Искри

Четиридесет и първа глава

Колкото и да се стараеше, Том все не успяваше да се отърси от усещането, че нещо не е наред.

Не можеше да си обясни откъде идва това чувство. Завръщането им в Шато дез Етоал бе минало като по ноти. Катрин, която бе настояла Том да се завърне в имението, както би искал баща му, бе организирала истински парад. Служителите от персонала бяха строени пред входната врата и образуваха дълга редица пред стъпалата към замъка. Когато Том слезе от лимузината и предложи ръката си на Джуди, всички ги поздравиха, като се обръщаха към тях с „мосю“ и „мадам“ и жените правеха лек реверанс, докато мъжете кимваха с глава. Сякаш бе пряк наследник на кралски род.

Том не можеше да изтрие сцената от паметта си. Докато се взираше в езерото през прозореца на стаята си — сега неговата спалня, а някога бе на майка му и на баща му — неприятното усещане в областта на сърцето се върна отново. Вместо да се чувства поласкан, той се бе почувствал глупаво. Том долавяше, че зад угодническите усмивки и думи се криеше презрение и неодобрение — дори омраза, най-вече в лицето на бившия шофьор на майка му. Не бе споделил това с баба си. Катрин щеше да настоява незабавно да уволни човека, а Том не искаше да разпалва нов скандал.

Баба му направо сияеше. Изпълнена с неизтощима енергия и доста неуместна — според Том — радост, тя го бе развела навсякъде в родния му дом. Портретите на двамата му родители още висяха във входното фоайе, но с изключение на това мястото бе преобразено; всички следи от присъствието на майка му бяха заличени светкавично. Нямаше ги дрехите и обувките й в нейния гардероб — сега там висяха неговите костюми. Съвременните книги, които тя четеше, ги нямаше в библиотеката; градинските й ръкавици бяха махнати от килера в задната част. Катрин дори се бе разпоредила да се засадят нови растения в зимната градина. Личната спалня на майка му, която тя използваше от време на време, но никога не бе делила с баща му, сега бе приготвена за Джуди и обзаведена стилно като за гости.

Впрочем баба му бе дала да се разбере пределно ясно, че независимо от отношенията им, именно тя, Катрин, а не Джуди, е господарката на замъка.

Том осъзна, че това е единственото нещо в дните след завръщането му, което не го притесняваше. Баба му не губеше нито миг. През седмицата, след като се бяха преместили, тя бе организирала изискан прием за сто и петдесет гости — Том не се бе появявал в обществото след онова парти в парижкия му апартамент. Селест и Марго дьо Фортюни с баща им, маркизът; Жорж Татен без бременната си съпруга; мнозина други, които вече не помнеше — всички се наливаха с отбрано шампанско от избите му и не спираха да му се подмазват. Бяха поканени и избрани журналисти от светските издания, известни с умението си да угодничат пред богатите и властни хора от парижкото общество — и партито бе отразено подобаващо. Писаха доста за независимостта на Том, за великолепието на имението и блестящото бъдеще на компанията; не липсваха и ласкави коментари за впечатляващата рокля от тъмносив сатен на Катрин, както и за зашеметяващата й огърлица от брилянти.

Джуди, разбира се, не можеше да се мери с нея. Естествено, много малко жени биха могли; но докато наблюдаваше жерава, който излетя от блестящите води на езерото, победоносно грабнал в клюна си един костур, Том трябваше да признае пред себе си, че Джуди стоеше доста добре в ситуацията: не се набиваше на очи и не бе казала нищо повече от „добър вечер“ и „сигурна съм, че Том много се радва да ви види“. Не бе направила никакъв опит да се представи за домакиня. А и роклята й бе доста подходяща; от тъмносиньо кадифе и допълнена с колие с висулка от сапфир, което той й бе подарил.

Всъщност напоследък й бе подарил доста бижута. Така не му се налагаше да говори с нея.

Защото нещо определено не бе наред. Цялостното присъствие на Джуди в дома му… Той усещаше, че тя се държи доста предпазливо. Какво би искал да получи от приятелката си?

Тя беше наистина някак неспокойна. Вероятно имаше основателна причина. Едва сега за първи път си бе позволил да се замисли сериозно за положението. Не искаше да приеме, че е направил грешка, но му ставаше все по-ясно, че трябва да предприеме нещо. Джуди Дийн бе интелигентна и чаровна жена. Интригуваше го, но… не предизвикваше никакви чувства у него. Колкото и добра да беше в леглото, той се чувстваше леко отегчен; стегнатото й тяло, което отначало му се струваше толкова секси, сега незабележимо го отблъскваше. Той предпочиташе малко повече мекота у жените. Стоманената твърдост на Джуди му напомняше по доста неприятен начин за баба му…

„Каква ирония — мислеше си той. — Би трябвало аз да съм силният мъж в къщата, а все още мисля за майка си. А баба не спира да се суети около мен като квачка, която прибира пилетата си в курника вечер. И съм принуден да живея в околностите на Париж с една жена, която не желая истински и която седи начело на трапезата в дома ми.“

Скоро трябваше да слезе долу за вечеря. Джуди се бе разпоредила на готвача да приготви печен фазан със сос от кестени и захаросани орехи — едно от любимите му ястия. Сервираха го с картофено пюре и грах и с отлежало плодово вино. Всичко бе много вкусно — но колко по-приятно щеше да е, мислеше си Том, ако не се налагаше да го споделя с Джуди.

В момента тя още бе в офиса. Слава богу, така щеше да помисли на спокойствие.

Чудесно. Паркът изглеждаше много красив, окъпан в топлите лъчи на залеза. Том реши да се поразходи, имаше време, а и искаше да се разведри.

— Озърташе се, скъпа моя. — Катрин се пресегна и потупа Джуди по коляното. — Не бива да се вторачваш, нали знаеш; не е прието да показваш колко си впечатлена.

— Не съм…

Нямаше смисъл да отрича. Сините очи на старата жена бяха все така остри и я гледаха проницателно-иронично. Джуди знаеше, че са я хванали на място. Изчерви се; колко мразеше тази старица! Вярно, съюзът с нея бе изгоден, но дъртачката не пропускаше възможността да покаже на всички коя е господарката на имението.

— Къщата е много красива — измърмори тя.

— Всички истински имения имат и къща за вдовицата. — Катрин приглади дългата си пола, класически модел на „Шанел“ от туид, комбинирана със сако от същия плат, специално ушито за все още стройната й фигура; носеше кремава копринена блуза на „Живанши“ и колие от перли, големи колкото мраморни топчета, които меко блестяха върху набръчканата й кожа. — Тази тук според мен е една от най-хубавите в цяла Франция — добави самодоволно. — А скъпият ми Пиер има страхотен усет при избора на обзавеждане — добави тя.

Махна с ръка към старинните китайски тапети, към завесите от бледооранжева коприна, обточени с брокат, към безценния персийски килим в кремаво и ясносиньо, върху който бяха разположени столовете от епохата на Луи Четиринадесети и бюфета в стил Чипъндейл.

— Имаше отличен вкус — принудена бе да отвърне Джуди.

Катрин я погледна остро.

— Има, Джуди, има.

— Да се надяваме.

Потърси убежище в чашата си с кафе. Дърта кучка! Защо Катрин винаги й забиваше нож, когато споменаваше за Пиер? И организираше приеми, за да й покаже, че не тя е домакинята. Сякаш се опитваше да й внуши съвсем ясно неприятното чувство, което Джуди вече не можеше да заглуши в себе си — че тази дребна авантюра е просто „Пиер, втора част“.

Джуди живееше с Том — но не като негова съпруга. Присъстваше на приемите — но не като домакиня. Получаваше бижута като дарове — но не и годежен пръстен…

Съвсем ясно разбираше какво й намеква Катрин, по заобиколния си, но отвратително ясен начин — че Джуди не е част от семейството.

Катрин й се усмихна иронично, за да й покаже, че знае какво си мисли.

— Дали се свиква с това — с целия този лукс? — попита тя.

Вирна глава и нахално огледа античните мебели, архитектурните детайли, слугите с ливреи; икономът стоеше наблизо и се занимаваше със сребърната каничка за кафе, а дъртата говореше, сякаш човекът е някаква неодушевена вещ край камината.

— Естествено. — Катрин повдигна неодобрително едната си посребрена вежда. — Ако човек произхожда от добро семейство, съвсем не е нужно „да свиква“.

Джуди не се впечатли особено. Дори усети как частица от предишната й борбеност се пробужда — нещо, което безмилостно бе потиснала, откакто бе започнала връзката си с Том. Бе й омръзнало да се преструва на „добро момиче“. И без това, какво ли „добро“ бе видяла?

Погледна Катрин с нескрита острота и реши да поразклати леко лодката.

— И с теб ли е така? — попита тя. — Искам да кажа, от добро семейство ли си?

Катрин направи жест, който, ако бе по-млада, можеше да се определи като отмятане на глава.

— Тъй като си американка, не вярвам да успееш да го разбереш — каза тя, — но Масо е много стар френски род.

— Всички родове са стари — безцеремонно отсече Джуди. — Почват от Адам и Ева, нали?

Катрин замръзна.

— Сега ми става ясно — поде след пауза тя с опасна мекота в гласа. — Толкова приличаш на горката Софи, мила моя… обикновено момиче с обикновен произход. Не се получава нищо, когато хора от вашата класа се появяват в доброто общество. Много е несправедливо всъщност. Нямате представа как да се държите и нерядко оставате доста по-дълго, след като вече не сте желани.

— Ами ти?

Джуди възприе същия леко закачлив тон; осъзна, че дори се наслаждава на словесния им дуел. Може би Катрин намекваше, че Том вече й се е наситил. Всъщност тя подозираше, че на него му е дошло до гуша от баба му, в крайна сметка тя не можеше да го топли в леглото.

Докато обмисляше това, отново се появи онова противно усещане: репликата на Франсоаз за Пиер… за бащата и сина. Но Джуди нямаше намерение да се задълбочава точно сега. Повтори си, че обича Том. И ако изиграеше правилно картите си, някой ден домът му щеше да бъде и неин. Щеше да седи в позлатения стол на Катрин и прислугата да се суети около нея.

— Ами ти, Катрин? Какъв е твоят произход? Не си Масо по рождение, нали?

Катрин Масо се вторачи в американката, която седеше насреща й хладнокръвна и нахална до безобразие — с бижута, подарени й от Том, проблясващи неуместно на китките и ушите й. Направо се задуши. Типична дръзка повлекана от Ню Йорк, помисли си гневно.

— Опасявам се, че този разговор леко ме уморява — заяви тя. — Нали няма да имаш нищо против да приключим с малкото си чаено парти?

Джуди се изправи. Напълно в стил на Катрин, която властно я бе извикала от офиса, за да пийнат чай. Тази жена искаше да я оплете като гигантски паяк в мрежата си; щеше да се опита да я зашемети и да изпие жизнените й сокове, както бе направила със Софи.

„Но аз не съм Софи — каза си Джуди. — Не съм слаба. И не съм доверчива. Мога да й се противопоставя достойно“.

— Разбира се, че не, скъпа Катрин — отвърна ведро. — Много се надявам да се почувстваш отпочинала за вечерята. Поръчала съм любимото блюдо на Том. Той много обича удоволствията.

Постара се да вложи достатъчно подтекст в последната дума, а после се завъртя на токчетата си. Беше приятна вечер и реши да повърви пеша до замъка — това винаги я ободряваше.

Икономът се поклони и й се усмихна угоднически, но същевременно недвусмислено я избута — вярно, по много дискретен начин — към вратата. Джуди се престори, че не забелязва, но вътрешно кипеше от гняв. Реши да не обръща внимание на безцеремонния жест, излезе с бодра крачка на предната веранда и слезе по старите сиви стъпала на голямата къща; подметките й шумно проскърцаха по чакъла на алеята, докато стигне до асфалтовата настилка. До замъка имаше близо километър — разходката бе сравнително кратка и много приятна. Джуди имаше нужда от малко време, за да възвърне равновесието си. Том не биваше да я вижда ядосана. В никакъв случай.

Замъкът, с неговите богато украсени кули и назъбени сиви каменни зидове, бе прелестен — направо спираше дъха на човека. Не бе виждала нищо, което да може да се сравни с него — нито някое мансардно жилище на милиардер в Ню Йорк, нито модерно и луксозно имение в Маями. Не, това бе старо, много старо богатство — от най-старите — такова усещане за история и традиции, каквото и Уолстрийт не можеше да ти даде. Джуди сведе очи към най-новия подарък на Том — пръстен с жълти и бели диаманти в идеалната форма на маргаритка. Бижута от световна класа и истински замък насред огромно имение. Беше като приказка — приказката на Масо. Бе се вкопчила в Пиер и винаги се бе надявала, че онова, което бе дал на онази невзрачна мишка Софи, може някой ден да даде и на нея.

Сега Джуди беше пред своя шанс. Нямаше значение, че изпитва онова неловко усещане, когато спеше с Том. Тя се вторачи в замъка. Трябваше да се съсредоточи — именно в това бе разковничето. Не биваше да се отклонява от целта си.

Гледката на замъка я успокои и тя се огледа наоколо. Катрин да върви по дяволите, колко красиво езеро имаше пред нея. Загледа се в горичката, грейнала в есенни багри; в овощната градина, в конюшните… Усети как настроението й се повдига. Обзе я направо непоносим импулс: искаше това място. Искаше да бъде нещо повече от гост, много повече от дребна бележка под линия в сагата на рода Масо. Не можеше вечно да е работната пчеличка, вместо пчелата майка. Призляваше й. Това трябваше да се промени.

Изведнъж се сепна; дочу познат глас. Том! Какво ли правеше? Долиташе откъм каменната пейка под старата плачеща върба, малко встрани от алеята. Джуди се закова на място. Не искаше да я забележи; не би искала да му обяснява къде е била — малката й свада с Катрин трябваше да си остане в тайна. Но с кого говореше той? Не бяха канили гости, не и днес…

Дръпна се встрани от широката пътека, много тихичко. Том бе с гръб към нея и сега го видя по-ясно — говореше по мобилния си телефон. Тя се поколеба. Ако я видеше…

Но пък искаше да разбере с кого говори. Информацията бе нейното оръжие. И макар острите й токчета да се забиваха дълбоко в идеално поддържаната морава, тя се прикри зад широкия тисов плет, леко встрани от него. И се заслуша.

— Да, добре. — Гласът на Том бе съвсем различен от този, който познаваше. Не толкова горд. Звучеше по-отсечено, с нотки на копнеж, и акцентът бе изчезнал — звучеше толкова английски. — И аз изпитвам същото — малко сърдито каза той. — Ами изпитите… получи ли вече резултатите? — Последва пауза. — Наистина? Поздравления — каза той в телефона. — Не предполагах, че си такава зубрачка.

Отново пауза. А после се засмя звънко.

Джуди потрепери. Никога не го бе виждала такъв — не толкова млад и надменен, а спокоен и уравновесен, дори закачливо настроен. С нея не бе такъв.

— Значи това е окончателното ти решение, така ли, Пол? — попита той, този път шеговито-настоятелно. — Да знаеш, че много изпускаш. От онази страна на Ламанша просто няма прилично кафе.

Внезапно й прилоша толкова силно, че Джуди се уплаши да не повърне. Залитна и се облегна на дървото, чувстваше се замаяна, а кръвта бе нахлула в главата й. Том продължаваше да говори и да се смее, слава богу, и не понечи да се обърне. Тя грабна обувките си в ръка и побягна — хукна боса, скъпите й чорапи „Уелфорд“ се цапаха от тревата и нежните листенца на маргаритките, докато тичаше нагоре по моравата, далеч от него, към крушовата градина. Така можеше да влезе в къщата, без да я забележат…

Тичаше бързо. След дългите години тренировки тялото й се подчиняваше безпрекословно. Мускулите й бяха силни, тя бягаше бързо дори и боса. Ако можеше да продължи да бяга, без да спира никога…

След известно време усети, че плаче. Това бе недопустимо. Забави се и спря под изсъхналия дънер на едно повалено ябълково дърво.

Прекрасно знаеше кой е на другия край на линията. Бе успяла да го изкопчи в различни разговори с Том — привидното му безразличие, когато разказваше за живота в Оксфорд, не я бе заблудило. Онова момиче означаваше много за него. Младо момиче, много по-младо от нея.

Казваше се Поли. На галено — Пол. Том се смееше и се шегуваше с нея — не го бе виждала такъв.

Джуди се обу и тръгна наляво, към входа откъм кухнята. Щом влезе, се сблъска с няколко души от прислугата, но не им обърна внимание; леко се закашля, това можеше да послужи за обяснение за зачервените й очи, и изтича по мраморното стълбище на голямото фоайе към своите стаи.

Замисли се за Катрин. И за Софи. Жените на Масо се бяха оказали по-силни от нея, отново. Представи си как безцеремонно я изритват оттук. Можеше да се задържи още — достатъчно уверена бе в сексуалните си умения, за да е сигурна в това — но времето й изтичаше. Как щеше да постъпи Том? За миг се замисли. Щеше ли да й го каже в лицето? Или да й се обади смутено по телефона? Или пък да й прати писмо — вероятно с някакво бижу за раздяла…

Със сигурност щеше да загуби работата си. И новата си кола. Всичко, което й бе скъпо.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. О, не, нямаше да го допусне втори път. Нямаше да се остави да бъде отритната от сина, след като баща му я бе пренебрегнал. Да вървят по дяволите жените от рода Масо. Както и мъжете.

Тогава й хрумна нещо. За миг поспря, а после отиде в банята. Най-напред изми внимателно лицето си и се гримира — в розово, за да подхожда на роклята й от „Клоуи“ за вечеря.

После се приближи до шкафчето с лекарства — красива и богато украсена мебел, чието старинно огледало на вратата бе в рамка от слонова кост. Извади оттам противозачатъчните си таблетки и методично изхвърли и последната в тоалетната.

Усмихна се тайничко. Тактика, стара като света.

Но какво ли не вършеха хората в името на любовта. Както и на отмъщението.

Просто си спомни, че французите имат прекрасни закони за наследството — бе незаконно да се изключи детето от завещанието.

С брак или без брак, Джуди можеше да държи семейството в ръцете си завинаги. И бе твърдо решена да го направи.