Искри

Четиридесет и пета глава

— Нищо няма да промени решението му, скъпа. — Хю я прегърна през рамо, не можеше да направи друго. — Нищо, освен времето. Мога да поговоря с него, но мисля, че му трябва известно време.

— Да.

Софи се взираше със сухи очи в Алпите, които се издигаха величествено пред тях. Не бе плакала от понеделник насам. И това бе нещо.

— И не забравяй, че сега е по-различно от предния път. Казал ти е, че те обича.

Тя кимна.

— Вярно е. Но е толкова тежко — собственият ми син смята, че предавам Пиер. А не обратното.

— Тогава просто му кажи истината.

— Знаеш, че не мога.

Хю замълча. Съгласен беше; Софи не можеше да разкрие пред сина си изневерите и презрителното отношение на баща му към брака. Момчето обичаше един идеален образ и тя никога не би отнела мечтата от детето си. Именно тази сила на характера доказваше за сетен път на Хю, че е напълно прав да я обича с цялото си сърце.

— В такъв случай планът ни е напълно уместен. Твоят стар приятел свещеникът е много прозорлив човек.

— Очаквах да го кажеш. — Той се зарадва на леката закачлива усмивка, прокраднала се върху лицето й. — Само защото искаш да ме вкараш в леглото си…

Хю бе изненадан, при това доста приятно, от срещата си с отец Сабен. Свещеникът, облечен в овехтялата си роба, ги бе посрещнал в претъпканата си и доста разхвърляна къщичка. Здрависа се енергично с Хю, леко потупа Софи по гърба, а после я накара да изпие чаша бренди. Не бе сантиментален, нито говореше с изтъркани сладникави фрази. Вместо това веднага бе предложил да се обърне към епископа с молба да не чакат шест месеца.

— Все пак аз съм твой духовен наставник през последните шестнайсет години — каза той и добави иронично — и през по-голямата част от времето не си ми създавала никакви грижи.

При тези думи отец Сабен изгледа Хю с взискателен поглед. Хю се почувства леко гузен — старецът сякаш можеше да надникне чак в спалнята му. Прокашля се смутено.

— Мога още утре лично да се заема с въвеждането ви в брачните задължения. Основното изискване към вас, мосю Монфърт, е да се съгласите да възпитате децата в католическата вяра.

— Ако имаме деца — изненада се сам от отговора си той, — защо не!

Хю не бе вярващ човек. Макар че му се искаше да е такъв. Би било хубаво в крайна сметка да има опора в тежки времена, да има надежда. Да знае, че може отново да види Джорджи и бебето си…

И ако имаха деца, ако станеше чудо, Хю би искал и те да имат надежда.

— Но сватбата… Том няма да дойде — нещастно промърмори Софи.

— Скъпо мое дете, това няма значение. Като твой свещеник, бих те посъветвал да размените своите обети и да продължите с живота си. Именно защото си мисли, че може да осуети брака ви, Томас е категорично против. След като се ожените обаче, той ще трябва да приеме факта. Моето мнение е, че по-скорошната сватба, а не отлагането й е най-добрият ти шанс да се сдобриш със сина си.

Софи кимна и някак се успокои. Хю я изпрати обратно до хотела. Свещеникът бе много проницателен. Може би вярата в Бога не бе само за лековерните и плахите.

— Заповядайте, влезте, моля. — Хайнрих Брант леко се поклони с усмивка, а Гертруд се засуети около тях, пое коженото палто на Софи и го прибра в гардеробната. — Добре дошли. Кафе? Шнапс?

— Едно кафе би било чудесно — прие Хю.

Денят бе дълъг, а той искаше да бъде във форма.

— Толкова се радваме да ви видим отново, госпожо Масо — каза Хайнрих. Очите на стария човек блестяха и Хю с доволство отбеляза, че е искрен. — Винаги сте добре дошли в дома ни. Харесва ли ви?

Софи се огледа наоколо — луксозна модерна вила, обзаведена, макар и доста хаотично, с всевъзможни съвременни уреди и удобства. В единия ъгъл на всекидневната имаше малък японски водопад, както и огромна газова камина с имитация на истински пламъци, а на стената се мъдреше модерен телевизор с плосък екран.

— Изглежда много удобно — сърдечно каза тя.

— О, вече остаряваме. Напоследък все искаме да ни е топло, търсим меки мебели и вана, от която лесно да излизаме. Вие ни помогнахте да имаме всичко това. А по-нататък можем да си позволим да наемем медицинска сестра, която да ни посещава, когато пожелаем. — Хайнрих отново разтърси енергично ръката й. — Вие ни помогнахте да си позволим всичко това, госпожо Масо. Сделката беше много изгодна за нас. А моделите ни за партито бяха добри, нали?

— Видяхме снимки — добави и Гертруд. — На новите магазини. — Тя плесна с ръце като малко дете. — Красота! Най-сетне бижутата ни са изложени така, както заслужават. И хората ги забелязват. Много, много благодаря.

— О, извинете ме за разсеяността. — Домакинът се поклони леко на Хю. — Господин Монфърт, вие също сте добре дошли. Щом госпожа Масо се отнася с доверие към вас…

Не звучеше особено въодушевен.

— Благодаря ви. Може ли да седнем?

Поканиха ги с жест да се настанят. Софи седна до Хю на нисък кожен диван, който му се стори доста неудобен. Но пък кафето на госпожа Брант бе прекрасно — силно, с лек привкус на кардамон. Двамата възрастни домакини седнаха срещу тях един до друг; Хю забеляза как стискат здраво ръцете си и си пожела и те със Софи да остареят така; с изключение на обстановката може би, която наистина не беше по вкуса му; бяха много мила картинка.

— Дойдохме да ви направим делово предложение — каза той.

— Опасявах се, че е така.

Софи и Хю се спогледаха с недоумение.

— Отговорът е „не“, господин Монфърт.

— Разбирам. Мога ли да попитам защо?

Възрастният човек поклати глава.

— През последните няколко години започнах да следя пресата, господине. Чел съм за вас и за вашата компания. И съм виждал снимки на някои от… моделите ви — добави той с презрение. — Извинете ме, но двамата с Гертруд не желаем да бъдем обвързани с, простете ми, подобни грозотии. Има много жени по света, които дори не знаят какво точно носят — тенекиени сплави, маскирани като злато…

— Някои от колиетата бяха направени от телена мрежа — добави възмутена Гертруд. — Наистина, господин Монфърт, как изобщо можете да продавате подобни неща?

Хю се сепна леко. Говореха така, сякаш е продавал наркотици.

— Исках да спечеля пари — отвърна той спокойно. — Разграничавах работата от личния си вкус за бижутата. В „Мейбъри“ бях вложил старанието си да спечеля пари за акционерите на компанията, някои от които са пенсионери, разчитащи на дохода от дивиденти.

Не му изглеждаха напълно убедени. Но той се отпусна; това в крайна сметка бе делова среща, а именно в това бе силата му.

— Моят личен вкус и вашият може и да се различават — каза той. — В дома ми например има повече старинни мебели…

Гертруд се засмя леко стеснително.

— Някога и ние имахме много антики, но сега предпочитаме удобството — каза тя. — Но това по никакъв начин не се отразява на бижутата ни, господин Монфърт.

— В това отношение вкусовете ни напълно съвпадат. Дори смятам, че вие сте най-изявените творци, които работят в ювелирния занаят по света.

— Така е — простичко потвърди Хайнрих. — Няма спор.

Хю се поклони леко.

— Когато исках да купя „Дом Масо“, аз посетих салоните, които Софи бе преобразила. Знаех за качеството на вашите модели предварително, разбира се, но след като ги видях изложени по подобаващ начин, останах запленен. Дори си купих бижу, макар да поех значителен риск, тъй като можеше да изтече информация в бизнес изданията и това да навреди на офертата ми. И независимо от факта, че тогава — той погледна Софи — нямах до себе си жена, на която да го подаря.

Очите им светнаха заинтригувано.

— Какво купихте? — попита Хайнрих.

— Една брошка, изработена в памет на прочут модел на „Тифани“.

— Помня я — каза майсторът. — Беше много хубава.

— И аз мисля така. Платих близо сто хиляди евро за нея.

— И никога не съжалихте за покупката, нали! — гордо отбеляза възрастният човек.

Хю се усмихна.

— Наистина е така. Именно такава красота или нещо много близко до нея искам да продавам.

— Ще основем компания — включи се в разговора Софи, — която ще произвежда серийни модели, колекции от бижута, в които са използвани не толкова скъпи, но също естествени камъни; и моделите ще бъдат в класически стил. Няма да има никакво бяло или розово злато, нито пък платина или титаний; ще правим само строго традиционни модели. Естествено, няма да бъдат съвършени като брошката. Но искам да предложим прекрасни и класически бижута и на клиентите, които не могат да си позволят цените на „Дом Масо“.

— В момента подготвяме финансирането на тази нова компания — допълни Хю. — И искаме вие да бъдете главните ни дизайнери. Да изработите основните колекции и да подготвите по-младите дизайнери, които ще наемем по ваш избор и по ваше предложение.

Възрастните дизайнери се спогледаха.

— Господин Монфърт, вече остаряваме.

— Мадам Масо, вие ни осигурихте толкова комфортни старини… надяваме се скоро да се пенсионираме…

— Но нали още сте ангажирани в „Дом Масо“?

— Шегувате се, нали? — Старческото лице на Хайнрих се набръчка от отвращение. — Подадохме оставките си, мадам. Веднага щом научихме, че са ви изгонили.

— И не само ние. Госпожица Клодет Широн и Едуар Пегуи също напуснаха. Господин Стоктън намали заплатите на всички служители…

— Ще излагат заедно колекциите на „Мейбъри“ и на „Дом Масо“.

— Опитват се да уволнят много от елитните дизайнери на „Масо“. Лилиан Брукс — уволнили са я…

— Ако искате, можете да наемете госпожа Брукс, след като започнете да работите за нас — окуражително им се усмихна Хю. — Ние само ще ви определим бюджета. Дизайнът на моделите, материалите, всичко ще зависи от вас.

— Бижутата са едно отмиращо изкуство — разпалено заяви Софи. — Ако сега започнете да работите с нас, за година или две можете да обучите следващото поколение, да бъдете сигурни, че делото ви ще бъде продължено.

— А междувременно ще се погрижим да получите признанието, което заслужавате. Толкова години сте работили в анонимност. Нашата първа колекция ще наречем „Моделите на Брант“. — В момента Хю импровизираше, но забеляза вълнението, изписано на лицата им. Продължи смело напред. — Ще направим частна изложба в престижна лондонска галерия. И ще поканим отбрани журналисти.

— Като вашето парти за представянето на „Дом Масо“ ли? — плахо се обърна Гертруд към Софи.

Тя се усмихна.

— Мисля да бъде дори по-голямо, много по-голямо. Онова беше само тренировка.

— Дайте ми две години — помоли Хю. — И ще получите два милиона щатски долара плюс пет процента от печалбата на компанията. — Той махна с ръка към обстановката наоколо. — Ако харесвате удобствата, ще можете да си позволите много повече. Или да си наемете домашни помощници. Ще изпълняват всяко ваше желание.

— Помощници! — изсумтя Хайнрих.

Но Хю забеляза, че идеята му допада.

— Защо не? Цял живот сте се трудили за незаслужено ниско възнаграждение. Сега живеете, да речем, добре. Но защо да не поработите още известно време и да се оттеглите на върха на славата си? Защо да не бъдете истински богати? И междувременно да дадете възможност на обикновените жени да се радват на уникално красиви бижута. Няма да имитираме „Тифани“. Ще продаваме само уникални и стилни бижута, които да не изглеждат като изработени на конвейер.

— Аз… — Хайнрих облиза устни. — Бихте ли ни извинили?

Софи кимна. Той бавно стана от дивана, протегна ръка на Гертруд и двамата се отдалечиха към кухненския бокс.

Хю затаи дъх. Странно; докато изчакваше да разбере дали Софи би могла да го обикне, бизнесът с бижута изобщо не го вълнуваше, но сега, когато тя вече бе негова, бе изцяло погълнат от идеята.

Дали бе разумно? Вероятно не; първоначално бе привлечен към този бизнес от потребността да заглуши скръбта си. Сега търсеше отмъщение. Непрекъснато си припомняше злорадството на Пийт Стоктън, когато му бе изревал, че е уволнен. Четеше „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“ и следеше непрекъснатия поток от статии, които отразяваха западането на „Мейбъри“. Лоши отзиви. Неумолимо критични рецензии. Акционерите се отдръпваха. Акциите бавно, но категорично спадаха. Вече видимо личеше загубата на авторитет.

Изпитваше гняв. Толкова много години бе работил неуморно, непосилно. Всички онези изтощителни полети до Токио, месеците, в които бе ухажвал „Де Биърс“ в Южна Африка. Именно той, Монфърт, бе съживил „Мейбъри“ от пепелта. Бе издигнал до върха една посредствена и губеща дребна марка и бе направил акционерите й богати с цената на внимателно планиране, безскрупулно изкупуване на чужди компании, орязване на излишния товар и съкращаване на ненужни позиции. И междувременно бе извършил истинска революция в този бизнес.

А сега — дребнави човешки страсти: лична вражда, завист, глупост, щяха да съсипят всичко. Пийт Стоктън бе на път да затрие напълно две печеливши иначе компании.

Монфърт искаше да го накаже. Да отмъсти за Софи, а също и за Том. Освен това му бе дотегнало да бъде на второ място. Всъщност напоследък изпитваше известен срам, че е положил толкова труд, нерви, амбиции и време в компания, в която не притежава контролния пакет акции.

Искаше да има собствена фирма. И двамата съпрузи Брант бяха разковничето.

Те се върнаха във всекидневната. С облекчение забеляза, че се усмихват.

— Шест процента, мадам Масо, и ще сключим сделка.

Софи погледна Хю. Той кимна.

— Дадено — отвърна той. — Да се залавяме за работа.