Искри

Двадесет и трета глава

Хайнрих Брант седеше до съпругата си Гертруд и се опитваше да прикрие нервността си.

Залата бе застлана с дебел ръчно тъкан килим в тъмносиньо, а стените бяха боядисани в нежно порцеланово синьо. Върху дългата маса бяха подредени вази с кремави и розови рози, които придаваха на помещението много свежест с цветовете си и ухаеха силно. Пред възрастната двойка, както и пред всеки от ръководителите, насядали около масата, имаше чаши с прясно изцеден лимонов сок с лед. Всички детайли бяха грижливо подготвени, така че обстановката да е приятна. Но това не му помагаше особено.

Хер Брант не искаше да е тук. Двамата с Гертруд живееха скромно в едно малко селце близо до Венген в Швейцария; наблизо нямаше много ски писти. Така избягваха тълпите туристи през зимата, а през лятото бе истинско вълшебство. Луксозната им къща бе избрана с много любов и купена с хонорарите от двадесет години дизайнерска работа, отдадена на бижутата на „Дом Масо“; не желаеше да я напуска. Единственият компромис от страна на двамата Брант към модерния живот бе тяхното студио, в което скицираха новите модели — работилницата бе долепена до къщата и в нея имаше факс. Когато се налагаше да се свърже с Париж, предпочиташе да използва този начин.

Но слабата и строга на вид американка, облечена в скъпи дрехи, им се бе обадила и бе настояла да дойдат. А Гертруд посъветва да не отказва. Двамата трябваше да са спестили повече пари, но пък най-голямата им дъщеря се бе омъжила и искаше апартамент в Женева, а Ханс, синът им, си беше наумил, че трябва да защити магистърска степен по бизнес администрация в „Харвард“.

Това струваше пари. Много пари.

Хайнрих знаеше само, че „Дом Масо“ е загазила здраво и има вероятност чековете му да престанат да идват. Това го притесняваше. Вече бе на шейсет и пет. Коя друга фирма би наела дизайнер на компания, която е на път да фалира? „Харвард“ отпадаше, а апартаментът в Женева трябваше да се ипотекира повторно. Благодареше на Бога, че поне къщата в планината бе изплатена изцяло и нямаше дългове.

Новините явно бяха лоши. Хайнрих погледна жена си със зачервените си очи. Острият й поглед обхождаше залата, преценяваше ситуацията, както бе направил и той. Въпреки всички предложени удобства — имаше и допълнителна маса с кафе, топли кроасани, плодове и сладкиши — никой не изглеждаше спокоен. Мъжете и американката седяха на местата си напрегнати също толкова, колкото и самият той. Вероятно и те се притесняваха за пари. Но пък кой ли не се притесняваше?

Бе разбрал, че са настъпили промени, след като ръководството на компанията бе поела вдовицата на основателя на фирмата. Хайнрих мразеше промените, особено когато го засягаха лично. Стисна с набръчканите си ръце чашата с лимонов сок и отпи притеснено. Напитката бе вкусна, но би предпочел глътка шнапс.

Вратата се отвори и влезе млада жена. Всички станаха и той предположи, че това е мадам Масо. Красива жена, тъмнокоса и елегантна; Гертруд и преди двадесет години не бе изглеждала толкова хубава. Беше с втален черен костюм, който подчертаваше слабото й, но с приятни извивки тяло; риза от сатен в цвят слонова кост и два реда едри перли — той веднага оцени, че всяка е с големина най-малко четиринадесет милиметра — блестящи и великолепни.

Мрачният му поглед леко се поотпусна. На дясната й ръка имаше един-единствен скъпоценен камък, пръстен с рубин, шлифован като изумруд от четири карата, прозрачен и невероятно чист. Беше модел на съпругата му; бяха го изработили преди около дванайсет години. Много добре помнеше камъка. И двамата бяха съгласни, че би било престъпление да съсипят такъв ценен екземпляр, като го допълнят с други акценти. Дори и най-чистите диаманти не биха могли да подсилят красотата на подобен рубин.

Каза си, че ако предстои да бъде разорен, поне ще го чуе от жена с вкус.

— Моля ви, не ставайте — каза тя и всички се отпуснаха обратно на столовете си. — Няма да продължи дълго. Ще ви изложа накратко плановете ни за „Дом Масо“, а после мадмоазел Дийн ще се заеме с оформянето на своята стратегия за това как най-добре да ги представим пред медиите.

Обърна се и погледна право към Хайнрих.

— Хер и фрау Брант, голяма чест е да ви посрещна тук.

— Не ни оставихте възможност за избор, госпожице — отвърна Гертруд, но Хайнрих я побутна здраво в ребрата.

— Благодаря ви за обръщението „госпожица“, но не го заслужавам вече близо две десетилетия — поправи я вдовицата с очарователна усмивка. — И съжалявам за причиненото ви неудобство. Но вие двамата сте сърцето на „Дом Масо“ и всичко онова, което планираме да възродим.

Последва смаяна тишина.

— Значи не сте ни повикали, за да ни уволните? — дрезгаво попита Гертруд.

— Да ви уволня? — Тя поклати тъмнокосата си глава. — Уважаема госпожо, защо, за бога, бих направила такова нещо? Вие сте най-ценният актив, който тази компания притежава.

Гертруд се поколеба; Хайнрих изпод очи забеляза как тя се мъчи, но не успява да потисне навика си да говори прямо.

— Четох, че компанията е пред провал. Решихме, че сигурно ще искате да ни замените с по-млади, модерни дизайнери. От онези, които нанизват цитрин и жълти диаманти върху телена мрежа. И други подобни щуротии — презрително обясни тя.

Софи Масо се усмихна.

— Не, в никакъв случай. „Дом Масо“ не продава боклуци.

Джуди Дийн се обади:

— Именно боклуците се продават добре.

— Това важи за клиентите на „Мейбъри“ — отвърна Софи. — Не и за нашите.

Джуди се усмихна насила.

— Ако ми позволиш да изтъкна, Софи, много трудно бе да накарам „Ел“ и „Инстайл“ да отразят нашите колекции. Дори и бижутата ни.

Софи Масо само наклони глава.

— Разбира се, та ние не продаваме на читателите на „Ел“. Нито е редно да се опитваме.

Тя се приведе напред, опря длани върху масата и прикова погледите на всички в залата.

— Докато съпругът ми беше в неизвестност — Джуди замря, но Софи не го забеляза, — „Дом Масо“ е изгубила душата си. Развили сме някои допълнителни дейности, но без успех. Модният отдел е истински срам за нас.

Някои се опитаха тихо да възразят.

— Нашите бижута са отстъпили част от пазарния си дял на „Тифани“, „Картие“ и най-вече на „Мейбъри“. Но ние сме различни от всички тях. Залагаме на индивидуалните модели много повече, отколкото го правят в „Тифани“ или „Картие“. Моделите ни са по дизайн на Хайнрих и Гертруд и се изработват от опитни майстори. Те са уникати — запазена марка. Цените ни го доказват. — Погледна Джуди. — Опасявам се, че сме насочвали рекламата си не там, където са нашите клиенти. Ние сме висша мода в бижутата и независимо какво ще правим в бъдеще, в настоящия момент е важно да си върнем клиентите. — Замълча за миг. — Те обаче няма да се върнат към „Дом Масо“ в сегашното ни положение — занемарени магазини с нископлатени служители, които нито обичат бижутата, нито се гордеят с работата или с вида си. Моделите са струпани един до друг, красотата им не се подчертава и следователно не би могла да се оцени. А запазената ни марка е обезценена от някакво подобие на модна линия, която никой не купува и носи.

— Но промяната ще отнеме години — настръхна един от ръководителите на отдели.

Софи поклати глава.

— Нямаме на разположение години, мосю.

— За да се реформира модният отдел? Да се намерят нови дизайнери… да се похарчат средства за реклама…

— Закривам модния отдел, още сега — с равен глас заяви Софи.

Човекът примигна.

— Не можете.

— Мога. От девет часа тази сутрин решението ми е в сила.

Джуди се задави с лимоновия си сок.

— Но… но това са активи. Цялата стока. Колекциите. Трябва да ги продадем, да намерим купувач…

— И да се появят на пазара с името „Масо“? Това ще обезцени бижутата ни.

— Това е нелепо! — викна Джуди, изгубила контрол над себе си.

Замисли се за всичките си непосилни старания, за мъките и труда, които бе хвърлила за тази глупава марка. За безкрайните обаждания до Ню Йорк, за подкупите за модните журналисти на дефилетата в Милано и Париж, дори и в Лондон — никое дефиле не бе прекалено маловажно за нея, когато се опитваше да спечели известност за марката.

И за какво? Софи Масо съсипваше всичко.

— Джуди — обади се Софи, — нека те попитам. Ти би ли носила тези дрехи?

По-младата жена преглътна тежко. Беше принудена да отговори отрицателно.

— Нито пък аз. Вчера отидох в „Мезон дьо Лиз“, за да си направя прическа. — „Мезон дьо Лиз“ бе един от най-скъпите и престижни модни салони в Париж; Джуди спестяваше средства, за да отиде там веднъж в годината и да оформи прическата си, която после поддържаше в по-евтини салони. Сега само кимна. — Беше пълно с хора — безмилостно продължи Софи. — Видях тоалети на „Прада“, „Версаче“, „Ричард Тейлър“, „Клоуи“… и нито една дреха на „Масо“. Нито дори чанта.

— Банките няма да ви позволят да ликвидирате тези активи — обади се един от мъжете.

— Нямат избор. Дали са пари назаем на компанията, а не на конкретно звено в нея. А и заемите не са дължими поне още три месеца.

— Вече получавам обаждания от банкерите ни — настоя той притеснено.

— Тогава можете да ги уверите, че ще се издължим навреме — спокойно каза Софи.

— И как планираш да си върнем основните клиенти? Или поне това, което смяташ за наши основни клиенти? — попита Джуди.

Софи ги подкани:

— Бихте ли погледнали екрана, дами и господа.

Затъмни осветлението в залата и взе дистанционното на апарата. Джуди чу тихо щракване и екранът се изпълни с един-единствен образ.

Вторачи се в него. Долови приглушените въздишки на всички присъстващи.

— С това се занимавах през изминалите няколко седмици — каза Софи. — Дизайнерите на магазините работеха заедно с мен тайно; ще ме извините, но не исках плановете ни да излязат наяве преждевременно.

— Много е красиво, мадам — обади се един от мъжете и в мрака се разнесоха тихи аплодисменти.

Ревност завладя Джуди, ужасна ревност и гняв. Почувства се замаяна. Беше благодарна за мрака в стаята; стисна здраво ръце в скута си и кокалчетата й побеляха.

Погледът й бе прикован от огромния фотос на представителен магазин на „Дом Масо“. Би трябвало да е някой от тях… Но интериорът бе неузнаваем. Нямаше ги големите стъклени витрини, бежовия мокет, слабото осветление. Вместо това стените бяха в много деликатен копринен оттенък на розовото; касите на витрините бяха в тревистозелено, а настилката на пода бе от полиран дъб. От тавана струеше мека, сякаш естествена светлина от вграденото осветление; витрините вече не бяха покрай стените, а групирани по пет или шест на няколко места в залата. Безличната им бежова подплата бе сменена с мастиленосиньо кадифе, върху което всяко отделно бижу блестеше; дори и от разстоянието, от което бе направена снимката, можеше да се различи всяко колие, всеки пръстен. Навсякъде имаше мраморни колони, от които се спускаха водопади от свежи рози, бледозелени увивни растения, нежни розови и сини цветове. Ефектът бе изключително женствен, флорален, скъп.

Джуди бе запленена. Моментално й се прииска да иде да си купи нещо.

Софи отново натисна копчето. В кадър се появиха мъж и жена, безукорно облечени. Жената бе в класически костюм на „Шанел“ от туид, в розово; мъжът носеше строг тъмен костюм, който според Джуди бе шит по поръчка.

— Това ли са нашите клиенти? — попита тя.

Софи се засмя.

— Всъщност това са нашите служители в магазините. Младата дама е госпожица Клодет Широн, новият управител на представителния ни магазин на улица „Фобур“. Господинът до нея е Едуар Пегуи, до неотдавна студент по история на изкуствата в Сорбоната. Сега той ръководи магазина ни на „Рю де Пренс“.

— Изглеждат ми прекалено богати, за да работят като служители в магазин — отбеляза някой от мъжете.

— Такава е целта; това са новите им униформи. Мъжките костюми се шият на „Савил роу“ в Англия; а дамските са от „Шанел“.

Джуди повдигна вежди изумена.

— Обличаме продавачките си в „Шанел“?

— Клиентите на „Масо“ получават само най-доброто: обслужване, обстановка. — Софи включи отново осветлението и кимна на двамата Брант. — И разбира се, скъпоценности.

„На мен ми бяха нужни години спестяване на пари, за си купя единствения ми костюм на «Шанел» — помисли си Джуди. — А тя облича така продавачките в магазина“.

Никога повече не би могла да облече жълтия си „Шанел“. Не и в този офис. Впери поглед в Софи, а сърцето й пулсираше от гняв и омраза, толкова всепоглъщаща, че отсреща сигурно можеше да се почувства.

Но Софи не й обръщаше внимание. Усмихваше се с онази нейна непоносимо мила усмивка и кимаше на Брант.

— Уважаема госпожо, скъпи господине — учтиво започна тя. — Сега именно вашите гениални модели ще бъдат в центъра на вниманието. Те винаги са били нашата силна страна, въпреки че напоследък не я показвахме достатъчно. Предлагам да удвоим заплатите ви и да ви дам акции от компанията, а в замяна ще поискам от вас да изберете поне още десет млади дизайнери, които да назначим на заплата и които вие ще обучите да следват вашите високи стандарти.

Възрастният мъж се изправи и Джуди забеляза зачервените му очи. Тя простена вътрешно. Дано не се разплаче наистина.

— Няма нужда да ни давате повече пари, мадам Масо — с достойнство каза той. — Вие сте човек, който цени делото на живота ни. Достатъчно е, че ще покажете на света творбите ни.

— Вие сте истински човек на изкуството, хер Брант. Определено ще се опитам. Но дори и творците заслужават да получават заплащане за труда си. Наистина настоявам да приемете офертата ми — меко се усмихна Софи, — защото ви обещавам, че възнамерявам да спечеля много пари от великолепните ви модели.

Спонтанни и продължителни аплодисменти избухнаха край масата, докато старият човек бавно сядаше отново на мястото си. Джуди отново простена мислено. Ръкопляскаха на Хайнрих Брант, но също и на Софи Масо. Наистина трябваше да признае: плановете на тази жена бяха изобретателни и дръзки.

Тя самата би била горда от себе си, ако беше техен автор. Но ето че не тя, а Софи, домакинята, господарката, стоеше отпред и приемаше аплодисментите на колегите й.

Чу собствения си горчив глас да задава въпрос:

— Софи, колко ще струва всичко това? — Аплодисментите заглъхнаха. Джуди продължи упорито: — Дори и с отстъпката и при намаления персонал твоите „униформи“ ще струват стотици хиляди. Ликвидацията на модната ни линия… плюс новия интериорен дизайн… всичко това едва ли ще ни излезе евтино.

Беше напипала болно място. Лицата на хората край масата добиха загрижен вид.

— Да, струва много пари. Заедно с ликвидацията на модната линия и допълнителното възнаграждение на хората, които подготвиха магазините, цялата сума е около девет милиона евро. — Последва приглушено мърморене, което премина в недоволство. Това силно зарадва Джуди. Софи обаче сякаш не трепна, но вероятно прикриваше добре чувствата си! — А ще има и още разходи — продължи тя хладнокръвно. — Новата ни политика ще трябва да стане публично известна. Но не с традиционни средства. Можеш да осведомиш контактите си в пресата, Джуди, и непременно ми донеси изявленията, искам лично да одобря всяко от тях. Но това съвсем няма да бъде основното средство да обявим прераждането си.

— А как тогава? — попита един от мъжете.

Софи се усмихна.

— Ще организираме бал — каза тя. Обърна се с усмивка към възрастната двойка. — Хер Брант, фрау Брант, ще имам нужда от вашата помощ.