Искри

Четвърта глава

Камбаните на „Том Тауър“ отброиха девет удара. Това означаваше, че е девет и пет вечерта. Старият часовник беше точно на един градус западно от Гринуичкия меридиан и затова часовникарят бе решил да го настрои с пет минути назад.

Том се усмихна. Това му харесваше. В момента бе някак особено влюбен в англичаните и всичките им ексцентрични приумици. Замисли се за Поли, червенокосото момиче, което се бе измъкнало от стаята му преди пет минути. Тя ругаеше като моряк и когато си тръгна, вонеше на пушек, но пък в леглото…

Наведе се над завивките към вдлъбнатината, където бе лежала преди малко, и вдъхна уханието на мускус, което още се долавяше. Зачуди се какъв ли поток от нецензурни думи щеше да избълва Поли, ако знаеше, че е третото поредно момиче, с което спи тази седмица.

О, колежът… страхотно място, наистина!

Безкрайна върволица от възможности. Учението не му вървеше кой знае колко, едва бе успял да си вземе семестриалните изпити, и то само защото майка му бе обещала да направи голямо дарение за реставрирането на Старата библиотека. Въобще науките бяха много назад в списъка с нещата, заради които бе дошъл в Оксфорд.

На първо място бе много, ама много секс. Засега му вървеше като по вода.

На второ място: безбройните купони. И тук бе отличник.

На трето място: да получи медал по гребане, но от това се бе отказал още в началото. Не бе предполагал каква упоритост и колко много време трябва да посвети на тренировките. Налагаше се да става преди изгрев-слънце почти всяка сутрин дори когато навън е мразовито и да тренира, докато ръцете му отмалеят. За скованите англичани и мускулестите им американски братовчеди това беше повече от нормално. Но Томас Масо бе цивилизован французин и предпочиташе слънцето да го сварва в далеч по-привлекателно обкръжение — копринени завивки, доставени специално от Париж, и нежните ръце на някое момиче. Нямаше никакво значение от каква националност — той вярваше в политиката на равните възможности за всички. Да кажем, като Бил Клинтън.

Масо се възхищаваше на Клинтън, и той е бил чужденец в Оксфорд. Но какъв вкус към жените! Хората подхвърляха коментари по този повод. Разбира се, истинските ценители винаги са знаели, че външният вид на една жена, макар и приятен, е последният по важност фактор за нейния сексапил. Една грозновата жена, която знае какво да прави, е далеч за предпочитане пред красива, но студенокръвна девойка от „доброто общество“.

Поли обаче бе страстна и хубава. Със силен характер, умна. Том я харесваше. Всъщност много. Определено бе любимката му сред момичетата, с които спеше. За миг съвестта леко го гризна. Сексът бе забавно нещо, но той предпочиташе да има разнообразие. А ако Поли разбере?

После си каза, че не бива да проявява буржоазни разбирания и че тя няма как да разбере. Е, както и да е. Наближаваше обяд. Щеше да закъснее за поредното занятие и господин Хилърд щеше да му вгорчи живота, щеше да заплашва да се оплаче от него пред младшия надзорник за първокурсниците. Май беше време да вземе душ и да тръгва.

На път за лекцията на Хилърд в „Пекуотър“ Том се отби в малката пристройка на портиера. Редиците дървени пощенски кутии бяха препълнени с различни рекламни брошури и листовки от всевъзможни клубове и организации, които изобщо не го интересуваха. „Юниън“, ловен клуб… кого го е грижа? Всички тези предложения за какви ли не занимания означаваха по-малко време за веселба.

В неговата кутия имаше и писмо от майка му. Масо въздъхна. Поредното. Искаше му се тя да го остави на мира. Непрестанно му натякваше да учи повече, да си намери истински приятели, да престане да ходи до Лондон с такси и да харчи парите си в нощните клубове. Но Томас не би си и помислил да използва обществен транспорт, а вече бе катастрофирал няколко пъти с поршето си по английските пътища с глупавото им шофиране в лявата лента.

— Ти си наполовина англичанин, Том — обичаше да му напомня майка му.

Напоследък се бяха отдалечили един от друг. Но си казваше, че причината е в разстоянието, всъщност той се радваше на тази дистанция в отношенията им, смяташе за естествена. Колкото до майка му, тя като че ли искаше да върне времето назад, когато той бе сладко петгодишно момченце и имаше нужда от нея.

Разбира се, все още я обичаше.

Потупа леко писмото в дланта си. Бе написано върху любимата на майка му бледосиня хартия за писма от „Смитсън“ и нежно ухаеше на теменужки, като парфюма, който тя винаги използваше и който приготвяха специално за нея на улица „Фобур“. За свое учудване за миг изпита силна носталгия по Париж. Закопня за истинска храна и уханно кафе. Така наречените тук „френски“ кафенета предлагаха мазни и твърди кроасани, увити в салфетка с френския трикольор, и ужасно гъсто кафе, което направо можеше да се набоде с вилица — как би могъл да хареса такова нещо? Не би го и докоснал. Помия.

Замисли се дали да не остави писмото за по-късно, но сви примирено рамене и го отвори.

Семейния адвокат. Какво ли е правила при Фош? Набързо прегледа останалата част от писмото. Очите му се разшириха и без да се усети, остана с отворена уста.

Портиерът тъкмо разпределяше пощата по кутиите наоколо и го погледна загрижено.

— Всичко наред ли е, сър?

Том се сепна и дойде на себе си.

— О, да… наред е… Добре съм… Благодаря — отвърна той.

Приближи до кошчето в ъгъла и методично накъса писмото на парчета. Чувстваше, че гърбът му е скован от гняв.

Портиерът запази деликатно мълчание. Том Масо за него беше просто един разглезен нехранимайко, поредният богат плейбой — всяка година имаше по няколко такива. Зачуди се какво ли е било написано в писмото. Да не би някоя от приятелките му да бе надула корема? Това може би щеше да накара малкия глупак да се позамисли.

Масо излезе от пристройката на портиера и с широки крачки прекоси нагретите от слънцето каменни плочи на „Том Куод“ на път за залата за занятия. Първо щеше да отметне тази задача, а после да измисли какво да прави. В ума му изплува споменът за баща му, но се насили да го отхвърли. Не! Каквото и да се случеше, не биваше да плаче. Немислимо бе да се появи със зачервени очи. Това вече не беше детска игра, сега въпросът засягаше бизнеса на „Дом Масо“. Нямаше да позволи делата му да станат тема за клюки на банда обеднели британци.

За да отвлече мислите си, той се съсредоточи върху спомена за Поли и прекараната предна вечер. Да, ето така, това щеше да успокои донякъде съзнанието му. Поне за час.

Веднага щом занятието свърши, Том, който едва бе издържал скучния анализ на поемата на Поуп „Влизане с взлом“, изтича обратно до квартирата си, без да обръща внимание на виковете на приятелите си, които го подканяха да тръгне с тях на обяд. Заключи вратата и извади мобилния си телефон. Надяваше се майка му да вдигне; дано да не е пак на някое от безкрайните си посещения при фризьора или на пресвети изповеди при отец Сабен.

— Софи на телефона.

— Мамо! — нарочно заговори на френски, искаше някак да я засегне. Двамата винаги си бяха говорили на английски, но сега… лек намек, че той е син на баща си. Нещо, което тя явно бе забравила. — Не можеш да направиш това!

Майка му въздъхна уморено. Тя все въздишаше. Том се разгневи.

— Вече го направих, скъпи. Трябваше да го сторя.

— Не, не трябваше — викна Том. Сърцето му биеше като лудо от усещането за предателство, от мъка. — Изобщо не можеш да бъдеш сигурна дали папа е мъртъв!

— Разбира се, че е мъртъв. Не може да е жив; никога не би те изоставил съзнателно.

У него се надигна гняв — защо представяше нещата по този начин!

— Може все пак да е жив — възрази студено той. — Може да е бил ранен в главата например, да е изгубил паметта си. Представи си, че е възможно да има амнезия!

Последва дълго мълчание. Направо можеше да чуе как тя търси какво да каже и, разбира се, на фона на мълчанието й той усети колко нелепо звучат думите му.

— И двамата обичахме баща ти — отрони бавно тя. — Разбери, че трябва да му отдадем почит, като скърбим за него и като сме благодарни за живота му. Той би искал това от нас. Трябва да престанеш да се надяваш, миличък. И да се помолиш за него.

— Да се моля! — Том простена. — Моля те, майко. Ами компанията? Какво ще стане с хората, които я ръководят?

— Аз поемам контрола. Утре ще бъда в града, за да се срещна с директорите.

Той се намръщи.

— Майко, с всичко това ще се заема аз, когато навърша двадесет и една години.

— Да, скъпи.

— Тогава просто изчакай.

— Не мога да чакам още три години. Трябва да се погрижим за делата на баща ти, той би искал така.

— Не, не би искал! — избухна Том. — Той назначи всички ръководители на постовете им в компанията! Избрал ги е! Не бива да променяш решенията на папа! Трябва да оставиш това на мен. Аз съм глава на фамилията Масо, а не ти… ако той наистина е мъртъв.

— Наистина е мъртъв, миличък.

— Ти го предаваш — каза Томас и се засрами, когато чу гласа си, дрезгав от сълзите, които се опитваше да потисне. — Предаваш и мен.

— Правя всичко това именно заради теб, скъпи мой.

— О, да, наричаш ме „скъпи“, но не можеш да понесеш мисълта сам да поема контрол над наследството си!

— Ти си на осемнайсет. През следващите три години трябва да завършиш образованието си. Само преди година все още бе в гимназията. Том, бъди разумен. После цял живот ще управляваш „Масо“.

— Баща ми никога не е искал това от теб. Той се грижеше ти да си стоиш у дома, майко, да си живееш добре.

— Всичко ще бъде наред, миличък.

— Не, няма — през сълзи отвърна той. — Заради теб!

Затвори й телефона. Прииска му се това да бе истински стар телефон, за да може здраво да тръшне слушалката. Натискането на малко червено копче сякаш нямаше същия ефект.

Томас стана от леглото и зърна отражението си в старото огледало над мивката. Очите му бяха силно зачервени, а носът — подпухнал. Обля го срам — приличаше на дете, за каквото го смяташе и майка му. Грабна една от меките кърпи с личния му монограм и отиде да се наплиска със студена вода, като се постара да диша дълбоко, докато най-сетне цветът на лицето му се възстанови.

Добре. Или поне по-добре. Не бе чак толкова невръстен. Отвори преносимия си компютър и изписа „Джема“. Това бе едно от момичетата му, по-сговорчива от Поли, леко скучновата, но точно това му трябваше сега. Нищо натоварващо, жена, която знае мястото си. Имаше нужда да докаже мъжествеността си и тя подхождаше идеално за целта. След Джема може би ще отиде до банката, да провери текущата си сметка. Да изтегли всичко, което има. Може би щеше да му стигне да наеме наистина добър адвокат, не като стария Фош, този двуличен мазник. Вероятно дори можеше да спре майка си в действията й.

Ако обичаше баща му толкова, колкото и той, не би постъпила така. Изпитваше срам, примесен с яд.

Но какво пък, тя не бе Масо по рождение. Не биваше да очаква прекалено много от нея. Така или иначе след няколко години всичко щеше да зависи от него. Сетне изведнъж се наруга заради мислите си. Та тази непонятна постъпка бе единственото, което майка му бе направила по своя воля, откакто баща му бе заминал! Най-вероятно, освен ужасното официално обявяване на баща му за мъртъв тя нямаше да промени нищо. Нямаше никакво понятие за каквото и да било. Щеше да остави всичко в неговите ръце, както си беше редно, и така, може би след време той щеше да размисли дали да не й прости.

Сега обаче най-напред да си намери жена…