Искри

Четиридесет и трета глава

Джуди имаше план. Много прост.

Да покаже на Том Масо какво означава истинско забавление.

Да го накара толкова да се забавлява с нея, че да забрави напълно за онази малка студентка. Бе от изобретателните жени — и в леглото, и извън него; изненадваше го полугола в офиса му, а също и на задната седалка на просторната лимузина, плуваха голи в езерото… А нощите му запълваше с най-доброто, което можеше да предложи Париж — най-добрите нови ресторанти, най-нашумелите изложби, най-хубавите шоу програми. Би го замъкнала и в „Дисниленд“, ако сметнеше, че ще има някаква полза. Бе го накарала да отскочат за един ден на покупки в Рим, а веднъж частният самолет на компанията ги бе откарал на вечеря в Гибралтар.

Планът й работеше отлично. Джуди му предлагаше зашеметяващо количество излети, секс, храна, че дори и дрехите й — всеки ден бе различна жена. Като проклетата Мадона. Възрастта не би могла да попречи на безкрайните й възможности, ако зависеше само от нея. Ставаше в шест, преди него, всеки ден, и тренираше като луда.

Ако имаше повторение на ужасния телефонен разговор с Поли, то Джуди не бе чула за него. А дори и Катрин не й се пречкаше толкова, защото двамата с Том рядко оставаха в замъка. Нека дъртата вещица да си вечеря сама в нейната къща и да остави Джуди на мира. Старият иконом да й прави компания!

Но… определено бе изморително.

В един момент Джуди изпита безкрайна умора. Може би ако си дадеше почивка поне за една нощ…

Набра мобилния номер на Том.

— Том на телефона — каза той на френски.

За миг тя си даде сметка, че не изпитва радостна тръпка да чуе гласа му. Не беше като с Пиер.

— Скъпи, извинявай. Налага се да отменим срещата си довечера.

— Защо, какво има?

Не звучеше разстроен. Не бе сигурна дали това е добър знак за нея или лош.

— Много неща; доста работа имах и мисля, че съм малко изморена. Нали разбираш. Мислех да изляза на питие с момичетата. — Това бе нагла лъжа, тъй като всички я мразеха. — А може да се отбия за един масаж. Много ли ще ти бъде неприятно?

— Съвсем не. Забавлявай се. Ще се видим по-късно.

— Какво ще правиш ти тази вечер?

В гласа й се появи треперлива нотка; по дяволите, мразеше да хленчи.

— Не знам — небрежно отвърна Том. — Може да почета книга. Ще звънна на стари приятели от университета. Изгубил съм връзка с тях, ще бъде хубаво да понаваксаме.

Стомахът й се сви на топка. По-добре да не бе питала.

— Мисля, че идеята е страхотна! — престорено весело каза тя. — Само гледай да си починеш добре. По-късно ще имаш нужда от много енергия.

— Ненаситна си — засмя се той.

— Винаги — отвърна тя.

Том затвори. Джуди чу щракването и свободния сигнал на линията, после бавно остави слушалката. Огледа кабинета си. Имаше да върши доста работа, но нямаше никакво желание. Чувстваше се зле. Спусна плътно щорите на вратата и нещастно се сви на кълбо на дивана.

Том остави телефона и се изненада колко силно облекчение изпитва.

Джуди бе много сексапилна, нямаше две мнения по въпроса. И той се забавляваше с нея. Но бе направо изтощен, а и изпитваше известно чувство на вина.

Нямаше бъдеще с Джуди. Все по-ясно го разбираше. Трябваше да посвети цялата си енергия на „Дом Масо“.

Но някак не се получаваше.

Джуди… Да, трябваше да скъса с нея. Но тя винаги правеше нещо, с което го караше да отложи момента. Времето никога не бе подходящо, а както вървяха нещата, явно нямаше да настъпи още месеци наред. Всеки ден му предлагаше ново удоволствие; всяка нощ гладкото й стегнато тяло се плъзгаше под завивките му.

Том се почувства гузен дори само като си помисли за това.

Технически погледнато, той не я мамеше. Не се бе върнал при Поли. Още не.

Просто му се искаше да бъде с нея, повече от всякога.

Каза си, че сега има тази възможност. Трябваше да престане да се държи като страхливец. Страхливец — грозна, но точна дума. Да, постъпваше като страхливец. Винаги бе по-лесно да го отложи за следващия ден.

Е, вече нямаше да отлага. Щеше да изчака Джуди да се прибере тази вечер и да й го съобщи възможно най-деликатно. Ще да й каже, че има друга. Или просто да обясни, че нещата помежду им не вървят.

„Сигурно пораствам“, мислеше си Том, докато излизаше през входната врата покрай намръщения иконом. Когато баба му не бе наоколо, всички служители от персонала го гледаха начумерено. Кой можеше да ги вини? Том не се бе отнесъл добре с майка си. Може би наистина бе допуснала грешка, вероятно се бе унизила, като бе излизала с онзи мръсник Лазар, но…

Странно. Том бе очаквал, че всичките му проблеми ще се разрешат, щом застане начело на компанията на баща си. И все пак, след като бе получил всичко, към което се бе стремил — компанията, замъка, момичето — сега то му се струваше лишено от смисъл. Предпочиташе да кара лодка по канала в Оксфорд или да се забавлява и да се смее заедно с Поли, с нейните оръфани джинси и широка тениска. С Джуди никога не се смееше.

Или да играе карти с майка си, която винаги губеше.

Беше загубила и голямата игра на карти.

Том отиде до старинното си бюро и измъкна писмото й от тайното чекмедже, където го бе прибрал.

Толкова му липсваше. Болеше го много. Ако трябваше да бъде откровен, вече не го интересуваше, че е на гости при Монфърт. Искаше да я види, да я прегърне силно.

В ума му пулсираха думите й — че винаги ще го обича.

Седмици наред черпеше сила от тях. „Масо“ бе затънала в голяма каша и Том трябваше да си признае, че няма никаква представа как да се справи. Джуди го изтощаваше. А Катрин отново се бе върнала към обичайната си студенина.

Прочете писмото за хиляден път. Отново се спря на редовете за Джуди. Може би Софи знаеше нещо за нея, нещо, което засега не се осмелява да му каже.

Е, поне тази стена помежду им можеше да събори.

И щеше да го направи. Още тази вечер.

Прииска му се да се поразходи в овощната градина и да види дали вече има узрели сливи. Когато бе по-малък, много обичаше да ходи там с майка си и да се оглежда за издайнически морави петна, да дърпа клоните надолу и да се опитва да събори с тояга онези, които бяха прекалено високо; после пъхаше сладките и топли от слънцето плодове в устата си и се смееше, а майка му го гъделичкаше…

Градината му подейства успокояващо. Сливите още бяха със зелени жилки, но той изпита удоволствие от сочната им красота. Беше късният следобед на един прекрасен слънчев ден. Том седна на един покрит с мъх пън, извади от джоба мобилния си телефон и набра номера на майка.

— Ало?

— Мамо, аз съм. — Усети, че използва английското обръщение, което тя предпочиташе.

— О, миличък… Скъпи… Том! Толкова се радвам да те чуя. Обичам те, съкровище.

— И аз те обичам. — Той се засрами от буцата, която се надигаше в гърлото му. — Не бива да позволяваме това да застава помежду ни, мамо. Аз… съжалявам, че те изгоних от дома.

— Няма нищо, миличък. Знам, тогава бе убеден, че така защитаваш баща си.

Не искаше да говори за това.

— Хю никога не е изпитвал лична омраза към баща ти. Уверявам те. Ще му дадеш ли шанс?

— Ще скъсам с Джуди — каза Том.

Искаше да смени темата.

— О, слава богу! — Софи въздъхна облекчено. — Тя не беше подходяща за теб.

— Съгласен съм. Виждаш ли, мога да бъда и разумен. — Вече се чувстваше по-щастлив. — Двамата с теб винаги сме били заедно, мамо. Не биваше да забравям това.

— Мога да те разбера защо го направи. — Майка му в другия край на линията се разплака. — Скъпи, много искам да те видя. Искаш ли да дойда в Париж?

— Би било чудесно — ободри се Том.

Не му се искаше да се среща с Монфърт, още по-малко в собствения му дом. А и не мислеше, че може да отдели време, за да се откъсне задълго от „Дом Масо“ и кризата, в която в момента бяха затънали продажбите.

— Тогава ще дойда още утре. — Долови леко колебание от нейна страна. — Том, имам една новина. Мислиш ли, че можеш да я приемеш спокойно?

Той се засмя въпреки волята си.

— О, мамо… явно е нещо лошо, нали?

— Сигурно ще си помислиш така отначало. Но ми обещай да не реагираш прибързано.

Едва ли можеше да й откаже.

— Добре.

— Прекарах цял месец тук с Хю. Ние… ние се обичаме, скъпи. Снощи той ми предложи да се оженим.

— И ти си приела.

— Да.

— И кога щеше да ми кажеш?

— Исках да ми се обадиш. Ако не беше го направил, аз щях да те потърся след ден-два.

Радостта му отпреди минути постепенно заглъхна. Том се замисли за баща си и усети как огромна тъмна вълна на отчаяние се надига от нищото и заплашва да го погълне целия. Хладен ветрец повя в градината и той потрепери.

— Не мога да го приема, мамо.

— Разбирам те. Но все някога ще стане.

— Може би не бива да идваш точно сега.

— О, Том!

Усети разочарованието в гласа й. Вътрешно се разкъсваше.

— Виж — не искам да излизаш с този човек, а още по-малко — да се омъжваш за него. Още се надявам, че татко може да е жив.

— Миличък…

— Няма да обсъждаме това сега. Но съм сигурен в едно. Дори и ако се омъжиш за него, аз пак ще те обичам. Ти винаги ще си моята майка. И двамата с теб ще се срещнем скоро. Просто… просто не веднага. — Една сълза се търкулна по бузата му и Том я избърса ядосано, доволен, че поне е сам. — Така става ли? — попита с преувеличена сериозност. Не искаше майка му да чуе, че гласът му трепери.

— Да — отвърна тя уморено. — Да, съкровище, скъпи мой. Така е добре, засега. Обичам те, Том.

— И аз, мамо — каза той и затвори.

После отпусна глава върху дланите си и се почувства безкрайно самотен.

Джуди въздъхна облекчено. Беше дълъг и тежък ден и се радваше, че наближава дългата алея на замъка. Последните златни листа на дъбовете падаха на земята; настъпваше истинската зима и тя с нетърпение очакваше да се пъхне в топлата вана и след това да седне пред буйния огън на камината в салона.

Том бе изключително внимателен и любезен напоследък. У нея постепенно се зараждаше плаха надежда. Всички унижения щяха да бъдат напълно оправдани, ако в крайна сметка можеше да добие статута на съпруга на Том Масо.

Позволи си да се наслади на това сладко видение, докато гумите на поршето й скърцаха върху чакълената алея. Да, просто перфектно. По този начин щеше да си отмъсти на всички. Щеше да се омъжи за сина и да му отнеме контрола над бизнеса — с Том можеше лесно да се справи. След като мине меденият месец, щеше да се заеме и с всички делови въпроси, без никакви проблеми.

А онази дърта вещица Катрин нека да скърца със зъби; и бездруго скоро щеше да е в гроба.

Край на униженията. Нямаше вече да бъде от губещата страна в любовта.

Бе й дошло до гуша от второто място.

„Ще го направя — закани се тя мислено. — Ще го накарам да ми предложи брак. Още тази нощ“.

Изкачи стъпалата на верандата и масивната орехова врата се отвори пред нея; онзи стар иконом, чието име все забравяше, й се поклони леко.

— Добър вечер, мадам — поздрави той на отличен английски.

Тя му кимна сдържано. Да, точно такъв трябваше да бъде животът й.

— Мосю Масо ви очаква в салона, мадам. Помоли да ви предам, че очаква да се присъедините към него за коктейл.

Колко мило. Джуди благоволи да се обърне и се усмихна на човека.

— О, благодаря — каза любезно.

Обикновено не разговаряше с персонала. Все пак бяха много под нивото й. Но сега направи изключение заради добрата новина.

Прекоси мраморното фоайе, поспря за миг, за да оправи леко новата си прическа; бе похарчила петдесет евро за измиване и изсушаване в „Жан Филип“, най-нашумелия в момента моден салон в Париж, и определено си струваше. След особено тежък ден в офиса винаги се отбиваше там. Искаше да изглежда перфектно пред Том, в най-добрата си форма, всяка вечер. Без изключения.

Огледалото в колата я бе уверило в добрия й външен вид на път за вкъщи; червилото й бе в много секси нюанс на огненочервеното, ноктите й бяха в същия тон, както й дръзката червена рокля, допълнена с черни високи обувки на „Маноло Бланик“ и масивна златна гривна от колекцията на „Мейбъри“. Тъмната й коса леко се подвиваше навътре на шията й. Джуди леко я тръсна и натисна месинговата дръжка на вратата.

О! Прекрасно.

Всичко вътре бе като в мечтите й. В камината гореше буен огън, който пращеше и пропукваше зад решетките; завесите от старинна златиста коприна, обточени със златни нишки, бяха плътно спуснати, за да не влиза студ; а сенките на мебелите танцуваха по стените, покрити с плътни лавици с книги.

Том стоеше до полираната махагонова маса. Върху нея бяха наредени кристални кани и чаши, сребърна кофичка с лед, както и съдинки с резенчета зелен лимон.

Ужасно много приличаше на Пиер. И все пак не бе същият. Беше прекалено млад и прекалено незрял. С него Джуди не успяваше да получи удоволствие в леглото; той не можеше да я възбуди като Пиер. О, наистина, на вид изглеждаше като него, но му липсваха вътрешният плам; властният маниер и пълният контрол. Като младо момиче и безумно влюбено в любовника си, Джуди се бе възхищавала на Пиер Масо, учила се бе от него и той можеше да я накара да направи каквото си пожелае. Сега с Том тя бе тази, която владее положението, тя определяше правилата.

Не беше вълнуващ секс. Не беше и любов. Беше като противно сладък ликьор в замяна на истинското бургундско вино. Том никога нямаше да я накара да забрави къде се намира.

Но все пак той беше Масо. Богатството бе негово. Замъкът. Бижутата. Фамилното име…

И последните следи от напрежение се изпариха от тялото й. Отправи му подканяща усмивка.

— Здравей, Том — поздрави го провлачено. — Едно питие би ми се отразило чудесно. Сякаш четеш мислите ми, скъпи. — Запъти се уверено към него. — Беше тежък ден. Не мога да понасям тези ужасни хора.

Тръсна глава, за да покаже в най-добра светлина новата си бухнала прическа; в салона я бяха направили да изглежда като в реклама за шампоан.

— Съжалявам. — Той звучеше леко притеснен и изведнъж я прониза силно предчувствие. Нима щеше да й направи предложение? — Какво ще пиеш?

— Не искам алкохол, само малко сок.

Тя подаде връхчето на езика си и облиза устни.

Той мълчаливо й наля от прясно изцедения портокалов сок; плодовете се отглеждаха в оранжерията на имението и бяха с изключителен вкус. Джуди пое чашата с благодарност и леко я чукна в неговата чаша с уиски.

— Тост — обяви тя, — да пием за…

— Джуди, почакай. — Том се озърна към вратата. — Затворено ли е?

— Напълно. — Тя му намигна. — Тук сме съвсем сами. Защо, да не би да си намислил да пробваме как е в тази стая? Мисля, че вече сме го правили почти навсякъде другаде…

Том преглътна.

— Да… и беше чудесно. Аз обаче имам да ти казвам нещо.

О, по дяволите. Щеше да го направи.

Джуди не можа да сдържи усмивката си, макар много да се стараеше.

— Продължавай, Том — насърчи го тя. — Казвай, скъпи.

— Джуди… ти си прекрасен човек — започна Том. — И двамата много се забавлявахме. И аз… държа на теб. — Последното не бе съвсем вярно, но беше благородна лъжа. — Но връзката ни не върви. Мисля, че за доброто и на двама ни трябва да скъсаме. Трябва да се изнесеш оттук, затова, ако искаш, ще помоля персонала да опакова багажа ти. — Той продължи неумолимо. — Просто не е честно да ти губя повече времето.

Джуди го гледаше с такова изумление, примесено с ярост, каквато той не си бе представял, че може да съществува.

— Съжалявам — завърши той неубедително.

Тя плисна сока в лицето му. Той се разля по ризата му; очите му смъдяха.

— Проклето копеле — изруга Джуди. — Същия си като баща си.

— Не намесвай баща ми — хладно отсече той.

Джуди се засмя пискливо и леко налудничаво.

— Значи така? — настървено продължи тя. — Това ли получавам? Шест месеца спя с недодялан малък пикльо, а после ми благодарят любезно и ме отпращат, така ли? Да се изнеса от къщата, без нищо?

— Не всички връзки завършват с брак. Знаеш го.

Поне не бе предположил, че очаква да й се плати.

— Знам само, че ти вярвах! Знам, че ме помоли да се преместя да живея тук! Смятах, че това означава нещо.

— Означава, че ми беше приятно в компанията ти.

— О, разбира се. — Тя се засмя горчиво. — Търсел си удобството. Да имаш жена подръка. А сега, когато си мислиш, че нямаш нужда от мен, съм вън от играта. На боклука.

— Нека се държим като зрели хора, Джуди.

— Зрели хора? Разглезен и нагъл хлапак си ти. Продаде „Масо“ за нищо. Ти не си като баща си! Ти си само едно нещастно и бледо негово копие, това си ти. Нямаш нито хъс, нито смелост.

Думите й го засегнаха.

— Отново ще те помоля да не намесваш баща ми — изрече той с равен глас. — Ти едва си го познавала. Нямаш право да говориш за него, Джуди. Не си член на семейството.

Последните му думи я накараха да се разкрещи. Чу собствения си глас — изтънял и писклив. Но вече не я интересуваше нищо. Виждаше единствено Том — така приличащ на Пиер — който я отхвърля, отритва я и я унижава.

— Аз съм от семейството — крещеше тя. — Член съм на проклетото ви скъпоценно семейство! И винаги ще бъда! Нищо не може да ме спре — нищо!

Забеляза ужаса и погнусата, които се изписаха на лицето му, когато смисълът на думите й достигна до съзнанието му. И го направи още по-силно.

— Точно така, нещастнико — каза Джуди. — Бременна съм. Нося твоето дете.