Искри

Първа глава

— Значи така — каза възрастната дама. — Дойде най-сетне.

— Точно така, мадам — притеснено изрече Софи.

Свекърва й поклати глава и лека гримаса на недоволство огъна тънките й устни.

— Говори на английски, момиче, за бога — сопна се тя. — Френският ти никога не е бил добър.

Прислужницата все още бе наблизо, наливаше чая, но Катрин Масо не обръщаше никакво внимание на този факт. Разбира се, че можеше да се кара на Софи пред прислугата — в света на Катрин тези хора бяха невидими. Те просто не съществуваха.

— Искам да разбереш решението ми — каза Софи, като се постара гласът й да остане равен.

Свекърва й винаги я бе притеснявала. Никога не бе усетила у нея каквато и да било топлота, нито когато двамата с Пиер се ожениха, нито по-късно, когато се появи Том.

— И сама виждам добре какво е решението ти.

Гневно махна с тънката си костелива ръка към роклята на Софи. Беше много елегантна; модел на „Живанши“, вталена, с дължина точно под коляното, стилно ушито сако и строго официални обувки на нисък ток на „Кристиан Лобутен“.

Но елегантността й не бе от значение. Важен бе цветът. А той бе черен.

— Отказваш се от сина ми — извиси глас възрастната мадам Масо.

Софи се изчерви. Това бе най-близкото до емоционален изблик, което някога бе виждала от страна на Катрин, а Софи нямаше желание да наранява когото и да било. Вече бе имало прекалено много болка. За миг остана смълчана. Седяха, без да проговорят, в пищния салон в къщата на вдовицата, докато чаят „Ърл Грей“ бързо изстиваше пред тях в тънкостенните порцеланови чашки. Софи копнееше час по-скоро да изскочи оттук. Показният разкош на мебелите в стил „Луи Четиринадесети“, старинните копринени китайски тапети, всичко я потискаше непоносимо.

— Никога не бих се отказала от Пиер. Но вече минаха седем години.

— Седем години и два дни.

Софи кимна. Разбира се, че броеше дните — беше му майка.

— Не сме чули нищо — изрече тихо. — Нито дума, нито знак.

— Имаше сведения, че е бил видян — упорито вдигна брадичка възрастната мадам Масо.

— Проучихме всички — напомни й Софи. — Нищо не излезе.

Младата жена хвърли поглед през високите и тесни прозорци на къщата от осемнадесети век. Разкриваше се прекрасна гледка към парка, езерото, чак до господарската къща, Шато дез Етоал — замъка на звездите. Домът на Пиер. А сега — неин дом.

— Ако имах дори и най-слабата надежда, че той е жив…

— Нямам никакво съмнение, че е жив — яростно изсъска старата дама.

— Въз основа на какво? — попита Софи. — Разполагаш ли с някаква нова информация?

О, колко й се искаше… Тогава нямаше да й се налага да минава през всичко това. Щеше да се оттегли в познатия топъл комфорт на замъка и да продължи да се занимава с онова, в което бе най-добра — да бъде търпеливата и покорна съпруга на Пиер, да поддържа домашното огнище и искрата на надеждата у сина си, вместо да й се налага да се изправя срещу какво ли не… Например срещу Катрин Масо.

— Не съм го почувствала. Трябва да знаеш, че когато човек като Пиер умре, това се усеща. Мъж като него не си отива незабелязано.

Изгледа презрително Софи, сякаш се питаше — за хиляден път — какво изобщо е мислел Пиер, когато се е свързал с такава невзрачна жена.

— Разбирам. Това е майчината любов — промълви Софи.

Старата дама се извърна и копринените й поли прошумоляха.

— Какво знаеш ти за любовта! — възкликна тя.

— Обичах Пиер.

— Чудя се дали е било така — рязко отсече свекърва й.

За пръв път Софи изпита гняв, но страхът й го заглуши. Катрин винаги я бе плашила. Трябваха й седмици, дори и месеци, за да събере достатъчно смелост да го направи. И, разбира се, беше готова да понесе всичко, което Катрин имаше да избълва. Но и сега, както и занапред Софи щеше да се държи както би очаквал Пиер: с безукорно достойнство, със самообладание, което далеч не й бе вродено, но което бе упражнявала толкова дълго, че бе станало част от нея.

Освен това пред нея бе майката на Пиер. Тя страдаше много. За миг си помисли какво би било, ако става дума за Том и слуша реплики от устата на жена му.

— За теб това е ужасно — каза внимателно. — Надявам се, че ще дойдеш да ме видиш след няколко дни. А също и Том — добави, опитвайки се да я примами с обещанието да види внука си. — Би трябвало да си дойде от Оксфорд за уикенда.

— Какво мисли Томас за действията ти? — настоятелно извиси тон Катрин.

Произнесе името по френски маниер само за да напомни на снаха си какво „би желал“ Пиер.

Софи леко пребледня.

— Той е много привързан към баща си. И също като теб още се надява.

— Не одобрява поведението ти — тържествуващо заяви Катрин.

Софи въздъхна тежко.

— Мина толкова време. Време е да сложим край. Най-вече заради Том. Той трябва да може да продължи нататък, да има своя шанс да изживее скръбта.

Катрин се вторачи в нея, после се изсмя рязко.

— Много си наивна — рече язвително, — ако си мислиш, че животът не дава на всеки достатъчно поводи за това.

Софи сведе поглед. Наивна. Глупава. Пасивна. Да, знаеше какво си мисли Катрин, какво мислят всички за нея.

Произхождаща от средната класа, необразованата Софи Робъртс, избрана противно на всички очаквания от великия Пиер Масо за негова съпруга, когато бе само на деветнадесет. И майка на единственото му дете, слава богу, син. Какво бе постигнала тя през всички тези години, освен да се научи как да се облича, да се държи в обществото и да организира приеми?

Изправи се.

— Трябваше да ти го съобщя лично.

— Да. Благодаря за това.

Катрин стисна прилежно сгънатите документи с костеливата си ръка и ги вдигна към Софи. Тя се пресегна да ги вземе, но за миг възрастната жена ги задържа.

— Невероятно — поклати глава тя. — Трябва само да се подпишеш. И получаваш контрола над осемдесет милиона евро.

Софи се поколеба, после внимателно издърпа документите от ръката на свекърва си.

— Пиер не би искал двете да се караме.

— И всичко, което трябва да направиш, за да ги получиш — продължи Катрин, сякаш изобщо не бе я чула, — е да го обявиш за мъртъв.

— Защото той е мъртъв — безпомощно успя да вметне Софи. — Минаха толкова години.

Катрин Масо въздъхна и извърна лице, сякаш бе прекалено изтощена, за да се занимава повече с нея.

Софи изчака няколко мига, после безшумно се обърна и напусна къщата. Навън върху идеално подравнения чакъл на алеята я чакаше колата с шофьора й. Въздъхна дълбоко едва след като той излезе да й отвори задната врата, а тя грациозно се настани вътре с лекотата на котка — събрани колене, глезените повдигнати едновременно. Не беше точно от облекчение — предстоеше й да свърши още твърде много, за да изпитва облекчение. Но поне за миг можеше да отдъхне.

Колата потегли безшумно, плъзгайки се по извивките на алеята към голямата къща. Беше краят на май, разкошна пролетна привечер, в която угасващата топла светлина криеше обещание за лято. Декоративните зелени храсти хвърляха дълги сенки върху гладката морава, а езерото искреше под полегатите лъчи на гаснещото слънце.

Вечерта бе почти подобна на онази преди малко повече от седем години, когато съпругът й я бе целунал по бузата и й бе казал, че трябва да се погрижи за делата си в града. Бе й казал, че не е нещо особено важно. Бе заминал и тя повече не го видя.