Искри

Тридесет и девета глава

— Скъпи — обади се Джуди. Мина зад Том, а дългите й пръсти уверено се вкопчиха в гърба му, мачкаха и разпускаха мускулчетата около гръбнака му. Беше толкова напрегнат. Но тя знаеше какво прави и той неволно въздъхна от удоволствие. Джуди. Тя винаги знае какво да направи. — Трябва да се отпуснеш. Знам, че обичаш майка си — говореше му нежно. — Но това си е част от израстването. От възмъжаването. — Използваше най-сдържания си тон. — След време тя ще ти е благодарна, че си прерязал пъпната връв. Независимо какво си мисли сега, уверявам те, миличък. Никоя жена не иска да отгледа мамино синче.

Това не бе правилната посока. Той отново се напрегна и се отдалечи от леглото.

— Не съм пионка на майка си — заяви с равен глас. — Нито пък на гаджето си.

Очите му бяха същите като на Пиер, когато се гневеше. Джуди се почувства много странно; инстинктивно събра крака до тялото си. Сведе поглед, защото ситуацията не й се нравеше.

— Ще защитавам семейството си — важно заяви Том. Погледна я, привела глава, и смекчи тона. — Знам, че ми мислиш доброто, скъпа — добави той.

— Така е. — Тя отново вдигна глава, предизвикателно. — Обичам те. Искам само каквото е най-добре за теб.

— И аз го оценявам — отвърна й с нотка, напомняща арогантността на Пиер. Джуди се ядоса — защо не й бе отвърнал, че и той я обича? — Погрижих се да получиш отново предишната си работа — каза той.

О! Забравила гнева, тя скочи от леглото със светнали очи.

— Наистина ли?

Много е красива, когато се усмихва, помисли си Том. Но не се случваше често; Джуди Дийн бе корава и много сериозна млада жена въпреки милите си думи и сексапилно тяло. Очароваше го. Но когато се усмихнеше така, проличаваше известна уязвимост; сякаш нещо се разтапяше вътре в нея. Том не бе напълно сигурен дали му харесва.

— Уредил си да получа старата си работа? Съкровище!

— И съответната заплата — добави той, като се престори, че не забелязва американското й обръщение. — Половин милион евро годишно.

Джуди за миг остана без дъх. Бе леко замаяна. В крайна сметка нямаше да й се наложи да продаде колата си или бижутата. Беше спасена. Беше в безопасност.

Беше успяла.

— Чудесно, скъпи — подхвърли бодро тя, като се постара да не звучи прекалено развълнувана.

Половин милион днес, един милион утре. Защо не? Всичко бе възможно.

— Стига, разбира се — подхвърли лениво Том, като се излегна върху леглото, — да се представиш на нужната висота.

Наблегна особено силно на думата „представиш“ и Джуди му се усмихна пресилено.

— Скъпи, знаеш, че ще се справя — каза тя.

Том се усмихна и я придърпа към себе си. Джуди изви гръб, за да му покаже стегнатото си и силно тяло.

И двамата се престориха, че не забелязват неловкостта у другия.

Том се стараеше да не се тревожи за майка си; можеше да забрави всичко, потънал в стегнатото мускулесто тяло на Джуди. А самата Джуди се мъчеше да се отърси от леко перверзното усещане за нещо нередно. Репликата на Том не й помогна, нито пък фактът, че страшно много прилича на Пиер; онова, което я бе привлякло към него, сега я отблъскваше. Веднага щом Том се бе превърнал в реалност, а не бе просто теоретична възможност, тя вътрешно някак бе останала на дистанция.

И какво намекваше с думите си за представянето й? Тя бе добра в сферата на връзките с обществеността! Заслужаваше половин милион, и то не защото спеше с някого… с Пиер или сега с Том.

Това обаче я върна в началото. Тя не можеше да си позволи подобни мисли. Да, Пиер я бе измамил. Джуди не бе единствената му любовница. Бе я унизил, защо сега да мисли за него? И какво че Том бе негов син? Том не й бе роднина, а на Пиер не дължеше нищо.

Но чувствата й…

Не. Джуди тръсна глава, докато се излягаше върху Том. Нямаше да мисли за това. Бе начертала плана си и щеше да се изправи срещу надменната Софи и онзи проклет Хю Монфърт, а дори и срещу паметта на Пиер. Накрая триумфът щеше да бъде неин. Тя щеше да стане господарка на Шато дез Етоал. Щеше да спечели именно тя, а всички щяха да се задавят от яд. Така им се падаше.

Джуди се притисна към Том. Стисна зъби и протегна шия, имитирайки силна страст — така не се налагаше да го гледа. Вместо това можеше да се наслади на въображението си.

Щеше да стигне до замъка!

Софи бе предишната господарка там; скоро тя, Джуди, щеше да заеме мястото й. За това отмъщение бе чакала години наред.

Струваше си да направи известни жертви!

— Изпий още една чашка чай — настоя отец Сабен.

— Благодаря, отче, но няма нужда — отказа Софи, като се мъчеше незабелязано да се отърве от торбичката с конец, без да го засегне.

— Тогава си вземи бисквитка — предложи той. — „Гарибалди“? „Специални чаени“? „Маквитис“?

Тя поклати глава и прикри усмивката си. Възрастният свещеник толкова се стараеше да я предразположи и да я накара да се почувства като у дома си, но за него Великобритания бе застинала в кадър от хиляда деветстотин осемдесет и първа година.

— Какво те мъчи този път, скъпа моя? — попита той.

Софи въздъхна. Не знаеше откъде да започне. Чувстваше се доста глупаво.

— Вероятно мога да помогна — дискретно я подкани отец Сабен. — Разстроена си, защото синът ти и мадам Катрин са продали компанията на Пиер; и защото искаш да започнеш връзка с мосю Монфърт. Боиш се, че това допълнително ще настрои сина ти срещу теб. Не е ли така, Софи?

Тя бе шокирана, но когато вдигна поглед, забеляза, че очите на отец Сабен са спокойни, с проблясващо в тях проницателно пламъче. Въздържа се да го попита откъде знае. Беше й го напомнял и преди; градчето наистина бе много малко, а тя бе завела Хю във „Фрюи дьо ла мер“.

— Да. Знам, че не мога да позволя на Том да определя любовния ми живот.

Старият свещеник кимна.

— Благодаря, отче — каза Софи и стисна съсухрената му ръка. — Но това не е единственият ми проблем. Тревожа се за Том. Толкова е млад… и глупав.

— Томас Масо не е глупав.

Тя примигна.

— Упорит и прекалено горд, но не и глупав. И двамата му родители са много интелигентни, той също е такъв. Можеш да бъдеш сигурна в това, Софи.

— Докато осъзнае какво върши, ще бъде много късно — каза тя. — Наследството му ще бъде изгубено завинаги.

Отец Сабен сви рамене.

— Това са материални грижи — каза той.

— Моите уважения, отче, вие сте духовно лице наистина. Но за голяма част от хората материалното е много важно.

— Тогава те са заблудени и късогледи. Но Том сега е начело на компанията, нали така? — отвърна старецът.

— Това е само маскарад.

— Не разбирам.

— Всичко е привидно — обясни Софи. — Няма да има никаква власт… никаква възможност да ръководи, да влияе… сам ще разбере. — Тя замълча за миг. — И друго ме притеснява.

— Какво?

— Хванат е в капан — каза тя и гневът се сви на топка в стомаха й. — От една зла и порочна жена. Американка. По-голяма от него. Която не се интересува от сина ми, а е водена единствено от омразата си към мен.

— Не ни е дадено да съдим, Софи — каза свещеникът.

— Знам, че е вярно. Сама ми го каза!

— Казала ти е, че не обича Том?

— Намекна го — разпалено отвърна Софи. — Тя е… зла.

— Хората никога не са зли — възрази отец Сабен. — Макар понякога да вършат злини.

— О, отче, спестете ми лекцията по психология! — викна Софи с болка в гласа. Започна да кърши ръце в скута си. — Много съжалявам — извини се тя отчаяно. Сега пък се бе развикала на стария човек. — Но вие не я познавате! Тя… — Софи се изчерви. Не можеше да повярва колко е унизително да споделя това с друг човек. — Дълги години тя е била любовница на съпруга ми. Била е една от многото му любовници. Но той я е предпочитал пред останалите и й е купил апартамент в града. — Сведе очи към ръцете си, за да не се налага да гледа свещеника в лицето. — Казва се Джуди Дийн и работи в „Масо“. Когато отидох там, тя се сприятели с мен, но не за друго, а защото ме мрази — опитва се да съсипе живота ми. Има нещо общо с тази сделка, просто го знам. И сама ми каза, че ме презира. А скоро след това разбрах… че е впримчила в плановете си моя син.

Софи рискува и вдигна глава. Разказът й го бе потресъл; зачервените очи на отец Сабен бяха много сериозни.

— Казваш ми, че тази жена е имала плътски отношения и с бащата, и със сина.

— Да — потвърди Софи. Стана от стария оръфан фотьойл и отиде до прозореца. Не искаше свещеникът да види страха и гнева, които пулсираха във вените й и със сигурност бяха изписани върху лицето й. — Джуди е долна мръсница — студено отсече тя.

— Стига толкова! — рязко я прекъсна свещеникът. — Забравяш къде се намираш. Тя е човек, сътворен по Божие подобие, Софи. Отбележи това в следващата си молитва.

Тя потрепери и се помъчи да се овладее.

— Не можете да разберете какво изпитва една майка. Сякаш е впила нокти в сърцето ми. И стиска здраво. Понякога имам чувството, че не мога да дишам.

Софи залитна и се разплака.

— Ела тук, седни, седни — подкани я отец Сабен. Насочи я обратно към фотьойла и тя се остави да бъде водена. — Софи, не бива да се връщаш назад.

— Не разбирам.

Тя грабна чантичката си и извади оттам кърпичка.

— Откакто взе решението да обявиш Пиер за мъртъв, ти се промени, стана друг човек — поде свещеникът. — Отначало много бавно, но колкото повече се ангажираше с управлението на фирмата, толкова по-решителна ставаше, по-енергична — не искам отново да те виждам уплашена и свита като мишка, момичето ми. Трябва да бъдеш силна. Да защитиш сина си и себе си.

— Как?

— Не, не мога да направя това за теб. Ти знаеш какво да правиш. Ти ми кажи.

Софи шумно издуха носа си. Сега нищо не можеше да я притесни. Защо да се преструва на светска дама? Той я познаваше истински.

— Прав сте.

— Обикновено съм прав — отвърна старецът. — Макар да не знаех за Пиер. И много съжалявам. Верността е много важна за един брак.

— Това е, защото никога не бихте могли да си помислите нещо лошо за когото и да било — каза Софи. — Именно затова сте свещеник, а аз… едва ли бих била добра монахиня.

Спомни си за Хю и се изчерви.

— Сподели с мен плана си. Искам да видя новата Софи.

— Много добре. — Той беше прав. — Ще се обадя на Том в офиса.

— Добре.

— И ще поговоря с него за Джуди.

— И какво ще му кажеш?

Софи замълча за миг.

— Не мога да му разкажа… — сепна се тя — … за баща му, имам предвид. Том го обича. Не искам да разбира що за човек е бил баща му. Това ще го съсипе. Том още го обожава. Вярва, че е жив. Що за майка ще бъда, ако разбия надеждите му?

— Можеш да му кажеш много други неща.

— Да. Ще му кажа как Джуди се сприятели с мен и как ме предаде. И как в деня, в който я уволних, ми заяви, че ме мрази.

— Това е съвсем разумен план — съгласи се свещеникът.

— А после ще му разкажа за Хю. И че смятам да видя докъде ще стигнат отношенията ни.

— Ще рискуваш ли?

— Обичам сина си — твърдо заяви Софи. — Но аз съм негова майка, а не дъщеря.

— Браво — похвали я старецът.

— Вдовица съм. Свободна съм да се омъжа. Вярвам, че… че може да се получи нещо.

Не му каза, че има и нещо повече. Усещаше, че се влюбва. Но едва бе започнала да излиза с Хю, а за един ден последвалата бъркотия бе повече от достатъчна.

— И после?

Тя вдигна рамене.

— Това май е всичко. Предполагам, че ще си потърся къде да се настаня.

— Ще трябва да започнеш някакъв бизнес — каза отец Сабен. Усмихна се и й показа кривите си зъби. — Това ти харесва, Софи, и си много добра в работата. Не бих ти препоръчал отново да се превърнеш в домакиня.

Том Масо се протегна зад бюрото си и се опита да се наслади на деня си. Това бе победа за него, мислеше си той, докато гледаше през прозореца. Защо тогава бе толкова неспокоен?

Днес Париж бе изключително красив; този град наистина притежаваше вечно очарование, но тази сутрин, когато първият есенен хлад се бе смесил с ярките слънчеви лъчи, във въздуха имаше много свежест, която бе истински дар след тежките августовски дни. С око на познавач той разпозна порива на французойките с елегантни свежи тоалети, които се радваха на смяната на сезона; преобладаваха лешниковият цвят и шоколадовото, носеха кожени ръкавици и пухкави пуловери в керемиден цвят; палитрата на сезона бе дървесната кора и горските плодове, освежена тук-там с проблясък на зелено или понякога златно. Мъжете, от своя страна, също крачеха много енергично; освежени след дългото и протяжно лято, сякаш сега бяха решени да се захванат с работа.

Значи моментът бе идеален да заеме поста на изпълнителен директор. Завъртя се на стола, на който бе седяла майка му, и огледа кабинета. Бяха го обзавели според желанието му; поне това бяха свършили както трябва, помисли си той. Женствените цветя и меките драперии бяха изчезнали и бяха заменени с тъмно дърво и червена кожа по негов избор, тъй като си спомняше, че баща му бе обзавел така билярдната зала у дома. Това бе един от ясните му спомени, докато останалите избледняваха с годините. Много се гордееше, че е обзавел офиса, както си представяше, че би искал самият Пиер. А също като баща си, Том се грижеше много за външния вид; за него бе особено важно да остави своя отпечатък тук. Пред него стояха разгърнати няколко вестника. „Масо се променя“, беше заглавието в единия. „Синът пораства“, пишеше в друг. Естествено, не бяха единствените статии, които се бяха появили в пресата. Служителите от отдел „Връзки с обществеността“ — Джуди по-точно — се бяха опитали да скрият другите публикации от него. Той се бе ядосал и бе заявил, че иска да види всички. И тя му бе възразила!

— Джуди, в офиса аз съм твой началник — извиси глас Том.

Изкушаваше се да допълни: „а също и извън него“, но се въздържа. Тя сигурно вече усещаше разликата в социалното им положение и той не искаше да й го натяква допълнително.

— Но, скъпи. — Джуди говореше тихо, въпреки че го гледаше дръзко с пронизителните си очи.

Възбуждаше го, определено тази жена го възбуждаше и това го накара да забрави отчасти гнева си. Том предпочиташе предизвикателни жени; като Джуди или като… Поли.

Все едно. Поли бе останала в миналото. И бездруго Джуди бе много по-изискана.

— Но, скъпи, това само ще те разстрои.

— Аз не съм състезателен кон, Джуди. Не ми трябва успокояване и не се нуждая от постоянен контрол. — Тъмните му очи я измериха от глава до пети. — Понякога ми се струва, че ме смяташ за глупак. Не съм, млад съм. Не прави грешката да бъркаш двете неща.

Джуди преглътна.

— Съжалявам — каза тя. — Разбира се, че ще ти изпратим всички статии.

Така и бе направила.

Том разбираше, че опасенията й са основателни. Искаше му се да повярва, че критиките се дължат на завист, че са продукт на огорчени дребнави репортери, които мразят богатите и властни хора и които биха го завлекли в Бастилията, ако имаха тази възможност. В крайна сметка във всички тези писания имаше известна доза заяждане; „Днес е наследник, утре го няма?“ Това бе заглавието във „Файненшъл таймс“. Вероятно бе забавно за киселите англичани, които се ядосваха, че Хю Монфърт не е успял да удържи славна победа във Франция.

Но и в други статии имаше същото послание. Че е само фигурант; че важните решения ще се вземат в Лос Анджелис от Пийт Стоктън. Че „Дом Масо“ ще се срине. И прогнозата, която го стряскаше най-много… че марката им ще бъде опетнена, че бижутата ще бъдат произвеждани масово. Семейното му име щеше да бъде омърсено, а той ще си седи в чистичкия офис, с красива секретарка отпред и без каквито и да било права да действа.

От известно време Том забеляза, че телефонът не звъни. Въпреки уверенията му, Стоктън не поддържаше контакт с него. Недоволството го задуши, той скочи от стола и отиде до прозореца.

„Чудесно — каза си мислено. — Ще направя нещо по въпроса. Трябва да докажа на «Мейбъри» колко ценна е марката «Дом Масо» такава каквато е сега, каквато я е създал баща ми. Щом онзи дебелак Стоктън не идва при мен, аз ще ида при него“. Тази мисъл го накара да се почувства малко по-добре. Планът го изпълваше с усещането за контрол над ситуацията и му помагаше да се бори с онова чувство, което го бе обзело напоследък; че независимо от казаното пред Джуди, макар и да не бе глупак, бе постъпил глупаво.

Какво пък, помисли си Том. Главните изпълнителни директори навсякъде по света отговаряха пред борда на директорите. Той не бе в по-различно положение от това на Хауърд Стрингър в „Сони“ или Мег Уитман в „И-бей“.

Телефонът звънна; той подскочи сепнато, а после се почувства глупаво. Хауърд Стрингър едва ли подскачаше така, когато звънне телефонът. Натисна бутона за връзка.

— Да? — обади се сопнато. Постара се да прозвучи така, сякаш досега е бил сериозно зает с доклада за най-новите разработки на находища от „Де Биърс“. — Какво има, Селин?

— Извинете ме, мосю. — Сега Селин работеше за него. Не му се занимаваше с търсенето на нова секретарка. — Търси ви една дама…

— Откъде?

Кратка пауза.

— Мосю, обажда се майка ви.

Том се изчерви. Обзе го смесено чувство на вина и самота.

— Свържи ме с нея — нареди той. Чу тихо щракване. — Ало?

— Том.

Наистина бе тя. Но звучеше странно. Бе очаквал да е много емоционална, но майка му говореше напълно спокойно.

— Скъпи, трябва да поговорим.

— Не и за компанията, майко. Каквото е направено, не може да бъде върнато назад.

— Не, не е свързано с бизнеса, скъпи. Става дума за Джуди Дийн.

— Майко… — Том бе твърд. — Знам, че не одобряваш връзката ни и че е малко по-възрастна от мен, но трябва сам да вземам решенията за любовния си живот.

Та тя се срещаше със съперника на баща му. Как се осмеляваше да му отправя намеци за Джуди?

— Тогава вземи отговорно решение, след като я опознаеш. Тя е лош човек, Том. — Софи се поколеба. — Не мога да ти кажа защо. Предполагам, че няма смисъл да те моля да ми се довериш.

— Напротив, очевидно ти нямаш доверие в мен, след като не искаш да споделиш тайнствената си причина — саркастично отбеляза синът й.

— Добре. Докато бях в компанията, тя се сприятели с мен, но после ме излъга. Джуди работеше заедно с Грегоар Лазар, а твърдеше, че е лоялна към мен. А през цялото време е тичала при теб и Катрин, за да подготви сливането. Просто бъди внимателен, Том. Джуди ми наговори много лъжи и подкрепяше увлечението ми по Грегоар, докато траеше връзката ни.

— Съмнявам се, че ти е било нужно голямо насърчаване, майко. — Гласът му бе остър.

— Тя е истинска змия, Том. Използваше ме и ме излъга. Помисли си. Дали баща ти щеше да я одобри?

О, тази стрела улучи целта си и го накара да замълчи за миг.

— Ще ти предложа нещо — каза той накрая. — Ще зарежа Джуди Дийн, ако ти обещаеш никога повече да не се срещаш с Хю Монфърт.

Веднага щом го изрече, Том престана да диша. Изненада се от себе си. Но беше съвсем точно. Би платил и по-висока цена, за да спаси името на баща си от подобен срам, а майка си от лапите на този коварен хищник. В сравнение с това Джуди не означаваше нищо за него.

От другата страна на линията се чу лека въздишка и с нея се изпариха всичките му надежди.

— Не мога да правя подобни сделки, Том.

— Тогава не ми чети лекции по морал — горчиво каза той. — И още нещо, майко, не ми се обаждай повече, докато не прекратиш отношенията си с онзи мъж.

Последва дълга пауза.

— Ти… обичаш ли ме още, Том?

Треперещият глас на майка му бе изпълнен с болка. Том не можа да се въздържи; когато усети колко е нещастна, очите му се насълзиха. Но цялата тази болка бе само по нейна вина. Защо не можеше всичко да си остане постарому!

Тя бе съсипала живота и на двамата.

— Винаги ще те обичам — задавено каза той. — Но се срамувам от теб.

Затвори телефона и бързо застана до прозореца, така че ако секретарката влезе, да не види, че очите му са плувнали във влага.