Искри

Двадесет и втора глава

Отначало Софи се шокира от онова, което откри. Беше много, много по-сериозно от просто дребни корпоративни измами; бе по-сериозно от това да хване Грегоар Лазар и директорите от борда с ръце в кацата с мед. Ставаше дума за загуби, за бездействие и некадърност в почти всички отдели на фирмата. Едни и същи служители, които не се страхуваха от уволнение, стояха на местата си години наред и след като Пиер го нямаше, а Лазар не се интересуваше, упадъкът на компанията бе постоянен и неспирен.

Всяка година след смъртта на Пиер приходите бяха спадали, пазарният дял бе намалявал, а цената на акциите не се бе променяла. Колкото повече научаваше, толкова повече разбираше, че акциите им не са напълно обезценени само защото анализаторите не им бяха обърнали специално внимание.

Непрекъснато се бяха обръщали към банките за още и още кредити и сега ги притискаха да започнат с редовното им изплащане. Дълговете им бяха преструктурирани вече неведнъж. Софи нямаше склонност към технически разсъждения, но се учеше бързо. Умът й бе остър, макар характерът й да бе благ, и колкото повече се стараеше да разбере положението, толкова повече доказателства за некомпетентност откриваше. Писма, доклади, отчети за продажбите, банкови извлечения, сухите и точни цифри, лишени от емоции върху хартията, разказваха една потресаваща история; голямата компания „Дом Масо“ се сриваше в праха.

Ако трябваше да признае истината, вече бе на ръба на провала.

Първото, което предприе, бе да си намери компетентни съветници. Джуди Дийн й бе голяма подкрепа. Тя даде на Софи списък с ръководители, които според нея бе добре да се сменят. Имената бяха доста; Софи уволни всички до един. Мосю Жил Керуал, шефът на Джуди в отдел „Връзки с обществеността“ бе сред първите.

Нае независими адвокати и счетоводители и започна светкавична ревизия. Всяка среща потвърждаваше извода: „Дом Масо“ бе на ръба на банкрута.

Софи си казваше, че ако се замисли прекалено много над това, вероятно ще се ужаси. А нямаше време за страхове. Трябваше да спаси компанията — заради себе си и заради сина си.

Все още имаха активи, „Дом Масо“ имаше какво да предложи. Гениални и ниско платени дизайнери на бижута; магазини на най-добрите места; връзки с доставчиците на „Де Биърс“; договори с независими доставчици на най-добрите скъпоценни камъни в света. И разбира се, шепа хора, на които можеше да се довери.

С изключение на последното, именно към тези активи се стремеше Хю Монфърт. Те превръщаха „Дом Масо“ в апетитна хапка за поглъщане. Само след три месеца щеше да се състои общото събрание на акционерите и Софи знаеше точно какво ще се случи; щеше да изтече информация за разрухата зад привидно стабилната фасада на сградата им. Цената на акциите щеше да падне драстично. Хю Монфърт щеше да направи примамлива оферта на минимална цена, да погълне „Масо“ за джобни пари, да се превърне в истински герой, мислеше си тя горчиво; а наследството на сина й щеше да бъде осакатено, докато делото на живота на съпруга й щеше да бъде заличено завинаги.

Нямаше да го допусне. Бе твърдо решена. Щеше да спаси компанията, да се пребори с Монфърт; да върне на „Дом Масо“ предишната слава и да остави на Том онова, което Пиер бе искал.

Онова, с което трябваше да започне, както във всяка подобна ситуация, бе да намери доверени хора.

Последният отчет й бе представен в понеделник сутрин. Когато затвори тънката синя папка, Софи вече бе решила какво ще прави.

Вдигна телефона и се обади на рецепцията.

— Добро утро, мадам.

— Селин — каза Софи, след като погледна в списъка на служителите на бюрото си, — би ли дошла за момент в кабинета ми, моля.

Долови бързото поемане на въздух от другата страна — момичето бе уплашено. Но каза с покорен тон:

— Разбира се, мадам.

Обноските на рецепционистката определено се бяха подобрили значително след онзи първи ден и Софи бе мила с нея, винаги й се усмихваше и я поздравяваше с „Добро утро“. Още преди да уволни Грегоар, бе забелязала благодарност и искрена радост в очите на момичето.

На вратата се почука учтиво след по-малко от минутка.

— Влез — обади се Софи.

Селин Бусе, рецепционистката, влезе в кабинета плахо и застана пред нея със сведени очи. Беше с елегантна семпла рокля в цвят пепел от рози и същата жилетка, нежни перлени обеци и обувки на равна подметка. Софи забеляза, че косата й е прибрана строго във френска плитка, маникюрът й бе в бледорозово, веждите — идеално оформени. Веднъж бе споменала пред Селин, че облеклото е също толкова важно, колкото и обноските за човека, който стои на рецепцията, и оттогава момичето се стараеше да се облича добре в рамките на ограничения си бюджет.

Софи оценяваше усилията й. Селин очевидно се опитваше да даде своя принос. Което съвсем не можеше да се каже за поне половината вицепрезиденти в тази компания.

— Моля, седни — покани я тя.

Момичето седна, отвори уста да каже нещо, после размисли.

— Не се тревожи. — Софи й се усмихна. — Не те викам, за да те уволня.

Тя издиша с облекчение. На Софи й се стори, че дори забелязва сълзи, напиращи в очите й. Спомни си паниката на Селин в онзи първи ден, когато си бе помислила, че ще бъде уволнена; как я бе умолявала, че се нуждае от парите.

— Имам да свърша много работа тук, Селин. — Погледна през прозореца на кабинета си, бившия кабинет на Грегоар, към разкошната улица „Трико“, огряна от лятното слънце. — И нямам много време.

— Ние… всички ли ще изгубим работата си, мадам? — заекна момичето.

— Защо мислиш така?

— Някои от момичетата разправят, че компанията ще бъде ликвидирана — нервно отвърна Селин — и всички ще бъдем освободени.

Софи се скова.

— Момичетата грешат. Всеки, който иска да работи усърдно, ще има място тук. Но не искам ти вече да си на рецепцията.

— Надявам се, че не съм ви засегнала отново, мадам.

— Не. Имам нужда от асистентка. Някой, на когото мога да се доверя. И който не е свързан с предишното ръководство.

— Аз ли?

— Отговаряш на това описание, нали?

Пъстрите очи на Селин се отвориха широко.

— Определено, мадам, не съм свързана с ръководството. Не съм свързана с никого — откровено продължи тя. — Аз просто отговарям на телефона.

Софи се усмихна.

— Добре. Значи си назначена. Заплатата ти ще бъде двадесет и две хиляди евро.

Лицето на момичето светна от изумление.

— О, мадам! Благодаря ви. Аз мога да работя на компютър…

— Ще трябва да идваш много рано. Започваме работа точно в осем. И няма да си тръгваш преди шест часа.

— Няма проблем, мадам. О, благодаря ви, мадам.

— Първата ти задача е да намериш ново момиче за рецепцията.

— Познавам подходящ човек — уверено заяви Селин след секунда размисъл.

— Тогава веднага щом тя се настани на рецепцията, ти ще се качиш при мен.

На вратата отново се почука и Джуди Дийн надникна вътре.

— Софи, здравей — каза тя. — Уредих среща с дизайнерите, както искаше. Ще дойдат днес в единадесет часа. Както и всички служители на „Връзки с обществеността“.

— Отлично.

Софи се усмихна на приятелката си. После забеляза, че младата Селин Бусе също гледа втренчено Джуди, с изражение, което не й се понрави; беше студено и леко презрително. Изпита моментно неудобство. Надяваше се Селин да не се окаже от онези момичета, които не обичат да работят за други жени.

— Джуди Дийн е новият старши вицепрезидент, отговарящ за рекламата и връзките с обществеността, Селин — хладно я представи Софи. — Сега тя ръководи един от най-важните отдели в компанията.

— Да, мадам — отвърна Селин и незабавно извърна поглед към Софи.

— Ако мадмоазел Дийн иска да се свърже с мен или да се срещне с мен, нейните обаждания са с приоритет пред останалите. И очаквам да й оказваш пълно съдействие. Ясно ли е?

Джуди се усмихна сковано.

— Съвсем ясно, мадам — покорно се обади Селин. — Винаги ще бъда на разположение да ви услужа, мадмоазел Дийн — обърна се тя към Джуди.

Американката кимна; Софи бе доволна.

— Значи ще те видя много скоро, Селин. Сега можеш да вървиш — каза тя.

Момичето стана и бързо излезе от кабинета.

— Имаш ли свободна минутка? — попита Джуди.

Софи й се усмихна.

— Чу какво наредих на новата си асистентка.

— Благодаря. — Джуди се приближи и седна пред нея. — Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

Софи се облегна в креслото си.

— Давай.

Джуди се усмихна. Но Софи забеляза, че изглежда напрегната. Въпреки повишението и съответното увеличение на заплатата у Джуди имаше някаква крехкост; около очите й личеше умора, която и най-добрият грим не можеше да прикрие, а в поведението й личаха напрежение и скованост, които я караха да изглежда сякаш не на мястото си.

Облеклото й бе просто перфектно подбрано, но Софи смяташе, че и то допринася за общото впечатление, което американката оставя. Джуди Дийн винаги изглеждаше така, сякаш е слязла от корицата на списание „Ел“, но именно в това бе проблемът: сякаш се стараеше прекалено.

Всичко у нея бе по последна мода. Носеше най-новата чанта, най-актуалните обувки за месеца и в резултат изглеждаше така, сякаш е облечена от моден стилист. Според Софи личеше, че влага прекалено много усилия.

Днес бе облякла рокля от последната колекция на „Макс Азрия“ от копринен жоржет в морав цвят, с кокетни много къси ръкави, подплатата бе лилава, а край деколтето и подгъва имаше розов кант. Много игрива лятна дреха, но Джуди много грижливо я бе комбинирала с лилави затворени обувки на нисък ток и малка изискана чантичка, модел от това лято на „Коуч“ в бледосиньо, и носеше голям аметист във формата на сърце, който се спускаше дълбоко в деколтето й. Обеците й бяха висулки със син топаз — камък, който бе достатъчно евтин, за да може Джуди да си позволи приличен размер; беше с розов руж на скулите и бял молив, за да освежи очите си; всичко у нея бе внимателно подредено. Сякаш се обличаше по каталог, всичко бе комбинирано прекалено добре. Когато я погледна, се запита дали тази жена някога се отпуска.

„Обзалагам се, че и бельото й е в подходящия оттенък — или бледолилаво, или пепел от рози“, помисли си тя.

— Питах се какво става тук — бодро подхвана Джуди.

Софи леко повдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ти ме помоли да извикам хер и фрау Брант.

Дизайнерите им. Софи кимна.

— И не сме давали никакви изявления пред пресата цял месец, а сега си свикала целия отдел. — Джуди се опита да се усмихне, но очите й останаха сериозни. — Бих искала да имам представа за онова, което се каниш да обявиш пред всички.

— Съжалявам, предполагам, че върша всичко презглава — каза Софи, като пробва този разговорен американски израз пред Джуди.

— Определено е така — съгласи се тя. — Имаш ли нещо против малко градивна критика?

— Именно затова ти плащам — спокойно отвърна Софи. — Никой не бива да се страхува да каже какво мисли пред мен.

Джуди се опита безуспешно да се отпусне.

— Тогава бих искала да ти кажа, че трябва да бъдеш напълно откровена. Уволнихме толкова много хора, което беше добре, но ти си непрекъснато затворена с адвокатите, магазините са със спуснати кепенци, дизайнерите не получават поръчки… но аз не мога вечно да отбивам атаките на пресата. А и останалите служители трябва да знаят какво става. В момента няма никакъв колективен дух.

Софи се обади меко:

— Но ти лично разговаряш с тях, Джуди. Нали ги окуражаваш?

Тя леко се сепна.

— Аз ли? О, разбира се. Естествено.

— Значи трябва само да изчакате до единадесет часа. — Софи въздъхна. — Ще ми отнеме ужасно много време да повтарям всичко; просто ще изслушам кратки доклади от служителите и после ще им представя плановете си. След това твоят екип може да започне да говори с пресата. Би могла да напишеш изявлението за пресата веднага след срещата.

Джуди кимна. Отново се почувства унизена, но нямаше да го показва. Не и пред Софи Масо. Щом тя не искаше да споделя, Джуди щеше да почака. Изобщо не я засягаше.

Джуди много добре знаеше, че няма начин да се спаси компанията. Положението бе по-лошо, отколкото си бе представяла някога.

— Нямам търпение — усмихна се тя.

И наистина бе така. Искаше да види как Софи ще се провали с гръм и трясък. Какъв трик си въобразяваше, че ще измисли? Тази трофейна съпруга, която нямаше никакво бизнес образование.

— Значи ще се видим в единадесет.

Софи се усмихна дружелюбно, но Джуди изтълкува съвсем правилно репликата й като знак, че са приключили разговора. Стана бавно от стола си.

— Ще се видим тогава — каза тя.

Затвори вратата зад гърба си. Чудесно, нека Софи пази глупавата си тайна. Наистина щеше да й хареса срещата в единайсет часа. Софи най-сетне щеше да разкрие плановете си за компанията, ако изобщо можеше да се нарекат такива. Засега бяха направо гениални — беше затворила бижутерийните магазини, единственото звено в „Масо“, което печелеше; бе сринала цената на акциите. Джуди се радваше, че още преди години бе продала своите, иначе и собствените й лични спестявания щяха да пострадат.

Приглади небрежно роклята си и се запъти към кабинети си.

— Добър ден, мадам — почтително я посрещна Мари.

Джуди кимна в отговор.

— Добър ден.

Откакто Грегоар бе уволнен, всичко бе различно. Нямаше вече многозначителни погледи и шепот. Джуди бе сигурна, че слуховете продължават да се носят, но поне не стигаха до ушите й. Всички знаеха, че е близка с мадам Софи, и когато започна да се лее кръв, Джуди бе до нея, за да я насочва. Франсоаз, личната асистентка на мосю Керуал, бе преместена в голямата стая на машинописките!

Никой не искаше да му се случи и на него. Сега към Джуди се отнасяха с почит и уважение. И със страх. Мари, след като я бе притиснала, й бе признала много неохотно, че новият й прякор е Мадам Гилотина. Вместо да побеснее, Джуди се бе разсмяла.

Едва ли би могла да се сдържи. Напрежението трябваше да избие нанякъде. Емоциите й се лутаха в абсолютно противоположни посоки; ден след ден нямаше никаква представа как ще успее да запази самообладание. Беше една непрестанна вътрешна битка и тя благодареше на Бога, че работи в сферата на връзки с обществеността и умее да лъже, за да изкарва прехраната си.

Естествено, трябваше да се среща със Софи. Да вижда ежедневно венчалната й халка. Да гледа как Софи заема мястото на собственик, мястото на Пиер. Пиер, любовта на живота й, мъжът, който пет пари не даваше за плахата си съпруга. Това бе горчивата истина, която далеч не ставаше по-приятна с времето. Всеки ден, в който Софи Масо се появяваше тук, безукорно облечена, ненатрапчиво елегантна, отстояваща правата си, бе просто поредният ден, в който нещо вътре в Джуди умираше.

От друга страна, тя знаеше, че никога не бе имала подобен шанс. Глупавата разглезена богаташка всъщност я харесваше. От всички хора, присъстващи в живота й, именно Софи й даваше възможност да си отмъсти на онези, които я бяха пренебрегвали, обиждали, шушукали зад гърба й, подценявали професионално. Тъкмо с помощта на Софи най-сетне се бе отървала от Жил и най-накрая самата тя ръководеше отдела. Софи й бе осигурила заплатата, която Грегоар само й бе обещал и после не й бе дал. Беше прекрасно и че вече не се налагаше да търпи подигравателните погледи на останалите служители. Сега от нея се бояха. И Джуди тържествуваше с новата си власт.

Но дори и тържеството й бе примесено с горчивина. Толкова дълго се бе стремила да оглави отдела, а сега, когато това бе факт, изобщо не я вълнуваше. Как да се радва, че е директор на отдел „Връзки с обществеността“, след като Софи разполагаше с цялата компания? Какво удоволствие би могъл да й носи постът старши вицепрезидент, след като съпругата на Пиер бе председател на борда?

Мразеше Софи. Мразеше я включително за това, че й бе помогнала да постигне мечтите си точно в момента, в който те се бяха превърнали в пепел.

Все още не беше наясно какво точно да направи. Но знаеше какво иска. Пари — много пари, дял от богатството, което всички останали явно получаваха. А също и власт; не просто да е директор на някакъв отдел и да докладва пред Софи. Нямаше да има мира, докато Софи Масо не започнеше да я уважава като равна. Не, поправи се Джуди, трябваше да я превъзхожда. Нямаше да се задоволи с нивото на някаква си глупачка, която се бе омъжила за пари; жена, която бе имала Пиер до себе си толкова много години и нито веднъж не го бе допуснала в сърцето си.

И накрая, естествено, искаше отмъщение. Прекалено дълго бе преглъщала унижения, за да обърне и другата буза. Стига толкова; никой повече нямаше да изпитва съжаление към Джуди Дийн.

Сега Софи се канеше да разкрие плановете си. И тогава Джуди щеше да реши какво да прави с тях.

Но имаше чувството, че нещо на хоризонта се очертава — имаше един човек, който определено би се заинтересувал от каквато и да било вътрешна информация за компанията.

Хю Монфърт.