Искри

Шестнадесета глава

— Вероятно разбирате, господин Масо, че положението ви е деликатно — каза Ленърд Елджин.

Том се намръщи, не бе изминал целия път до Лондон, за да слуша врели-некипели.

— Разбира се, че е деликатно, нали това се опитвам да ви обясня — нетърпеливо се обади той.

Посрещнаха го подобаващо. Старинните офиси на „Линкълнс Ин“ бяха сдържано и почтително оживени от новината за новия им клиент. Том бе въведен в най-голямата заседателна зала и настанен в едно от кожените кресла с висока облегалка, поставен под великолепен портрет на съдия от епохата на крал Едуард. Присъстваха и двамата старши партньори, господата Ленърд Елджин и Криспин Хартфорд. Том отбеляза, че определено се стараят да сдържат вълнението си.

— Въпросът със сигурност изисква възможно най-дискретни действия — съгласи се и Хартфорд.

Също като съдружника си и той бе около петдесетте, с благопристоен вид, който много допадаше на Том, точно от това имаше нужда.

— И с какви възможности разполагам? — попита младежът.

— Според условията на завещанието, мадам Масо е в неуязвима позиция. Тя наследява пет милиона евро и носи отговорност за вашия дял до навършване на пълнолетие от ваша страна. Делът ви включва замъка и друго недвижимо имущество, както и тридесет процента от акциите на „Дом Масо“.

— Значи ще оспорим завещанието.

— Можем да го направим, естествено. Боя се обаче, че няма да има ефект — каза господин Елджин. — Вероятно си давате сметка за това, нали, сър?

— Тогава какъв смисъл би имало? — ядоса се Том.

— Можем да получим съдебно разпореждане, което да възпре мадам Масо от действия, докато случаят не бъде разгледан в съда. Можем да заведем поредица от искове — насърчително поясни господин Хартфорд. — И ако имаме късмет, ще успеем да я забавим. Все пак вие само след три години ще получите пълния контрол над наследството си.

— О! — Том ги погледна с нараснало уважение. — Да я затрупаме с бумащина; да, това ми харесва.

— А можем да оспорим и смъртния акт. В случай че имате някакви доказателства, че баща ви е жив.

Той извърна поглед.

— Ще ми се да имах.

— Естествено, вие, господин Масо, знаете, че имате и лични акции. Пет процента, подарък за раждането ви.

Том кимна.

— Не мога да постигна много само с тях, господа.

— А баба ви — продължи деликатно господин Елджин. — В завещанието е упоменато, че тя притежава десет процента.

— Петнадесет процента от акциите са значителна част — отбеляза тихо господин Хартфорд. — Ако получите достатъчно подкрепа от акционерите, господин Масо…

Том се приведе напред. Гениално! Защо не се бе сетил за това? Баба! Тя имаше достойнство, пазеше паметта на баща му… тя нямаше да е съгласна с действията на майка му, дори щеше да е по-категорична и от него.

— Да? И какво още предлагате? — настоя той.

— Можете да поискате място в борда на директорите. И естествено, другите членове напълно съзнават факта, че само след няколко години вие ще контролирате всичко.

— Четиридесет и пет процента, заедно с акциите на по-възрастната мадам Масо.

— Едва ли би могло да се предположи, че ще срещнете твърда опозиция на желанията си.

— Мадам Масо може да се окаже с вързани ръце.

Том се изправи. Двамата мъже го погледнаха смаяно.

— Надявам се, че не сме били прекалено резки, сър? — деликатно вметна Ленърд Елджин. — Има и други начини, някои по-дискретни методи…

— Къде е споразумението за хонорара ви? — попита Том.

Подадоха му го; той извади от джоба на сакото си платинената писалка „Монблан“, направена по специална поръчка за него, подарък от майка му за миналата Коледа — и подписа със замах.

Адвокатите се спогледаха, по лицата им бе изписано почтително тържество.

— От банката ще ви преведат двеста хиляди лири в корпоративната ви сметка още тази сутрин — заяви Том.

Бе взел решение: това бе подходящата кантора, сега просто искаше да се махне оттук. „Аз съм човек на действието“, каза си той. Майка му трябваше да помисли добре, преди да влиза в спор с него.

— Благодарим ви, господин Масо. — Господин Елджин стисна здраво ръката му. — За нас беше удоволствие.

— Голяма чест е да работим с вас, сър — добави господин Хартфорд.

Том сдържано се здрависа и с двамата; подобно уважение му се полагаше по право.

— Естествено — каза той. — Приятен ден, господа.

За Оксфорд взе влака, първа класа. Бе установил, че английските таксиметрови шофьори просто не млъкват през цялото време, особено когато човек има нужда да събере мисиите си. Явно трябваше да се откаже от тях; това бе първата му постъпка през последните няколко седмици, която би зарадвала майка му.

Край него се нижеше пейзажът на английската провинция. Трябваше да признае, че е красиво, ако човек харесва подобни неща — хълмисти равнини, отделни туфи малки горички, едри бели овце, унесени и доволни от топлото лято. Но всичко това съвсем не можеше да се мери с френската провинция, с гордост отбеляза той мислено; нямаше я елегантността на сивите каменни стени, изисканата симетрия на сградите, педантично поддържаните морави и подредени алеи в парка на баща му; нямаше ги селата, където къщите са свободно и красиво разположени в градините си, а не скупчени една до друга. Лондон бе претъпкан, а Париж — изискан; искаше му се да се върне у дома.

Най-простият начин би бил просто да замине. Оксфорд не е някакъв затвор. Можеше да наеме носачи, да освободи квартирата си и да си намери жилище, имаше страхотни апартаменти под наем на левия бряг на Сена. Но макар да не му се искаше да постъпва според очакванията на Софи, някак не бе готов съвсем да захвърли следването. „Оксфорд“ бе сред най-престижните университети в света и макар да не си го признаваше открито, Том много се гордееше, че е приет в него. Опита се да измисли по-безопасен начин да напусне. Можеше например да се срещне със старшия надзорник и да помоли за прекъсване. За една година. Щеше да му е достатъчна, за да се възпротиви на майка си и да й попречи да пропилее наследството му. След това можеше да се върне при момичетата и безкрайните купони…

Поли щеше да е тук и след година. При мисълта за нея Том потръпна. Вярно, че бе ангажиран с други проблеми — беше направо съкрушен от тях, — но въпреки това все още мислеше за нея. Дали би могло всичко в отношенията им да се оправи? Ако се върнеше като победител, като пълноправен собственик на огромното богатство на баща си, като признат светски лъв, а не просто като пасивен наследник… Подозираше обаче, че за момиче като Поли „наследник“ не означава нищо. Как им казваха англичаните? Лентяи с попечителски фонд. За да се отърве от подобен етикет, човек трябваше да се докаже, да докаже качествата си в действие и Томас Масо бе готов да го стори. Никой не се оплакваше от момчетата на Ротшилд или Рокфелер. Пък и без това бе проява на остарели предразсъдъци едва двадесет и първата годишнина да се смята за навършване на пълнолетие. От правна гледна точка пълнолетието настъпва на осемнадесет.

Влакът спря на гарата в Оксфорд. Том бе ентусиазиран. Планът му бе готов и нямаше търпение да го приведе в действие.

В края на горчивите битки нещата щяха да се подредят според неговите намерения. Сега перспективите му изглеждаха по-светли. Налагаше се да спаси майка си от самата нея, да действа като син на баща си. И… да спечели отново Поли. Тя бе различна от останалите момичета — интелигентна, красива, дръзка. Естествено, имаше и по-добре облечени и по-деликатни девойки, но той вече се бе наситил на славата си на плейбой. След като я бе изгубил, Том започваше да си мисли, че за него съществува само едно момиче.

— Но не разбирам защо трябва да заминеш — оплака се Флора.

Пухкавата й долна устна трепереше, а очите й се насълзиха и всеки момент щяха да прокапят.

Том я погледна притеснено. Цялата тази нейна показност бе толкова дразнеща. Какво ли бе харесал у нея? Красотата й?

— Казах ти, скъпа, семейни дела — неубедително отвърна той. — Имаш ли нещо против да запаля цигара?

— Предпочитам да не пушиш… — гласът й заглъхна. Том вече посягаше към кутията. — Разбира се, ако наистина искаш…

На нейно място Поли направо щеше да го плесне през ръката и да му вземе цигарите, но Флора само хленчеше. Въздъхна, мисълта за Поли бе развалила удоволствието му. Остави кутията. И бездруго цигарата само щеше да забави тръгването му, а то бе по-належащият проблем.

— Всичко е наред — с досада каза той.

Погледна момичето — леко закръглено, доста сексапилно, с набъбнали устни и също такива гърди, тъмна коса, куп лунички по лицето и невероятен акцент. Той владееше отлично английски, но шотландският и уелският изговор направо го смайваха; както и акцентът от Йоркшир и Бирмингам; как бе възможно британците да имат толкова много различни диалекти на един малък остров?

— Ще ми липсваш ужасно — плахо се обади тя.

Том се запита дали е вярно. Макар да имаше страхотна и чувствена физика, Флора Макалистър бе доста скучновато момиче, с кротък нрав и изцяло отдадено на уроците си. Вълнуваше се истински само когато говореше за лекциите, а кой, по дяволите, се интересува от математика?

— Оставаме си приятели и съм сигурен, че пак ще се срещнем — предпазливо изрече Том.

Опитваше се деликатно да сложи край на връзката с нея. След грандиозния скандал с Джема, която също се бе разплакала, нямаше никакво желание да повтаря сцената. Сексът с Флора бе по-скоро механичен, облекчаваше физическите му потребности и задоволяваше желанията му за минутки любов; бе истинско наказание обаче да остава след това при нея, когато тялото й вече му изглеждаше не закръглено, а разплуто, и да я прегръща, докато тя спи с отворена уста и леко похърква. Да, хубаво щеше да е да приключи с всичко това.

— Мислиш ли, че можем да продължим да се срещаме? Бих могла да идвам до Франция веднъж месечно с ферибота. Ще ме вземаш от Кале — с надежда предложи Флора.

— Скъпа! — Том галантно притисна устни до пухкавата й ръка. — Ако бъдем реалисти, би било невъзможно, ти си ангажирана с уроците си и не бива да ги прекъсваш.

Флора се замисли; той знаеше, че тя се стреми към отличие, а защо не и към нещо повече. Бе споменавала за пълна стипендия.

— А и аз ще съм много зает. Само изключителната загриженост за делата на семейството ми може да ме откъсне от теб — внимаваше фалшивата нотка да не проличи в гласа му. — Може би, когато и двамата постигнем целите си, ще се срещнем отново и ако сърцата и на двама ни са свободни…

Остави фразата недовършена и за негово облекчение Флора кимна.

— Е, предполагам, че така е най-добре — с натежал глас отвърна тя. Акцентът й винаги се изостряше, когато бе силно развълнувана, което за щастие се случваше рядко. — Но ще ми липсваш, Том. Ти си по-различен — каза тя.

Той я погледна изненадано и с искрена топлота, докато посягаше за ризата си. По-различен! Естествено, че беше различен. След тези думи сякаш скучноватата Флора взе да му става по-интересна.

— Ще се видим на вечеря, скъпа — каза той и я целуна по бузата, като побърза да излезе.

Докато крачеше към стаята си, с небрежно разкопчано горно копче на ризата, за да стане ясно на всички с какво се е занимавал току-що, Том мислено се поздрави. Флора бе добро момиче, каза си самодоволно. Щеше да се обади в представителния магазин на „Масо“ на улица „Бонд“, за да заръча подарък за нея. Нещо семпло, но скъпо, може би брошка. Сети се как миналата година майка му му бе обърнала внимание на един елегантен златен накит със старинни седефени акценти и розови сапфири. Щеше да й изпрати тази брошка заедно с елегантна малка бележка: „Знак за уважението ми. До нови срещи, Томас“.

Да, щеше да се получи добре. Усмихна се доволно. Беше стилно, а за него бе абсолютно наложително да култивира стила си до нивото, подхождащо на човек със завидно богатство и собствен бизнес. Раздялата с Флора се бе оказала лесна. Надяваше се и управата на колежа да прояви същото разбиране.

— При мен са писмата от вашите преподаватели.

Господин Батърс бе старши наставник в колежа „Крайст чърч“. Том се съмняваше дали някога е мразел друг човек по-силно от него. Ученият крачеше напред-назад като същински генерал пред непокорен подчинен. Какви ли, за бога, бяха заплатите на преподавателите в Англия? Този човек една ли изкарваше и осемдесет хиляди евро годишно. И се опитваше да му нарежда какво да прави. На него, на Томас Масо, наследник на милиони и бъдещ пълновластен собственик на едно от най-големите богатства в Европа!

Мълчеше.

— В тях се твърди, че работата ви е незадоволителна.

— Последното ми есе получи добра оценка — отвърна Том с нотка на леко предизвикателство, която не успя да прикрие въпреки цялото си старание.

— Наистина, но господин Хилърд сподели с мен, че остър ум като вашия не бива да се задоволява само с оценка „добър“.

Том се слиса. Така ли е казал Хилърд?

— Много мило от негова страна.

— Напротив, млади момко! — Господин Батърс го прониза с острите си лешникови очи. — Той е направо възмутен от вас. Невежеството е простимо, мързелът — не. Нямате никакъв шанс, абсолютно никакъв шанс да завършите магистърска степен, ако продължавате по този начин. Осъзнавате ли го?

Том се загледа в протърканата жилетка и старите панталони на Батърс, в червената следа, която очилата бяха оставили на носа му. Този разпит съвсем не му допадаше и си каза, че е както неприятен, така и излишен.

Преподавателите тук явно забравяха, че не са учители в гимназия. Нима в този разговор не участваха двама възрастни? Не бе дошъл да му четат конско.

Батърс очевидно чакаше отговора му.

— Напоследък бях под голямо напрежение, мосю.

— Аз не съм французин — сухо подчерта Батърс. — И тъй като учите в английски университет, смятам, че е редно да се придържаме към този език.

„Мразя го“, помисли си Том, но на глас каза:

— Разбира се, сър.

— Под какво напрежение по-точно сте били? — попита Батърс и скръсти ръце.

— Моят баща… баща ми наскоро бе обявен за мъртъв — обясни Том с наведена глава, надявайки се на съчувствие.

— Да, чух. Но това е станало само преди няколко седмици, а вашите отсъствия от лекции, както и немарливото изпълнение на задачите е започнало още в средата на първия семестър.

Том се скова. Смяташе, че споменаването на смъртта на баща му ще сложи край на разпита. Преподавателите от факултета в „Крайст чърч“ бяха истински тирани, но все пак се славеха с готовността си да проявят разбиране и съчувствие винаги когато някой студент има истински проблеми, независимо дали семейни, или от друго естество.

Напъна ума си.

— Мосю… господин Батърс, знам, че не се представях толкова добре, колкото би трябвало. Удоволствията на самостоятелния живот доста ме разсейваха — отбеляза, че тази малка доза откровеност бе добре приета. — Затова реших, както казвате тук, да се взема в ръце…

За свой ужас Том забеляза как старшият наставник прикри усмивката си, когато чу разговорния израз, изречен с онзи постоянен френски акцент, който той нито можеше, нито желаеше да заличи в говора си.

— Но новината за смъртта на баща ми, издаването на смъртния му акт… ме разтърси. Разбрах, че не мога да се съсредоточа, не мога да мисля за нищо друго. — Том се ужаси, когато усети как емоциите му в тази ситуация се отключват и наистина вземат връх. Гласът му потрепери; той положи искрено усилие да се овладее. — Със сигурност при това положение няма да успея да защитя дипломата си или може би вие ще ме изгоните, ако трябва да продължа образованието си в настоящия момент. Но ако бих могъл да си взема почивка, ако ми разрешите да прекъсна за една година…

Батърс бе забелязал, че очите на момчето се зачервиха. Том ядно ги избърса с ръкав, а после неуспешно се опита да прикрие сълзите си с покашляне.

Старши наставникът се размекна.

— Ако ви пуснем в почивка за една година, господин Масо, мога ли да разчитам на думата ви, че когато се върнете, ще положите максимални усилия да оправдаете доверието, възложено ви от комисията по приемането на нови студенти?

Въпросът бе неочакван. Том не искаше да дава дума. Дадената дума бе сериозно нещо. Но нямаше как да не се съгласи.

— Добре — продължи старшият наставник. — Всяка година в колежа ни кандидатстват много повече младежи, отколкото можем да приемем. Избираме най-добрите и попарваме надеждите на останалите, понякога завинаги. За вашето място, господин Масо, имаше поне петнадесет отлични кандидати.

Том се намуси; какво бе виновен той, ако останалите са били прекалено глупави, за да влязат.

— Ще се видим с вас отново в началото на семестъра след една учебна година — заключи делово господин Батърс. Стисна здраво ръката на Том. — Всичко добро.

След това му бяха нужни само няколко часа. Обади се на една компания в Лондон и в склад на Бенбъри Роуд и се погрижи да пренесат вещите му. Нямаше нищо, което да не може да остави тук; нямаше кой знае колко лични вещи. Позвъни в магазина на „Масо“ на улица „Бонд“ и се поинтересува за брошката; била продадена, но служителят, приятен и почтителен господин, препоръча друга, цвете с листа от злато, венчелистчета от седеф и красив гранат в центъра. Том се съгласи и направи поръчката. Щяха да я изпратят веднага на Флора Макалистър. Почувства се добре; това бе любезен начин да се раздели с нея.

Флора не бе коварна като Джема, нито взискателна като Поли; заслужаваше го. И все пак Том не съжаляваше, че ще се отърве от всички тях.

Остави кратки бележки за няколко от момчетата, с които излизаше да пийне по бира; никой не можеше да се нарече негов приятел; освен може би Саймън Ланкастър — гениален, но много сдържан студент по история и, също като него, наследник на голямо богатство. Двамата бяха доста близки, след като бяха открили общия си произход; макар че Саймън явно смяташе наследството си за непоносим товар. Беше коренно различен по характер от Том, но въпреки това бяха близки другари. Саймън се възхищаваше на безгрижния ергенски живот на Том и успеха му сред момичетата, както и на пълното му пренебрежение към следването; Том говореше и вършеше неща, каквито Саймън не би и помислил да направи. А Том, на свой ред, макар да не го признаваше гласно, харесваше целеустремеността на Саймън и методичните му усилия да завърши успешно образованието си.

Запъти се към бара, за да го потърси. Беше шест часът, а Саймън неизменно посещаваше бара по това време, изпиваше две чаши джин с тоник, сетне се връщаше в стаята си да учи. Том щеше да се сбогува временно с него; беше решил да го покани на гости в Париж; да му покаже как е в „истинския живот“. Би било забавно да поразтърси малко този сдържан млад англичанин.

Прекоси забързано площада, после тръгна напряко към бара. Беше пълен както винаги; евтиният алкохол, едно от големите предимства на Оксфорд, бе много популярен сред студентите.

Том огледа помещението. Неколцина познати му махнаха да се присъедини към тях, като се провикнаха силно, но той само се ухили и поклати глава. Допреди няколко седмици щеше да е сред първите в бара и вече щеше да е подпийнал, както всички; днес това му се струваше неуместно. „Явно пораствам“, с приятно чувство си помисли той. Саймън го нямаше, щеше да се наложи да го потърси в стаята му, иначе трябваше да му звъни по телефона. Нямаше намерение да се бави; искаше да се махне от английската провинция възможно най-скоро и да се качи на влака през Ламанша още преди полунощ.

Тогава я видя. Поли. Стоеше там — отметнала червената си коса и се смееше, разкрила прекрасните си бели зъби. Беше с обичайната си размъкната тениска на „Металика“ и джинси с много ниска талия, боти „Док Мартен“, а на китките й подрънкваха евтини индийски гривни в пъстри цветове. В този миг осъзна, че е истински красива. И изглеждаше толкова щастлива. Том се загледа в нея запленен, а тя извърна глава. Забеляза, че до нея стои Марк Олстън; тя се протегна към него и го целуна по бузата.

Обзе го гняв. Толкова силна ярост, че направо усети как го стиска за гърлото. Не можеше да проговори.

— Охо — възкликна един от другарчетата му по чашка, като смушка в ребрата съседа си по стол.

„Забавно им е — помисли си Том, — всички смятат, че това е смешно.“ В главата му нахлуха най-гадни сцени и му се зави свят. Сега мускулестите ръце на Олстън прегръщаха Поли през талията; представи си как я притиска в леглото, както бе правил самият той; видя мислено пръстите му върху меката й топла кожа; представи си как я целува… Целува я Марк…

Том си проби път през тълпата, разсипа нечие питие, подмина протестиращите подвиквания. Крачеше право към Марк Олстън.

— Махни си ръцете от нея! — викна му гневно. — Това е моето момиче!

Олстън го погледна отвисоко и се засмя.

— Вижте го, принца Жабок — каза той и всички наоколо избухнаха в смях.

На Том не му пукаше — нито за тях, нито за мнението им; презираше ги до един: селяци.

Поли изглеждаше ядосана.

— Марк…

Марк Олстън сведе поглед надолу към Том. Беше висок над метър и осемдесет и доста едър, с рамене на колос.

— Или какво? Нещо ме заплашваш ли?

— Точно така.

Том се вторачи в ръката му, която собственически държеше Поли за кръста.

— Сам ли? Или с още някое приятелче — пренебрежително подметна Олстън.

Обърна се към бара.

Том се пресегна и силно го дръпна за рамото, за да го обърне към себе си; англичанинът го изгледа за момент, после просто поклати глава.

— Я се разкарай, приятел — каза той. — Бия се само с мъже от моята категория.

Масо почервеня от гняв. Беше висок метър и седемдесет и пет, но Олстън бе поне с двайсет килограма по-масивен от него.

— Време е за нови правила, глупако — каза той и се приготви да замахне с юмрук, но Поли се намеси и го хвана.

— Престани, Том — прошепна тя.

— Стой настрана — отвърна й той.

— Няма да стоя. Мога да излизам с когото си искам. А ти само се излагаш.

Той се обърна и я погледна.

— И какво правиш? Висиш тук и се прегръщаш с този… смешник?

Олстън се обади:

— Това беше прекалено.

Започна да навива ръкавите си.

— Недей — сгълча го Поли. — Виж какво, Том, ти беше този, който ми изневери, нали!

Сърцето го заболя.

— Ти си моя — каза той.

Не можеше да повярва колко силно го заболя.

— Не съм твоя. Нито негова. Сама вземам решенията си — заяви Поли и се разплака.

Олстън я зяпна изненадано.

— С мен ли си, Пол? — попита той.

Тя се окопити, тръсна глава и го хвана под ръка.

— Да. С теб съм.

— А сега се разкарай оттук, Масо, иначе ще те изхвърля на улицата — нареди Олстън с клокочеща в гласа заплаха. — И стой далеч от нея.

Том не му обърна внимание. Погледна Поли; тя извърна глава и той видя как пръстите й леко галят ръката на Олстън, утешително. Бе правила същото и с него и това му харесваше.

— Поли…

— Просто си върви, Том — каза тя.

Така и направи; излезе от бара през тълпата подхилкващи се студенти, някои от тях другари по чашка, всички му се присмиваха. Сълзите го заслепяваха; примигна гневно, за да ги преглътне, и разбира се, вече се отказа да търси Саймън. Събра набързо нещата си, после изхвърча през портала под старинната часовникова кула, без да обърне внимание на непочтителния портиер, който никога не го поздравяваше с докосване на фуражката, и тръгна с решителни крачки по „Корнмаркет“ към стоянката на такситата.

— Към гарата — нареди той.

Не спираше да си повтаря наум, че трябва да се успокои. Подобна слабост бе неуместна. Бе сбъркал в преценката си за Поли, явно не бе неговата „единствена жена“. Не беше нищо повече от момиче за една нощ; щеше да я забрави. С усилие на волята насочи мислите си в друга посока. Имаше влак в седем без четвърт; ако нямаше закъснения по овехтелите железопътни линии на Англия, вероятно най-ужасните в цяла Европа, можеше да стигне до Лондон и оттам да хване последния влак и да замине за дома си през тунела под Ламанша още тази вечер.

Оставаше само един въпрос, прецени Том, когато се успокои малко. Дали да се настани в хотел? Или да отиде направо при баба си?

Не, хотелът бе по-разумният избор. Щеше да е доста трудно да скрие присъствието си през деня, а нощем шумът от кола, която минава по чакълестата алея пред замъка не би могъл да остане незабелязан. Нямаше намерение да се разкрива пред майка си — още не. Когато настъпеше моментът на конфронтация, трябваше той да диктува условията.