Искри

Тридесета глава

— Моравото ли харесваш? — Клаудия повдигна мострата. — Или бежовото?

— Все ми е едно, мамка му — изръмжа Пийт Стоктън.

Председателят на борда на „Мейбъри“ беше в огромното си имение, построено в стил „Тюдор“ в „Бел Еър“ и слушаше жена си. Предпочиташе да е на всяко друго място по света. Пфу! Явно не бе създаден за семеен живот. Защо изобщо трябваше да го занимава с тези неща?

Клаудия се нацупи.

— Пийт! Престани с грубиянския език. Поли скоро се връща от летен лагер, нали не искаш да чуе баща си да ругае така?

Пийт я погледна с отвращение. Досега трябваше да е разбрала, че пет пари не дава за обзавеждането. По дяволите, всеки сезон жена му мъкнеше по някой нов високоплатен декоратор, най-нашумелия в момента дизайнер, за да преобзаведе имението им в Малибу. Мебелите наоколо се сменяха толкова често, че никога не знаеше кое къде е.

— Предполагам, че бежовото е по-добре — отвърна той.

Бе улучил с отговора си и тя грейна насреща му.

— Знаеш ли, миличък, и аз си мислех за бежовото. Моравото е малко прекалено. Дона ми каза, че трябва да помислим за пасторалните мотиви, но аз не понасям подобни неща. Бяха модерни през двехилядната година. Толкова отдавна беше, нали? А и всичко шарено много бързо излиза от мода. Ели Кребс тапицира всичко в дома си в пъстри флорални мотиви. Флорални! Истинска лудост, никой не използва подобно нещо още от средата на деветдесетте…

Клаудия вече се бе отнесла. Впусна се в многословно излияние и привидно не забелязваше, че Пийт се е изтегнал на дивана си — масивна кожена мебел, която не й разреши да махне — и е взел дистанционното. По телевизията предаваха бейзболен мач, в който „Доджърс“ играеха с „Ред Сокс“, което го устройваше идеално. Пийт не се интересуваше много и от спорта, но в края на краищата Клаудия щеше да схване намека и да го остави на мира.

Трябваше да остане тук и да посрещне Поли при връщането му от лагера. Сетне щеше да вечеря вкъщи — готвачката бе споменала нещо за говеждо печено — а после щеше да се отбие при някое от своите момичета. Пийт бе в настроение за Лили днес — руса, глупава и много сговорчива, стига да й носи подаръци.

В повечето случаи не посещаваше любовниците си през уикендите, тъй като бе прекалено сложно да измисля алиби, но днес определено имаше нужда. Бърборенето на жена му му бе дошло в повече. Пийт работеше много и имаше нужда от разтоварване.

Сделката с „Дом Масо“ бе перфектното оправдание. Дори и Клаудия знаеше за нея след многобройните спешни обаждания по телефона от онзи самодоволен кучи син Монфърт. Ако кажеше, че се налага да поработи, Клаудия щеше да му повярва. Понякога подозираше, че тя знае за малките му развлечения и просто не се интересува.

Е, и това го устройваше. Пийт харесваше живота си такъв, какъвто беше. Нямаше причина да разбунва духовете.

Стига Клаудия да не го излага публично, като си намери любовник — всички знаеха, че за мъжете е различно. Но не вярваше, че има опасност това да стане. Клаудия мразеше да прави секс с него, така че едва ли бе много палава.

Тя се възбуждаше само от пазаруването. И от интериорен дизайн. И от бижута, разбира се.

Сега бе млъкнала и бе отишла в кухнята да се развика на готвачката. Диамантените обеци на „Масо“, които й бе подарил — три кръгли яркожълти камъка, които висяха на ушите й — проблясваха под жаркото калифорнийско слънце; Клаудия ги обожаваше и никога не ги сваляше, дори денем.

Пийт обичаше да й подарява бижута. Съпругата бе много показателен елемент за богатството на мъжа, също като къщата му или колата, която кара. В град като Лос Анджелис, където всички бяха с лимузини, жената всъщност бе по-удобен символ на положението в обществото. Не разбираше много от бижута, но дори той можеше да види, че моделите на „Дом Масо“ като цяло са по-изискани и по-стилни от тези на „Мейбъри“. Гордееше се с успеха на фирмата си, но да притежава „Дом Масо“ — това щеше да е значителна стъпка нагоре.

Стоктън се замисли за Хю Монфърт. Не можеше да понася този кучи син. Вярно, наемането му в компанията бе далновиден ход. Монфърт бе спечелил много пари за всички. Но на каква цена? Отначало надменната му самоувереност адски го дразнеше. А и хората приписваха заслугите за успеха на компанията именно на него, а не на Пийт, въпреки че именно той бе председател на борда. Та нали тъкмо той го бе назначил на поста му? Ако зависеше от него, Монфърт можеше да върви по дяволите с неговата английска надменност. В края на краищата този човек беше само един от служителите му. Нито скъпите му костюми, нито стегнатото му тяло на бивш военен можеха да променят този факт.

Не за пръв път си пожела да може да уволни Монфърт. Англичанинът беше като трън в очите му. Щом приключеше сделката с „Масо“, щеше да си потърси друг изпълнителен директор. Хю Монфърт не бе единственият човек в света, който знае как да управлява бижутерийна верига. Можеше да отмъкне човек на „Тифани“. Или на „Луи Вюитон“. Или на „Гучи“.

Но трябваше да почака, докато „Масо“ падне в ръчичките му. Всичко се подреждаше чудесно и Софи Масо се бе провалила напълно, както можеше да се очаква от една жена, и сега оставаше само да изчакат още малко…

— Миличък…

— Какво, по дяволите? Не виждаш ли, че гледам мача?!

Клаудия се усмихна спокойно и му подаде телефона.

— Обаждане от Европа. Онзи мил човек, Хю Монфърт. Трябва да го доведеш някой път на вечеря. Истински джентълмен.

На Пийт му идваше да изругае цветисто, но Монфърт можеше и да го чуе в другия край на линията. Мразеше, когато Клаудия се прехласва по този блед англичанин.

Грабна рязко слушалката.

— Да?

— Добър ден, Пийт. Извинявай, че те безпокоя в дома ти.

— Обаждаш се през уикенда, Монфърт. Дано е нещо важно.

— Бих могъл да се обадя и утре, ако предпочиташ.

Да предпочита ли? Естествено, че не предпочиташе. Англичанинът бе отговорил на блъфа му. Тази сделка бе за близо четиридесет и осем милиона долара и той искаше да знае всяка подробност.

— И сега бива, давай! — принуди се да изръмжи той.

— Може да имаме проблем.

Стоктън угаси телевизора и се изправи на дивана.

— Какво, по дяволите, имаш предвид? Какъв проблем?

— Пийт!

Той закри слушалката с длан.

— Престани, скъпа. Зает съм.

— Не вярвам да се превърне в сериозна заплаха, но мадам Масо организира страхотно парти и тук в Париж то се превърна в голям успех; продаде бижута на стойност няколко милиона евро и имам основания да смятам, че ще получи добри отзиви в пресата.

Стоктън веднага надуши проблема.

— Колко добри? — изрева той.

— Предполагам, че ще бъдат много добри.

— Толкова, че да променят позицията на акционерите ли?

— Ами, тъкмо в това е въпросът.

— И какъв е проклетият отговор, Монфърт? — излая Пийт.

Сърцето му биеше бясно, а тлъстите му длани се бяха изпотили от мисълта за парите, които можеше да изгуби. Но все пак му доставяше удоволствие да се развика на своя изпълнителен директор.

— Не ми дръж такъв тон, Пийт — с отегчение отвърна Монфърт.

Пийт преглътна яростта и омразата си.

— Прав си, прав си, извинявай. — Англичанинът не търпеше грубо отношение от страна на никого; изобщо не би се поколебал да затвори телефона на шефа си, знаеха го и двамата. — Ние, янките, не сме се научили да бъдем толкова сдържани и хладнокръвни като вас, англичаните.

— Напротив, смятам, че повечето американци са изключително вежливи — студено отбеляза Монфърт. „Мразя този кучи син“, каза си отново Пийт. — Както и да е, според мен отговорът е отрицателен. Не остава много време до акционерното събрание, а и в пресата ще пишат за събитието само около седмица. Очаквам повишаване на цената на акциите на „Масо“, вероятно с цели три пункта, в очакване на други възможни оферти. Ще подготвим контраудар и вероятно бихме могли в последния момент да вдигнем офертата си с около четири процента.

— Четири процента! Това означава, че шибаното… исках да кажа, проклетото парти ще ни струва милиони.

— И без това искаме да купим „Масо“ на невероятно ниска цена. По-добре да подсигурим офертата си.

Пийт се напъна и повдигна масивното си туловище от кожения диван. Тялото му може и да беше бавно, но умът му бе бърз.

— Няма много свободни акции — изръмжа той. — Трийсет процента се контролират от съпругата. Други петнайсет са в ръцете на останалите от семейството…

— Моята информация е, че те няма да подкрепят съпругата. Планират да направят отделно предложение на акционерите.

— Има ли от какво да се притесняваме?

— Не. Синът е на осемнадесет, възрастта на баба му не е известна с точност, но акционерите няма да харесат нито един от двамата като евентуален заместник на мадам Масо.

— Значи, общо казано, имаме нужда от подкрепата на всички останали акционери. Всичките петдесет и пет процента, които са свободни на пазара.

Монфърт не каза нищо; това го знаеха и двамата. Пийт просто мислеше на глас.

— На какво можем да разчитаме? — попита той.

— Поне трийсет и пет процента, които са под контрола на различни попечителски фондове, пенсионни фондове и други институции. Те няма да се повлияят от коментарите в пресата; от няколко месеца насам имам тяхната подкрепа.

— Добре, добре. — Проклетият Монфърт наистина си разбираше от работата, нямаше как да се отрече. И не само това. — Но все пак ни трябват и останалите. Значи има цели двайсет процента в ръцете на дребни акционери, отделни хора?

— Опасявам се, че е така.

Дотук с Лили, както и с всички останали момичета. Край и на чакането пухкавият му син да се завърне от летен лагер. Пийт искаше единствено да смени домашните си дрехи с костюм и да се върне в офиса. Положението бе рисковано. Имаше нужда да помисли.

Единствената му утеха бе, че проклетият англичанин може би бърка, поне веднъж.

— Това е истинска катастрофа — ревна той. — Две седмици преди сключването на сделката си оставил онази кучка да организира някакво си тъпо парти и…

В слушалката се чу сигнал „свободно“. Монфърт наистина му бе затворил. Мамка му! Захвърли телефона в другия край на стаята.

— Всичко наред ли е, скъпи?

Жена му се суетеше наблизо. Също като него, и Клаудия имаше отлично развито усещане за пари. Тя вече мислено харчеше техния дял от сделката с „Масо“.

— Трябва да се връщам на работа — изръмжа той.

— Но няма да видиш Поли.

— Целуни го от мен. Става дума за спешен случай, ясно?

— Разбира се, скъпи.

Жена му отлично знаеше кога да престане да настоява. Нямаше никакво намерение да го дразни.

Стоктън обмисли положението. Беше му подействало като шок. Всички знаеха, че Монфърт е най-коравият бизнесмен в сферата на бижутата. Беше направо прословут с това. Как би могъл да сгреши толкова? Как можеше да допусне някаква си трофейна съпруга на един плейбой — тоест вдовицата му — да го изиграе така? Да не би да спи с нея или какво?

Нямаше начин тази жена да разбира от бизнес. Дори не бе ходила в колеж. Омъжила се още като дете и винаги е била домакиня. Какво би могла да знае за управлението на една многомилионна компания?

По дяволите! Пийт трябваше да се оправи с тази каша.

Най-напред щеше да се обади в хотел „Крийон“ и да остави съобщение, в което разкаяно да се извини на Хю Монфърт. Иначе бе сигурен, че още в понеделник на бюрото му ще лежи оставката на този кучи син. Монфърт не бе от хората, които заплашват; той просто щеше да си тръгне. Недопустимо! Пийт трябваше да му поднесе извиненията си. Отново.

Тази мисъл го вбеси, но той трябваше да преглътне гордостта си. Това не бе добре за кръвното му налягане. Пазеше бутилка двайсетгодишно малцово уиски заключена в едно чекмедже на бюрото си; беше време за една глътка от това лекарство.

По дяволите Хю Монфърт! По дяволите и Софи Масо!

— Клаудия, извикай шофьора ми — нареди той.