нямаше нищо против студения вятър. Искаше да се поразходи и да прочисти мислите си.

Наистина ли Софи Масо бе разглезена глупачка?

Съдейки по документите, май всичко го потвърждаваше. Но въпреки всичко той не го вярваше. Заради онази единствена изненадваща среща на благотворителната гала вечер.

Всъщност често си бе спомнял за случая. Ненадминатата елегантност на гарвановочерната й бална рокля и бляскавите диаманти във формата на сълза край ушите й. Беше зашеметяваща. И привлекателна по най-опасния начин — не само с външността си. Лицето й бе доста красиво по обичайните критерии, но съвсем не изключително. Очарованието на Софи Масо се криеше в нейната елегантност, стил и още повече в личното й достойнство.

Жените предизвикваха у Хю Монфърт притеснение, задоволство, възбуда и все неща от този род; не му се случваше често да го накарат да се почувства унизен. Но Софи му бе направила рязка забележка за арогантността му. Не можеше да не й се възхити заради това.

Вървеше под лекия дъждец; сивите облаци почти се сливаха с облицованите със сив камък фасади на града.

Беше само една кратка среща с тази жена, нищо повече. И все пак се интересуваше от нея. Софи Масо бе загадка. Поведението й онази вечер, излъчването й… някак не пасваха на фактите.

Бе стигнал до левия бряг на Сена и осъзна, че върви към улица „Фобур“ и представителния магазин на „Масо“. Бяха го осведомили накратко: магазините били подложени на тотална промяна в интериора и клиентите леко се увеличили; въпреки че не било нещо, което да ги разтревожи сериозно.

Но все пак искаше да види сам.

Отвън имаше портиер с тъмносиня униформа и старомодна фуражка, който любезно му отвори вратата.

— Добро утро, сър.

— Добро утро.

Хю кимна. Това бе първата промяна, която одобряваше. Отбелязваше всичко: безукорно чистата и изгладена униформа на човека, учтивите му обноски; блестящия месингов обков на новите стъклени врати и значителната им тежест, докато гледаше как се отварят — явно имаше шумоизолация. Оказа се прав, защото, когато вратата се затвори зад гърба му, изведнъж целият шум от улицата — минувачи и коли, сякаш по магия изчезна.

Озърна се наоколо и моментално се впечатли.

Монфърт бе посетил няколко магазина на „Масо“ преди година. Този нямаше нищо общо с тях. Целият бе пълен с цветя — ароматни каскади в пастелни тонове; всъщност не изобщо цветя, а само рози. Възхити се на полирания дървен под, на новите витрини, на тъмносиньото кадифе и осветлението, на служителите; всичко излъчваше богатство и женствено очарование.

— Добро утро, сър.

Млада жена в розов костюм на „Шанел“ тъкмо се бе появила безшумно до него. Не беше голяма красавица, но както Хю забеляза, бе с изключително добре поддържана външност. Имаше малка златна брошка — чисто злато — табелка с името й, изписано с релефни букви „Клодет Широн“. Монфърт искрено се възхити. Служителите бяха облечени в „Шанел“, а служебните табелки с имената им бяха истински бижута — двадесет и четири каратови.

— Мога ли да ви помогна с нещо тази сутрин?

— Мисля само да разгледам — отвърна Монфърт.

В магазина вече имаше още десетина клиенти; четирима само разглеждаха, а другите тъкмо приключваха с покупките си. Забеляза също опаковъчната хартия и панделките. Достолепна възрастна дама, която току-що бе платила за избора си, се приближи и той забеляза, че торбичката с покупката е от бледорозов сатен, щампиран със златното лого на „Масо“.

— Чудесно, сър. Моля, повикайте ме, ако имате някакви въпроси.

Госпожица Широн му се усмихна и се отдалечи безшумно.

Въпроси? Имаше стотици. Кой бе свързан със създаването на този великолепен имидж? Би искал веднага да наеме фирмата. А за офертата му бе по-важно да разбере и колко е струвало всичко това.

Доближи една от стъклените витрини, в която бяха изложени няколко огърлици. За разлика от продуктите на неговата марка, тук нямаше серийни бижута; всяко бижу бе уникална изработка. Нямаше и етикети с цени.

Дали това не бе лудост? Безметежно харчене на пари по прищявка на „една разглезена глупачка“, както се бе изразила журналистката? Може би Софи Масо просто задоволяваше страстта си към интериорния дизайн с чужди пари?

Наведе се да разгледа отблизо бижутата.

Бяха групирани по стил. Най-близката до него витрина предлагаше дръзки цветове и стилове, докато съседната, която бе на няколко стъпки от него, проблясваше в по-дискретните тонове на сребро и лунен камък; опали, платина, перли и циркони.

Тези модели бяха по-съвременни. Хю ги разгледа с възхищението на ценител и познавач. Леко му напомняха за произведенията на Джийн Шлумбергер, големия майстор на двадесети век; яркозелени цаворити, комбинирани с виолетов танзанит; жълти сапфири и изумруди; коралови нишки, свързани с диаманти и риолит в огърлица, която напомняше за океанското дъно. Имаше много блясък и лукс, но ненатрапчив лукс; цветовете контрастираха, но не си противоречаха взаимно. Пожела да има всяко от тези бижута. Жалко, че нямаше до себе си жена, на която да ги подари. Веднага прецени, че жълтите сапфири и изумрудите биха подхождали прекрасно на Джорджи; носеха толкова пролетно настроение, също като нарцисите, показно красиви, но с известно пренебрежение към догмите, което бе знак за добър вкус.

Отиде към другия край на залата. Брошки. Те бяха като Пепеляшка за съвременното бижутерско изкуство; много малко модни къщи вече правеха хубави брошки. Младите клиентки просто не ги носеха.

Но „Масо“ явно не се интересуваше от по-младите.

Един бърз поглед го увери, че тук има повече брошки, отколкото каквито и да било други бижута. И то какви брошки: животни, цветя, плочки, геометрични форми; по нещо за всеки вкус, макар и не за всеки джоб, както забеляза. Монфърт се възхити на изобретателния вкус на дизайнера — аквамарин, перидот и диаманти в стил ар деко; сюрреалистична комбинация между слонова кост и жълт берил; розов топаз, малки перлички и гранат върху една роза; лунни камъни с акценти от аметист; звездата на Давид, изработена с котешко око и рубини, много необичайна комбинация; зелен турмалин, шлифован като брилянт, обкръжен от хризопраз и тюркоаз, обкован в черно злато.

Почувства се привилегирован, даже окрилен, че може да види подобни произведения да се продават. Такива съкровища определено принадлежаха на някой музей.

Имаше една класическа брошка във формата на пауново перо в средата на витрината. Монфърт кимна доволен: тази далеч не бе направена от някой прохождащ в бижутерийното изкуство майстор. Знаеше, че би трябвало да запази посещението си в тайна, да не се набива на очи. Но не можа да се сдържи. Вдигна очи и потърси с поглед момичето, което го бе посрещнало.

То стоеше до един щанд и мигновено улови жеста му. Бързо се приближи с леко потракване на токчетата си по дървения под.

— Какво можете да ми кажете за тази брошка? — попита Монфърт и я посочи.

— Имате отлично око, мосю. Това е изработено от един от дизайнерите ни в чест на брошката перо на „Тифани“, в която е вграден диамантът „Брънсуик“ и която е била представена на изложението през хиляда осемстотин седемдесет и шеста година в Америка.

— Голямото изложение във Филаделфия.

Тя се усмихна.

— Познавате добре историята, мосю.

— Но това не е жълт диамант — отбеляза Монфърт и кимна към прелестния искрящ скъпоценен камък в центъра на перото.

— Не, мосю. — Момичето замълча, тъй като бе ясно, че господинът би искал сам да отгатне.

— Няма дълбочината на жълт сапфир. Но не е и берил. Мисля, че е много чист цитрин с необичаен лимонов оттенък.

Клодет наклони леко глава.

— Господинът е напълно прав. Затова пък по-малките камъни, които очертават диамантите наоколо, са жълти сапфири.

Хю въздъхна от удоволствие.

— Великолепна е.

— Интересува ли ви закупуването на бижуто?

— Определено — каза той.

Нямаше представа защо, освен че бе изключително красиво и искаше да го има.

— Цената му е деветдесет и пет хиляди евро.

— Скъпо — отбеляза той.

— Да, мосю. Но уникално. — Клодет се усмихна. — Използвани са над шестстотин камъка — точно както при оригинала. За разлика от оригиналното бижу обаче, тук дизайнерът е използвал и други цветове, освен жълто; сапфири, изумруди, рубини, императорски топаз и перидот, както и бели диаманти, които оформят голяма част от бижуто. Това според мен изтъква качеството му на изделие, което отдава почит на оригинала, а не е обикновено копие.

Хю кимна.

— Ако стилът ви допада, мосю, мога да ви покажа други, по-малки модели, които да отговарят на вкуса ви и които са под петнадесет хиляди.

— Не, точно тази ми харесва. Опаковайте ми я, ако обичате.

— Разбира се, мосю.

На лицето й не се изписа удивление, че господинът прави толкова скъпа покупка. Внимателно извади брошката от витрината и я занесе до щанда, където друг също толкова добре облечен служител — този път мъж — ловко я опакова в мека като коприна хартия и синя панделка, след което я постави в розова кутийка за бижута. Брошката проблясваше върху сатена и Хю доволен си каза, че вероятно е най-красивото нещо, което притежава.

Написа чек, който госпожица Широн прие, без да погледне.

— Много благодаря, мосю Монфърт — каза тя.

Той сепнато вдигна глава. Дори не бе погледнала написаното от него, което означаваше, че го познава. Внезапно осъзна, че романтичният му импулс бе доста глупава постъпка. Пресата много щеше да хареса историята. Човекът, който се опитва да изкупи акциите на „Масо“…

— Госпожице… — подхвана той.

— Всичко е наред, мосю — тихо го увери тя. — В „Дом Масо“ съблюдаваме абсолютна поверителност относно клиентите си. Всички клиенти. Без изключение.

— Благодаря ви, госпожице Широн. — Хю се поколеба. — Ако мнението ми има някакво значение за вас, трябва да ви кажа, че днес останах силно впечатлен.

Тя леко кимна с глава.

— Господинът е много любезен, но вероятно е добре да отправите комплиментите към отговорното лице.

— И кое е то?

— Мадам Масо, разбира се — каза тя.

Отби се за обяд в малко кафене, закътано в странична уличка. Не беше от заведенията с лъскава фасада и менюто на витрината бе само на френски. Хю правилно предположи, че ще получи превъзходна храна. Поръча вино, половин кана наливно червено вино от домашната изба — със земен аромат и много приятно — а после патица с портокалов сос и пържени тиквички, а за десерт — ябълков сладкиш. Всичко бе изключително вкусно; месото бе крехко и сочно, но същевременно хрупкаво препечено откъм коричката, зеленчуците бяха съвсем пресни, а сладкишът — лек, ухаещ на масло, без да е прекалено сладък. Мястото бе пълно с хора, но Хю нямаше нищо против. Храната го очарова, а и бездруго искаше да е сам.

Госпожица Широн се бе погрижила за доставката на брошката в хотела му с инструкции да бъде прибрана в сейфа. Монфърт не се притесняваше, че някой може да го ограби на улицата; бяха се опитвали на два пъти досега — веднъж в Ийст Енд в Лондон и веднъж в един опасен квартал на Лос Анджелис — и двамата му нападатели си бяха тръгнали със счупени кости и разбити носове. Но знаеше, че днес е разсеян, и не искаше да се притеснява, че може да я забрави някъде.

Повтори си наум, че всичко върви по вода. Отзивите в пресата, реакцията на акционерите. Сякаш всичко идваше на мястото си. Каквато и информация да му предлагаше сексапилната американка, не мислеше, че ще му е нужна.

Трябваше само да изчака акционерното събрание и „Масо“ щеше да бъде в ръцете му.

А след това… какво след това?

Предпочете да не се замисля над отговора на този въпрос. Отпи последна глътка от чудесното домашно вино, после повика сервитьора и помоли за чаша кафе и сметката. Мъжът веднага му донесе черно кафе, също много хубаво — прясно сварено и ароматно, а не престояло в кана, както напоследък предлагаха кафето в много от големите ресторанти. Сметката бе смешно малка; Хю остави бакшиш, равен на половината сметка.

Излезе на улицата, като едва се измъкна от разточителните благодарности на сервитьора. Тъкмо минаваше такси, което намали ход заради тясната улица, и Хю го спря.

— Добър ден — поздрави той. — Улица „Трико“, ако обичате.

Вярваше на инстинктите си, а в момента те му подсказваха да се срещне със Софи Масо.

Софи вдигна телефона. Новата й секретарка я търсеше. Селин се бе оказала безкрайно благодарна и усърдна служителка, която не проявява капризи. Софи бе доволна от нея; не бе имало повторен инцидент след непочтителния й жест спрямо Джуди Дийн.

— Да, Селин?

— Мадам… — Гласът на секретарката бе притеснен. — Мадам, дошъл е да ви види един човек. Но не знам дали вие бихте искали да се срещнете с него.

— Има ли уговорена среща?

Да не би да бе забравила за някоя среща с хер Брант? Или някого от експертите по скъпоценни камъни?

— Не, мадам. Тук е… господин Хю Монфърт.

Софи подскочи на стола си.

— Задръж малко, Селин.

Монфърт? Какво да прави сега? Беше проява на арогантност, невероятна наглост от негова страна да се появи в офиса й и да очаква да го приеме веднага. Може би трябваше да нареди на Селин да извика охраната и да го изхвърли на улицата.

Не, естествено, че не можеше така. Трябваше да го приеме. Иначе би могъл да проглуши пресата. Щяха да последват нови злостни писания, от онези, които Джуди явно не можеше да спре.

На бюрото й имаше табличка с писма. Отговори на поканите за бала. Засега имаха само един отказ, от херцогиня дьо Невер, която бе попитала не е ли възможно вместо нея да дойде дъщеря й. Софи се замисли дали да не ги скрие някъде. Балът в крайна сметка бе нейното тайно оръжие.

Но отново се отказа. Това не бе в стила на „Масо“, стил, който се мъчеше да наложи.

— Покани го да влезе — каза тя в телефонната слушалка.

Докато чакаше, отиде до огледалото; старинна вещ, в което можеше да се огледа в цял ръст, чудесно запазено, от деветнадесети век, донесе го от замъка. За нея винаги бе много важно да оставя добро впечатление, защото Пиер го бе искал. А сега то бе много важно и за бизнеса.

Каза си, че все още изглежда добре. Днес бе с костюм на „Роберто Кавали“ — вталено сако и леко разкроена пола с плохи, допълнен с копринена риза на „Прада“ в метално сиво; носеше и колие с висулка на „Масо“ в стила на австро-унгарската империя — сини като метличина сапфири и розови асиметрични перли, обковани с филигранно злато. Беше пищно бижу с определени елементи на ислямско влияние, затова го бе допълнила с обеци от семпли златни топчета и не носеше никакви други бижута, освен венчалната си халка.

За пръв път бе дошла на работа със свободно пусната коса. Изглеждаше някак секси и това й допадаше. С времето бе започнала да се чувства малко по-дръзка; бе изоставила затворените обувки на нисък ток и сега експериментираше с високи и тънки токчета, които променяха походката й и караха да се чувства по-млада и по-самоуверена. Налагаше се сама да се справя. Нямаше го Грегоар Лазар, към кого да се обърне за помощ.

— Влез — извика тя, когато на вратата се почука.

Монфърт влезе и леко се поклони.

— Би трябвало първо да се обадя — започна той. — Много мило от ваша страна, че ме приехте без предизвестие.

— Заповядайте, седнете — покани го Софи и сама зае мястото си, решена да не губи време в празни любезности.

Огледа го преценяващо. Хю Монфърт бе точно такъв, какъвто го помнеше: самоуверен, красив — всъщност невероятно красив. Но не в традиционния захаросан вид. Лицето му бе мъжествено загрубяло и изглеждаше уморено; беше със стегнато мускулесто тяло, движенията му бяха прецизни и контролирани, което мнозина смятаха за изнервящо. Включително и тя.

Въпреки това признаваше, че изглежда много привлекателен. Ако човек си пада по по-грубия тип мъже. Софи никога досега не бе харесвала такива. Широката силна челюст и мускулестите ръце й напомняха за баща й, който бе грубиян; вярно, никога не я бе удрял, но това не бе единственият начин да държиш някого в подчинение.

Пиер Масо и Грегоар Лазар бяха съвсем различни. Високи, слаби, много взискателни към облеклото си, с класически черти — някак успокояващи на вид.

Хю Монфърт не й действаше успокояващо. Изглеждаше по-скоро опасен. Софи усети далечната тръпка на мъжкото привличане, но се опита да не обръща внимание.

Бе излизала само с един мъж след Пиер и преживяването бе истинска катастрофа. Спасяването на „Масо“ бе неин дълг. Нещо повече от това — бе се превърнало в целта на живота й.

Едно физическо привличане — макар и много силно — към мъжа, който искаше да съсипе компанията… не, повтори си мислено тя, беше напълно недопустимо.

— Госпожо Масо…

— Мадам. Съпругът ми беше французин и аз почитам паметта му — твърдо заяви Софи. Постара се да звучи убедително.

— Мадам Масо. — Той леко наклони глава. — Днес посетих представителния ви магазин на улица „Фобур“.

Тя не каза нищо. Нека той води разговора.

— Позволете ми да отбележа, че промяната на интериора е забележителна. Дизайнът е отличен, осветлението, витрините — всичко е превъзходно.

— Радвам се, че ви е харесало — отвърна хладно.

— Всъщност бях там като клиент на „Дом Масо“.

В очите й проблесна интерес.

— И какво си купихте?

— Брошка с формата на пауново перо, изработена в чест на оригинала на „Тифани“.

Тя кимна.

— Знам тази брошка. Много красиво бижу; имате добър вкус. Но пък и всичките ни модели са много красиви — добави убедено тя.

— Така е. Но, мадам Масо, бижутата са уникати, а цените им са астрономически. Не може да се печелят много пари от сектора на висшата мода. Мога ли да споделя мнението си?

— Явно никога не се колебаете да го сторите.

Той се усмихна широко.

— Вероятно е така. Позволете ми да отбележа, че модните къщи, в това число и бижутерийните, реализират по-голямата част от печалбата си, почти цялата, като всъщност продават по-евтини неща на масовия клиент. Моделите уникати винаги са носели загуби. „Шанел“ печели пари от парфюмите си…

— „Дом Масо“ не продава на масовия клиент, господин Монфърт. Нито възнамеряваме да го правим в бъдеще. Нашите бижута ще останат уникати. И ще бъдем печеливши. Въпреки че нищо не ни ограничава да навлезем в сектора с парфюмите например, в бъдеще. Засега възнамерявам да преструктурирам компанията и да се фокусираме върху основните си клиенти. Това ще донесе по-голяма стойност на акциите на акционерите ни от вашата евтина оферта.

Хю се облегна на стола изненадан. Не беше права естествено, но кратката й реч показваше поне основно разбиране за бизнеса.

Замисли се, докато я гледаше как седи с идеално изпънат гръб, облечена в черно и перленосиво, със зашеметяващата и екстравагантна висулка на колието си — излъчваща лично достойнство, макар да бе настръхнала от враждебност. Прецени, че тя вероятно е най-привлекателната жена, която някога е виждал.

Обзе го чувство на гняв и вина от собственото му предателство. Джорджи. Джорджи бе най-красивата жена. Щеше да я обича до смъртта си. Нямаше място за никоя друга.

— Нямате време за това. Разполагате само с няколко месеца. — Говореше отсечено. — Времето не е достатъчно да убедите акционерите си. След толкова години на лошо управление.

— Ще видим — тайнствено отвърна тя.

Това го ядоса. Продължи настъпателно:

— Разбирам, че искате да запазите империята на съпруга си. И намирам смяната на облика на „Масо“ за много находчива идея. Затова съм тук и искам да ви направя предложение.

— Слушам — каза Софи.

— Ако подкрепите офертата на „Мейбъри“ за акциите, ние ще се откажем от плановете си да закрием „Масо“. Възнамерявахме просто да поемем магазините ви и да използваме доставчиците ви на суровини и материали. Но след онова, което видях, аз съм готов да гарантирам оцеляването на името „Масо“ поне за пет години напред като подразделение на бижутата на „Мейбъри“. Може би като нашата марка за висша мода. „Масо“ ще има отделен кът във всеки магазин на „Мейбъри“, където ще се продават само избрани модели. Ще продължим да работим с вашите талантливи дизайнери. И бих могъл да намеря място за вас, лично за вас, в областта на дизайна и интериора на световната ни верига магазини. Така семейството ви ще продължи да е обвързано с марката „Масо“.

Монфърт се облегна назад.

— Добре — отвърна Софи. — Нека ви направя контрапредложение, господин Монфърт.

Той разпери ръце.

— Не мисля, че мога да ви предложа по-добри условия, мадам Масо…

— Аз ще купя „Мейбъри“ — започна Софи. — Сигурна съм, че ще мога да осигуря финансиране за подобна оферта след успешното ни ново начало. Ще превърна „Мейбъри“ в нашата нова марка за млади клиенти, защото смятам, че компанията ви е високо надценявана. Тя следва последната мода, а тенденциите се менят бързо. Но „Мейбъри“ може да ни осигури разработена мрежа за бъдещото ни навлизане в сектора на по-евтините бижута от ниския клас или някои масово произвеждани серии бижута, които може да решим да произвеждаме под име, различно от „Масо“. — Усмихна се бодро. — Би било добре да приемете предложението ми още сега. След като се провалите с офертата си пред акционерното ни събрание, вашата репутация и цената на акциите ви ще пострадат. Такава е психологията на пазара, нали разбирате.

Хю се засмя.

— Много сте смела, мадам. Възхищавам се на духа ви.

— Благодаря.

Той се изправи.

— Благодаря ви за отделеното време.

Софи кимна; великолепната висулка на шията й проблесна върху топлата й кожа. Той забеляза деликатните бръчици около очите й и това много му хареса. Не бе някое зелено и неопитно девойче без грам собствено мнение и без опит в живота. За него тя бе истинско въплъщение на елегантността и дързостта.

Поспря на вратата.

— Искам да ми повярвате, че дойдох днес тук, защото бях силно впечатлен. И защото се възхищавам на онова, което се опитвате да постигнете. Истината е, че след като превземем тази компания, аз мога да правя каквото си поискам с нея, включително и да запазя марката „Масо“, както ви казах преди малко. Но исках да предложа нещо и на вас, лично.

— И аз ви благодаря за любезността — отвърна Софи и най-сетне го дари с лека усмивка. — Но мисля, ще се убедите, че и сами можем да се погрижим за себе си.

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам плик; покана за бала с празно място за името. Имаше тридесет такива, за всеки случай, за допълнителни гости или служители, които биха искали да присъстват.

Софи отвори писалката си „Монблан“ и внимателно написа името на Монфърт. Той забеляза, че го попълни съвсем правилно: „почитаемият Хю Монфърт“ бе написано с красив почерк.

— Какво е това? — попита.

— Ако сте свободен, в петък организираме скромно парти. В представителния магазин на улица „Фобур“. — Софи се усмихна. — Мисля, че може да ви изненадаме.

Той взе плика.

— Непременно ще дойда — каза Хю. — И благодаря, че ме приехте.

Софи му подаде ръка за довиждане.

— Ще помоля Селин да ви изпрати.

Вътрешно си каза, че бе сторила повече от достатъчно. И тя можеше да прави великодушни жестове, въпреки че Хю Монфърт бе неин враг, отколешен враг на съпруга й и на сина й. Софи нямаше намерение да позволи на някакво мимолетно увлечение да заличи този факт.

Грегоар Лазар бе последната й подобна грешка.