Искри

Двадесет и първа глава

— Мосю Томас Масо — обяви икономът.

— Томас! — Баба му, облечена в мека копринена рокля, стана и протегна тънките си ръце към него. — Толкова се радвам да те видя.

— Аз също, бабо — сърдечно отвърна той.

Пое си дълбоко въздух и се отпусна. Заля го вълна на облекчение — отново говореше на френски, бяха го представили подобаващо, като човек с тежест в обществото; всичко в къщата на възрастната вдовица бе както бе очаквал; а баба му бе елегантна както винаги, абсолютно въплъщение на изискана дама.

Сякаш последните няколко месеца изобщо не се бяха случвали. Къщата бе истинско топло убежище за него.

— Сядай — подкани го Катрин Масо. — Ще пийнем нещо освежително. Може би чай?

Той поклати глава.

— Твърде английски навик.

Тя се усмихна.

— Разбира се, скъпи. Тогава кафе и петифури.

Откакто бе пораснал, Том бе изгубил влечението си към сладките неща, но и за миг не би му минало през ум да противоречи на старата дама. Баба му спазваше официалния етикет и въпреки думите й, в отношението й към него личеше известна резервираност, определена дистанция в начина, по който му говореше; но днес бе склонен да смята това за достойнство. Възрастната жена не се бе променила ни най-малко. Баща му винаги бе ценял високо достолепната си майка, винаги се бе гордял с нея. Само ако можеше и майка му да й подражава — тогава нямаше да има нужда да прави онова, което се канеше да направи.

— Чудесно звучи. Благодаря — каза той.

— Ела по-близо до мен.

Баба му потупа със слабата си ръка шезлонга до себе си и Том покорно се приближи и седна до нея.

Беше с лека рокля от шоколадовокафява коприна, украсена на деколтето с кремава дантела, носеше гривна на „Масо“ — големи лунни камъни, обковани в двадесет и четири каратово злато; а на ушите й проблясваха перлени обеци, естествено, клипс; поколението на баба му не харесваше пиърсинга. Ухаеше на „Виолет дьо Парм“ както винаги. Катрин използваше неизменно този парфюм още от времето, когато беше малък. Приготвяха го специално за нея на улица „Фобур сен Жермен“ и сега уханието предизвика мили спомени у него. Том стисна ръката й.

— Скъпа бабо — каза й развълнувано, — нали няма да ми се караш, задето напуснах „Оксфорд“?

Възрастната жена наклони леко глава.

— „Оксфорд“ е грижа на майка ти, скъпи — отвърна хладно.

Том усети неодобрението й. Почувства се някак подкрепен в намеренията си.

— Твоята съдба е обвързана с имението на баща ти тук. Не в някакъв си английски град сред прашни книги — заяви Катрин.

— И с компанията на татко — внимателно добави Том.

Катрин въздъхна.

— Не знам дали ще остане нещо от компанията, Томас. Ще трябва да се задоволиш със замъка. Разбира се, тук има достатъчно занимания за един млад човек, имението трябва да се управлява, паркът да се поддържа, а и езерото изисква грижи, трябва да се зарибява всяка година. Освен това да се наглежда прислугата… — леко поклати глава. — Надявах се, естествено, да те видя как работиш заедно с баща си в „Дом Масо“, когато се завърне; или да продължиш делото му, ако не се върне. — Сви рамене безпомощно. — Но както вървят нещата…

Появи се една от камериерките с кафето и петифурите и ги сервира на масата. Том си взе една от миниатюрните пастички. Макар че апетитът му се бе изпарил напълно, все пак се притесняваше да не разтревожи баба си.

— Какво имаш предвид? — попита той, когато момичето излезе. — Мама едва ли е нанесла много вреда. Минали са само няколко месеца.

— Значи не си чул?

Избледнелите очи на Катрин се взряха през високите прозорци към парка, отвъд който се виждаше замъкът.

— Вероятно не бива да казвам нищо — измърмори тя, без да го погледне. — Положението е деликатно, между майка и син…

Том преглътна; устата му бе пресъхнала.

— Бабо, ако има нещо нередно, умолявам те да ми кажеш. Компанията е моя в крайна сметка. — Гневът обагри страните му. — Или поне трябва да бъде.

— Е, това е вярно. — Баба му го погледа няколко секунди, после сведе поглед към скута си. — Изглежда, че майка ти е уволнила хората, които баща ти е назначил. Въвлякла е компанията в съдебни дела. Затворила е бижутерийните магазини не само във Франция, но и по целия свят.

Том пребледня.

— Шегуваш се…

— Ще ми се да беше шега, скъпи.

Той пусна ръката на баба си, скочи и започна да крачи из стаята. Катрин го наблюдаваше напрегнато.

— И… с какво основание? Какво обяснение е дала за подобни действия?

— Никакво — отчетливо произнесе Катрин. — Не казва нищо на пресата. „Дом Масо“ е заобиколена от слухове и спекулации. Цял Париж говори за това.

Том усети как му призлява. Бе по-зле и от очакванията му. Зарадва се, че е действал така бързо, макар и вероятно не достатъчно бързо.

— Бабо, трябва да те помоля за услуга — сериозно каза той.

— Има и друго, скъпи мой.

Том направо зяпна. Как би могло да има и още?

— Опасявам се, че тези прибързани действия от страна на майка ти може да са провокирани от нещо… ами… доста неприятно.

Том познаваше достатъчно добре баба си, за да разбере, че има предвид нещо наистина драстично. В устата на Катрин това наистина бяха силни думи.

— Продължавай — каза той със спокойствие, каквото един успяваше да си наложи.

— Имаше слухове… всъщност нещо повече от слухове, опасявам се, че… как да се изразя… че е имала връзка.

Той я погледна слисано.

— Какво?

— Връзка с главния изпълнителен директор на компанията. Мъж, когото баща ти сам е избрал и назначил на поста.

— Но… но… — Том усети, че заеква, но не можеше да го преодолее. — Това е отвратително. Не може да е истина. Тя никога не би…

— Майка ти е убедена, че баща ти е мъртъв — меко каза Катрин. — Трябва да го имаш предвид. Сигурна съм, че е убедила в това и директора. Нали разполага с онзи лист хартия…

Том бе окаменял от шока. Направи немощен опит да се съвземе.

— Опасявам се, че е самата истина — неумолимо продължи Катрин. — Прислугата обича да клюкарства, както знаеш. Много пъти го е канила на гости в замъка… ходила е също и в неговия дом… били са доста близки, доколкото разбирам.

— Довела е любовника си в дома на баща ми? — повтори Том. Болката от предателството бе непоносима.

— Докато още е носела траурните дрехи! — възкликна Катрин. После си наложи самоконтрол. — О, скъпи мой, прости ми, не бива да критикувам майка ти пред теб.

— Мисля, че вече сме подминали този етап, бабо — с равен глас произнесе Том. — И сега, какво става? Възникнал е скандал между любовниците ли…

— Човек може само да предполага.

— И тя го е уволнила.

Замисли се над това за известно време. Беше готов да мрази този човек, но колко по-виновна бе майка му. Мъжът е видял само смъртния акт на баща му. Докато майка му бе извършила двойно предателство; беше си хванала любовник, и после го бе уволнила от поста му — човека, когото баща му бе избрал да управлява „Масо“, докато Том навърши пълнолетие.

— Сякаш се стреми да заличи напълно всяка следа от баща ми — каза той на глас.

— Трябва да се опиташ да й простиш — каза Катрин без особена убедителност в гласа. — Но моят Пиер… о, колко ме наранява това, Томас. И не можем да сторим нищо.

Той се завъртя на пети върху старинния китайски килим от династията Манчу и я погледна.

— О, не, именно тук грешиш — каза Том. — Ако ми помогнеш и ти, бабо, мисля, че ще мога да направя много.

Покани я да се разходят в парка на къщата й; имаше прекрасна, оградена с каменен зид градина, предимно зелени морави и посипани с чакъл алеи с розови храсти край тях, лавандулови туфи и други паркови цветя. Денят бе доста топъл за май, Том й предложи ръката си и обеща да вървят много бавно. Не искаше слугите да подслушват, докато се обсъждат семейните дела.

— О, да… моите акции. — Катрин бе настояла да вземе ветрилото си, старинна вещ от слонова кост, много фино изработена и изящно гравирана; сега го размаха бързо, за да се разхлади в жегата. — От години не съм се сещала за тях. Финансите са невероятно скучна за мен област.

Побелелите й мигли потрепнаха, сякаш флиртуваше с него.

— Моят Пиер се грижеше за тези неща.

— Но ти имаш доста акции. Самият аз имам едва половината от твоя дял. Ако ти, бабо, ми повериш и твоите акции…

Бе притеснен; целият му план зависеше от това; в кантората на „Линкълнс Ин“ всичко бе изглеждало съвсем естествено и логично; сега, когато бе станало дума за това, му се струваше, че иска много.

— Искаш да ти дам акциите си? Разбира се, щом се нуждаеш от пари. Всичко, което имам, е и твое.

Той я погледна сепнато.

— Не… не да ми ги дадеш. Да ми прехвърлиш своите гласове, да ме определиш за свой пълномощник. С петнадесет процента от гласовете автоматично получавам място в борда на директорите. Дори и майка ми не може да ме махне оттам.

Катрин извърна побелялата си глава. Замъглените й от възрастта очи го огледаха умно и преценяващо.

— Да, добре — каза меко. — Вероятно все пак има нещо от баща ти и у теб.

Том изпъна рамене.

— Има доста неща, бабо — заяви гордо.

— Ще повикам мосю Фош и още днес ще съставим документите.

— Постарай се да го убедиш да пази тайна; не бива да споделя всичко това с майка ми — горчиво каза Том. — Именно Фош й е дал онзи документ и е позволил тя да обяви баща ми за мъртъв.

— Майка ти беше твърдо решена да го направи; Фош нямаше избор. Глупаво е да го виниш; той е само изпълнител — презрително изрече Катрин. — А какво ще правиш с мястото си в борда?

— Имах намерение да заведа съдебен иск. Но вече има дела, които ще са достатъчни да забавят плановете й.

— Съдебен иск е добро начало.

— И макар да не мога да получа контрол над акциите си до навършването на двадесет и една години, когато вляза в борда, ще мога да принудя майка ми да си подаде оставката.

Катрин се усмихна.

— И как, моля, ще го постигнеш?

— Ще й покажа колко пагубни са действията й и ако не си подаде оставката, ще се обърна към акционерите и ще поискам да й гласуват вот на недоверие. Тогава няма да може да остане. Акциите ще се сринат.

Старата дама стисна по-силно ръката му.

— Да, това може да свърши работа — тихо каза тя. — Ти, разбира се, си още много млад.

— Млад не е равнозначно на глупав — възрази той.

— Знам, скъпи. Трудно ще бъде да убедиш останалите. Но, естествено, не е невъзможно. — Ветрилото й спря неподвижно, тя се съсредоточи. Том се изуми от това колко е развълнувана, колко далеч бе от обичайното си униние. — Знам, че Пиер би желал това — заяви тя с абсолютна увереност. — И аз ще се погрижа волята му да не бъде пренебрегната. Ти си негов син.

— Негов наследник — твърдо заяви Том. — Аз, а не майка ми.

— Предпочитам да казваме, че си негов заместник. — Катрин погледна строго внука си. — Или и ти си изоставил всяка надежда?

— Никога — отсече Том. Гласът му леко потрепери. — Никога. Докато не видя тялото му.

Катрин кимна доволна и продължи полека нататък. Беше обута в направени по поръчка заострени обувки с големи катарами, много старомодни, които скърцаха върху чакъла. Баба му бе толкова крехка и той се опасяваше, че и най-лекият бриз би могъл да я събори. Но когато заговореше, гласът й бе като стомана.

— Задачата ни е да те представим като човек, заслужаващ уважение — каза тя. — Отсега нататък трябва да се държиш като мъж, Томас; нищо казано, нищо сторено от теб не бива да накърнява достойнството ти.

Подминаха един разкошно разцъфнал храст повет и завиха обратно към къщата.

— В хотел ли си отседнал?

— Да — отговори той, изненадан от въпроса.

— Вземи си апартамент; скъпо и престижно жилище — каза тя. — Аз ще поема разходите. Ти не си гост в Париж, не си турист. Обади ми се следобед, когато си намериш нещо, ще говоря с Фош. — Усмихна му се сияйно. — А след това — продължи мило — двамата с теб ще излезем на вечеря.

— Някъде, където ще ни видят много хора.

— Точно така — кимна Катрин. — Бързо се учиш, скъпи мой.

— Вярвам, че отговаря на търсенето ви, мосю, нали така? — Брокерът на недвижими имоти кимна и нетърпеливо потри длани. — Едно от най-изисканите ни жилища… истинско бижу. Вие, естествено, разбирате от подобни неща. — Човекът се засмя на собствената си шега, но момчето, наследникът Масо, мълчеше безизразно. — Бихме могли да ви представим и други оферти, ако тази не отговаря на вкуса ви — побърза да добави той. — Няколко други… може би искате нещо по-съвременно?

Том се обърна и погледна дребния мъж.

— И това ще свърши работа, мосю. Разбрах, че баба ми вече ви е предплатила, нали?

Искаше да приключват. Постоянното раболепно хихикане и шеги на брокера му се струваха неуместни.

— О, да, това е уредено.

— Имате ли някакви документи, които трябва да подпиша?

Човекът направо щеше да се спъне в желанието си да му угоди.

— Не, не, мосю. Във вашия случай това не е необходимо. Много добре познаваме „Дом Масо“. Жилището е ваше.

— Отлично.

— Може би ще го отпразнуваме с питие. — Извади бутилка шампанско. Том хвърли бърз поглед на етикета — „Мойе“, не беше от добра реколта и не бе никак стилно. — С комплиментите на агенцията, мосю, да го отворя ли?

Том отказа:

— Не, благодаря — отвърна той разсеяно и хладно.

Лицето на мъжа помръкна; най-сетне схвана намека.

— Много добре, мосю; оставям ви визитката си. Ако има още нещо, което бих могъл да направя за вас, каквото и да било…

— Благодаря. Приятен ден — бързо му пожела Том.

Засрамен, агентът остави шампанското, което висеше доста унило в ръката му, на малка масичка, измъкна визитна картичка и я сложи до бутилката. После се усмихна мазно-услужливо за последен път и излезе от апартамента.

Том огледа мястото с примирение. Както вече бе казал на човека, щеше да му свърши работа. Луксозен апартамент от деветнадесети век, с четири спални и два салона, в бароков стил; напълно обзаведен с истински — макар и не особено ценни — старинни мебели; беше на престижен адрес на левия бряг на Сена и имаше прекрасна гледка към реката. Наемът бе двадесет хиляди евро месечно и беше напълно приемливо временно жилище.

Но безличието на апартамента го потискаше. Това не бе собственост на „Масо“; никак не приличаше на Шато дез Етоал. Той беше тук, защото майка му го бе принудила; беше го прокудила от дома му, от наследството му.

Баба му… е, да, наистина. Тя го бе изненадала. Усещаше се стаена стомана в старото й тяло и той почти изпита съжаление към майка си. Макар че тя сама си бе навлякла всичко на главата, Том си даде тържествено обещание, че ще й даде възможност да излезе с достойнство от положението.

Опита се да повдигне поне малко настроението си. Отново беше във Франция, поне това бе хубавото в случая. И може би в края на краищата всичко щеше да се нареди. Щеше да потуши скандалите около майка си и да поеме мястото си начело на „Дом Масо“. Може би нямаше да срещне никаква съпротива, щом се появи на сцената.

Приближи се до прозорците и се загледа към уличното движение и реката, която проблясваше в златно и червено под лъчите на залеза. Може би всичко щеше да се нареди както трябва…

Но нещо в него се съмняваше в това.