Искри

Двадесет и четвърта глава

Джуди заключи входната врата на апартамента си и излезе на улица „Клош“. Денят отново бе прекрасен; само две малки бели облачета подсилваха синевата на небето. В момента бе приятно хладно, но само защото бе едва седем сутринта. По-късно щеше да стане горещо, вероятно прекалено горещо.

Тя винаги се обличаше грижливо, но днес положи допълнителни усилия. Не бе достатъчно да изглежда стилно и делово. Днес искаше да бъде и красива.

Имаше намерение да се срещне с Хю Монфърт.

Докато крачеше внимателно по тротоара, тя се усмихна на младежа с колелото, който подсвирна подире й, както и на хлебаря, който тъкмо отваряше фурната си и й се ухили похотливо, и през цялото време си мислеше колко странно се получава в живота. Щом веднъж бе решила да се бори, всъщност се бе успокоила. Напрежението и стресът на последните няколко месеца, близостта до вдовицата на Пиер, всичко това сякаш изгуби значение. Тази сутрин бе осъзнала ужасната цена на това да изгубиш контрол. Бе се почувствала в капан, като птичка, която е влетяла в някоя сграда и не може да излезе навън.

Вероятно не бе само заради появата на Софи. Пристигането й просто бе ускорило нещата. Но докато размишляваше върху положението си, потраквайки с токчетата на обувките си „ЛК Бенет“ по тротоара, Джуди си даде сметка, че много отдавна се чувства като затворено в клетка животно.

Всъщност… откакто любовникът й бе изчезнал.

Бе останала в „Масо“, където й плащаха заплата и бе понасяла втренчените погледи и шушуканията толкова дълго, че те се бяха превърнали в обичаен работен фон, нещо като част от обстановката. Всичко това обаче означаваше, че е живяла в постоянно напрежение.

На лешоядите край нея не им стигаше, че сърцето й е разбито.

Най-напред бе изгубила Пиер — по най-неочакван и ужасен начин. Но тъкмо когато острата болка бе заглъхнала и се бе превърнала в тежка мъка, тогава бяха започнали слуховете; клюкарстваха пред самата нея, преструвайки се, че не знаят за връзката им. Говореха за другите жени, с които Пиер е спял. Разправяха как, докато е излизал с нея, имал поне осем други; както и проститутки, жени за една нощ. Той, разправяха, бил истински женкар. Бил готов да легне с всяка, която би му позволила, бе й подхвърлила в лицето Франсоаз с едва сдържано злорадство.

Това я бе съсипало. Месеци наред се бе чувствала смазана.

Много бавно и с големи усилия бе успяла да изпълзи от дупката. Може би никога нямаше да разбере пълната истина. Но така или иначе Пиер бе внимателен, нежен и мил; бе помогнал за кариерата й; бе й купил апартамент, подарил й го бе, без никакви ипотеки и дългове.

Любовта им означаваше много; Джуди се бе вкопчила в тази мисъл и тя я бе крепила години наред. Докато Софи Масо не се появи и не разрови старите рани; сърцето й закърви наново.

Отначало Джуди не бе могла да погледне трезво на положението, но сега Софи Масо й бе дала възможност и тя нямаше намерение да я пропусне.

Забеляза малкото кафене на ъгъла на улица „Табак“. Жак, собственикът, бе навън и сервираше на една от масичките; забеляза я и й махна бодро.

Тя се усмихна и му махна в отговор. Хрумна й потискащата мисъл, че тези отношения със сервитьори, продавачи, въобще хора, които я обслужваха всеки ден, най-много напомняха на приятелски връзки; може би за нея бяха и единствените по-топли връзки на този свят.

Джуди Дийн не се бе доверявала на никого от години.

Загърна нежнолилавата копринена жилетка върху раменете си. Нямаше да мисли за нищо тъжно днес. Щеше да промени живота си и да сложи край на кошмара „Масо“.

Бе готова да продължи нататък.

— Бонжур, мадмоазел — ласкаво я поздрави Жак. — Прекрасен ден.

Той целуна върховете на пръстите си в екстравагантен жест.

— Мерси.

Джуди се настани на открито на маса за двама. Нямаше защо да се срамува, че седи сама, каза си; една красива жена можеше да си го позволи.

Днес бе уверена в красотата си. Бе избрала строга рокля на „Емпорио Армани“ в цвят пепел от рози, много сладки лилави обувки на висок ток, малка чантичка през рамо на „Дууни и Бърк“ от лилава кожа с морав кант и в добавка към всичко това — копринената жилетка на „Дона Карън“. Единственото френско нещо върху нея бяха малките обеци на „Масо“; дребни, но с отлично качество жълти диаманти; едно от най-красивите бижута, които притежаваше — бяха искрящи и лятно безгрижни, подарък от първите й години с Пиер.

Беше доволна, че днес носи нещо от него.

Гримът й бе лек. Бе използвала само фон дьо тен, прозрачен руж на „Шанел“, леко оцветен блясък за устни, едва загатната спирала на миглите. Бе спала добре предната нощ и кожата й още блестеше от освежаващия сутрешен крос, както и почистващия крем на „Ив Лом“. Бе избрала парфюм на „Ралф Лорън“ — „Романс“, защото бе с основа на рози и подхождаше на слънчевото й настроение.

Жак й поднесе обичайната закуска — сладко кафе с мляко — обожаваше го — и топъл кроасан, ухаещ на масло, пухкав и страхотно вкусен. Джуди отказа да хапне сирене и месо. Не и тази сутрин; едва успя да преглътне кроасана. Беше малко нервна, но и приятно напрегната. Това може би беше последният ден, в който се налага да угодничи пред Софи.

А след това, най-сетне, щеше да поеме контрола над живота си. Щеше да съсипе „Дом Масо“, заедно с всичките си мъчители.

— Добро утро, Джуди.

Софи Масо я поздрави с делова усмивка, която страшно дразнеше Джуди. Само след една среща със служителите и домакинята вече си въобразяваше, че е завършила магистратура по бизнес администрация в „Харвард“.

— Здравей — отвърна кратко.

— Изглеждаш прекрасно тази сутрин — отбеляза Софи.

— Ти също — излъга Джуди. Според нея Софи изглеждаше уморена; черната рокля и сако, които бе избрала, само подчертаваха бледостта на лицето й, а нямаше и перли, които да смекчат ефекта. — Знаеш ли, смятам, че няма защо да даваме изявление пред пресата.

— О?

Софи се облегна на стола си и въпросително повдигна едната си великолепно оформена вежда.

— Да — уверено заяви Джуди. — Твоята стратегия се основава на лукса, на висшата мода. Мисля, че едно изявление в пресата ще я принизи.

— Може би имаш известно право.

— Бих могла да информирам печатните издания след събитието.

— Звучи ми добре.

Естествено. Едно изявление за пресата трябваше да бъде одобрено от Софи; трябваше да звучи позитивно. За разлика от отровата, която Джуди изсипваше в жадните за информация уши на своите връзки в списанията и вестниците: неофициални слухове за разходи и пилеене на средства, за налудничавите прищевки на една разглезена жена, която бе уволнила около триста души — хора, които изхранваха семействата си с тази работа…

— Кажи ми какво мислиш за това — подхвърли Софи.

Подаде й тежък плик през бюрото. Въпреки волята си, Джуди бе любопитна.

— Какво е то?

— Мостра на покана. В момента ги доставят лично на всеки от получателите в цял Париж — четиристотин от най-аристократичните дами в града. Страшно богати и само от най-добрите семейства.

Джуди кипна вътрешно. Да не би собственият й отдел да действаше зад гърба й?

— Кой ти даде списъка с имената? — попита небрежно.

Софи сви рамене.

— О, всички са в бележника ми, нали разбираш.

— Естествено — съгласи се Джуди, мразейки я от все сърце.

— Познати на Пиер — продължи Софи.

Това съвсем влоши нещата.

Джуди отвори плика, запечатан с червен восък, върху който бе запазеният знак на „Масо“ с орела и диаманта. Вътре имаше картичка от твърд кремав картон, върху която с релефен черен шрифт бе отправена любезна покана към барон и баронеса Дьо Шантий да ги удостоят с присъствието си. Имаше и малка кутийка, опакована в бледозелена мека хартия, изпъстрена с дребни фигурки на орли в златно. Върху малка картичка, надписана ръчно с красив калиграфски почерк, бе изписано името на мадам баронесата.

— Това е новата ни опаковъчна хартия — обясни Софи. Звучеше по детски развълнувана според Джуди. — Харесва ли ти?

— Много е хубава.

— Отвори я.

Джуди покорно махна картичката и разгърна хартията. Отвътре изпадна нещо бляскаво; беше брошка — красиво бижу, оформено като листо в наситения, почти оранжев цвят на двадесет и четири каратово злато; небрежно-елегантно и семпло. Джуди се възхити на изработката; не би могло иначе. На гърба на брошката имаше деликатно скрита малка халка, така че да може да се превърне във висулка на колие.

Дизайнерската идея предвиждаше стотици начини да се носи този модел. По традиционния начин — на ревера, или върху шапка; да придържа шал на „Хермес“ или пък по-екстравагантно — върху самата периферия на шапката или на колана. Беше прелестно и много практично бижу.

— И… си изпратила на всяка от тези дами двадесет и четири каратова златна брошка? — невярващо възкликна Джуди.

Софи кимна гордо.

— Естествено, не всички получиха златен лист. Семейство Брант направиха двадесет различни модела; всяко бижу бе изработено в лимитирана серия от двадесет екземпляра. Всеки модел е свързан с природата. Имаме пчели, лилии, рози, луни, слънца, рибки…

Джуди се насили да изрече:

— Всичко е класика.

— Абсолютно. Мисля, че лебедът е моят фаворит.

— Страхотни покани — едва отрони Джуди. Устата й бе пресъхнала. — Колко струват?

Софи потръпна.

— Направо не е за казване.

„О, как бих искала да го чуя“, мислено възкликна Джуди.

— Предполагам, че всеки има своите малки тайни — небрежно подхвърли тя. — Но Софи… всичко това сигурно струва страшно много.

— Човек трябва да похарчи, преди да спечели много. — Погледът на Софи Масо бе решителен. — Компанията бе на ръба на провала.

„И според мен ти току-що я побутна напред“, заключи вътрешно Джуди.

— Питах се, Софи… имам страхотно силна мигрена днес.

— О, много съжалявам.

— Би ли имала нещо против, ако се прибера за няколко часа?

— Тръгвай — кимна Софи. — Когато си отпочинеш, имаме нужда от теб.

— Благодаря. — Ръката на Джуди се поколеба над брошката. — Мога ли да задържа това за известно време? Би могло да ни е полезно за рекламата.

— Задръж я — позволи Софи. — Това е само мостра. На баронеса дьо Шантий изпратихме жребец. Тя има прекрасни коне.

— Чудесно — не можа да се сдържи Джуди. — Наистина много мило.

Обърна се и излезе от кабинета на Софи.

А тя се замисли за миг, че нещо не е съвсем наред е това момиче. Може би работеше прекалено много. Но нямаше как иначе, поне засега. Бъдещето на „Дом Масо“ бе заложено на карта.

След бала… тогава щеше да даде на Джуди заслужена почивка.

Стиснала здраво брошката в ръка, Джуди изскочи от офис сградата. Погледна бегло момичето на рецепцията — невзрачна брюнетка — и му нареди да прехвърля всички обаждания за нея директно на Мари. След което се измъкна на улицата под ярките слънчеви лъчи. Тук бе свободна.

Извади слънчевите очила от чантата си и спокойно завъртя колана на жилетката си. Забеляза отражението си във витрината на отсрещната аптека — красив и строен силует и това й подейства окуражително; одобрителните погледи на жените по улицата я сгряваха също като топлите слънчеви лъчи.

Тръгна към левия бряг на реката и повика такси.

— Хотел „Крийон“ — каза тя. — Бързо!

Беше едва осем и трийсет. Софи бе дошла рано. С малко повече късмет плячката й щеше все още да е там.

Хю Монфърт погледна графика си за деня. Госпожа Пърси му го бе изпратила по факса точно в седем. Бе му предложила и тя да дойде в Париж, но той не смяташе, че е нужно, поне засега. Трябваше да остане някой и в офиса в Лондон. А и бездруго, ако наистина се наложеше, можеше да я повика и тя да пристигне само след няколко часа.

Първата му среща за деня бе след двадесет минути. Екипът на отдел „Сливания и нови придобивки“, пристигнал направо от Бостън, нанасяше последни корекции в офертата му. Монфърт щеше да прегледа за последен път маркетинговата стратегия и след това „Дом Масо“ щеше да се превърне в тяхна играчка.

Всичко вървеше добре. Радваше се на чудесен апетит и бе поръчал богата френска закуска — кифлички, кафе, прекрасна пушена шунка, малки сиренца; струваше му се доста разточително да погълне толкова храна на закуска, но се наслади на всяка хапка. Хотелът разполагаше с отлична фитнес зала и басейн; още на зазоряване бе направил няколко дължини, след което бе потренирал на машината за гребане и бе завършил с няколко серии на тежести. Сега мускулите му бяха приятно загрети, а ендорфините от тренировката се смесваха с удоволствието от кафето и храната; както вероятно и от очакваната битка.

Все още имаше някои неизвестни променливи в уравнението, като например пълната липса на информация какво точно планира Софи Масо. Луи Метре бе ударил на стена; все трябваше да се случи някой ден. Но като се замислеше, май се притесняваше излишно. Акциите на „Дом Масо“ падаха катастрофално и по груби сметки на мадам вдовицата й оставаха по-малко от три месеца. Какво ли изобщо би могла да постигне за този срок?

Сега главната му грижа бе бързината. Трябваше да направи офертата си, преди ниските цени на акциите да привлекат вниманието на по-големи и по-алчни купувачи от „Мейбъри“ — „Фортунов“, „Тифани“ или може би някоя от големите американски вериги.

Отмести таблата със закуската и погледна през прозореца. Прекрасен ден; ясно небе, чист въздух. Хю пое дълбоко въздух. Усещаше миризмата на плячката и гонитбата бе към края си.

Съзнателно си наложи да се зарадва. Предпочиташе да не мисли за празнотата, която почти сигурно го очакваше от другата страна на победата.

Телефонът звънна.

— Хю Монфърт.

— Добро утро, сър — обади се рецепционистката на безукорен английски. — Една млада дама е дошла да ви види. Казва се госпожица Джуди Дийн.

Джуди Дийн? Не си спомняше да има жени в екипа на Лоуъл Епстайн.

— Попитайте я от коя компания е — предпазливо се обади той.

— Разбира се, сър. — Последва кратка пауза. — Казва, че работи в „Дом Масо“.

„Виж ти, виж ти“, каза си Монфърт.

— Помолете я да се качи, моля — каза той. — И предайте на господата във втора заседателна зала, че съм бил задържан. Могат да започват и без мен.

— Разбира се, сър.

Почака минута-две, чу почукването на вратата и с искрено любопитство покани посетителката:

— Влезте.

Джуди си наложи да се успокои. Бе свалила слънчевите си очила в асансьора и отново бе проверила отражението си в огледалото. Нямаше защо да е нервна; сега играеше сериозна игра.

Монфърт щеше да й е безкрайно благодарен. Трябваше да се постарае тази благодарност да се изрази и в долари.

Апартаментът му бе толкова разкошен, колкото бе очаквала. Отново се зарече, че ще бъде богата — с цената на всичко. И тя трябваше да е в състояние да си позволява подобни луксозни хотели, да пътува в първа класа и да носи истински ценни бижута. Хората непрекъснато успяваха. Този мъж също бе постигнал успеха. Защо не и тя?

Бе застанал в другия край на стаята, фигурата му бе очертана на фона на светлия прозорец. При влизането на Джуди той направи крачка напред и протегна ръка.

— Здравейте. Аз съм Хю Монфърт.

— Джуди Дийн — представи се тя и гласът й потрепери съвсем леко.

Мислено изруга. Този мъж бе толкова привлекателен. Огледа го от глава до пети и само за секунда оцени всичко у него — увереното му изражение на светски човек, тъмните очи и коса, невероятно мускулестото му тяло; Джуди, която бе запалена по фитнеса, съвсем ясно си представяйте как изглежда. Каза си, че е от онази рядка порода мъже, които са силни, но същевременно и много бързи. Предварително бе проучила Монфърт. Служил е в британските военни части и е награден с орден за храброст след кризата за Фолкландските острови. Добре скроеният костюм и ризата с вратовръзка не можеха да скрият нито за миг онова, което беше под тях — един неукротим мъжкар; истински хищник.

Усети, че й е трудно да се овладее. Завладяха я чувства, които смяташе за угаснали след изчезването на Пиер. Изчерви се от смущение, когато усети как топлите мамещи пипала на желанието се промъкват дълбоко в нея, напират към гърдите и слабините й. Сведе поглед и едва тогава стисна ръката му.

Ръкостискането му бе силно и стегнато; но тя все пак усещаше, че ръката му е отпусната, че ако поиска, може като нищо да смачка нейната.

Устата й пресъхна. За пръв път през този ден изпита вина. Хю Монфърт бе толкова по-привлекателен дори и от Пиер. Пиер бе властен… безскрупулен, да; изключителна фигура в бизнеса. Но Монфърт — Монфърт сега, сравнен с Пиер някога, — би го затъмнил без каквото и да било усилие.

Сепна се и рязко си напомни, че трябва да се овладее.

— Заповядайте, седнете, госпожице Дийн.

Покани я в дневната на апартамента и Джуди внимателно се настани в едно от креслата. Пръстите й се свиха около щатното листо и го стиснаха здраво.

— Официално ли сте тук?

Джуди поклати глава безмълвно. С истинско удоволствие отбеляза, че Хю Монфърт също харесва жената насреща си. Очите му обхождаха тялото й, бавно, наслаждаваха се на дългите крака, на стегнатите й, добре оформени прасци; погледът му се задържа за миг върху гърдите й — не толкова дълго, че да е неприлично, но достатъчно тя да го забележи — после продължи към линията на раменете и шията й, преди да се прикове в очите й.

Тя се почувства замаяна от страст. Прекара език по устните си.

— Неофициално — едва успя да отвърне. — Съвсем неофициално.

Той разтвори ръце и се облегна в креслото си.

— Цял съм в слух.

Жената бе възбудена. Това бе очевидно. Хю бе свикнал жените да флиртуват с него и да въздишат подире му, но тази насреща му бе толкова възбудена, че направо можеше да го усети с носа си. Беше се изчервила, зениците й леко се бяха разширили. Бе малко прекалено мускулеста за неговия вкус, но несъмнено красива и Монфърт я намираше за очарователно податлива на чара му.

Желанието й бе съвсем явно. Той не харесваше къса коса и дълги нокти, но спонтанното й страстно желание, което тя се мъчеше да приглуши, бе доста въздействащо; развълнува тялото му и трябваше да си напомни, че има строги правила. Никакви жени, освен проститутки. Дори и това бе достатъчно унизително и пагубно за душата му. Никога не би могъл да обича отново, а не желаеше да понася напрежението на една привидна връзка.

Би му харесало да хвърли това момиче в леглото си и да му даде онова, което явно толкова силно желаеше. Но после…

Не.

— Имам информация за „Дом Масо“ — смело започна Джуди. — Можете да я използвате за офертата си за превземане на компанията. Разходи… натрупани огромни загуби. Акционерите направо ще побеснеят. Щом чуят всичко това, със сигурност ще ви подкрепят.

— А в замяна на това, госпожице Дийн, вие искате…

В тона му имаше известна хладина, която не й допадаше, и Джуди дръзко вирна брадичка.

— Един милион евро.

— Един милион евро — повтори бавно Монфърт. — Ами ако реша, че онова, което ще ми кажете, не струва толкова?

— Няма да решите — уверено заяви тя.

— И какво ще правите с тези пари?

Джуди категорично желаеше Монфърт. Нямаше нужда да мисли много по въпроса. Искаше го, копнееше за него. Бяха в хотелска стая. Начинът, по който я бе погледнал…

Вдигна ръка и грациозно я отпусна върху шията си, след което демонстративно разкопча горното копче на роклята си.

— Мисля, че това е лично моя работа, господин Монфърт — отвърна тя и протегна крак, така че да му покаже по-добре бедрото си и да му позволи да зърне крайчеца на жартиера.

Очите му проблеснаха.

— Разбирам, че не сте съвсем щастлива в „Дом Масо“.

— Тази компания е пълно недоразумение — кимна Джуди. — Бих се радвала да работя за вас.

Представи си тази великолепна възможност; един друг Пиер — по-хубав, по-мъжествен и неженен. В мислите й нахлуха всевъзможни горещи сексуални сцени. Щеше да бъде както когато Пиер я бе повикал за първи път. Секс в кабинета му. Секс в нейния кабинет. В асансьора. По цял ден бе усещала силата на бедрата си, на женствеността си. Не беше като сега, когато бе толкова студена и пресъхнала. Хю Монфърт можеше да я събуди отново.

— А не за Софи Масо? — попита той.

С внезапно избликнала страст Джуди изрече:

— Мразя тази проклета кучка.

Монфърт погледна тънката кафява папка в ръцете й и изящното златно листо, което стискаше здраво. Знаеше, че има нещо; последното парче от пъзела. Много искаше да го получи. Също както искаше да повдигне изкусителната й рокля високо над бедрата й и да я обладае. Веднага. И може би не само веднъж…

Изправи се.

— Благодаря ви за вниманието, госпожице Дийн — с хладна учтивост произнесе той. — Но не ме интересува.

Джуди остана на мястото си.

— Моля?

Бедрото й бе разголено. Тя се изчерви, но този път от гняв и бързо го покри.

— Това бе намек да си тръгнете — каза Монфърт.

Тя се изправи с пламнали страни.

— Но вие се нуждаете от това, за да победите.

— Не — отвърна Хю. — Не се нуждая. Аз уважавам мадам Масо. И възнамерявам да я победя по напълно достоен начин.

— Все пак — рязко отвърна Джуди — вие приехте да се срещнете с мен, господин Монфърт. Значи не сте чак толкова чист и почтен.

Той се усмихна и леко наклони глава.

— Приемам заслужения упрек.

Джуди тръгна към вратата и се приближи до него. Тялото й бе все така възбудено и бе сигурна, че и с него е така.

Застана нарочно толкова близо, че да му позволи да види извивките на гърдите й под разкопчаното копче на деколтето.

— Сигурен ли сте, че няма да промените мнението си? — измърка тя.

Той се усмихна.

— Напълно сигурен. Позволете ми.

Монфърт се пресегна и закопча копчето на роклята й. После отвори вратата на апартамента си.

— Тръгвайте си, госпожице Дийн — каза меко. — Не ме карайте да викам охраната.

Джуди се сепна. После у нея се надигна гняв и такова чувство на унижение, които я накараха да се изпоти и я замаяха напълно. Гърлото й бе прекалено свито, за да проговори, та дори и само за да го наругае. Стисна папката си и излезе на бегом от апартамента.

Монфърт затвори тежката врата зад нея и докато крачеше гневно към асансьора, тя го чу. Смееше се.