Искри

Петдесет и втора глава

Софи остана без дъх; отметна глава назад и се вкопчи в Хю; заляха я вълни на дълбоко, божествено удоволствие. Не можеше да вижда… беше замаяна… беше прекрасно…

Потръпна цялата и екстазът утихна; беше в прегръдките му, притискаше го силно.

— Мили мой — промълви тя. — Мили мой…

Той я целуна два пъти, после се отмести встрани.

— Нямах никаква представа — каза Софи.

Хю повдигна едната си вежда; целият бе окъпан в пот.

— Никаква? Не мога да повярвам…

— По-хубаво е… сега е толкова по-хубаво.

— И не изпитваш никакви угризения? — засмя се Хю.

Тя се изчерви.

— Нещо такова. Да. И знам, че сега си само мой и ще останеш до мен.

— Е, трябва да призная, че наистина е доста специално — каза Хю. Пое си дълбоко въздух, за да успокои пулса си. — Денят беше пълен с рекорди. — Притегли я до себе си и я целуна отново, вкусвайки солените й от потта устни; беше привлекателно разрошена, а кожата й бе зачервена.

— Никога не ме оставяй — каза Софи.

— Че къде бих могъл да ида? — отвърна игриво той.

— Значи така — започна Стоктън. — Ще уволним Джуди.

Грегоар Лазар се усмихна лениво. Най-сетне му се струваше, че нещата биха могли да потръгнат както му се искаше.

— И ще имаш удоволствието да го направиш лично, скъпи Питър. Тя все пак благоволи да се появи в сградата днес. През последните двайсет минути непрекъснато звъни по телефона от кабинета си.

Стоктън се ухили.

— Жалко все пак. Тя е готино маце…

— Всички знаем, че ти не си първият човек на този пост, който смята така.

Лазар се засмя грубо.

— Хайде, извикай я да се качи тук.

Той вдигна телефона.

— Джуди, обажда се Грегоар. Би ли се качила в кабинета на Пийт, ако обичаш?

Стоктън не изпитваше угризения от факта, че Джуди Дийн е негов съюзник; и тя беше от играчите, които се водят само от собствената си изгода, както впрочем и всички останали в джунглата на бизнеса. Освен това последните два пъти, когато бе уволнявал някого — Хю и Том — нещата съвсем не бяха протекли според плана му. Той бе грубиян по природа и когато налагаше властта си над дребните хора, винаги се чувстваше по-силен.

Искаше да види как онази коравосърдечна малка мръсница ще се срине пред очите му. Щеше да й даде да разбере, че тайната й ще бъде разгласена. Така че нямаше да може просто да го отреже и да избяга у дома при своя прекрасен принц.

С Джуди Дийн бе свършено и той искаше да бъде свидетел на увехналата й опашка…

На вратата се почука.

— Влез — каза той.

Ето я и нея. Изглеждаше добре, може би леко разтревожена.

— Здравей, Пийт, здравей, Грегоар — каза тя.

— Джуди, трябва да ти кажа нещо.

— Аз също. Напускам — отвърна тя мигновено, с ведра усмивка.

Стоктън се задави.

— Какво?

Нямаше как това да се случи за трети път, нали така? Той смяташе, че Джуди Дийн е венчана за тази работа.

— Чу ме. — Джуди вирна чипото си носле. — И докато още не съм свършила, престани да ядеш. Тези пластове сланина са направо противни.

— Хей! Почакай малко! — ревна Стоктън. — Извикахме те тук, за да те уволним!

— Недей да се вълнуваш толкова, Пийт, ти си човек със застрашено здраве, толкова си затлъстял. Има опасност да получиш сърдечен удар — с престорено загрижен глас го контрира тя. — И недей да размахваш ръце, на никого не му е приятно да вижда петната от пот под мишниците ти.

Откъм Лазар се чу задавено сумтене. Стоктън се обърна към него вбесен.

— Млъкни, по дяволите! Проклета кучка! Спала си с бащата и със сина. Ще го обявим по националната телевизия.

Джуди сви рамене.

— Какво ти влиза в работата? Поне не се е налагало да плащам на някого, за да спи с мен, Пийт. Сбогом, Грегоар; ти си най-лошият мениджър на света и пълен нещастник във всичко, но поне не смърдиш като Пийт. Сбогом, нещастници!

Тя се завъртя на токчетата си и излезе навън засмяна.

По-късно същата вечер Стоктън седеше в апартамента си в „Крийон“ и се питаше къде се е объркало всичко. Изпитваше тревожен дискомфорт. Мечтата му бе пропаднала. Монфърт, онзи проклет негодник, направо бе затрупан с пари, а акциите на „Мейбъри“ падаха главоломно. Искаше да се отърве от собствения си голям портфейл акции, но след аферата „Енрон“ онези бюрократи от Капитолия бяха сложили край на възможността корпоративни служители да продават.

Стоктън потрепери. Какво щеше да стане, ако компанията се провали?

Което бе напълно възможно. Бижутерството е много мъгляв бизнес. Можеше да забрави за него. Всичко опираше до стойността на дизайна, както беше при модните къщи или парфюмите. Като се изключи самият запас от скъпоценни камъни, ако „Дом Масо“ или, още по-зле, „Мейбъри“ изгубеше запазената си марка, тогава компанията оставаше без стойност. Нямаше средно положение, както казваха в Бруклин.

Съжали, че онази кучка Софи бе отмъкнала всичките му водещи дизайнери. Беше постъпил глупаво. Трябваше да ги обвърже с толкова здрави договори, че да не могат да мръднат никога. Да ги разори, ако се опитат да го надхитрят.

Да ги разори…

Огледа пищно обзаведения си апартамент в „Крийон“, с кокетно балконче към площад „Конкорд“. По дяволите… ами ако изгубеше парите си… Какво от състоянието му не беше вложено в акции на „Мейбъри“?

Вече нямаше да може да отсяда в такива хотели. Край с лимузините. Щеше да изгуби и Клаудия — тя щеше да избяга от него по-бързо и от проститутка, след като са й платили. Не можеше да каже, че я обича, но беше свикнал с нея.

Телефонът звънна.

— Лазар, къде си, по дяволите, проклет мързеливец?

— Не е Грегоар Лазар. Обажда се Том Масо.

— И какво, по дяволите, искаш?

— Имам предложение за теб.

— Изобщо не ми е до теб.

Том не се разколеба.

— Ще станеш много богат и ще се отървеш от главоболията с „Дом Масо“.

Стоктън замълча.

— Добре — обади се най-сетне. — Слушам.

— Трябва да говорим лично. Във фоайето съм. Да се кача ли в апартамента ти?

Пийт стисна здраво слушалката.

— Разбира се — каза задъхано. — Защо не, по дяволите.

Пийт се вторачи в хлапака Масо. И не хареса онова, което видя. Как бе възможно разглезения, сприхав хлапак, когото бе подмамил да направи сливането на компаниите, да изглежда по този начин? Пред него в момента несъмнено стоеше един сериозен млад мъж, а не някакво момче. Стойката му бе различна; тонът му бе твърд, в очите му се четеше решителност.

Том Масо бе действал като глупак. Но с този човек може би трябваше да се съобразява. Стоктън го усети мигновено. Колкото и да бе дебелокож, той много остро усещаше опасността. А Масо излъчваше заплаха. Неприятно му напомни за Хю Монфърт.

— Да чуем това твое предложение — подхвана той. Стараеше се да звучи уверено, но подозираше, че Масо ще усети, че е загубил почва под краката си; че е като приклещено в капан животно.

— Искам да откупя отново компанията си.

— Нямаш толкова пари, момко.

— Не говоря за цялата компания, а само контролен дял. „Мейбъри“ и „Масо“ не са печеливша комбинация, както си мислеше ти.

— Ще ги направим печеливши — неубедително заяви Стоктън.

— Ще бъда прям. Сделката бе катастрофална — за теб, за мен и за акционерите. Аз изгубих компанията на баща си, ти съсипа цената на акциите си. Сигурен съм, че бордът е на път да те уволни, а хиляди частни акционери разбират, че спестяванията им за старини се стопяват.

Пийт се помъчи да намери язвителен отговор. Успя само да вдигне рамене.

— Трябва да спасиш каквото можеш от пожара. Можеш да обявиш, че ще се отървеш от тежестта на „Масо“, като я продадеш на мен. После можеш да напуснеш „Мейбъри“. Аз ще ти платя допълнително, отделно от цената на сделката.

— Отделно?

Масо кимна.

— Съвсем отделна сделка между теб и мен. Частно разплащане за извършени услуги. — Тъмните му очи обходиха лицето на американеца. — Уверен съм, че за теб е изключително неприятно да си подчинен на „Мейбъри“ и да получаваш от тях заплата. Продай ми „Масо“ преди компанията да фалира и ще те възнаградя както заслужаваш.

— Подкупваш ли ме?

— Съвсем определено.

Стоктън се замисли не повече от половин секунда.

— Звучи чудесно. Мразя проклетата суетня. — Протегна се и въздъхна. — Искам шест милиона евро, иначе няма сделка.

Том Масо се усмихна хладно.

— Не си в положение, в което да спориш с мен. Ще основа компания, „Багателс Инкорпорейтид“, регистрирана в Швейцария. Нейните активи ще са предимно от пари в брой. Ще ти издам три милиона акции. Няма да има ограничение за продажбата им, което можеш да сториш веднага. „Багателс“ ще притежава десет милиона евро, разпределени в десет милиона акции.

Стоктън затвори очи; неимоверно облекчение го заля като вълна. Това, разбира се, слагаше край на плановете му с Лазар. Нямаше да има никакво очерняне на името на хлапака. Но кого го бе грижа за това сега; щеше да спечели близо три милиона и половина… акциите му в „Мейбъри“ може би щяха да се вдигнат, след като се отърве от кошмара на „Масо“. Нека това нахакано момче се опита да я спаси, негова работа — без да разполага с подходящ персонал и с нужните дизайнери.

— Дадено. Колко бързо можем да задвижим нещата? Не бива да допуснем директорите да научат.

— Ще основа компанията още утре; ти ще ми продадеш контролния пакет акции в единадесет сутринта, по което време и ще получиш своите акции.

— Едно ще ти призная, явно не приемаш нещата лично — измърмори Стоктън. — Мислех, че ще си бесен, задето изцяло изгуби контрола, но явно разбираш, че бизнесът си е бизнес.

— Точно така — отвърна Масо.

Обърна се към вратата.

— Тази вечер уволних онази уличница Джуди Дийн — каза Стоктън.

Масо отново се обърна и очите му проблеснаха.

— Недей да използваш подобни думи за госпожица Дийн.

— О! — Стоктън се ухили лукаво. Е, нима накрая щеше да получи шанс да нанесе удар някому? Така изглеждаше. — Уличница е точната дума. Ти май не знаеш, а, хлапе?

— Какво не знам?

— Много преди да започне да спи с теб, тя е спала с баща ти.

Поне веднъж и Пийт да получи удовлетворението, на което се надяваше. Лицето на Масо смени цвета си. Пребледня, а после пламна. Гняв? Срам? По малко и от двете.

— Хей, недей да виниш вестителя — лаконично каза той. — Разпитай наоколо, ако искаш подробности. Всеки в „Масо“ ще ти каже. Било е всеизвестна тайна. Пиер й е купил апартамент, тя му е била постоянна любовница почти шест години.

Младокът не издаваше нито звук. Стоктън се наслаждаваше на очевидната му болка и срам.

— Нищо чудно, че майка ти не я е харесвала — продължаваше мазно той. — Съпруга и любовница в един общ офис пред погледите на всички, които са наясно. А сетне Джуди се лепва за теб. Разбира се, тя не е била единствената любовница на баща ти. Забавлявал се е и с куп други момичета. — Стоктън намигна. — Но нима не го правим всички? Предполагам, че съм ти направил услуга, като съм я изхвърлил на улицата.

Очите на Том Масо бяха като стоманени ножове.

— Не си позволявай да говориш пред мен за баща ми и майка ми. И никога повече не споменавай за госпожица Дийн. В противен случай ще съжаляваш. Сега ме чуй, имаш избор. Продай ми акциите точно в единадесет часа утре сутрин; документите ще ти бъдат изпратени по факса преди десет. Или остани на мястото си и гледай как „Масо“ фалира, а ти се разоряваш.

Том се завъртя на пети и излезе.

Джуди се постара да се върне бързо. Тя шофираше умело, но трафикът бе ужасен; наближаваше седем, а в центъра задръстването бе почти пълно. Лакираните й нокти барабаняха по волана. По дяволите! Искаше да се прибере у дома при Пиер…

Развод; дали щеше да има развод? Със сигурност трябваше да има. А после тя щеше да получи онова, което заслужава. Най-сетне! Пиер, нейната голяма любов…

За него не бе важно дори, че е имала връзка със сина му. Естествено, тя трябваше да се обади на Том… да поизглади отношенията си с него.

Можеше ли да му признае, че изобщо не е имало никакво бебе?

Не че не се бе постарала. Беше зарязала предпазните средства, стараеше се да правят секс в най-подходящите дни, но нищо. Всеки месец правеше тест и той винаги бе отрицателен.

Или пък можеше да каже, че е направила спонтанен аборт…

Не, ами ако той кажеше на Пиер? Че жена му е носела в утробата си собствения му внук? Пиер, разбира се, бе казал, че не споделя буржоазния морал, че не се шокира лесно, но кой знае, това можеше и да прелее чашата…

Ако искаше най-сетне да стане госпожа Пиер Масо, трябваше още сега да започне да поправя грешките си. Трябваше да се отърве от Том. Най-добре би било да приключи с него, да се унизи, да се помоли. Пред него и пред онази вещица Катрин.

С Том нямаше да е толкова трудно… той бе мекушав, не бе като баща си. А Софи, тя сега бе влюбена в Хю Монфърт. Сигурно щеше да се зарадва, ако Джуди реши проблема й със завърналия се съпруг, нали така!

Усмихна се. Беше на път да убеди себе си, че всичко ще се нареди идеално. Само ако можеше да се прибере у дома по-бързо!

Истинска лудост. Подаде глава през прозореца, за да види какъв е проблемът с това задръстване. Пиковият час бе отминал, не беше нормално да е така. Сигурно бе станала някаква катастрофа. И наистина успя да различи проблясващи сигнални светлини от полицейски коли на няколко пресечки по-напред, близо до улица „Салопет“…

Включи радиото. Разнесе се сладникава мелодия на Ванеса Паради от средата на осемдесетте години. Завъртя копчето и потърси друга станция.

Стомахът й се сви. Улица „Салопет“ — там беше къщата на Грегоар… не можеше…

Изключи радиото. Оказа се доста трудно, тъй като пръстите й трепереха. Само преди час бе изпратила по факса цялата информация, която имаха в компанията за Грегоар Лазар до дома си.

До Пиер.

Не би могъл. Нима можеше? Той беше слаб, толкова изтощен…

Дали беше убил Грегоар? Заради онова, което бе сторил на Софи? Това ли бе причината?

Беше ли способен на убийство? А дали самата тя не му бе помогнала?

Изведнъж усети ужасен студ. Разтреперана, тя изтегли колата встрани и паркира до тротоара. Нека общинските власти да я вдигнат оттам. Нямаше никакво значение. Трябваше да разбере дали Пиер е още в апартамента. Не би могла да чака в задръстването, точно сега не…

Изскочи от предната седалка, зави надясно и побягна.

— Ехо? — извика тя, когато отвори входната врата. Мили боже! Нямаше никого! — Хей?

Звук от вдигане на резе — Джуди се завъртя и видя как вратата на банята се отваря и Пиер излиза оттам, загърнат с кърпа около кръста.

Тялото му бе покрито с белези. Тя потръпна.

— Джуди, по-тихо — скара й се той. — Не искам никой да знае, че съм се завърнал.

Тя затвори вратата. Не изглеждаше никак притеснен.

— Благодаря ти за документите — продължи Пиер. Запъти се към спалнята, където имаше нови мъжки костюми, приготвени в дрешника й. — Трябваха ми. Искам да приключа с този човек.

— Да приключиш с него ли? — прошепна Джуди.

— Да. — Той се обърна към нея и посочи към белезите по тялото си. — Ще му се отплатя за тези неща. Уволнението не е достатъчно. Трябва да лежи в затвора за неправомерно облагодетелстване. Ще се погрижа това да бъде най-страшният затвор във Франция. Надявам се някой да го намушка в ребрата с парче стъкло. Заслужил си го е.

Джуди въздъхна; дишаше накъсано, но едва не й се зави свят от облекчение.

— Няма нужда, няма да се наложи — каза тя. — Бил е убит.

Пиер престана да се рови в костюмите.

— Какво?

— Бил е убит тази вечер. В апартамента си… намерили са го изкормен… стомахът му е бил разпран. — Тя пребледня силно. — Като на риба.

Той я изгледа втренчено и попита:

— Сериозно ли говориш?

— Съобщиха го по новините.

Пиер въздъхна; раменете му леко се отпуснаха.

— Значи се е отървал от отмъщението ми. Исках да го видя опозорен и унищожен.

— Но не буквално?

— Разбира се, че не буквално, глупачето ми. — Приближи се до нея и я погали по главата; Джуди вдъхна уханието на кожата му, меко като коприна от маслото за вана. — Аз не съм убиец.

Тя се съвзе.

— Знам — задъхано промълви Джуди.

Пиер я целуна леко покровителствено по устните.

— Хайде в леглото. Зажаднял съм не само за храна. А след това ще ти разкажа и останалата част от историята. Какво се случи в Сибир. И ще разбереш защо мразех Грегоар.

— Да — съгласи се тя. Желанието, отдавна заспало, почти забравено, внезапно разтърси цялото й тяло. Напрежението и стресът от последната година се стопиха магически; Пиер беше жив, беше при нея, докосваше я… беше неин, а не на Софи… само неин… — О, да, да, мили…

Пиер я хвана за ръка и я поведе към леглото. „Жени — мислеше си с презрение той, — всички са глупачки; толкова е лесно да бъдат подведени; винаги вярват на онова, което им се иска да е истина“.

Спомняше си, че когато бе по-млада, неговата предпочитана любовница Джуди Дийн бе особено пламенна и предана, интелигентна и независима. Сега всичко това бе изчезнало; безпогрешно различаваше белезите на алчност, страх, маниакалност. Напълно беше загубила качествата си.

Но така или иначе още му беше полезна и щеше да му свърши добра работа. Засега.

Най-малкото, щеше да му е нужно алиби.

— Шампанско? — предложи Пиер.

Джуди кимна и той щедро сипа от златистата течност в кристалната й чаша, където виното се разпени леко. Да, определено я одобряваше и макар личността й да бе променена, за съжаление към по-лошо, американката все още бе ценна. Беше се вкопчила в него със зъби и нокти, беше изключително страстна и изобретателна; а освен това му осигуряваше нужното прикритие.

Храната също бе отлична. Спомняше си, че Джуди умее да пазарува умело; винаги бе имала чудесен вкус за храна и за луксозни стоки. Докато се налагаше да се крие на улица „Де Клош“, Пиер бе доволен, че може да се наслаждава на стилен живот.

— Добра реколта — отбеляза той. Шампанското беше „Перие Жуе“ от хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година, а за основното ястие бе приготвено сухо червено вино „Мутон-Ротшилд“. Предястието бе от козе сирене и питка с карамелизиран лук със салата от зеле и рукола — леко горчивият й вкус отлично допълваше сладостта на лука; следваше вкусна пържола с яйце и пюре от спанак; а за десерт имаше торта без брашно с тъмен шоколад и джинджифилов сладолед. О, Господи — не че вярваше в Господ — каква храна само предлагаха във Франция!

Беше копнял за това, за полагащото му се по рождение; беше си го представял и ето че го имаше. Пиер не се съмняваше нито за миг; ярката звезда на съдбата му оставаше високо в небосклона. Лазар бе мъртъв, ужасна смърт.

Скоро „Дом Масо“ отново щеше да му принадлежи; щеше да се настани в замъка; съпругата и синът му щяха да му се подчиняват…

— Щеше да ми разкажеш, скъпи — подкани го Джуди. — Ако се чувстваш добре, разбира се…

— Да. — Пиер си придаде любвеобилно изражение и бе възнаграден с усмивка на обожание. Отпи от виното, за да прикрие презрението си. — Заслужаваш да узнаеш. Мисля, че ти казах как Лазар ми обеща, че ще ми бъде верен… ще се погрижи за бизнеса.

Тя кимна.

— Онзи ден преди много години заминах за Русия. Оставих всичко. Всичко. Семейството си. Имението си, богатството си. Всичко. И теб… — Той погали с пръст бузата й; неволно Джуди потръпна от страх. Пиер я изгледа и продължи. — Накратко. Ще пропусна… — Щеше да й представи редактираната версия. — Разполагах с документи… карти на една местност в Сибир, където Грегоар ми каза, че са открили кимберлит. Спомняш си, че в юношеските си години съм бил в Русия и говоря добре езика, нали?

Джуди кимна, устните й бяха полуразтворени. Следеше внимателно историята, също като Лазар.

— Отпътувах към онзи район. Беше много студено, дори и през лятото; толкова далеч на север се занимават предимно с добив на нефт. Има разни миньорски градчета. — Той замълча. — Барове. Потърсих един, който бях посещавал някога… много отдавна. Още си беше там. Собственикът е старец на име Пьотр. — Усмихна се иронично. — Не ме позна.

— А хората, с които трябваше да се срещнеш?

Пиер си отряза парченце от козето сирене; беше превъзходно. Наслади му се бавно и продължи.

— Обадих им се да се срещнем в бара. Заведоха ме на мястото с един джип… Имаха пушки. — Сви рамене. — В новата Русия това е нормално, както знаеш. След падането на комунизма навсякъде цари беззаконие.

— А откри ли кимберлит?

— О, да. — Пиер се усмихна студено. — Видях буци от суровата руда, които проблясваха под снега по земята. Излязох от джипа и се наведох да взема една. Тогава главатарят на групата ме удари по тила, изглежда, с приклада на пушката.

Джуди притисна длан до устата си.

— Завързаха ми очите и са ме откарали на север — макар че тогава не знаех това. После ме захвърлили в килия в някакъв стар и изоставен затвор. Пребиваха ме редовно.

— Но защо?

Той побутваше пържолата в чинията си. Дори когато го описваше така сбито, очевидно му бе трудно да сдържа яростта си. Хапна миниатюрно парченце от вкусното месо и се постара да го дъвче бавно. Не биваше отново да губи контрол.

— Грегоар им беше платил — каза той.

— Но ти имаше повече пари. Много повече…

— Не ги интересуваха парите. Главатарят на бандата беше братовчед на Лазар. Било му е платено да ме убие, а не да ме държи в плен.

— Грегоар… но как… братовчед в Сибир?

— Истинското му име е Григорий Михайлович. Роден е в Русия, а не във Франция. И е запазил връзките си в подземния свят там. — Пиер сви рамене. — Вината е моя, че не го прецених добре. Но понеже той беше толкова некадърен мениджър… реших, че едва ли има някакви способности. Успя да ме заблуди.

Джуди се мъчеше да осмисли чутото.

— Но теб те нямаше цели седем години! Дори близо осем.

— И през цялото това време изобщо не съм видял слънцето, нито за миг.

Тя се ужаси.

— Как не си полудял…

Той вдигна глава.

— Не съм слабак. Аз оцелявам. По-низшите от мен не могат да ме погубят.

— Защо просто не са те застреляли?

Пиер се поколеба. Въпросът го върна в онази тъмна дупка, към която не искаше да се връща; ежедневните побои, изтезанията с нож, плъховете…

— Държаха ме за развлечение — отвърна бавно той.

— Как се измъкна?

— Съсредоточих усилията си върху един от пазачите. Най-бедният от всички; закъсняваше, беше небрежен, докато е на смяна. — Пиер сви устни. — Обещавах му несметни богатства и накрая той ми повярва. Тайно ми носеше храна, докато здравето ми се подобри достатъчно, за да пътувам; остави ми на скрито място дрехи и ботуши. Най-накрая една нощ ми донесе и пушка. Казваше се Михаил. — Отклони очи. — Застреляхме бандитите след вечеря, докато се бяха натъркаляли пияни край огъня.

Той спести подробностите. Спомняше си този момент с пределна яснота; помнеше удоволствието, което бе изпитал, когато се бе прицелил и бе стрелял няколко пъти в корема на всеки от мъжете, така че да умират в мъки поне няколко часа, жестоки часове, в които щяха да са безпомощни и ужасени.

— А когато свършихме с тях, застрелях Михаил.

— Но защо? — прошепна Джуди. В тона й се долавяше ужас. Не бе докоснала храната си.

— Как мислиш? — Сви рамене с досада. — Седем години не бях зървал слънцето… И знаеш ли какво ме крепеше през това време?

Тя поклати глава.

— Юлий Цезар — отвърна Пиер. — Бил е пленен от пирати, които го отвлекли в леговището си и го държали там заради откуп. Той се зарекъл, че ще се върне и ще ги разпъне на кръст до един. Откупът бил платен и те го освободили. След година се върнал, издирил ги един по един и ги приковал към кръста. — Очите му блестяха. — Аз нямах кръст. Но — продължи той бавно — се справих както мога.

Джуди потръпна.

— Как избяга? Бил си насред Сибир…

— Пътувах на юг, после на запад. Разбойниците имаха малко провизии, пари. Взех всичко. Пътуването беше много опасно. — Усмихна се. — Но успях. Щом минах на Запад, пътувах на стоп.

— Но само едно телефонно обаждане стигаше, можеше да изпратим частния самолет…

— Не разбираш ли? — Този път усмивката му бе по-искрена. — Не исках никой да знае, че съм жив. Не и преди да съм се подготвил. Когато се върнех, вече нямаше да съм жертвата. Щях да поема контрола над всичко.

Наля почти до горе чашите с червеното вино; ярките пламъци на огъня, който пращеше в камината, проблеснаха и виното грейна в наситен рубинен цвят. Пиер предложи на Джуди да вдигнат тост.

— А сега, скъпа моя, вече приключихме с миналото — каза той. — Време е да продължим към бъдещето.

Джуди чукна леко чашата си в неговата и се опита да изпита леко облекчение.

— За бъдещето — каза тя.