Искри

Петдесет и четвърта глава

Денят започна като всеки друг.

Том се събуди в леглото си. На нощното шкафче звънеше алармата, която бе напълно съвременна, в доста необичаен контраст с великолепните антики от осемнадесети век в стаята. Беше още тъмно, но се усещаше отпочинал. Само след секунди вече бе скочил от леглото.

Усещането бе същото като преди много години, когато беше малък и се събуждаше в коледната утрин. Независимо колко кратка бе нощта, просто нямаше как да се спи, след като Дядо Коледа бе минал още в пет и половина с чувала си с подаръци…

Нищо друго не би могло да разбуди човека с такава свежест, както чистата радост.

Щеше да поеме семейната фирма. И този път щеше да е наистина.

Том хукна към банята и бързо се пъхна под душа в мраморната кабинка. Пресата направо бе пощуряла; той ги бе насочил, заедно с всичките им въпроси, към една първокласна и много изискана агенция за връзки с обществеността, която бе наел незабавно със средства на новата компания. Нямаше да позволи Джуди да продължава да саботира изявите на „Масо“ в пресата. Журналистите несъмнено щяха да го преследват, да искат да го снимат или интервюират. Том не се интересуваше нито от едното, нито от другото. Щеше да е доволен, ако не се налага да се срещне с нито един журналист до края на живота си.

Възхищаваше се на типично английската сдържаност на Хю Монфърт. Никакви интервюта. Никакви снимки или коментари. Убийството на Лазар се разследваше от полицията, значи всички въпроси трябваше да се отправят към нея. Господин Стоктън бил уволнен от „Мейбъри“ и го разследвали за корупция? Значи трябва да се обадят на „Мейбъри“. Той няма какво да каже.

Първата задача на Том относно бизнеса бе да намери главен изпълнителен директор.

Предстоеше му да потърси способен мениджър, някой много добър. Човек с новаторски идеи и размах, но същевременно консервативен по отношение на финансите. И когато се спреше на някое име, щеше да помоли Хю да го провери.

Том бе открил нещо важно. Възнамеряваше да ръководи най-голямата компания за изискани бижута в света. За това щеше да му е нужно време и търпение. Както и много знания, които се налагаше да придобие почти в движение.

Много неща, много информация, включително и опит му липсваха. Сега можеше да си го признае. Затова щеше да намери човек, който да се погрижи за компанията.

А после щеше да се върне в Оксфорд.

Искаше да завърши бакалавърската си програма, а после да запише магистратура по бизнес администрация. Беше му омръзнало да бърза да порасне. Щеше да учи заради самото учене и да опознава бизнеса; щеше да следи как вървят нещата в „Дом Масо“, докато е на острова; да издържа детето си, да плати на Джуди…

И да ухажва Поли.

Облече се и слезе долу; хората от персонала вече бяха будни; готвачът му бе приготвил цяла кана прясно кафе с аромат на ванилия и топли, пухкави кроасани. Прекрасните сутрешни френски кроасани — той ги изгълта набързо заедно с горещото кафе.

Колата го чакаше на алеята, моторът тихо работеше, фаровете осветяваха чакъла, от колата се издигаше пара в утринния хлад. На предната седалка забеляза силуета на Ричард, шофьора му. На изток проблясваха първите златисто оранжеви лъчи на утрото.

Том се почувства изпълнен с надежди. Щеше да отиде в офиса и най-напред щеше да се обади на Поли. Не знаеше дали тя би се заинтересувала от един самотен баща с неговите емоционални проблеми, но имаше само един начин да разбере това.

Ричард го забеляза и слезе от колата, за да му отвори задната врата.

— Добро утро, мосю.

— Моля те да ме наричаш просто Том, Ричард. — Той се усмихна. — И ако нямаш нищо против, бих предпочел да се возя отпред, до теб.

Възрастният човек се усмихна и стисна предложената му ръка. Том се настани на седалката и закопча колана.

— Ето и вестниците — „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“, мосю… тоест Том.

— Благодаря. — Том взе вестниците и ги прелисти, докато Ричард потегли гладко по дългата алея. — И, Ричард, позволи ми да се извиня, ако досега съм бил непоносим надут пуяк.

Ричард го погледна за миг, после се засмя.

— Всичко е наред, мосю Том. Повечето богати хора са такива, както знаете. Но не и майка ви. Ако питате мен, и вие ще сте като нея.

Том се ухили.

— Благодаря. Това е голям комплимент.

Едва наближаваше осем часът, когато стигна в офиса, но мнозина от служителите вече бяха там. Аплодираха го, наредени в служебно игрив шпалир, когато влезе в сградата, и Том им благодари. Предполагаше, че до голяма степен това бе просто облекчение, че вече няма да се налага да виждат Стоктън. Щеше да му отнеме известно време, преди да спечели доверието им наистина.

Днес щеше да сложи началото.

Отново се настани в ъгловия кабинет на най-горния етаж. Красиво младо момиче с огромни гърди седеше ухилено зад секретарското бюро; изглеждаше на не повече от деветнадесет години.

— Здравейте, мосю Масо — измърка девойката и още повече изпъчи гърди.

О, да, това явно бе изборът на Стоктън за секретарка. Селин бе поискала продължителен отпуск поради „влошено здраве“.

— Добро утро. Как се казвате?

— Лусил, мосю — задъхано отвърна тя.

— Приятно ми е. — Той й протегна ръка. — Лусил, ако обичаш, слез в административния отдел и помоли да ти намерят ново работно място. Нищо лично, но ми е нужна секретарка с опит, поне десетгодишен опит — побърза да добави той, преди тя да е изтъкнала, че е работила за Пийт.

Тя нацупи устнички.

— Добре, мосю.

Том затвори вратата и се обади в „Човешки ресурси“.

— Изпратете ми най-добрата секретарка в компанията — зряла жена с голям опит.

— Разбира се, мосю Масо. Не харесвате ли Лусил?

— Сигурен съм, че е много добра, но аз търся компетентен човек. Разбирате ли ме?

Отсреща отговориха с нотка на уважение в тона:

— Да, мосю.

— И кажете на жената, която ще изпратите, да ми потърси имената на ръководните мениджъри на поне шест водещи фирми за набиране на ръководни кадри.

— Да, мосю.

Том затвори. Телефонът мигновено звънна и той го погледна с раздразнение. Нима не можеха да изпълнят обикновена задача като това да му намерят секретарка, без да му звънят непрекъснато?

— Да? — вдигна той леко ядосан.

— Том? — Полазиха го тръпки. — Обажда се Джуди.

„Е, добре. — Опита се да се успокои. — Можеш да се справиш с това. Всъщност се налага. Добре е, че тя се обажда“.

— Джуди — каза той и се помъчи да говори мило. — Как си? Не съм те чувал известно време. Бях леко загрижен.

— Ами, да, много премислях нещата — каза тя. Том веднага усети разликата в тона й. Сега бе безразлична, сякаш откъсната от всичко. — Дължа ти извинение.

Изпита облекчение.

— Няма нищо, Джуди, забрави за това, можем да се разберем…

— Мога да ти кажа само, че бях под голям стрес. Това е извинението за поведението ми.

— Неочакваната бременност при всички случаи…

— Няма никакво бебе, Том.

Прилоша му.

— Направила си аборт?

— Не. Никога не е имало бебе. Когато ми каза, че късаш с мен, бях толкова наранена, че измислих тази бременност.

Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше телефона. Можеше ли това да е истина? И това ли бе решила да му причини?

— Наистина ли? — Помъчи се да скрие радостта в гласа си. — Бъди откровена, Джуди, не си ли бременна?

— Не. И не знам защо постъпих така. Връзката ни никога не е била сериозна и никога не сме били влюбени. Съжалявам за всичко.

Гласът й бе безизразен, почти механичен. Том мигновено реши, че й вярва за бебето и няма нужда повече да я щади.

— Надявам се, че можем да се разделим като приятели.

— Много се съмнявам — отсече хладно той. — Разбрах, че си била любовница на баща ми. Измамила си майка ми, както и мен.

Последва пауза, но когато Джуди отговори, изобщо не звучеше притеснена:

— Обичах баща ти, което оправдава всичките ми действия. Не вярвам майка ти някога да го е обичала. А ти много му приличаш външно. Опитвах се да възкреся една голяма любов с мъжа, когото считах за мъртъв.

Думите й не се сториха странни на Том.

— Родителите ми са били женени — отвърна той. — Чувствата им един към друг не са били твоя работа. А майка ми е негова вдовица. Достатъчно е да знаеш само това.

— Ти смяташ така.

Тя затвори.

Том повдигна вежди. Странно. „Ти смяташ така“. Но пък Джуди винаги се бе държала малко странно. Усмихна се, сетне се облегна на стола и затвори очи.

Но, мили боже! Всичко свърши! Край, той беше свободен! Усети как го залива чисто блаженство. Истинско семейство, съпруга, която го обича, която иска да роди децата му, съпруга, която той може да обича… всичко това бе възможно сега, всичко бе възможно!

Набра номера на майка си по памет.

— Софи Монфърт.

— Надявам се, че не те събуждам — започна той. — Но имам много добри новини.

Беше време.

Пиер Масо се погледна в огледалото и остана доволен. Само за седмица се бе възстановил достатъчно. Бе си върнал нужните за добро здраве килограми. Услужливата Джуди Дийн му осигуряваше всичко, от което имаше нужда — дрехи, чудесна хигиена, изобилие от прекрасна храна — и видът му вече бе доста приличен. Косата му бе подстригана, а зъбите — бели. Белезите бяха скрити под чудесно ушития костюм на „Диор“. А сексът с нея, всеки ден, по няколко пъти, му бе осигурил достатъчно физически упражнения.

Не пожела да потърси съветите на лекар. Никой не познаваше тялото му по-добре от самия него; никой не можеше да го контролира. Докторът щеше да му препоръча психотерапия. Той нямаше нужда от подобно нещо. Тя бе само за затлъстелите слабохарактерни западняци.

Той имаше нужда от отмъщение.

Номер едно — Грегоар. Беше се оказало направо обидно лесно. Но наистина се бе насладил на неподправения ужас, на молбите му и приглушените викове, изтръгващи се от залепената му с тиксо уста. И все пак бе свършило прекалено бързо в сравнение с дългите години мрак и постоянна битка с отчаянието. Пиер приемаше, че това са последствия от проявата му на слабост. Но нямаше да се повтори.

Следваше да накаже предателите.

Джуди не беше сред тях. Вярно, че бе спала със сина му, но това бе присъщо на леконравните момичета като нея. Не се съмняваше, че в крайна сметка ще се наложи да я убие; знаеше прекалено много. Но не веднага. Макар и да бе товар на шията му, тя бе и безупречното му алиби. Едно убийство, прецизно планирано години наред, би могло да му се размине; но две убийства едно след друго — беше вече подозрително. Можеше да я подкупи и да я подчини, като използва секса.

Сега трябваше да се погрижи за останалите.

Главно за скъпата си съпруга…

Кой би могъл да си представи, че тя може да постъпи така. Скромната, елегантна и безкрайно благодарна малка Софи; толкова покорна, толкова отдадена на майчинството си. Да се опитва да поеме юздите, да се опитва да се занимава с бизнес, да се противопоставя на сина си. Лошо поведение. Неговата съпруга не можеше да има друга роля в обществото, освен като украшение на лакътя му. Той й бе дал всичко, но тя бе пожелала още.

Бе го обявила за мъртъв. Имаше връзка с друг мъж.

Целият свят сега знаеше, че жената на Пиер Масо е избрала леглото на друг мъж.

Неговият син, собственият му син се бе сближил с любовника на майка си. Синът му бе решил да не го чака.

Монфърт. Някога може би бе просто досаден съперник, но сега бе истински враг. Трябваше да бъде смазан. Но Пиер щеше да го направи постепенно. Знаеше за военното минало на този човек. Монфърт бе войник, професионален убиец. В този случай щеше да му е нужно коварство.

И… Катрин…

Катрин. Единствена тя почти му бе останала вярна. Но в едно отношение се бе огънала — бе уредила да продадат акциите на онзи глупак Стоктън. Не можеше да прецени дали е било грешка. Знаеше, естествено, че тя мрази Софи. Нима е позволила на омразата да я подтикне да действа против желанията му? Нима ненавистта й към Софи е толкова силна, че можеше да продаде и доверието му?

Пиер пресметна, че е било така. Горката вманиачена Таша, тя му принадлежеше напълно и изцяло. Със снизхождение се замисли за малката й хитрост — беше подтикнала Джуди да се захване с Том. Идеално! Това би съсипало Софи, а вероятно е пресметнала, че така ще се отърве и от Джуди. Как би могъл Пиер да обича жената, която е спала със собствения му син?

Дори и сега, след цял един живот с него, тя не го разбираше.

Той не можеше да обича. Чувствата му бяха или одобрение, или неодобрение; в най-добрия случай — привързаност. Единственият човек на този свят, на когото разчиташе, беше самият той. Осланяше се единствено на себе си и затова бе още жив. Затова и щеше да победи.

Щеше да подреди всичко идеално. „Бракът“ на жена му щеше да бъде разтрогнат. Тя бе безкрайно наивна и ревностна католичка, дълбоко вярваща в Бог; веднага щеше да осъзнае, че женитбата й с Монфърт е невалидна. Софи бе длъжна да се върне при него. Отново щеше да бъде негова и той възнамеряваше да бъде жесток. Щеше да я насилва всяка нощ и да я покори, да я смаже психически. Замисли се за нея с презрение. Едва ли се е променила, такъв тип хора не се променят цял живот.

Монфърт можеше да страда за новата си любов; щеше да я изгуби като предишната.

Том също щеше да понесе своето наказание. Щеше да го върне безславно у дома. Край на игричките с бизнеса, край на колежа в чужбина. Отсега нататък, ако не искаше да остане без наследство, щеше да прави точно каквото му казва баща му. Пиер изискваше покорство. Том щеше да научи какво значи това по трудния начин.

Нямаше никакво съмнение, че Катрин ще се разкае за стореното. Тя щеше да страда, както винаги, тъй като той нямаше да се откаже от Софи. Нито пък от Джуди.

Съпруга, любовница, син — всичко ще се завърти отново според личната му воля. Компанията „Дом Масо“ отново ще е негова.

Ще се погрижи за всичко. До последния детайл.

Чу скърцане и на вратата се появи Джуди, която се връщаше от фризьора си. Изглеждаше свежа и привлекателна. Беше с роклята, която той й бе казал да облече.

— Обади ли се?

— Всички са събрани. В балната зала на хотел „Сейнт Луис“. Телевизионните репортери също са там. — Изглеждаше притеснена. — Тръгваме ли? Чакат ни.

Пиер й се усмихна благо.

— Е, през изминалата година са писали само за маловажни неща — за теб, за Том, Софи, Стоктън… май е време да им представим истинската сензация, нали!

Джуди се изкачи на подиума. Залата бе наполовина пълна; имаше доста свободни места. Някои вестници бяха решили, че сагата „Дом Масо“ вече е омръзнала тема. Тя се притесняваше дали Пиер няма да се ядоса.

Но имаше поне две телевизионни камери. И това стигаше. Знаеше, че големите телевизии все ще могат да се доберат до кадри, когато става дума за голяма новина. Слава богу, в салона за красота се бяха постарали за външния й вид, защото лицето й щеше да се появи във вечерните новини.

Съсредоточи се. Представи си как Софи гледа това.

— Добър вечер, дами и господа. Както знаете, аз съм бивш директор на „Връзки с обществеността“ в „Дом Масо“. Мнозина от вас вероятно са запознати със събитията в тази компания, след като мадам Масо официално обяви съпруга си за мъртъв. — Тя повдигна едната от идеално оформените си вежди и репортерите учтиво се засмяха. — Преди седмица приех в дома си един човек, който оттогава живее в апартамента ми и се възстановява от преживяното. Той не пожела да направя това изявление, преди да е в достатъчно добра форма, за да отговори лично на въпросите ви.

Сега в тълпата се разнесе тихо бръмчене. Беше изострила апетита им и тържествуващо се вгледа в заинтригуваните им лица.

— Дами и господа, мосю Пиер Масо.

Тишина. Зяпаха я подигравателно; някои се засмяха присмехулно. Нима тази жена напълно бе полудяла?

А после страничната врата се отвори и той мина с уверена походка по пътеката към подиума.

За секунди всички останаха просто шокирани. А след това настана истински хаос.

— Да, вие на първия ред — каза Пиер.

С периферното си зрение следеше фигурата на Джуди, която седеше спокойно с ръце в скута. Бе се справила добре. Рехавата тълпа се бе сгъстила, след като в залата бяха пристигнали още куп репортери. Той отговаряше на въпросите един по един, като ловко се справяше с всеки. Отвличане. Затвор. Мъчения. Бягство. Нямаше представа какво се е случило с горкия Грегоар, нищо чудно да е било отмъщение на руската мафия. Естествено, щеше да съдейства на полицията. Той също искаше да разбере защо не са защитили скъпия му приятел.

Джуди се усмихна леко. Това отново бе нейният Пиер, мъжът, когото познаваше и обожаваше — гъвкав и умел играч, достолепен, белязан от битките мъж, мъж, който умее напълно да контролира положението. При това дори се забавляваше.

— Защо сте отседнали при госпожица Дийн? Вярно ли е, че двамата имате връзка?

— Това е евтин слух. Винаги съм бил верен на съпругата си. Винаги се намират хора, които се забавляват, като пускат слухове за онези, които ги няма, за да се защитят. — Той погледна Джуди, която седеше скромно, същинска монахиня. — Госпожица Дийн е сред малцината, на които имам доверие.

— Защо не отидохте направо в замъка си?

О, момента, който очакваше. Пиер сведе глава и заговори с натежал глас, обезсърчено.

— Онова, което ме крепеше през онези мрачни години, бе мисълта за моята съпруга и малкото ми момче — каза той. — Обичах ги и вярвах в тях, и чаках деня, в който ще мога отново да бъда близо до тях. Знаех, че те ще ме чакат. — Постара се очите му да се насълзят, а после гневно избърса една сълза. — Не стана така. Открих, че съпругата ми официално ме е обявила за мъртъв и се е омъжила повторно. Синът ми е продал компанията ми. Може да се окаже, че трябва да водя съдебни битки със собственото си семейство. Това толкова дълбоко ме нарани, че отначало не бях сигурен дали мога да се изправя лице в лице с тях.

Журналистите направо полудяха; не се чуваше нищо сред бурята от въпроси и затова избра просто един мъж в предната редица.

— Да?

— Ще се опитате ли да си върнете съпругата?

— Ами… това зависи от нея, разбира се. Разбрах, че на Софи са й наговорили куп лъжи за поведението ми по време на брака ни. — Пиер се вгледа прочувствено в камерата. — Ако можеш да чуеш това, скъпа… Моля се на Бога отново да се съберем като семейство. Ожених се за теб пред Господ и още съм тук. Софи, време е да се върнеш у дома.

Вдигна ръка, за да утихне малко шумът, опита се да каже още нещо, но не можа… всичко бе толкова лесно. Джуди, която забеляза предварително уговорения сигнал, скочи и взе микрофона.

— Благодаря ви, дами и господа, това беше всичко. Моля ви да дадете малко време на мосю Масо да се съвземе от преживяното. Сега ще го закарам до замъка, където той ще се срещне с майка си.

— Да, благодаря; да, чух. Довиждане.

Хю остави слушалката и стана. Лицето му бе посивяло.

— Госпожо Пърси…

— Да, сър. — Елизабет се отзова мигновено. — Аз ще заключа офиса. — Тя остана за миг до вратата. — Господин Монфърт… Хю… ужасно съжалявам.

— Благодаря — мрачно отвърна той. — Къде е…

Канеше се да каже „госпожа Монфърт“, но думите замръзнаха на устните му.

— В студиото, заедно със семейство Брант.

— У нея ли е мобилният й телефон?

— Не, сър. Остави го при мен. Не искаше никой да ги безпокои по време на срещата.

— Благодаря ти.

Когато Елизабет излезе, той погледна часовника си. Едва девет и половина сутринта; срещата й трябваше да продължи поне още час. Надяваше се, че не са направили почивка за кафе. Това бе нещо, което трябваше да чуе само от него.

На улицата задръстването бе ужасно; въпреки новите високи такси за движение в центъра по време на пиковия час никой не можеше да помръдне. Хю не можеше да рискува да попадне в задръстване. „Ковънт Гардън“ бе само на пет километра по права линия; въпреки скъпия си костюм от „Савил роу“ и обувки „Джон Лоб“ той хукна да бяга.

Хората го зяпаха, но той не им обръщаше внимание. Софи, съпругата му — не просто съпругата му, а любовта на живота му, надеждата му, целият му живот — само за нея мислеше сега. Ако я изгубеше, нямаше смисъл да живее. Хю се възползва максимално от военните си тренировки. Бягаше така, сякаш го преследват хиляди дяволи; и донякъде бе точно така.

Софи вдигна брошката в ръка и въздъхна от удоволствие.

Наистина бе прелестно творение — лале, пъпка с листенца от бяло-кремави малки перлички, изпъстрени с нишки от жълти сапфири; стъбълцето представляваше редичка изумруди и три листенца от перидот, руски диопсид и гранат. Камъните не бяха скъпи, но великолепието се дължеше на различните оттенъци на зеления цвят — бледо, тъмно и тревистозелено, те придаваха на цветето изящна правдоподобност, каквато човек очаква да види в бижу, изложено в музей.

— Четиринадесет карата, нали?

— Да — отговори й Рейчъл Грийнберг. — Цената му ще бъде четиристотин деветдесет и девет евро.

— Не е възможно! — възкликна Софи. — Наистина ли можете да я смъкнете толкова ниско?

— Производствената цена ще бъде едва сто и десет. Мисля, че ще продадем цялата серия — гордо заяви тя. — Има и модел в червено, направен е от вишневочервени опали, и жълт модел с цитрини, и двете имат бели и сини нишки от малки перлички и иолит.

— Фантастично. — Софи погали малкото блестящо бижу. — Толкова са елегантни! Прекрасни украшения за пролетта. Можете да ги продавате за хиляди. Какво мислят семейство Брант?

Рейчъл се изчерви.

— Бяха много мили…

— Сигурна съм в това. Отлична работа. — Софи погледна младата дизайнерка. Очевидно бе, че произведението е на ученик на Гертруд; добър знак. Възрастните Брант нямаше да живеят вечно, а и „Монфърт“ не можеше да разчита само на един дизайнер. Пийт Стоктън бе научил това прекалено късно. — Нямам търпение да го изпратя на „Вог“ и „Космополитън“. Поздравления, Рейчъл. Ще получиш премия.

Рейчъл засия.

— Наистина ли?

Тя бе едва на двадесет и четири.

— Разбира се. Един процент от печалбата от продажбите на тази серия. Може да се окаже доста добра сума, ако потръгне така, както очаквам.

Младата жена бе направо смаяна. Софи се усмихна. Искаше момичето да разбере: бизнесът е забавен и ако направиш нещо, което се радва на търговски успех, значи ти се полага и да спечелиш. Как иначе можеш да накараш хората да дават най-доброто от себе си.

На вратата се почука рязко. Софи веднага позна кой е и се зарадва. Хю! Какво ли правеше тук? Може би е дошъл да я заведе на обяд — малко рано. Или да откраднат малко време за секс. Това би било наистина хубаво.

— Слушай, Рейчъл, предлагам да си вземеш почивка до края на деня. Влез! — извика тя.

Вратата се отвори и наистина се показа Хю — задъхан, изпотен. Радостното й вълнение се изпари на мига.

— Господин Монфърт… — Рейчъл също го забеляза. — Добре ли сте?

Той я погледна и тя се дръпна назад.

— Оставете ни за малко, ако обичате, госпожице Грийнберг.

— Да, разбира се — измърмори тя и побърза да излезе от стаята.

— Боже мой, скъпи, какво е станало? — възкликна Софи. Обзе я тревога. — Не е нещо с Том, нали? Не и моят Том?

— Не, никой не е умрял. — Хю се намръщи. — Всъщност… точно обратното.

Целият бе плувнал в пот; Софи забеляза петната по ризата му.

— Скъпи… мили мой — обади се тя.

— Недей. — Хю вдигна ръка. — Софи, не ме наричай така.

Тя се вторачи в него.

— Софи. — Нямаше по-лесен начин да го каже. — Пиер е жив.

— Какво?! — прошепна тя.

— Пиер е жив. В Париж е.

— Невъзможно.

— Казва, че бил отвлечен и държан в затвор в Русия. Отрича да е имал връзка с Джуди. Твърди, че приказките за него и другите жени са просто слухове.

Тя стоеше на мястото си — закована, бездиханна. Не можеше да осъзнае чутото.

— Говорил си с Пиер? — почти без глас попита тя.

— По телевизията излъчиха пресконференцията му.

— Не е той. Някой маниак, натрапник, луд…

— Той е, Софи. Няма грешка. Изглежда точно като Том след тридесет и пет години. А и освен това си го спомням добре — с натежал глас отвърна Хю.

Софи не можеше да отрони дума. Не бе шега — Хю никога не би се пошегувал с нея по този начин. Остана загледана в празното пространство.

— Хю, вярно ли е? Че не е имало никакви други жени?

— Всички знаеха, че около него винаги има много жени. Лично аз не съм следил клюкарските издания. — Дълго и мъчително бе обмислял как да отговори на този въпрос. — Мисля, че е имало, макар че нямам доказателства.

— Тогава защо не ми се е обадил?

— Отговорът му е, че е бил толкова наранен от това, което той нарича предателство от твоя страна, че не е могъл да те погледне в лицето. Отседнал е при Джуди Дийн, за която отрича да е негова любовница.

Софи затвори очи и се опита да приеме болката.

— Той лъже — каза тя накрая и Хю почувства как се отпуска поне един от металните обръчи на мъката, стегнали сърцето му. — Онзи разговор в кабинета ми, когато научих, че Джуди му е била любовница. Тя не беше луда и не лъжеше. Изневерявал ми е цели осем години.

В стаята се възцари тежка тишина.

— Женени ли сме двамата с теб? — попита Хю накрая.

Софи поклати глава безмълвно. Сълза се търкулна по бузата й.

— Той се връща в замъка.

— Том ще бъде там. Трябва да отида — каза тя. — Трябва да се срещна с него.

Хю замълча. Нима тя нямаше да му каже нищо? Той не би могъл да я попита.

— Скъпи мой — каза тя. — Аз още съм омъжена за Пиер. Но мога да се разведа с него.

— Мислех, че католиците не приемат развода.

— Граждански развод по уважителни причини е съвсем приемливо решение, когато е наистина необходим. Според мен в случая е така, нали?

— Значи можем да се оженим след това?

— Все още ще бъда негова жена пред очите на Господ. Но ще потърся анулиране на брака. Не смятам, че е възнамерявал да ми бъде верен, когато се е оженил за мен. Аз… аз наистина мислех, че ще го обичам. — Звучеше отчаяна. — Ще се наложи да докажа какво е възнамерявал… Още по онова време.

— А можеш ли?

Тя замълча за миг.

— Не знам.

— Обичам те — каза Хю.

— И аз те обичам. Винаги ще те обичам.

— Нямам какво да ви кажа. Без коментар — викна Том Масо.

Промуши се през тълпата фотографи. Светкавиците блясваха в лицето му, под носа му завираха микрофони, ярките светлини на камерите го заслепяваха.

— Направете път! — викна той. Рязко отвори вратата на ламборгинито си. — Моля ви, напуснете! Това е частна собственост. Също както и замъкът. Ако ви заваря върху моята земя, ще извикам полицията.

— Не е ли собственост на баща ви? — извика някаква жена. — Ядосан ли сте, че загубихте наследството си?

Том затръшна здраво вратата. Сърцето му биеше оглушително, беше му трудно да диша. Тропаха по прозорците, светкавиците не спираха да избухват и светлината им хвърляше странни отблясъци вътре в колата. Дланите му бяха овлажнели от прилива на адреналин и той ги попи в панталоните си. Пое си дълбоко въздух. Не искаше да загине в катастрофа точно преди да види баща си.

Внимателно потегли назад, докато дланта му натискаше клаксона. Натискаше го силно. Тези лешояди отвън сами трябваше да решат дали да помръднат. С ругатни и викове, тълпата папараци лениво се отдръпна. Том ловко изви волана наляво и обърна колата; слава богу, че машината реагираше толкова добре. Излезе от гаража и потегли по улиците на Париж. Към дома си. Да се срещне с баща си.

— Би трябвало вече всички да са там — обади се Джуди. — Искаш ли да тръгваме?

Пиер погледна часовника си.

— Не, Софи ще трябва да пристигне от Лондон. Ще изчакам до следобеда, когато всички са събрани заедно. По-добре да се срещна с тях наведнъж. Засега можем просто да останем тук.

— Добре. — Джуди кършеше пръсти.

— Искаш да споделиш нещо ли?

— Просто… на пресконференцията… не очаквах да кажеш онова за Софи… че я обичаш. — Тя го погледна притеснено. — Обичаш мен, нали? Ще се ожениш за мен… ще се разведеш.

— Разбира се. — Приближи се до нея и нежно вдигна ръката й до устните си. — Моята Джуди, която ме е обичала през цялото време.

— Тогава защо каза онова?

Той пусна ръката й. Въпросите й не му харесваха; намръщи се леко, докато наблюдаваше промененото й изражение. Както и всички останали жени, и тя трябваше да бъде държана изкъсо.

— Трябва ми около година, Джуди. Възнамерявам да я съсипя. Да я унищожа. Тя трябва да загуби всичко. Най-напред онзи негодник Монфърт. Искам той да знае, че правя секс с жена му. — Жестока усмивка. — Мъж като него никога повече не би я докоснал. Тя трябва да бъде наказана. Съсипана, унищожена психически. Тогава ще се разведа позорно с нея и ти ще бъдеш господарката на замъка.

— Майка ти… Това няма да й хареса. Нито на сина ти — позволи си да отбележи Джуди.

Пиер сви рамене.

— Познаваш ме, скъпа моя. Аз вземам решенията. Аз съм главата на това семейство. Всички ще се научат да уважават това. — Усмихна се. — А междувременно двамата ще се наслаждаваме на компанията си. Ти ще основеш собствена компания за връзки с обществеността, а „Масо“ ще ти осигурява договори, които ще те направят по-богата, отколкото някога си мечтала, както казвате в Америка. Чакала си толкова дълго, Джуди. Можеш ли да почакаш още малко?

Тя кимна.

„Две години“, каза си той наум; две години, а след това трагичен инцидент с лодка по Сена. Много тъжно. Нима би могъл да се ожени за някаква изхабена от вестникарски клюки жена!

— Добро момиче. — Разтвори пръстите на ръката си и погали гърба й; с удоволствие усети как тя потръпна. — За да ти покажа колко много означаваш за мен, ще ме придружиш до замъка. Ще настоявам семейството ми да те приеме като моя най-добра приятелка.

— Софи знае, че сме любовници, Том също…

— Младежко увлечение, за което и двамата съжаляваме. Но ще си останем приятели, затова искам да те представя официално. Всичко ще бъде съвсем открито и публично; ти ще присъстваш на вечеря в замъка веднъж седмично, с цялото семейство.

Той се усмихна. Противопоставянето на жените една на друга бе любимото му забавление. Неговата покорна женица не би възразила. Знаеше как да въздейства на жените. Да ги управлява. В случая със Софи щеше да се престори, че е открил католическата вяра.

Вината и разкаянието мощно въздействаха на въображението.

— Катрин никак няма да одобри това — каза Джуди, като навлажни устни.

— Майка ми, също като Софи и Том, ще ми се подчини. — Пиер сви рамене. — Дълги години съм планирал това, Джуди. Уверявам те, че съм обмислил всяка подробност. — Устните му потръпнаха леко. — И имам намерение да се забавлявам.

Над парка се бе спуснал мрак. Софи се загърна в жилетката си; през отворените врати на всекидневната можеше да види звездите; луната бе почти пълна и черната повърхност на езерото отразяваше светлината й като проблясък на фенер.

Небето бе чисто, без облаци. Нощта бе прекрасна, но студена.

Опита се да се помоли. Но не можеше да почувства Господ. Гневът й бе толкова силен, тежеше в гръдта й, корав като диамант, който може да среже всичко, да унищожи всяко чувство. Копнееше за Хю, а можеше никога повече да не го види. Никога да не го усети до себе си. Защо й се бе случило това?

Пиер трябваше да се съгласи — да признае, че никога не я е смятал за равностоен брачен партньор. Трябваше да каже истината и да я остави да си тръгне. Иначе щеше да бъде осъдена на самотен живот без любов. За нея никога не би могло да има друг мъж, освен Хю. Софи бе уверена в това. Бе родена, за да го обича. Само него.

Тя вярваше в Господ. И във вярата си. Не би отишла при Хю, ако наистина бе омъжена за Пиер. Щеше да живее сама и да се среща единствено с Том; щеше да се подчини на Божия закон.

И да мрази Пиер заради всичко, което й бе причинил.

Буйният огън пращеше и съскаше в каменната камина. Тя бе най-голямата в целия замък; топлината от нея смекчаваше въздуха в стаята, а пламъците караха сенките да танцуват по стените.

Софи се озърна наоколо — към портретите по стените, по фините дамаски и старинните пушки, по римските и гръцките статуи. Тази великолепна зала някога бе сред любимите й места. Тази вечер я мразеше. Тя бе затвор.

Господи, колко се нуждаеше от Хю.

Той я бе докарал до замъка, но не бе останал. Тя не можеше да го позволи. Том щеше да се срещне с баща си. Това бе събитие за семейство Масо и други хора не биваше да присъстват.

— Студено ли ти е, Софи? — любезно се поинтересува Катрин.

Софи я погледна уморено.

— Не.

— Сигурна съм, че е така — Катрин се усмихна злобно и просъска: — Всички сме огрени от пламъка на любовта. Особено онези от нас, които запазихме вярата си.

Том стоеше безмълвен. Гледаше в празното пространство и Софи забеляза как пръстите му стиснаха по-здраво облегалката на креслото.

Тя се опита да внесе малко ентусиазъм.

— Слава на Бога, че Пиер е жив и здрав. Това е… истинска благословия.

Пиер беше син на Катрин и баща на Том. Те винаги щяха да го обичат по начин, по който тя никога не би могла.

— Няма нужда да благодариш на Бога. Пиер сам се грижи за себе си.

Нагласи масивното си колие от искрящи диаманти; те проблеснаха и заискриха под светлината на огъня. Софи никога не я бе виждала облечена така; появяването й на нейното парти бледнееше пред вида й тази вечер.

Когато Катрин бе влязла в стаята, в цялото великолепие на кралица-майка, Софи направо остана без дъх. Отдалеч възрастната жена изглеждаше поне с двадесет години по-млада. Косата й бе силно опъната назад и изтънялата кожа на лицето й бе гладко изпъната. Скулите и очите й бяха професионално гримирани; отпуснатите гънки на тънката й шия бяха напълно скрити под широкото диамантено колие, което вероятно бе най-скъпото бижу в личната й колекция. Преди години Пиер бе обяснил, че е принадлежало на императрица Евгения. Роклята й бе от сатен в галещ окото сив оттенък, с подчертан от строг корсет силует и пищна пола; ръцете й бяха скрити в дантелени ръкавици в екрю, без пръсти, за да не се виждат тъмните старчески петна по тях; а Софи подозираше, че под елегантните гънки на полата си Катрин е сложила обувки с ток.

На дясната й ръка имаше великолепен златен пръстен със спесартит, осемнадесеткаратов, обкръжен с прелестни диаманти, както и масивна гривна от изящно изработено руско злато. Все едно се бе приготвила за бал в двореца на царя.

Софи бе изумена; старата жена изглеждаше направо привлекателна… под определена светлина, както в случая — огряна от танцуващите пламъци, а не от ярките лъчи на слънцето.

Тя самата не се бе преоблякла. Не искаше да прави никакви драматични жестове, щеше просто да присъства. Беше с костюма, с който бе пристигнала; семпъл, елегантен модел на „Живанши“ в наситеносиньо и носеше колие с висулка от сапфир, подарък от Хю. Бе свалила годежния си пръстен, както и втората си венчална халка.

Първата също щеше да махне. Но… — отново погледна сина си — не тази вечер.

Чуха някакъв звук, скърцане на гуми върху чакъла. Всички го чуха.

— Той е тук — викна радостно Катрин; гласът й бе ясен и висок като на млада жена. — Пиер! Тук е! У дома!

Софи се почувства замаяна, стана й зле, но сега не беше важно как се чувства тя. Отиде до Том, стисна ръцете му и го прегърна.

— Радвам се за теб, миличък — прошепна тя. — Обичам те, Том, толкова много те обичам.

Той я задържа в прегръдката си; толкова силно я стискаше, че чак я заболя.

Появи се икономът. Гласът му трепереше.

— Дами, мосю — тържествено обяви той. — Господарят Пиер Масо пристигна.

А после в стаята влезе съпругът й.

С Джуди Дийн, точно зад гърба му. Софи остана без дъх. Чу как Катрин си пое рязко въздух. Том я стисна още по-силно, болезнено. Джуди тържествуващо ги дари със сияйна усмивка; беше в яркочервена рокля от лъскава коприна, а шията й бе обсипана с рубини. Пиер бе с костюм. Очите му изгледаха сухо и тримата.

— Е — обади се той. — Върнах се у дома.