Искри

Единадесета глава

— Господи — тихо възкликна Грегоар Лазар.

Софи го погледна. Колата тъкмо бе завила покрай овощната градина със стари крушови дървета зад каменните стени; оттук се откриваше гледка към къщата. Тя бе свикнала с нея, но Грегоар, естествено, бе удивен. Той се приведе напред откъм задната седалка, за да види по-добре; чистите сиви стени, добили цвета на мед под блясъка на слънцето, кръглата кула със заострен купол, прозорците, искрящи като водите на езерото — самото езеро бе вляво. Беше топъл, почти горещ слънчев ден, с едва доловим намек за бриз; моравите на замъка изглеждаха превъзходно; зелената трева бе гладка като билярдна маса, а декоративните зелени плетове бяха чинно подрязани във формата на топки и остри кулички; покрай застланите с чакъл пътеки бяха разцъфнали туфи лавандула.

— Харесва ли ти? — погледна го тя, като се постара вълнението й да не личи.

През цялото време, което прекарваше с Грегоар, той бе толкова сдържан. Софи рядко успяваше да разбере мислите му — дали харесва, или иска нещо. Освен когато той молеше за компанията й. Бе решила, че е много сдържан и горд човек, по принцип това бе хубаво качество. Имаше отлични обноски.

Но тя искаше да го зарадва, поне веднъж да го развълнува с нещо.

— Дали ми харесва? Думата е много слаба — поклати глава той. — Великолепна е. Колко старо е имението?

— Построено е в края на седемнадесети век. Било е дом на барон Росини, но родът е бил изтребен по време на революцията. Пиер го е купил три години преди да се оженим.

Идваше й да се ощипе. Защо бе споменала Пиер, защо? Дали заради уважението си към него Грегоар се въздържаше да й се обясни в любов?

— О, да — каза той. — Спомням си.

— Сигурно си идвал тук и преди.

Той поклати глава.

— Разбираш ли, ние бяхме приятели, но по-скоро приятели и партньори в бизнеса. Светският му живот бе друго нещо.

Колата се плъзна плавно към гаражите — преустроена стара конюшня близо до главния вход.

— А това какво е?

Сочеше към златистите каменни стени на къщата на възрастната вдовица, която изглеждаше малка в далечината, в долния край на езерото до терасираните морави.

— Това е домът на свекърва ми.

— О! Мадам Катрин.

Софи го погледна изненадано.

— Познаваш ли я?

— Срещал съм я рядко, на фирмени събирания. — След миг пауза добави почтително: — Мадам Катрин се движи в много по-различни кръгове.

Софи усети неудобство. Грегоар имаше предвид, че Катрин, естествено, го е пренебрегвала. Той може и да бе преуспял бизнесмен, може да бе дори дясната ръка на Пиер, но тъй като нямаше имение, човек като него не бе нищо повече от наемен работник за Катрин. Всъщност той й сподели, че двамата с Пиер не са общували извън офиса.

Тя притеснено се замисли дали и Пиер не се бе отнасял по същия начин с него. В такъв случай вниманието на съпруга й към нея би било още по-необяснимо.

Грегоар й бе споменал, че е емигрант от Полша. Тя искрено се надяваше скромният му произход да няма нищо общо с това отношение.

Но най-вероятно бе точно така. Та нали Катрин никога не бе преглътнала произхода на снаха си от средната класа.

— Много е красиво — отбеляза Грегоар, — но вероятно е по-добре да отидем някъде другаде. Съвсем близо сме до Сент Од и знам, че там имат много хубав рибен ресторант.

Софи го погледна смаяно.

— Не искаш ли да видиш дома ми?

Той въздъхна.

— Не разбираш ли? Именно защото това е твоят дом.

Тя се напрегна. Седмици наред бе прекарвала почти цялото си време в неговата компания, но въпреки това Грегоар, който я караше да се чувства толкова женствена, толкова жизнена, се въздържаше да й даде знак за малко по-голяма близост от официалната. Постоянно й правеше комплименти; изпращаше й цветя; прекъсваше работата й, докато тя се опитваше да се съсредоточи в документите на „Масо“, често се шегуваше с нея и от време на време я молеше да пият чай заедно.

Но бе свенлив и досега не й бе намекнал за каквито и да било други чувства, нито бе изразил друго желание, освен да й бъде приятел. А Софи явно не успяваше да го предизвика да бъде открит.

Дали пък най-сетне нямаше да сподели нещо?

— Какво имаш предвид? — попита го предпазливо.

Той се засмя кратко и някак тъжно.

— Софи, ти си виждала моя дом.

— Четири пъти — бе я канил три пъти на вечеря и веднъж на късна закуска, когато бе заявил, че не може да понесе и миг повече да я гледа как се мъчи със скучните доклади. — Имаш чудесна къща — добави тя насърчително.

Грегоар живееше в съвсем нова къща в града, на булевард „Ларен“ — елегантна тухлена сграда с високи капандури, малка градина, японски уреди в кухнята и собствен киносалон. Струваше поне милион евро, а и имаше колекция от скулптури и картини от средата на двадесети век, която по нейни предположения струваше поне още толкова, макар самата тя да не харесваше модерното изкуство.

— За мен е напълно достатъчна. Но изобщо не прилича на това. Когато видя нещо толкова красиво… — той замълча многозначително, така че тя не бе сигурна дали има предвид нея или къщата: — това ме кара да се чувствам недостоен.

— О, не ставай смешен — развесели се Софи. Помъчи се да го предразположи: — Чувал ли си историята за моя произход?

— Не — учтиво отвърна той, но тонът му издаваше, че е чувал.

— Ами — започна тя в отговор на недоизказаното от него, — баща ми беше собственик на местния вестник в Тънбридж Уелс, а майка ми — детска учителка.

Лазар й се усмихна.

— Много си мила.

— Това е самата истина — настоя Софи. Достави й удоволствие да сподели открито подобно нещо. Пиер, и особено Катрин, винаги й бяха намеквали, впрочем понякога доста директно, че нетърпимо буржоазният й произход не бива никога да бъде споменаван публично. — Моля те, Грегоар, отпусни се.

Той й отвърна с топла усмивка.

— Ще се постарая.

Софи нареди да поднесат обяда в зимната градина; това бе любимото й място в къщата и най-малко страховитото. Трябваше да минат по просторния коридор с каменни плочи, с портрети и гоблени по стените, както и да прекосят Жълтия салон, с копринените тапети и красивите дивани, за да стигнат дотам; но щом минаха през портата от ковано желязо, ги обгърна ухание на живи растения, а около тях прелитаха сънливи пеперуди. Имаше старинни ратанови мебели от времето на британското колониално господство и огромни възглавници от Пакистан във всички цветове на дъгата, които бяха скупчени около маса със стъклен плот. Въпреки стъклените стени и задушното време навън тук бе прохладно; Софи бе накарала да монтират съвременна климатична инсталация, тъй като в противен случай градината щеше да е неизползваема от късна пролет, та чак до есента.

— Истинска прелест! — възкликна Грегоар.

— Много се радвам, че ти харесва.

Бернард, една от камериерките, се появи, облечена в униформа.

— Би ли помолила готвача да ни приготви… примерно студено плато — поръча Софи, като се мъчеше да измисли нещо простичко. — Само шунка, сирене, хляб и маслинов пастет. И плодова салата. Ти какво би искал?

— А какво има в менюто за деня?

Тя се засмя.

— Всичко, което пожелаеш. Е, стига да не ти се хапва печен фазан или нещо подобно.

— Суфле със сирене ще ви затрудни ли много?

Тя поклати глава, определено доволна. Може би все пак той щеше да се отпусне поне малко. За приготвяне на суфлето бе нужно известно време.

— Лайънъл приготвя фантастични суфлета.

— А за десерт, мосю?

— Печена круша — твърдо обяви той. — И вино. Бяло.

— И вода. Аз ще пия чай накрая.

— Добре, мадам — каза Бернард.

Усмихна се лъчезарно на Грегоар и на господарката си. Софи осъзна, че в къщата много отдавна не бе идвал мъж — или поне мъж, който да не е придружен от съпругата си. Тя винаги спазваше определена дистанция с прислугата у дома, подчинявайки се на изискванията на Пиер, но беше мила и дружелюбна с тях и им плащаше много добре. Всички я обичаха и открито изразяваха симпатията си към нея.

— Радвам се, че си решил да се насладиш на обяда.

Грегоар прокара ръце през лицето си, сякаш искаше да събере мислите си.

— Когато съм с теб, не мога да не съм щастлив — каза той.

Софи леко се изчерви.

Помисли си, че изминалите няколко седмици може би са най-щастливите в живота й.

Тази мисъл я стресна. Но беше вярно. Естествено, изключваше времето, което бе прекарала с Томас, когато беше много малък. Но като жена, ако не се брои майчинството… да. Не си спомняше да е била по-щастлива.

Онова, от което се боеше, се бе оказало истинска радост. Компанията… всички бяха много мили. Особено Джуди Дийн; беше чудесно, че има приятелка, на която може да разчита. Софи не успяваше да вникне напълно в деловия жаргон на докладите и документите, които Грегоар й даваше, а и той доста я разсейваше… но пък от самото начало я бе предупредил, че бизнесът е скучно занимание. Беше напълно открит с нея, заливаше я с информация и документи, докато всъщност, признаваше си тя виновно, просто й се искаше да прекарва повече време с него.

Грегоар бе много различен от нейните познати, които идваха на партита в дома й два пъти в месеца; вечеряха и се веселяха, без да пропускат нито месец, точно както бяха наредили Пиер и Катрин. Двадесет отбрани семейства от светското общество, чиито лица й бяха до болка познати и които ни най-малко не я интересуваха. Софи бе много по-близка с прислугата си.

Вярно, бе заобиколена от много хора, но едва сега започваше да осъзнава колко самотен е животът й.

Докато Грегоар се интересуваше от нея. Джуди бе забавно момиче. Софи наистина си нямаше никого.

Освен отец Сабен, стария свещеник в селото. Той й бе добър приятел. Но, естествено, бе свещеник. Седемдесетгодишен. Не като…

Грегоар й се усмихваше. Софи отново се загледа в светлите му очи, русата коса, изпънатите рамене.

— Сигурно ти си проектирала това място.

— Така е. Как позна?

— Останалата част от къщата прилича на музей.

— Благодаря ти. Но поне можеш да докосваш всичко тук.

— Радвам се за това — тихо и многозначително каза той. — Че мога да докосвам разни неща.

Софи се изчерви още по-силно и усети слаба, почти незабележима вълна в корема и гърдите си. Извърна поглед смутена.

— Градината е пълна с живот — спокойно продължи Грегоар, сменяйки темата. — И светлина. Няма как да не е твое дело. Предполагам, че е много приятно през зимата. Мразя зимната мрачевина.

— О, аз също — възкликна Софи. — Точно затова исках да направим зимната градина, за да мога да бъда едновременно и навън, и все пак на закрито. Когато е много студено, идвам тук и се наслаждавам на цялата тази светлина. Това ми помага да не изпадам… — прехапа устни. Не искаше да изрече „в депресия“.

— И аз се чувствам точно по същия начин през цялата зима. Как казвате на английски… „великите умове мислят еднакво“.

— Така е — съгласи се Софи и двамата се разсмяха.

— О, мадам — каза той и стисна ръката й. — Толкова ми е приятно с теб. За мен това е безценен дар.

— Обядът е сервиран — обяви Бернард, която в този момент се появи с табла божествено ухаещо блюдо.

Софи се дръпна рязко от Грегоар, сякаш я бе ударил ток. Камериерката обаче се усмихна разбиращо и Софи се зае да възхвалява храната, за да отклони вниманието от реакцията си. Грегоар сякаш нямаше нищо против; изгледа я продължително, а тя все още усещаше дланта си влажна, там, където я бе докоснал — хладната й кожа сякаш изгаряше.