Искри

Тридесет и четвърта глава

— Ето, заповядайте, мадам.

Софи вдигна очи и забеляза Селин, която се усмихваше, докато поставяше поредната статия на бюрото й.

— От агенцията го изпратиха току-що.

Тя я прегледа набързо и кимна.

— Много добре.

Най-новата статия бе в нюйоркското списание „Уиминс уеър дейли“; поредното хвалебствено отразяване на новата гореща колекция; моделите в магазина им на Пето Авеню направо се разграбваха.

— Всеки ден има нови отзиви.

Софи кимна. Бе наела фирмата „Бъртън-Марсей“, истински титани в сферата на връзки с обществеността, за да се занимава с контактите на компанията с пресата. Услугите им струваха скъпо, но се справяха блестящо. Отзвукът от партито бе позаглъхнал, но те постоянно подклаждаха интереса на медиите и я бяха уверили, че добрите отзиви в печатните издания ще продължат поне до акционерното събрание.

— Това е чудесно, Селин.

Всъщност ентусиазмът й не бе особено голям. Беше заета, но дори и хаосът от последните дни — докато обсъждаше новите модели бижута, колкото можеха да изработят семейство Брант и техните помощници, докато се занимаваше с пресата, разговаряше с бизнес анализатори — всичко това не можеше да я отърси от шока, причинен от Джуди.

Е, не точно от Джуди, а от Пиер.

Джуди не бе важна. Тя бе само една огорчена бивша любовница. Софи бе твърдо решена да забрави за нея и просто никога повече да не се доверява толкова лесно на когото и да било.

Грешката си бе нейна; явно не си бе извлякла поука от историята с Грегоар. Но съпругът й…

Това бе унизително, наистина унизително, непрестанна болка пареше съзнанието й. Не можеше да го забрави нито когато затваряше очи да заспи, нито в мига, в който отвореше очи. Представяше си как всяка жена в офисите на „Масо“ го обсъжда; измъчваше я мисълта, че това е било в устата на цял Париж.

А тя, Софи, е била сляпа; дори не бе подозирала…

Или не се бе интересувала?

Когато Пиер оставаше „да работи до късно“, тя никога не бе негодувала. Никога не бе задавала въпроси. А сега се запита сама защо е било така.

Бе дала обет пред олтара да обича Пиер. Бе ли го спазвала някога? Докато ровеше в съвестта си, Софи се чудеше дали е било така. Отвращаваше се от жените, които търсеха единствено финансовата изгода в брака; в нейния случай съвсем не ставаше дума за алчност, това поне бе вярно. Но все пак думите на Джуди я бяха засегнали. Може би не търсеше само пари, но определено бе искала да избяга от бедната си младост. Много силно…

Дали бе обичала Пиер? Или бе изпитвала благодарност?

Дали той някога я е обичал? При някои мъже сексът и любовта не са едно и също. Могат да бъдат абсолютно разделени; поне така й бяха казвали. Дали и със съпруга й е било същото?

— Селин — тя вдигна глава, — опита ли отново да позвъниш на сина ми?

Секретарката й кимна.

— Много съжалявам, мадам.

Всички апарати бяха включени на автоматичен режим — мобилният му, този в апартамента, частната му линия в замъка — и Софи се бе уморила да оставя непрекъснато съобщения.

— Не си виновна — каза тя. — Моля те, извикай ми такси. Ще отсъствам от офиса до края на деня.

Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Онова, което вършеше в момента, бе толкова нелепо смешно, че би трябвало да се усмихне. Но Софи усещаше майчината си любов унизена от това, че се налага да седи в някакво бистро на левия бряг на Сена и да наблюдава входа на сградата, в която Томас бе наел жилище. Живееше под наем само за да не се налага да бъде в общия им дом. От тази мисъл гърлото й се свиваше, а в очите й напираха сълзи.

Но трябваше да го направи. Щом Том не искаше да говори с нея, не отговаряше на съобщенията й, трябваше да се срещне с него. Лично. И ако това означаваше, че трябва да го чака цял ден, за да се появи, така да бъде.

Имаше и своеобразно прикритие. Бе си взела книга, едно старо издание на „Убеждение“ на Джейн Остин; обичаше този роман, но сега изобщо не можеше да се съсредоточи върху думите. Отпиваше на малки глътки от блудкавото кафе и едва побутваше салатата в чинията си; това бе ресторант за туристи с меню и цени на английски език и съответно храната не бе от най-добрите.

Но никой нямаше да я безпокои. Чакането можеше да се проточи цял ден. Първо щеше да си поръча салата, после супа, след това суфле, кафе, петифури; а после и билков чай и кейк; можеше да продължи така чак до вечерята, ако се наложи. Вече бе направила най-важното; бе потърсила управителя и му бе дала сто евро, след като му бе казала, че иска да остане насаме, за да помисли.

— Още нещо, госпожице?

Сервитьорката бе германка според Софи; явно и това бе резултат от единния Европейски съюз.

— Малко сладолед… ягодов… — Тя млъкна за миг; това беше той, беше Том! Вървеше по улицата. — Всъщност, размислих, нищо не искам. — Софи забързано отвори чантата си на „Коуч“ и измъкна банкнота от петдесет евро. — За сметката.

Скочи и изтича към вратата, а звънчето остана да звъни зад гърба й.

Сервитьорката си каза, че клиентката сигурно е под някакво напрежение. Но какво пък, не я засягаше — в края на краищата имаше бакшиш от двайсет евро. Прибра банкнотата в джоба си и се запъти обратно към кухнята.

Софи тичаше, докато той вървеше бавно, привел глава и потънал в мислите си. Сърцето й биеше ускорено; чувстваше се силно притеснена; минувачите я зяпаха, но в момента пет пари не даваше за нищо.

— Том — повика го тя. — Том, моля те, почакай. Аз съм.

Той вдигна глава, сепна се и остана с отворена уста; просто се закова на мястото си. Не направи нито крачка към нея.

— Това трябва да престане — каза Софи и за свой ужас усети как самоконтролът й изневерява и започва да плаче, направо на улицата. Хлипаше шумно и сълзите бликаха от очите й.

— За бога! — възкликна той. — Какво правиш?

— Том — нещастно промърмори Софи, — ти си моето момче… трябва да поговориш с мен.

Той се изчерви.

— Влез вътре. Престани да се излагаш пред хората, майко!

Засуети се, докато намери ключовете си и ги пъхне в ключалката, за да отвори голямата бяла врата; изгледа гневно малката тълпа минувачи, забавили ход, за да позяпат необичайната сцена, и нежно побутна майка си да влезе.

Щом вратата се затвори, тя се обърна към него:

— Скъпи, аз…

— Има портиер — каза Том с нисък и настоятелен глас. — Моля те, майко, за бога. Просто ме последвай до асансьора, може ли? Можеш да говориш в апартамента ми.

Тя кимна заслепена от сълзите и го последва. Изобщо не бе потръгнало така, както се бе надявала. Том не изглеждаше гузен, нито развълнуван; единствено изглеждаше притеснен от това, че ги наблюдават странични хора.

Той все още бе далеч от нея. Болката бе много силна. Софи леко залитна; струваше й се, че ще й прилошее.

— Почакай. — Том я хвана под ръка и я поведе към асансьора, като твърдо отказа предложението за помощ от страна на загрижения портиер.

Асансьорът ги качи леко горе и Том я въведе в жилището си; бе толкова стерилно и безлично, колкото си го бе представяла; на светлинни години от личните му стаи в замъка с прекрасната гледка към крушовата градина и конюшните.

— Седни — хладно я покани той. — Искаш ли кърпичка?

— Имам си.

Измъкна чиста памучна кърпичка от чантичката си.

— Лошо ли ти е? Искаш ли нещо сладко? Може би един топъл чай?

Държеше се любезно, но тонът му оставаше хладен. Софи попи очите си с кърпичката. Не знаеше откъде да започне.

— Добре съм. Виж, скъпи, знам, че си разстроен заради татко си…

— Според мен нямаш никаква представа какво изпитвам към татко — безизразно отговори Том. — Ти го обяви за мъртъв без никакво доказателство…

— Отново ли започваш?

— Пренебрегваш волята му и се опитваш да узурпираш наследството ми; правиш семейството ни за посмешище. Трябват ми само още три години.

— Нямах на разположение три години…

— Какво, майко? Смяташ, че си достатъчно квалифицирана, за да се появиш и да поемеш компанията, а аз не съм готов, така ли? Ти нямаш никакъв опит в бизнеса, дори не си била в университет.

Софи се изчерви силно.

— Аз уча в „Оксфорд“. Какво те накара да повярваш, че можеш да си по-добра от мен?

— Ами — започна тя внимателно, засегната от думите му, — ти не залягаше особено над образованието си, скъпи. Не мислех, че си достатъчно зрял…

— Ако някой демонстрира незрялост, това си тъкмо ти. — Том се мъчеше да се овладее и отмяташе обвиненията на пръстите си. — Обявяваш го за мъртъв, пренебрегваш волята му, изземваш мястото ми, посрамваш семейството, докато си все още в траур, подхващаш връзка с… Не казвай нищо, знам всичко.

— Не съм спала с него!

Том потръпна и рече:

— Моля те. Изобщо не искам да знам. Но си приемала ухажванията му, докато още си носела траур за татко. А после, после — продължи той — веднага щом се изниза шестият месец — и край с черното. Може би не смяташ, че баща ми заслужава цяла година траур? Той ти е дал всичко.

— Том…

— Не съм свършил! — Погледна я с каменно изражение. — За капак на всичко унизи „Дом Масо“ с онова твое парти. Раздаваш безплатно бижутата ни, а на всичкото отгоре се появи пред цял Париж в розово. Розово! Сякаш татко изобщо не го е имало! И беше с рокля, която си бе направо неприлична.

— Неприлична?

— Разголена, така че да изложи на показ деколтето ти. Майко, ти си на трийсет и девет — със смразяваща погнуса заяви той.

— Категорично не е била неприлична. Беше с висока талия, модел от осемнадесети век…

— Е, за мен бе притеснителна. Ти ме посрами. Сякаш не си взела никаква поука от катастрофата с последния ти любовник. Изложи ни на подигравките на всички.

Софи бе шокирана, но се помъчи да се овладее. Донякъде успя да си възвърне самообладанието.

— Том, обичам те — поклати горчиво глава тя. — Направих всичко това заради теб. Трябва да ми повярваш.

Том въздъхна.

— Ще ми се да можех, майко, наистина. Но смятам, че това е някаква твоя криза на средната възраст.

Той се настани в едно кресло насреща й и я изгледа с видима враждебност.

— Искам да се върнеш у дома. В замъка. Покоите ти те очакват.

— Не мисля, че това е добра идея точно сега — каза той.

— Но защо не, Том? — Сълзите отново заплашително напираха в очите й. — Можем да се разберем двамата.

— Не мисля, че можем. Каквото и да е твоето мнение, аз съм голям човек, майко. Ще се погрижа за своите интереси, както и за тези на татко по отношение на „Дом Масо“.

— Има още три години…

— Не, няма. Съвсем скоро това вече няма да е твоя грижа.

Софи примигна.

— Какво искаш да кажеш?

Том поклати глава.

— Няма значение. Виж, естествено, че те обичам. Винаги ще те обичам — каза той. — Но в момента се опасявам, че не те харесвам особено.

Тя се сви; прободе я силна болка, по-ужасна, отколкото някога бе изпитвала. Отново й прилоша и тя залитна от стола.

Том го забеляза; притесни се и се приближи до нея.

— Майко — подхвана настоятелно, — можем да загърбим всичко. Просто остави компанията. Още днес. Припиши ми всички акции, с които имаш право да гласуваш, на мен, още сега. Знаеш, че без друго ще бъдат мои. Просто се върни в замъка и аз ще дойда пак при теб. Ще те запозная с приятелката си…

— Имаш си приятелка?

Той се поколеба.

— Отначало може би няма да ти хареса особено — призна той. — Но след като ти обясня всичко, знам, че ще промениш мнението си. Ти искаш отново да сме заедно като едно семейство, а то е и моето желание. Трябва само да престанеш да пречиш на онова, което би искал татко.

Стисна ръката й и се изправи.

— „Дом Масо“ бе на баща ми. А сега е моя. Щом веднъж приемеш това, всичко ще свърши.

Софи погледна високия си силен син. Толкова много приличаше на баща си, раменете му бяха изправени и сковани на фона на слънцето, което проникваше в салона. Беше упорит и горд — наполовина мъж, наполовина момче. Знаеше, че той е убеден в думите си, тя обаче не бе на същото мнение.

Това бе най-ужасното нещо за един родител. Да отказваш на някого, когото обичаш много повече от самия себе си.

Тя би дала живота си за Том без изобщо да се замисли. Но любовта й към него не й позволяваше да го остави да съсипе всичко, което има на този свят.

— Не мога да го направя, Том.

— Искаш да кажеш, че не желаеш.

— Не мога, няма да го направя. Наистина не си готов.

— Ще видим това — отвърна той. — Съжалявам, че трябва да стане по този начин, майко.

Софи се изправи.

— Значи няма да се прибереш у дома?

— По-късно — каза той. — Казах ти, че възнамерявам да защитя правата си върху компанията.

Тя знаеше, че Том не може да направи нищо; нямаше достатъчно акции. Но вероятно сега не бе най-удачният момент да коментират това. Софи се приближи до него, целуна го по бузата; Том тромаво я потупа по гърба.

— Значи ще се видим след месец. След акционерното събрание — събра сили да се сбогува тя.

Том отвори вратата и се обърна към нея:

— Ще слезеш ли сама, или да дойда с теб и да ти повикам такси?

— Няма нужда. Ще повървя пеша.

Софи стисна устни. Не искаше да говори прекалено; не искаше пак да се разплаче.

— Довиждане, майко — делово рече Том.

Докато вървеше към асансьора, тя чу как той затвори здраво вратата след нея.