Искри

Тридесет и шеста глава

На Софи никак не й се връщаше в офиса, но нямаше друг избор. Ричард я чакаше там с колата. Ако хванеше такси до Сейнт Од — а стига да им се плати добре, таксиметровите шофьори винаги бяха готови да пътуват до провинцията — щеше да се наложи да се обади и да измисли някакво оправдание, задето не е използвала колата; а сетне трябваше да звънне на Ричард и да го помоли да се прибере в замъка.

Естествено, нямаше как прислугата в имението да не клюкарства. Но тя искаше всичко да остане строго поверително; тази болка бе лично нейна; нямаше да въвлича сина си повече, отколкото бе абсолютно неизбежно.

Можеше да превърне това в нормален работен ден. Опита се да се успокои, докато крачеше по горещите парижки улици обратно към централата на улица „Трико“, и се стараеше да поема дъх дълбоко през носа си, за да изчезне поне малко издайническото му зачервяване. Би могло да е и по-зле. Том бе признал, че я обича — поне за това трябваше да е благодарна. Бе чувала ужасяващи разкази за богати наследнички от висшето общество, които заради скандал в семейството бяха отхвърлени от децата си; тези жени все още живееха някъде по света, но все едно бяха мъртви за синовете и дъщерите си.

Софи по-скоро би умряла, отколкото да позволи това да е случи с нея и Том. Вярно, болеше много. „Не те харесвам особено!“ — бе казал той. Това я нарани силно. Но трябваше да се опита да види и нещо добро в цялата ситуация, иначе щеше да полудее. Том бе казал, че я обича — и бе чул как тя му отвръща същото. Бе й казал, че ще се върне, след като мине акционерното събрание. С това обещание разполагаше Софи. Щеше да се уповава на него.

Останалото, другите ужасяващи думи — обвиненията в предателство към Пиер — нямаше да им обръща внимание. Но нейното малко момче съвсем открито я бе нарекло развратница, изпаднала в криза на средната възраст, егоистично заграбила собствеността му.

Не. Не. Тези мисли само щяха да я разплачат наново. Софи не искаше да среща никакви въпросителни погледи от страна на Селин. И бездруго имаше предостатъчно слухове в „Дом Масо“.

Замисли се дали да не смени посоката и да продължи към улица „Фобур“. Да се отбие в представителния салон на „Масо“, за да погледа оживената търговия, която, според уверенията на Клодет, вървеше там през всички дни след партито; да си припомни сама, че каквото и да си въобразява Том, тя, Софи, има вроден усет за бизнеса. Обичаше бижутата, вярваше в стойността им на истински произведения на изкуството, истински мечти, които можеш да вземеш в ръка; и цената на акциите отразяваше усилията й.

Всяко разсейване от целта би било проява на слабост. Софи трябваше да се върне в офиса, да се свърже с редица дребни акционери, да даде още интервюта, да представи на всички плана си. До годишното събрание на акционерите оставаха само няколко седмици и нямаше никакво време за губене.

Като се замислеше, откриваше и други предимства на работата, разсъждаваше тя, докато слънцето грееше право в шията й; тя намести по-добре шалчето си, за да не изгори бледата й кожа. Интензивната работа предлагаше отлична възможност за отвличане на вниманието. Нямаше да мисли за Том и за всички жертви, които се налагаше да прави, за да спазва правилната посока; да се грижи за интересите му, макар и против волята му.

Ето, че пристигна на улица „Трико“. Софи въздъхна и мислено се стегна; щеше да се обади на Лизи в „Бъртън-Марсей“ и да види дали не могат да организират няколко интервюта още същия следобед. Важен бе всеки дребен акционер; всички трябваше да й повярват.

Влезе във фоайето и се усмихна на Терез, новото момиче на рецепцията, леко пухкава, но много елегантна девойка; носеше строг кремав костюм и изящни перлени обеци, модел на „Масо“ — Софи й ги бе връчила заедно със заповедта за назначаване; съвсем естествено бе първият човек, когото всички виждаха при влизането си, да носи бижу на „Масо“. Всички служителки имаха такива обеци, а мъжете от нощната охрана бяха със златни копчета за ръкавели на ризите си.

— Добър ден — поздрави тя.

— Добър ден, мадам. — Терез й се усмихна ведро; Софи се радваше, че служителите вече не трепереха пред нея само защото носи фамилията на Пиер. — Как сте?

— Много добре, благодаря.

Софи се запъти към асансьора.

— Извинете, мадам, но имате посетител. Каза, че няма определена среща.

Софи се обърна; Хю Монфърт — седнал на дивана, със загорял вид и безумно красив.

Тя примигна — действително бе той.

Софи въздъхна.

— Да, господин Монфърт? Ново изненадващо посещение? Не трябва ли да работите върху офертата на „Мейбъри“ за компанията „Масо“? Ако все още се мъчите да ме убедите да я продам, просто си губите времето. Нямам никакво намерение да отстъпвам наследството на сина си на банда каубои, които пробутват на клиентите си син топаз и позлатен метал.

Монфърт се засмя:

— Син топаз и позлатен метал! Ох, това беше жестоко.

— Радвам се, че ви забавлява. — Тя се извърна. — Наистина нямам време за това.

— Не съм тук като представител на „Мейбъри“. — Монфърт погледна рецепционистката. — Бих предпочел да говоря с вас насаме; но ако не сте готова да ме приемете, аз, естествено, ще се оттегля.

Софи се поколеба. Той бе прекалено учтив, за да го отпъди просто така.

— Много добре. Мога да ви отделя десет минути — каза тя и натисна копчето на асансьора.

Софи помоли Селин да им направи кафе, след това затвори вратата на кабинета си.

— Мога ли да седна?

Хю се стараеше да запази неутрален тон. Поемаше голям риск. Истински житейски риск този път, а не делови. Канеше се да заложи сърцето си и ако Софи го стъпчеше, искаше да е колкото се може по-малко уязвим.

— Моля, заповядайте. — Покани го с жест да се настани и седна зад бюрото си. — Нали осъзнавате, че посещението ви тук ще стане известно на всички само след десет минути. Поведението ви едва ли е уместно за човек, който се кани да превземе насила компанията.

— Би било наистина неуместно, ако намеренията ми бяха такива.

Хю отново се наслади на усещането си за свобода.

— Не разбирам.

— Казах ви, че не представлявам „Мейбъри“. Тази сутрин бях уволнен.

— Какво?

Той се наслади на обърканото й изражение.

— Това някаква шега ли е, господин Монфърт? Защото, ако е така, е ужасно безвкусна.

— Не е шега, уверявам ви. Бях уволнен. Обадих се на брокера си и му наредих да ликвидира всичките ми акции в „Мейбъри“. Всякаква комуникация между мен и компанията е приключила. — Той сви рамене. — Виждате, че не съм дошъл тук с някаква непочтена цел.

— Но защо? — попита Софи. — Каква причина би могло да има…

— Всъщност като извинение им послужи вашето парти. Фактът, че не съм го предотвратил.

— А как бихте могли?

— Нямам представа какви са били очакванията им. — Хю леко наведе глава към нея. — Партито ви бе прекрасна идея, както и определянето на основните ви клиенти; ако бе малко по-рано, а не толкова близо до годишното акционерно събрание, мисля, че би ми създало сериозни проблеми. В този случай не очаквам никакви.

— Смятате, че въпреки всичко щяхте да получите повече гласове?

— Щях. Трябва да ви предупредя, наистина все още мисля, че е възможно от „Мейбъри“ да спечелят. Макар че според личния ми брокер акциите им са спаднали с един пункт заради слуховете, че съм уволнен.

Видя как тя настръхна. Беше истински боец; харесваше този непокорен дух у нея.

— Значи трябва да благодарим на Бога за уволнението ви — възкликна Софи.

— О, много мило.

— Извинете ме. — Софи скочи на крака силно развълнувана. — Не исках да прозвучи грубо, господин Монфърт, но в случай че възраждането на марката ни не е било достатъчно, то може би вашето уволнение ще свърши работа. Мога да използвам този факт — да подхвърля пред пресата за хаоса, който цари в „Мейбъри“, да убедя дребните акционери, че в дългосрочен план техните дялове ще…

— Разбира се, трябва да опитате всичко — опита се Хю да я приземи внимателно.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид, че според мен те вече са събрали достатъчно гласове за мажоритарен вот.

— Но това е невъзможно. Ще им трябват почти всички свободни дялове.

— Да. Може и да бъркам. Надявам се да е така. — Усмихна й се. — Заради вас, мадам Масо, съм готов да сбъркам.

— Значи дойдохте, за да ми кажете, че сте били уволнен? За да мога да го използвам? — Софи престана да крачи напред-назад и седна на мястото си. — Благодаря ви. Оценявам жеста.

— Не. — Той поклати глава.

Тя го погледна смаяно.

— И още ли има?

— Не става дума за компанията.

— А за какво тогава?

Хю въздъхна:

— Предполагам, че е съвсем естествено да сте толкова изненадана. Всъщност бих искал да ви поканя да излезем.

Софи го гледаше слисана.

— Да излезем — повтори Хю. — На обяд, на вечеря. На среща. Можем да решим и друго, ако предпочитате; да отидем на театър или на концерт. Но аз бих предпочел просто да хапнем заедно, поне като начало.

— Но защо ме каните да излезем?

— Защо един мъж кани жена на среща? — Хю отново се усмихна; след като бе казал най-важното, бе съвсем спокоен. — Вижте, Софи, много бих искал да ви опозная по-добре.

Тя го погледна и се изчерви. Този миг бе като излязъл от мечтите й; бе се опитвала да не мисли за него. А сега, когато бе настъпил, тя се изплаши.

Е, малко.

— Не съм сигурна, че идеята е добра. — Спомни си за Грегоар и за фригидността си. — Не мисля, че съм добра компания.

— Надявам се да ми позволите сам да преценя това.

— Явно отношенията ми с мъжете не са силната ми страна — каза тя.

А после й се прииска да си прехапе езика. Явно ли? Дали щеше да я попита какво е имала предвид?

Вместо да се впечатли от думите й, Монфърт продължи:

— Ако мога да отбележа нещо, мадам Масо…

— След като ме поканихте на среща, по-добре ми казвайте Софи.

— Софи. — Той се усмихна. — Красиво име и много ви отива. Полуанглийско и полуфренско — предполагам, че притежавате по малко и от двете.

— Вероятно.

Отвърна на усмивката му; бе просто невъзможно да не се наслади на топлината, която струеше от него.

— Както и да е. Просто моля за удоволствието от компанията ви за един обяд. Можем да хапнем заедно и ако все още се чувствате неловко в мое присъствие, няма да настоявам. — Той внезапно се усмихна хищно. — Или поне няма да настоявам безкрайно. Ще си призная, че планирам известно упорство.

— Просто ще хапнем заедно? — подозрително попита Софи.

— Само това; просто един обяд. Разбирам, че периодът е много напрегнат за вас. Известно ми е на какъв натиск сте били подложена напоследък от хора, на които сте се доверили прекалено. Все още се мъчите да победите „Мейбъри“. Разбирам, че може би се чувствате претоварена.

Тя не можа да се сдържи и се изсмя горчиво, което никак не бе в стила й.

— Извинявайте — побърза да каже. — Но не знаете колко сте прав.

— Знам, отчасти. Такава ми беше работата.

— Имате ли деца? — попита тя.

Монфърт поклати глава:

— Много отдавна загубих жена си и детето.

— О! Съжалявам. Не знаех, че е имало и дете.

— Неродено — отвърна той. — Но съвсем истинско за мен.

Гърлото й се сви и се наложи да извърне глава; пред очите й бе студеното изражение на Том.

— Надявах се — продължи той, — че един вкусен обяд с мен може да намали отчасти стреса. Но ще ви разбера, ако кажете, че точно сега нямате възможност. В такъв случай ще отправя предложението си, след като офертата на „Мейбъри“ бъде гласувана.

— Не, няма нужда. — Софи му се усмихна с мъка. — Мисля, че се уморих да седя тук и да се измъчвам с въпроса какво ще решат хората.

— Много се радвам — тихо каза той, а Софи сведе поглед. — Мога ли да ви изведа от кабинета?

— По-добре не. — Много ясно си представяше какви слухове щяха да плъзнат. — Знаете ли къде живея?

— В Шато дез Етоал, отлично знам. Замъкът е величествен.

— Предпочитам да не се срещаме и там. Поне засега.

— Разбирам.

— Има един малък ресторант в Сейнт Од, в градчето. Последния път бях там с Джуди Дийн, но не искам това да развали удоволствието ми от мястото.

— „Фрюи дьо ла мер“, чувал съм за него.

— Ще запазя маса за осем часа.

— Ще ви чакам.

Монфърт стана, усмихна й се и излезе.

На вратата се почука; Селин носеше кафето.

— Благодаря.

— Няма защо, мадам. — Селин не можа да сдържи любопитството си. — Какво беше това?

— Просто бизнес — небрежно отвърна Софи.

Отпи глътка от кафето с аромат на канела, любимото й. Настроението й се бе повишило. Изведнъж положението вече не й се струваше толкова мрачно, нито толкова отчайващо.

Усмихна се топло на секретарката си.

— Мадам, питах се дали… — започна Селин.

Софи въздъхна. Какво ли я чакаше пак?

— За поканите за партито, мадам. Има няколко останали…

— Не мисля, че е проблем.

— О, не, мадам! Просто се питах дали… — Смелостта й изневери и Селин заекна: — … дали бих могла…

Софи се усмихна, защото се досети.

— Би искала някоя от брошките ли?

— Ако нямате нищо против, мадам. Толкова са красиви, а аз никога не бих могла да си позволя…

— Вземи ги всички. — Тя отвори чекмеджето и извади последните четири плика. — Можеш да вземеш едната, а другите да раздадеш като коледни подаръци.

Селин не можа да сдържи възторга си:

— О, благодаря ви, мадам! Много ви благодаря! Не знам как да ви се отплатя!

— Е, можеш да започнеш, като ме свържеш по телефона с „Бъртън-Марсей“ — с усмивка нареди Софи. — Веднага.

— Разбира се. — Селин хукна към бюрото си, стиснала здраво безценните си трофеи, и само след трийсет секунди телефонът на Софи звънна.

Тя прие разговора и хвърли бърз поглед към часовника на стената. Три и половина. Имаше време за едно радиоинтервю. После щеше да помоли Ричард да я закара вкъщи.

Нервният ден я бе изтощил. Слава богу, че имаше кафе. Много й се искаше просто да се върне в замъка, да се потопи с наслада в уханната си вана и бавно и грижливо да се преоблече за вечеря.

Нещо потръпваше дълбоко в нея, когато си помислеше за Монфърт, и колкото и да не одобряваше това синът й, Софи бе твърдо решена да бъде красива.

— Е, удържахте на думата си — каза Софи. — Чакате ме.

Монфърт се изправи на мястото си, когато тя приближи.

— От половин час — усмихна се той. — Но си струваше всяка секунда.

Тя се изчерви:

— Много сте мил.

Той дръпна галантно стола й и Софи се настани. Беше облечена в червена кадифена рокля, изключително семпла и изчистена като модел, с много къси ръкави и разкроена пола, беше избрала много нежно колие от лунни камъни и гранат, както и семпли перлени обеци за ушите си. Косата й падаше свободно и блестеше върху раменете й. Тялото й, очертано дори и от скромния силует на роклята, бе стройно, но не мускулесто, а меко и женствено, каквото той предпочиташе пред мускулестите женски тела напоследък; независимо дали бяха резултат на усилени фитнес тренировки или на хирургическа намеса. Софи Масо бе от друга порода — по нея нямаше нищо изкуствено.

Монфърт се опиваше от красотата на чертите й, като се стараеше да не я зяпа нахално. Сивите й очи сияеха, а няколкото лунички и фините бръчици около очите и устата й също бяха очарователни; лицето й не бе на човек, който цял живот се е наслаждавал на забавления и удоволствия. Бе много сериозно и все пак в него имаше нещо толкова невинно. Стори му се, че тя е в очакване. Все още недоумяваше и сякаш чакаше нещо.

Спокойно извика в съзнанието си образа на своята Джорджи, единствената жена, която някога бе обичал. Тя все така му се усмихваше, бе все така красива, но предишната остра болка сякаш заглъхваше.

Обърна се към Софи:

— Мисля, че си най-красивата жена, която някога съм срещал.

Тя повдигна глава и се изчерви силно.

— Стига, Хю, не говори така — измърмори смутено.

— Самата истина е.

— Научих някои неща за теб — заяви Софи с лека нотка на дързост в гласа. — Не само ти можеш да правиш проучвания. Има много твои снимки в списания с различни приятелки — модели и филмови звезди. Момичета, едва прехвърлили двайсетте, с малки чипи нослета. Прочути красавици. Така че оценявам комплиментите, но няма нужда да се насилваш. — Тя се усмихна. — Макар да си признавам, че отделих доста време на избора на рокля.

Той отвърна на усмивката й. Бе невероятно колко леко се чувстваше, харесваше я, страшно много.

— Така ли мислиш? — попита Хю.

— Така мислят всички. Репортерите — всички.

— Тогава всички грешат. Онези жени не са ми били приятелки. Естествено, излизал съм на срещи. — Той сви рамене. — С никоя не се получи. Същото се отнася и за преувеличено легендарната красота на тези жени, макар да не отричам, че бяха хубави.

— Какво великодушие. — „Та аз флиртувам с него“, помисли си Софи, удивена от пълното спокойствие, което цареше в душата й.

— Някои бяха много хубави. Дори красиви. Но никоя не притежаваше онази искрица, която издига жената до нивото, на което си ти в момента.

Сервитьорът се приближи до масата им и Хю поръча бутилка „Шабли“.

— Красотата не е изцяло вътре в човека, каквото и да казва изтърканото клише. Но определено е много повече от правилни черти на лицето и хармонични пропорции на тялото. Без искрица в себе си хубавата жена е нищо. А жената, която притежава тази искра, макар на снимките в списанията да е засенчена от красивите модели, в действителния живот винаги ще привлича по-силно един интелигентен мъж.

Софи замълча за миг, след което отвърна:

— Мисля, че това е най-прекрасното нещо, което някой някога ми е казвал.

Хю се усмихна широко.

— Странно, никога не съм се замислял сериозно над него, докато не видях теб. Но е самата истина. Не бих заменил и една вечеря с теб за цяла година в компанията на петдесет модела от кориците на модните списания.

— Това първата ти чаша вино ли е? — закачливо го погледна Софи.

Усмихнаха се един на друг, като деца, споделили обща тайна, и Софи започна да изпитва много странно чувство, сякаш бе омагьосана; някаква вътрешна топлина бавно започваше да я завладява. Каза си, че вероятно това е надеждата.

Двамата се изучаваха взаимно, докато опитваха храната. Софи си поръча миди в марината, които бяха сред специалитетите на заведението. Бяха много вкусни, с лек аромат на чесън и магданоз и залети с марината от бяло вино, в която тя топваше хрупкави филийки хляб. Хю, който изобщо не се интересуваше от храната, си поръча само калкан с лимон и масло. Беше превъзходен, а салатата му бе свежа, подправена с най-различни летни билки.

Разговорът вървеше леко. Софи имаше усещането, че познава Монфърт много отдавна. Той сякаш я разбираше инстинктивно. Не омаловажаваше мнението й, нито я заливаше с цветисти изрази, слушаше я внимателно и я караше да усеща, че онова, което му казва, е наистина стойностно.

Изглеждаше заинтригуван от отношенията й с Том и когато майчината любов и болка я разстроиха дотолкова, че се разплака, нямаше никаква неловкост на масата; той каза само: „Съжалявам“, и просто я изчака да се успокои.

— Така е, защото обича баща си. — Софи попи сълзите си. — Разбирам това. Какъвто и да е бил Пиер, той е негов баща. Но аз съм тази, която винаги е била до него. Дори и когато бе жив, Пиер непрекъснато отсъстваше. — Спомни си за миг за Джуди. — Никога не съм се питала защо и вероятно съм сбъркала. Бях си у дома и се занимавах с детето ни. — Раменете й увиснаха леко. — Но все пак той явно предпочита баща си пред мен… сякаш аз изобщо не съм важна.

— Съмнявам се в това. — Хю отпи голяма глътка от виното си. — Том не обича баща си; той едва го е познавал. По-скоро обича образа на баща си, който е наивно идеализиран, след като истинския човек го няма, за да го опровергае. — Сложи едрата си длан върху нейната малка ръка и Софи не се отдръпна. — Случаят съвсем не е изключение. Разведените жени навсякъде по света минават през същото. Децата разбират фалша на идеализирания образ, когато пораснат. Том страда от копнеж по двамата си родители.

— Но онова, което ми каза…

— Той все още е твърде млад и изпитва отвращение от представата, че майка му е сексуално същество. И това ще отмине с възрастта.

Софи се изчерви.

— Роклята ми на онова парти не беше сексуално предизвикателна…

— Точно такава си беше. — Монфърт й намигна. — Макар и напълно прилична. Но Том още не е излязъл от юношеството си. Все още е на етапа, в който би предпочел да си облечена в кафтан.

Тя се засмя притеснено.

— Предполагам, че е така. Много те бива да ме успокояваш, Хю.

— Надявам се — съвсем сериозно заяви той.

— Ами ти? — Софи го погледна с блесналите си сиви очи. — Защо не си се оженил повторно? Да не би… — Гласът й заглъхна.

— Да не би какво?

— Съжалявам. — Завъртя чашата в ръка. — Щях да кажа нещо доста неуместно.

— Моля те, не се притеснявай. — Погледна я право в очите. — Говоря сериозно, искам да чуя какво имаш да кажеш.

— Ами, щях да попитам дали и ти не си се вкопчил в един измислен образ.

— Имаш предвид Джорджиана?

— Да.

— Тя не беше измислица. — Въздъхна. — Само ако можеше да я видиш.

— Нямах предвид това. Питах дали заради съпругата си вътрешно не си си забранил да се обвързваш с друга жена.

— Да, донякъде.

— Тогава измислицата е именно в това, че за теб в известен смисъл Джорджиана е все още жива.

Хю я изгледа втренчено.

— Извинявай. — Софи се отдръпна. — Знаех си, че не бива да го казвам. Засегнах те.

— Не, не си. — Замълча за миг. — Предполагам, имаш предвид, че съм се чувствал така, сякаш всяка друга жена би означавала предателство; нещо, което би могло да е вярно само ако съпругата ми е още жива.

Софи кимна.

— Права си. — Той въздъхна. — Господи, напълно си права. Не съм го осъзнавал. Но толкова много я обичах, толкова силно, че не исках тя да си отиде.

— Не мисля, че си е отишла — каза Софи.

— О, да, ти си религиозна.

— А ти?

Хю поклати глава.

— Видял съм прекалено много ужаси. Както и баналност, и цинизъм; което понякога е по-страшно и от ужаса. Всичко това някак не се връзва с представата ми за Господ.

— Е, добре, няма да се опитвам да те покръстя. Не се притеснявай.

— Спокойно можеш да опитваш — шеговито отвърна той. — Ако някой може да ме накара да повярвам, мисля, че това си именно ти. Караш ме да се надявам, че всичко е възможно; всичко, на което не съм се надявал.

Софи сведе поглед.

— Едва се познаваме — измърмори тя.

— Но ни се струва, че съвсем не е така, нали?

— Да.

— Искам да те видя отново — каза той. — Скоро. Ще приемеш ли поканата ми за среща?

Софи вдигна глава и се усмихна.

— Разбира се — отвърна тя. — Знаеш, че ще го направя.

Хю взе ръката й в своята и й се усмихна нежно. Беше толкова невероятно; беше щастлив.

Не бързаха да приключат с десерта и кафето; Хю си избра пудинг с ревен, а Софи ровичкаше с лъжичка домашно приготвения лимонов сладолед. Накрая той поиска сметката. И на двамата не им се искаше вечерята да свършва.

— Трябва да се обадя на Ричард.

— Шофьора ти?

— Да. Паркирал е на няколко преки оттук.

— Можеш да му кажеш да се прибира. Нека те изпратя до дома ти. До замъка са най-много пет километра.

Софи се замисли за прислугата и за това какво би казал Том.

— По-добре не.

— Разбира се.

Той се уплаши да не я стресне; вечерта бе минала превъзходно. Питър Стоктън, „Мейбъри“, съсипаната му кариера — всичко му се струваше маловажно, абсолютно незначително. Единственото, което го интересуваше, бе дали тази жена ще се съгласи на следваща среща.

— Вечеря утре? — предложи той. — В Париж има стотици закътани ресторантчета, където никой няма да те открие.

— Да. Само ми се обади и ми кажи къде. — Софи се намръщи. — Неприятно ми е, че трябва да спазвам известна дискретност — каза тя.

— Няма да е за дълго. Събранието ви е съвсем скоро.

— Нямам търпение. Всичко ми е дотегнало.

— Да те изпратя ли до колата?

Хю й предложи ръката си. Искаше да удължи всеки миг. Тя стоеше до него, а вече усещаше колко му липсва.

— Благодаря. — Усмихна му се нежно, сияйно и мило. Усмивката й танцуваше в очите й и сякаш извираше от дълбините на душата й. — За мен е удоволствие.

Хю се приведе и я целуна.

В главата му нямаше и капка колебание. Трябваше да го направи. Тя бе толкова прекрасна… и сексапилна, и мила — а той я желаеше толкова отдавна. Устните й бяха само на сантиметри от неговите. Не се замисли изобщо. Взе я в прегръдките си и я целуна страстно. И Софи се разтопи в ръцете му — не се съпротивлява нито за миг.

Именно сега Хю разбра, че е влюбен.