Искри

Четиридесета глава

Джуди лично се зае с уволнението на Франсоаз Делмен. Тя бе злорадствала, когато Софи уволни нея, и сега можеше да й върне удара.

— Не можеш да ме уволниш — възрази Франсоаз с пламнало лице. — С какъв мотив? Това е несправедливо. Ще ви съдя.

— За неуместните ти коментари по адрес на служител, който е бил уволнен. Става дума за мен — поясни Джуди. Усмихна се дръзко. — Непременно заведи дело, Франсоаз. Ще се защитаваме с всички средства. А както знаеш, „Дом Масо“ разполага със солидни сметки. — Леко изви китка, за да могат слънчевите лъчи да блеснат върху новия вечерен пръстен, който Том й бе подарил. Беше с прекрасен, прозрачен и овален рубин, обкръжен с изумруди, шлифовани крушовидно; червените и зелени камъни се съчетаваха прелестно и приличаха на яркочервена роза сред зелени листенца. — Освен това — с престорено мила усмивка добави тя — не мислиш ли, че вече си си създала достатъчно врагове?

Франсоаз я погледна притеснено, после сведе очи, осъзнала ситуацията.

— Ще мина да си взема обезщетението за прекратяване на трудовия договор — каза само тя.

— Няма да има обезщетение. Уволнена си дисциплинарно. Няма да получиш и препоръки. — Джуди се усмихна лукаво. — Надявам се, че не си просрочила ипотеката си, Франсоаз.

— Проклета кучка! — избухна жената. Отвори със замах вратата и тя се блъсна в стената. — И без това щях да напусна — викна тя.

— О, да. Как ли пък не! — присмя й се Джуди.

В погледа на Франсоаз, която бе злорадствала в деня, когато Софи бе показала вратата на Джуди, сега блесна искрена омраза.

— Непременно щях да го направя. Никой не иска да работи за такава като теб, дето първо спиш с бащата, а после и със сина!

Джуди зяпна; шията и лицето й пламнаха в червени петна.

— Ха! Почервеня като бретонски рак! — викна Франсоаз. — Да не мислиш, че хората не знаят!

— Ти си полудяла — изсъска Джуди. — Имаш халюцинации. — Натисна един бутон на телефона. — Охрана? Пратете веднага някого тук, за да изхвърли Франсоаз Делмен на улицата. Незабавно!

— Тръгвам си, развратница такава! — Франсоаз вирна брадичка, доволна, че поне бе успяла да нанесе този последен удар. — И може да се обадя на „Пари Мач“. Сигурна съм, че светските клюкари ще платят щедро за тази история!

Сигнал за тревога! Джуди призова цялата си воля. Постара се да остане спокойна и се наведе напред, преди да произнесе тихо и със съскаща мощ:

— На твое място не бих го направила.

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото се надявам да живея дълго и щастливо. И спокойно. — Джуди не откъсваше поглед от нея, а в очите й се четеше красноречива заплаха. — Приеми го така, както го чуваш. Защото ако подобна клюка се разпространи, ще знам, че ти си отговорна. Същото ще важи и за Том Масо. А това би било… — тя снижи глас — … пределно нездравословно за теб.

Дързостта на Франсоаз угасна — все едно я поляха с кофа нечиста вода.

— Разбирам — каза тя. — Аз… ще си тръгна мирно и тихо.

— Махай се — презрително нареди Джуди. Вратата на асансьора се отвори и двама едри служители на охраната се появиха на етажа. Джуди кимна към Франсоаз и те застанаха от двете й страни. — Изведете я през централния вход — разпореди се тя на висок глас. — За да видят всички, че с нея е свършено.

Франсоаз се опита да я погледне смело в очите, но не се получи. Изпитваше страх и сълзите й напираха да бликнат. Джуди си каза, че напълно си го е заслужила. Наслади се на удоволствието да види как извеждат жената пред погледа на всички служители на етажа, много от които бяха работили с нея години наред и заедно бяха обсъждали самата нея.

Тя видя страха в очите им и забеляза как се извръщат от хлипащата Франсоаз. Отлично. Това щеше да им покаже кой е шефът тук.

Стисна юмрук и усети, че дланите й са влажни от прилива на адреналин. Старата истина важеше в пълна сила — светът бе джунгла. Ако не си твърд, ще те разкъсат на парчета.

Джуди не искаше да чува и звук от това подмятане за бащата и за сина. Щеше да запази самообладание и да се съсредоточи върху бъдещето.

— Донеси ми кафе! — сопнато се обърна тя към новата си секретарка.

— Веднага, мадам.

— И ме свържи по телефона с Том Масо. Веднага.

Онази злобна забележка за Пиер наистина я бе подразнила. Искаше да поговори с Том още сега. Двамата бяха близки. Бяха влюбени.

„Не съм някакъв трофей!“, ядно си каза тя.

От телефона се чу леко щракване и сетне гласът на Том. Тя волево се настрои за разговора; напоследък той й се струваше някак дистанциран.

— Скъпа! — Началото бе добро. — Радвам се да те чуя.

Джуди се усмихна.

— Свободна ли си за обяд?

— За теб — винаги.

— Радвам се. Трябва да поговорим за нещо важно.

Усети леко замайване. Не можа да сдържи щастливата усмивка, която разцъфна върху цялото й лице. Том щеше да й предложи да се омъжи за него. Сякаш всички онези години, в които сърцето й бе разбито, бяха заличени. Щеше да стане Джуди Масо! „Е, Софи, кралицата, е мъртва, да живее кралицата“, каза си доволно тя.

Великолепието на мига направо я зашемети. Джуди бе на седмото небе.

— Това е чудесно, скъпи — небрежно подхвърли тя.

— Защо не се качиш при мен? — предложи Том.

— Веднага идвам. Обичам те. — Тя затвори телефона и излезе от кабинета си. — Остави кафето, Кристин.

Идваше й направо да запее, когато се качи в асансьора.

Все пак имаше да мисли за толкова важни неща!

Том не бе обмислил всичко докрай. Пък и не искаше, нещо вътре в него се съпротивляваше. Точно сега бе доста опасно да се замисля. Имаше нужда да действа, за да си върне усещането за контрол. Чувстваше се като корабокрушенец, който се е вкопчил в надвиснала над океана скала, докато вълните бушуват около него; мъчеше се да се залови за каквото и да е, стига да успее да се измъкне.

Джуди влезе в кабинета му. Том й се усмихна ведро. Тя изглеждаше прекрасно и бе сексапилна както винаги. Опитното му око я огледа преценяващо. Нямаше и грам тлъстини никъде по бедрата й, никаква мека плът, с изключение на гърдите й.

Тя забеляза изучаващия му поглед и седна, като лениво протегна крака; изви леко прасци, за да му даде възможност да забележи колко са стегнати. Сърцето на Том леко забави ритъм. Джуди бе много добра, това бе вън от съмнение; съвсем истински корпоративен служител, но и много женствена. Никога досега не се бе държала неподобаващо за една дама, никога не се бе появила облечена неуместно.

За разлика от Поли.

Но сега нямаше Поли. Джуди бе именно изисканата партньорка, която мъж като него заслужаваше. Том се сепна и си каза, че трябва да престане да мисли, преди да се оплете като пате в кълчища.

— Знаеш, че се преместих да живея в замъка.

— Там е домът ти, скъпи — меко отвърна Джуди.

Много се стараеше възбудата да не проличи в гласа й.

— Искам да се пренесеш при мен.

— О, Том — въздъхна Джуди.

Това бе мигът. Щеше да й направи предложение. Всичко бе истина!

— Да… Искам да се преместиш да живееш с мен. Двамата с теб сме чудесен екип, Джуди.

За секунда настана мълчание.

— Да се преместя при теб! — произнесе бавно Джуди, като се помъчи да изрази поне малко радост. — Разбира се. Това е… Знаеш, че не бих го направила за никого другиго.

Какво, по дяволите, ставаше?

Да живее заедно с него? Беше разочарована. Но вероятно още бе много рано.

„По-добре да приема — каза си тя. — Засега“.

Изправи се от мястото си и ужасно високите й токчета придадоха на фигурата й плавни и съблазнителни извивки — тръгна към младия си любовник с леко полюляваща се походка и същевременно наперено. Именно тази премерена и дръзка сексапилност му харесваше.

— Ти си шефът — измърка тя, докато леко прокарваше пръсти през косата му. — Ти определяш правилата.

Том се ухили. Натисна бутона за вътрешна линия на телефона.

— Селин, задръж обажданията ми. И не пускай никого да влиза.

— Да, мосю — отвърна тя.

Той придърпа Джуди в скута си; очите й блестяха, а устните й бяха леко разтворени.

— Хубав тоалет — отбеляза той. — Хайде да го омачкаме.

— Надявам се, че стаята ви задоволява, мадам — каза пиколото.

— Напълно. Благодаря.

Софи пъхна банкнота от десет евро в ръката му, но човекът не си тръгна.

— Мадам дълго ли ще остане?

Тя го изгледа спокойно; алчните му очички искряха от любопитство. Несъмнено щеше да се обади на таблоидите веднага щом излезе от стаята й.

Ако да си знаменитост, означаваше именно това, тя не искаше да има нищо общо.

— Това е всичко — каза студено, — благодаря.

Той схвана острия намек и на мига се оттегли, като внимателно затвори вратата след себе си.

Софи въздъхна и огледа в апартамента, в който бе отседнала, след като бе прокудена от дома си. Определено бе доста луксозен. Имаше огромна спалня, дамска и мъжка баня, обзаведени в слонова кост и месинг, балкон с изглед към Сена, персийски килим и излишно голям букет.

Нямаше търпение да се махне оттук.

Том я мразеше. Хю бе заминал и не можеше да се свърже с него, докато бе зает с делата на имението си в Ирландия. Злобните подмятания на Катрин бяха стигнали до всички от парижкото общество. А Джуди впръскваше отровата си право в сърцето на семейството й.

Искаше й се да замине — и никога повече да не се върне в Париж.

Вдигна слушалката и набра номера. Сърцето й бе замръзнало. „Моля те, Господи, нека вдигне…“

Той отговори.

— Монфърт.

— Аз съм.

Стори й се, че усеща ленивата му усмивка през телефонната линия.

— Наистина си ти. А аз вече започвах да си мисля, че си ме забравила.

На Софи не й бе до закачки.

— Къде си, Хю?

Той усети тона й.

— Разстроена си. Какво има? Какво е станало?

Тя преглътна мъчително.

— Том разбра за нас.

— Ясно.

— Беше глупаво от моя страна да те заведа в градчето.

— Не беше глупаво — твърдо произнесе Хю. — Само ми се иска да му беше казала от самото начало. Как реагира той?

Тя се засмя измъчено.

— Ами… откъде да започна… Изгони ме от замъка. Двамата с Катрин са продали дяловете си на „Мейбъри“. Уволниха ме. А Том дойде лично да ме изхвърли от офиса.

Последва дълго мълчание.

— Къде си отседнала?

— В хотел „Виктрикс“.

— В хотел? — Хю, изглежда, бе направо ужасен. — Ела в Ирландия, скъпа. Ела и остани при мен.

По бузата й се търколи сълза.

— Няма да те притеснявам по никакъв начин, обещавам. Има много свободни спални.

— Ще си помисля.

— Искаш ли да дойда да те взема? Може да успея да хвана късен полет от Шанън.

— Не, няма нужда. — След като чу гласа на Хю, сякаш вече се чувстваше по-добре. Все пак имаше поне един човек, който се интересуваше от нея, освен стария свещеник. — Трябва да остана сама, поне тази нощ.

— Добре — след пауза се обади той. — Но ми звънни веднага като се събудиш утре. Каквото и да решиш. Иначе ще дойда да те взема.

— Ще ти звънна.

— Лека нощ — каза той и само след миг допълни: — Ужасно ми липсваш.

— Лека нощ — отвърна Софи и се изчерви.

Затвори телефона и се загледа навън през прозореца, където слънцето залязваше над сивите каменни фасади на града. Разговорът я бе успокоил. Усещането, че това е краят на един период, бе физически осезаемо; но животът й не свършваше, нали? Нейната лична история продължаваше.

Софи се обади на румсървиса и си поръча вкусна вечеря — петел с вино, половин бутилка бургундско, ябълкова пита и купичка пресни плодове. Когато поръчката пристигна, тя се нахрани бавно, като се наслаждаваше на всички тези вкусове; и внимателно обмисли положението си.

Инстинктът я съветваше да остане. Да иде да поговори с Том, да настоява да я изслуша. Да се опита да го вразуми. Но знаеше, че това не е правилният подход.

Обичаше сина си. Но бе време той да порасне. Очевидно бе избрал да го направи по трудния начин.

Така да бъде тогава. Щеше да го остави да изживее собствените си грешки.

Щеше да й е трудно, но ако се огънеше, ако оставеше Хю, ако сключеше сделка със сина си и приемеше, че действията му във фирмата нямат никаква стойност, тогава Том щеше да се превърне в абсолютно разглезено мамино синче.

„Досега бях прекалено мека с него — каза си Софи. — Том искаше всичко това. Сега го получи. Време е да го оставя да се оправя сам“.

Щеше да се наспи добре, а на сутринта да вземе лимузина до летището. Щеше да замине при Хю. Никога не бе ходила в Ирландия; щеше да е нещо като ваканция. И възможност да провери дали чувствата й са сериозни. Дали това бе сериозно чувство? Или само увлечение?

Щеше да разбере. И какъвто и да е отговорът, Софи щеше да го приеме. Да приеме новия си живот.

— Започваме кацане на летище „Шанън“ — прозвуча по интеркома гласът на капитана. — Моля, затегнете коланите си и върнете седалките си в изправено положение.

Софи с радост последва инструкциите. Мразеше да лети, дори и в първа класа. Стюардесата й се усмихна угоднически, докато прибираше чашата блудкаво шампанско, която Софи бе стискала по време на краткия полет; момичето бе запленено от бижутата й и бе убедено, че тя е някаква важна особа от кралско потекло. Или пък филмова звезда, която не може да разпознае в момента. Че кой друг би могъл да носи толкова големи диамантени обеци? Бяха почти колкото речни камъчета.

Софи се загледа притеснено през илюминатора, докато самолетът захождаше за кацане. От една страна, земята й се струваше ужасно далеч, а от друга, бе ужасно доволна, че вече не е над водата. Предпочиташе да загине в пожар на земята, отколкото да се удави в морето; но поклати глава — какви глупави и мрачни мисли. Толкова бе детинско да се бои от летенето. Какво би казал Хю? Бе служил като професионален войник, изправял се бе срещу куршумите; сигурно нямаше да търпи лекомислените фобии на някаква разглезена вдовица като нея.

Почувства се доста глупаво, всъщност направо смешна. Замъкът имаше едно сериозно предимство — дори и понякога да й се струваше като позлатена клетка, поне бе клетка, която познава добре. Струваше й се, че всяка частица от предишния й живот се е изпарила. Само преди година бе добре обезпечена омъжена жена, която си живееше в лукс благодарение на дивидентите от милионен капитал. Сега бе вдовица. Без дом. Без доходи. Без връзка със сина си.

Веднага побърза да се укори мислено; все пак й бяха останали няколко милиона евро и безценна колекция от уникални бижута!

Трябваше да престане да се самосъжалява. Беше глупаво. Бе направила всичко по силите си и знаеше, че при подобни обстоятелства отново би постъпила по същия начин.

Или може би не бе напълно откровена пред себе си?

Самолетът се снижи и тя инстинктивно сграбчи подлакътниците на седалката. Сега земята приближаваше устремно към тях — зелена и красива, а къщите бяха като малките дървени моделчета в старите играчки на Том.

— Не се притеснявайте, госпожице. Това е много безопасен начин на пътуване — обади се стюардесата.

Софи се усмихна насила.

— Със сигурност — кимна тя.

Истинска лудост. Всички съвременни хора летяха. Но освен страха, изпитваше и лека тръпка на възбуда — почти на облекчение. Може и да се страхуваше от летенето, но това не я бе спряло. Мразеше да се кара с Том, но и това не я спря. В крайна сметка смелостта не бе в това да не изпитваш страх, а в това да действаш, независимо какво изпитваш.

А Софи се бе качила на самолета.

Машината заръмжа и се разклати, когато спуснаха колесника. Тя се усмихна. Беше преодоляла страха и наградата беше среща с Хю.

Може и да беше лудост. Може би на летището я чакаха куп репортери. Все едно. Нека да пишат каквото си искат. Отношенията й с Том не биха могли да се влошат повече, нали така? Тя нямаше какво да крие; беше свободна жена и харесваше Хю Монфърт. Много.

И бе дошла в Ирландия. По негова покана. Щеше да отседне в дома му и да разбере дали двамата могат да означават нещо един за друг.

Самолетът се разтресе силно. Тя притисна глава към меката възглавничка на първокласната си седалка и когато отново погледна навън, вече бяха кацнали. Обзе я радостно вълнение.

Хю беше тук. Само след миг щеше да го види отново. Бяха минали месеци и Софи усети, че вече няма търпение да го зърне. Чувстваше се толкова лека, че направо можеше да полети.

Беше свободна — от толкова много неща. Обзе я странно усещане: щеше да слезе от този самолет и да започне съвсем нов живот.

Той си спомняше момента много ясно дори след години.

Хю седеше в кабинета си в източната кула. Това бе сред най-малките стаи в замъка, но една от любимите му; уютно гнезденце, със закръглени стени, камина и прозорец с дебело стъкло, който гледаше на запад, към гората. Бе поръчал на местен майстор да направи масивни дъбови етажерки и ги бе напълнил със стари томове с кожени подвързии, както и с популярни романи от петдесетте и шейсетте години на миналия век. Много му харесваше да препрочита едно от оригиналните издания на роман за Джеймс Бонд, с чаша уиски в ръка, докато слънцето залязва над гората и червените му лъчи огряват сивите каменни стени.

Кабинетът не бе използван много през последните няколко години. Бе изцяло ангажиран в бизнеса, години наред, неуморно. Но сега, когато се бе върнал тук, мястото постепенно бе започнало да му изглежда като истински дом.

При все това, докато тялото му си почиваше, мислите му бяха далеч. Прелитаха Ирландско море, прекосяваха Ламанша и се връщаха в Париж.

Софи.

За него тя бе непрестанно вълнение, което не отминаваше. Опитваше се да се отърси от чувството, че ако този път не се получи, никога няма да стане; че ако лъчът надежда, възможността за лично щастие му бъде отнета, животът му ще свърши.

Харесваше тази жена, уважаваше я.

И я желаеше.

Имаше дълги и стройни крака, тънка талия и добре оформени гърди — направо полудяваше, като си я представеше гола. Но онова, което изпитваше, бе силно желание, а не похот. Разкъсваше го любопитство. Тази толкова женствена жена, която не бе намерила любов в брака си. Бе вложила цялата си любов в сина си. Можеше да си представи — тъй като имаше опит с жените — каква е била в леглото с Пиер; нервна, студена, почти сигурно девствена и вероятно никога не бе изпитала удоволствие от секса.

Страшно много го привличаше мисълта за нея. Монфърт нито за миг не се съмняваше, че в неговите прегръдки Софи ще бъде различна. Напълно неузнаваема. Не вярваше, че някога е била истински възбудена; не е искала да се отдаде изцяло. Ако можеше да я направи своя, щеше да я научи — в разцвета на женствеността й, какво означава това. А сексът би бил много по-добър, несравнимо по-добър, ако знаеше, че след като свърши, няма да го изпълни отвращение и погнуса от самия себе си.

Хю бе пожелавал проститутките, разбира се. Но се мразеше заради физическата нужда и грозната, чисто механична реалност. Бе желал силно и Джорджи. Тогава бе различно; усещането вътре в него бе прекрасно и го караше да се чувства истински жив.

Желаеше Софи, искаше да усети вкуса на устните й, на тялото й, докосването на косите й — бе същото като преди. Искаше да стане негова. Да бъде с нея. Завинаги.

Бяха излезли само на една среща. Заради проклетата разправия със сина й не бе могъл да я види повече. А сега, след обаждането по-рано същата вечер не бе сигурен дали ще я види пак.

Разсеяно остави настрани чашата си с уиски; заряза и книгата. По дяволите! Щеше да преплува чак до проклетия Париж, ако е нужно. Би направил всичко, само да я спечели. Да сложи пръстен на ръката й и тя да се озове в леглото му…

И тогава звънна телефонът.

— Монфърт.

— Аз съм.

Наистина бе тя. Почувства като увиснал над пропаст, докато я чакаше да сподели с него решението си.

— Радвам се да те чуя. Ще дойдеш ли?

— Много бих искала. Има полет до летище „Шанън“ в десет сутринта.

Почувства как го връхлита огромна радостна вълна.

— Тъкмо навреме за обяд. Мога да помоля готвачката да ти приготви нещо. Или предпочиташ да хапнем в бара в селото?

— В бара. Много по-добре — отвърна Софи и се засмя. — От години не съм яла в бар.

— Надявам се, че можеш да останеш дълго — сериозно каза той.

— Нека видим как ще потръгне.

Да, съгласи се мислено Хю, добре. Беше страшно доволен.

— Ще дойда да те взема. Имаш ли много багаж?

— Един куфар; допълнително ще си купя нови дрехи.

— Наистина започваш отначало. Само гледай да си вземеш хубави ботуши и дъждобран. Ще правим много и дълги разходки.

— Звучи прекрасно — каза Софи.

Той се зарадва, когато долови усмивката в гласа й.

— Ще се радвам да си доволна. Ще се видим утре.

— Довиждане, Хю.

В прилив на енергия той затвори телефона и изскочи от кабинета, като взе на бегом стълбите надолу, които водеха към голямото входно антре. Госпожа О’Конър, икономката му, бе в кухнята и си приказваше с госпожица Миърс, възрастната му готвачка, най-добрата в цялото графство Корк.

— Госпожо О’Конър.

— Да, сър?

Грижовна, майчински настроена жена, тя бе напълно невъзмутима. Хю се помъчи да укроти вълнението си; не искаше да изглежда като превъзбуден хлапак.

— Бихте ли приготвили Дъбовата стая? Ще имам гост за известно време, една дама.

— Много добре, сър.

Госпожа О’Конър съвсем спокойно се обърна към госпожица Миърс и продължи да вади сачми от убитите фазани. Хю остана наоколо още малко.

— Извинете, госпожо О’Конър, но имаме ли на разположение някакви дамски принадлежности?

— Какво имате предвид, господин Монфърт?

— Обичайните. — Почувства се съвсем неловко. — Шампоани… сапуни… масло за вана…

— Имаме достатъчно. И преди да попитате, имаме и всичко необходимо за спане, нощни халати, както и пантофи.

Хю зяпна.

— Но, госпожо О’Конър, тук не са идвали жени повече от осем години.

— Точно така — потвърди икономката и накрая се усмихна леко. — Но ние все се надявахме, че някой ден ще поканите гостенка.

— Че ще срещнете подходящата жена и ще се осъзнаете — допълни Хана Миърс и подсмръкна шумно.

— О! Добре. Ами, оставям ви да си работите — промърмори смутено Хю и усети как се изчервява, докато се качваше обратно в стаята си.

Емили О’Конър се обърна към приятелката си, погледна я многозначително и въздъхна с огромно облекчение.

— Е, най-сетне — каза само тя.

— Няма да се получи, да знаете — отбеляза Хана. — Вашият човек е наистина мрачен и потиснат джентълмен. Никога не съм виждала такъв като него. — Тя стисна неодобрително устни. — Такъв красив мъж, а се е оставил да живее самичък.

— Не се знае. Зависи от жената. Просто не е попаднал на подходящата — отвърна Емили, винаги оптимистично настроена.

Двете жени се усмихнаха съзаклятнически като ученички, споделили обща тайна.

Бе много странно, че Хю не се чувстваше никак неловко. Сякаш това бе най-естественото нещо на света и Софи му гостуваше за стотен път. Сякаш бе заминала някъде само за седмица и сега бе дошъл да я прибере у дома.

Наведе се напред и се усмихна широко. Софи се бе появила откъм митническия контрол, теглеща куфара си. „Господи, колко е секси“, каза си Хю.

— Дай на мен — предложи той и се протегна.

Тя се изчерви и го погледна; толкова бе красива днес. Не приличаше на жена, която е съкрушена от нещо.

Грабна куфара й.

— Към колата? — попита той, тъй като тя не казваше нищо.

— О… да — промълви Софи.

За секунда той остана на мястото си. Копнееше да я целуне; но не обичаше публичното демонстриране на чувства. Затова стисна ръката й и я погледна право в очите. Сякаш му бяха поднесли голяма чаша студена изворна вода след дълго и изтощително бягане; почувства как животът отново кипи във вените му.

Софи се взираше в очите му; макар да имаше съзнанието на зряла и напълно уверена в себе си жена, в този миг у нея се долавяше някакво притеснение и уязвимост. Не я бе целунал и сега тя се опасяваше, че чувствата му към нея вече са поугаснали.

Хю си даде сметка, че Софи твърде много е свикнала с френските обичаи; трябваше да й припомни от коя страна на Ламанша е израсла. Погали с един от загрубелите си пръсти меката й длан.

— Хайде да се прибираме у дома — каза той.

— Звучи ми добре.

Придружи я до колата, метна куфара й в багажника, а после й отвори предната врата. Когато Софи се настани на мястото до него, той изчака за миг, после се обърна към нея.

Тя го погледна, а очите й обхождаха цялото му лице. Хю усети как дишането й се учестява.

— Какво има? — попита Софи.

— Само това.

Той наведе глава към нея и я целуна. Лекичко, по устните; но с лека закачка, докосна я бегло, почти стигна до устата и отново се отдръпна.

Тя отговори мигновено. Устните й се разделиха нежно, а когато той се дръпна, забеляза, че кръвта е нахлула в бузите й, зениците й са разширени и пулсът й е учестен.

О, колко страстна жена. Усетът му бе безпогрешен. А сега долови, че и тя го знае.

— Ще пристигнем след по-малко от час.

Впери очи в пътя, като съзнателно разруши магията на мига. Ловко превключи скоростите. Докато тя се преструваше, че гледа през прозореца, той усети разочарованието й.

Хю винаги бе обичал да шофира из провинцията, но днес пътуването бе много различно и безкрайно по-приятно. Софи хареса дивите поля, гъстите гори и меките мочурища, покрай които минаваха. Той все едно виждаше Ирландия за първи път, през очите на новодошъл. Сякаш зрението му се бе изострило и всичките му сетива бяха нащрек. Забеляза проблясъка на поточе в горичката, наслади се на вятъра в лицето си, който бе измъкнал кичури от елегантния кок на Софи. Искаше да я целуне, искаше да се любят. Но освен това бе и гладен. И изпълнен с надежда. И ако изобщо се сещаше понякога за „Мейбъри“ или „Масо“, то бе само за да се запита как изобщо е могъл да допусне, че са достойни да им отделя от скъпоценното си време.

Когато видя дома си за първи път през очите на Софи, сякаш се събуди от дълбок зимен сън; кръвта кипеше във вените му, а очите му, сигурен бе, блестяха от удоволствие. Всичко му носеше наслада, дори и усещането за лекото и уверено движение на подобната на състезателна кола „Астън Мартин“ по острите завои към Килкпатрик.

Чувстваше се неуязвим, сякаш нищо вече не можеше да се обърка в живота му.

— Надявам се, че не си с прекалено високи очаквания — каза той.

Тя го погледна с разкошните си сиви очи.

— Какво имаш предвид?

— Ами, Килкпатрик Касъл не е като Шато дез Етоал. Малък е — не е фамилно имение. Когато го купих, бе истинска руина. Отне ми осем години да го възстановя, а и още не съм приключил.

Софи се усмихна лукаво.

— Искаш да кажеш, че за теб това е само странично занимание, така ли?

— Точно така — засмя се той.

— Има ли топла вода?

— Да, а също и електричество. И много камини.

— Това исках да чуя.

Тя въздъхна доволно.

— Ето го и Килкпатрик. — Той зави рязко наляво и паркира колата. Имаше място точно встрани от пазарния площад, под каменния келтски кръст, който се издигаше наблизо. — Да хапнем нещо, преди да идем в замъка? Само двамата.

— Защо, и други гости ли имаш?

— Разбира се, че не. — Хю се засмя. — Аз съм един недружелюбен стар особняк, питай когото искаш. Изобщо не общувам с хората. Но има хора, които се грижат за замъка. Налага се — мястото е голямо, а аз го изоставих много отдавна.

— Ясно. — Софи слезе от колата и се огледа. — О! Прекрасно селце.

— Нали?

Той много харесваше Килкпатрик. Селцето бе смесица от прекрасни стари къщи със сиви каменни плочи по покривите, калдъръмени улици и елегантни малки интернет кафенета, които бяха типични за Ирландия напоследък.

— В този бар ли идваш да пиеш? — попита Софи, докато влизаше през входната врата.

Наричаше се „Блек Лем“ и си имаше китна малка градинка и диви шипки пред вратата.

— Често.

Хю гледаше право пред себе си.

— Как си, Хю? — подвикна барманът.

Беше едър мъж и очите му огледаха любопитно Софи.

— Добре съм, Джак. А ти?

— Не се оплаквам.

— Извинявай. — Хю я насочи към малка масичка в ъгъла, близо до прозореца в дъното; Софи огледа конските сбруи и ниските черни греди на тавана. — Това е селски бар; ти ще си централната тема на деня. Знаеш как приказват хората.

— Е, свикнали сме с това.

Джак изпрати при тях едно момче с менюто. Хю препоръча овчарския пай и Софи си взе от него, а той си избра заешко задушено. Поръчаха и сайдер, ябълково вино.

— Господи, не съм пила сайдер от… не помня откога. — Софи вдигна чашата си към светлината и се възхити на цвета. — Има неща, които ти липсват в Париж.

— Е, не мисля, че великата Катрин би одобрила, как мислиш?

Сам се изненада, че има смелостта да се шегува с онова, което тя оставяше зад гърба си, но пък, от друга страна, защо не; чувстваше се съвсем спокоен със Софи и искаше да се увери, че и с нея е така.

— Наистина. Ами… толкова по-зле за нея.

Развеселено вдигна рамене.

Хю се засмя.

— Това същата Софи Масо ли е, която оставих в Сейнт Од?

Тя сви рамене.

— Много дълго обмислях нещата през онази нощ. Преди да ти се обадя отново.

— Разкажи ми.

— Реших, че животът ми трябва да продължи напред. И да оставя Том да се справя със своя. Няма да го изоставя, нали разбираш. Но ще го оставя да прави собствените си грешки, докато върви напред. Вероятно това е най-доброто, което мога да направя за него точно сега.

Хю замълча за миг.

— Много съм впечатлен.

— Защо?

— Прекарала си целия си съзнателен живот в опити да угодиш на други хора. Изисква се голям кураж, за да решиш да отстоиш себе си.

Софи се усмихна и каза:

— Благодаря ти, Хю.

— Особено като знам колко обичаш сина си.

Сервитьорът донесе храната им и Софи опита овчарския пай.

— Ммм… много е вкусно.

— Не е нещо изискано като ястията от френската кухня.

— Толкова по-добре — каза тя. — Знаеш ли, просто е невероятно. Загубих дома си, синът ми ме отбягва и бях изгонена от единствената работа, която някога съм имала. — Засмя се. — А всъщност се чувствам… просто безкрайно щастлива.

— Радвам се.

— Чувствам се свободна. Сякаш съм излязла от затвор. Не се налага да се занимавам с пресата, нито да мисля за Катрин — противна, студена и зла жена. И знам, че все някога ще се сдобря с Том.

— Вече си ги оставила. Често именно това е достатъчно, за да започне да ти липсва даден човек. — Хю отпи голяма глътка от сайдера, който бе резлив, изстуден и превъзходен. — Признавам си, че очаквах да си обляна в сълзи.

Тя се замисли.

— С течение на времето добих увереност. Мисля, че беше заради работата в „Дом Масо“. След като уволних Грегоар Лазар. Иначе бях започнала да затъвам в стария си коловоз… да бъда беззащитната малка жена, която разчита на големия силен мъж. Когато разбрах, че ме мами… че ме лъже, вече нямах извинение пред себе си да продължавам постарому.

Хю кимна.

— Всичко зависеше от мен. А най-странното бе, че не само можех да се справя, но и бях добра в работата си.

— Определено — кимна той с възхищение.

— Ако Катрин не бе настроила сина ми срещу мен, сега наследството му щеше да е подсигурено.

Двамата продължиха да се хранят в приятно мълчание.

— Знам, че Том ще се върне при мен. Когато осъзнае нещата малко по-добре, отколкото ги разбира сега. Цял живот е бил защитен от грижите ни и му е било спестявано много. Всъщност, ако трябва да съм откровена, до голяма степен вината е у мен.

— Не можеш да се обвиняваш за това.

— Така ли? Мисля, че мога и би трябвало да го направя. Аз бях у дома с Том. Аз бях съпругата, която правеше всичко, което поиска Пиер. Когато той се ожени за мен на деветнайсет години, аз сякаш замръзнах в развитието си — останах си същата притеснена от всичко и неуверена тийнейджърка. Защо не се противопоставих на Пиер? Защо отгледах Том по неговите методи за възпитание? Та той дори не беше вкъщи. След като изчезна, трябваше да предприема действия и да застана начело на „Дом Масо“ много по-рано.

— Софи — поклати глава Хю, — опитваш се да промениш миналото. Ти вече си друг човек — не можеш да съдиш за миналите си действия от сегашната си гледна точка.

Тя не бе напълно убедена.

— Добре — каза накрая и красивите й очи се вторачиха в пламтящия огън. — Никога повече, Хю. Ще постъпвам както смятам за правилно и няма да искам ничие одобрение. Няма да се чувствам длъжна нито пред Катрин, нито пред паметта на Пиер, нито дори пред Том. Мога да се грижа сама за себе си. Поне това научих след фиаското с „Масо“.

— Което е много ценно.

Хю си бодна парче от заешкото, което бе великолепно и благоуханно, с букет от подправки и невероятен сос. Изявлението на Софи го бе навело на една мисъл. Но сега не му бе времето.

Точно сега не можеше да става дума за бизнес. Сякаш прочела мислите му, Софи смени темата.

— Барът е чудесен. Често ли идваш тук?

— Веднъж седмично. — И добави: — По-рано идвах всеки ден.

— Когато е починала жена ти.

— Точно така — отговори той, без да се притеснява. — Това беше първият етап от скръбта ми. Всеки ден ми трябваше питие, което да притъпи болката. Няколко пъти се наложи да ме изхвърлят на улицата. Но оттогава им се реванширах.

Това вече е нещо ново, осъзна той: в момента споделяше с друг човек — с жена — и не се чувстваше неловко! Никак даже!

Софи се обади замечтано:

— Това е истинската любов.

— О, да — съгласи се Хю.

— Мисля, че си имал късмет да преживееш такова нещо — промълви тя. — Трябва да призная, че аз никога не съм го изпитвала.

Привършиха с храната, той забеляза, че тя явно се наслаждава на всяка хапка. Докато я гледаше как постепенно се отпуска, Хю се предаде напълно. Нямаше защо да крие от себе си — беше влюбен.

Когато излязоха от Килкпатрик, пътят се разклони вляво и Хю завъртя волана, за да завие по петкилометровата алея към замъка. Тя се виеше през гората и гъстите дървета бяха сключили клони високо над пътя, а есенните лъчи струяха като златни копия през листата им.

След малко дърветата отстъпиха и пред тях се разкри просторна морава с диви цветя. Софи разтвори широко очи и по детски плесна с ръце.

— Какво беше това? — развеселен се обърна към нея Хю.

Тя въздъхна от удоволствие.

— О, толкова е хубаво!

Замъкът достолепно се извисяваше пред тях и Хю с удоволствие го обхвана с поглед. Въпреки дългите години на занемаряване, въпреки съвсем епизодичните му посещения, когато успяваше да открадне най-много седмица по Коледа поради напрегнатата си работа в „Мейбъри“, все пак старинната постройка изглеждаше топла и приветлива, а днес сякаш сияеше. Сивите каменни стени меко грееха под лъчите на залязващото есенно слънце; огромните дъбове с позлатени листа бяха пръснати из парка на красиви групи; замъкът бе малък, грубоват на вид, замръзнал на фона на пейзажа, като че изрязан от картинка.

— Може би донякъде е суров на вид — каза той. — Но е стабилен и сигурен. Харесва ми. Никак обаче не прилича на твоя замък във Франция.

— Ти никога не си бил в имението.

— Вярно. Но съм виждал снимки. Истински шедьовър на бароковия стил, елегантен и богато украсен. Този тук е с много малко декоративни елементи и съвсем не е луксозен.

Софи се засмя.

— Може би и замъците са като кучетата — каза тя. — В един момент започват да приличат на собствениците си.

Той се усмихна широко в отговор.

— Може би.

Хю паркира на застланата с чакъл алея и слезе от колата; Софи изчака да отвори от нейната страна. Леко се облегна на ръката му, докато слизаше, а той взе и куфара й.

Портата на замъка се отвори и госпожа О’Конър излезе да ги посрещне. Хю представи гостенката си и Софи се усмихна приветливо.

— Радвам се да ви видя, мадам — направи лек поклон госпожа О’Конър.

Софи й протегна ръка.

— Чувала съм много за вас, госпожо О’Конър.

— И аз за вас, госпожо.

„И двете лъжат“, отбеляза си Хю, но му стана приятно: безспорно бе признак на добро възпитание да се опиташ да предразположиш другия.

— Готово ли е всичко, госпожо О’Конър? — попита той.

— Готово е, господин Монфърт; точно както пожелахте. Запалили сме камините във всекидневната и салона. Да заведа ли госпожа Масо до стаята й?

Хю кимна.

— А после аз ще й покажа замъка и може би ще изпием по чаша чай.

— Разбира се, сър. Насам, госпожо — покани я госпожа О’Конър, взе куфара на Софи и я поведе енергично навътре.

Софи повдигна въпросително вежди, но Хю й намигна. Искаше тя да се чувства спокойна и да не я притеснява излишно. Предпочиташе жена да й покаже стаята й.

Той прекоси входното антре — старите му гумени ботуши още бяха тук, прибрани в гардеробната, а на каменните стени висяха портрети на дедите му, под които имаше вази с леко повехнали хризантеми — госпожа О’Конър бе много пестелива жена. Обстановката му бе позната и уютна. Хю се отправи към големия салон, от който се откриваше прекрасна гледка към малката дъбова горичка долу край потока, пресичащ имението му — отлично място за риболов, с големи пъстърви в по-дълбоките вирове. Огънят в камината бе запален, игривите му пламъци смекчаваха леката есенна хладина навън; той се настани удобно в любимото си кресло с бургундскочервена кожена тапицерия и зачака.

Софи слезе след десетина минути, точно в мига, когато Робъртс, старият му иконом, поднасяше чая. Беше облечена в красива малиновочервена копринена рокля с ръкави до лакътя, украсена с малка и изящна брошка на „Масо“ — ягода от блещукащи рубини и розов турмалин с тревистозелени листенца от цаворит. Бе обула черни обувки на висок ток от мека кожа, според него бяха на „Кристиан Лобутен“, а на китката си бе сложила семпла златна гривна. Красивата й коса падаше свободно върху раменете й и леко бе освежила грима си, като бе добавила съвсем лек руж на бузите си; изглеждаше топла като огъня.

— Изглежда прекрасно.

Тя кимна към таблата с чая.

— Нали? Мисля, че са се подготвили специално. Но пък и аз се обадих, за да ги предупредя.

— Да налея ли?

Той кимна.

— Без захар и без мляко за мен.

Софи добави малко мляко в своята чаша и си сложи лъжичка захар. Хю наблюдаваше всяко нейно движение, попиваше всеки жест, извивката на китката й, проблясъка на златото върху ръката й, грациозната извивка на гръбнака й.

— Не бях гладна, но при вида на всичко това вече съм — усмихна се тя.

Таблата бе отрупана. Имаше традиционно плато с подредени в няколко редички малки петифури, голяма чиния с плодов кейк, топли и пухкави домашно приготвени кифлички със златист сметанов крем, сладко от диви ягоди, брани по поляните на имението, и много тънки сандвичи с печено говеждо с резенчета ряпа, пушена сьомга върху ръжен хляб и любимите на госпожа О’Конър пилешки сандвичи с рукола и горчица.

Хю си взе кифличка. Софи избра няколко сандвича, поднесе му чая, а сетне най-безцеремонно излапа всички. Той й се възхити искрено; беше невероятно — тя не изпитваше никаква неловкост. Изглеждаше съвсем на място в дома му, също като майсторски шлифованите парапети по бойниците на замъка, а и някак успяваше да накара и него да се чувства безкрайно комфортно.

Е, може би „комфортно“ не бе съвсем точна дума. Извивката на шията й, нежните възвишения на гърдите й под роклята, стройната талия, ведрият й поглед — всичко у нея бе невероятно възбуждащо. Положи усилия да измисли какво да каже. Наистина бе необичайно. По-скоро жените бяха притеснени от близостта с него, а не обратното.

— „Лапсанг“ — любимият ми чай — каза тя.

— И може би единственият, който си струва да се пие. Но, Софи, съвсем забравих — трябваше да те разведа наоколо преди чая.

— Така е по-добре. Имах нужда от ободряване. От адаптация. — Усмихна му се с блесналите си очи. — Освен това имаме достатъчно време — развеселено го погледна тя. — И на двамата не ни се налага да бързаме за офиса.

Той кимна. Толкова бе красива, а очите й се смееха, устните й бяха леко разтворени. Имаше мъничка трошица в ъгълчето им, като бенка. Той се пресегна да я махне с палеца си.

Тя се напрегна мигновено — но не от страх, не и с отвращение. Хю почувства меката й кожа под пръстите си и силното туптене на сърцето й; наведе се и я целуна.

Леко докосна с устни нейните. Софи остана на мястото си, отначало не помръдна, а после му предложи устата си, съвсем леко, като малък дар — той сложи ръка на врата й и преди да се осъзнае, я сграбчи и я притегли рязко до себе си; устните й се разтвориха и езикът му проследи линията им, закачливо…

Тя простена; той смъкна ръката си по-ниско и обгърна тънката й талия, при което събори таблата със сладкишите на каменния под; смъкнаха се от столовете и се озоваха легнали един до друг на каменните плочи до мароканския килим. Сякаш всичко пламтеше в съзнанието му — огънят, роклята й, топлата кръв, която пулсираше под дланите му, меката плът на корема и гърдите й, докато се надигаше към него…

— Не — прошепна тя. — Не… — И го отблъсна леко, задъхана, пламнала. — Съжалявам…

— Няма нищо — измърмори Хю.

По дяволите. Желаеше я. Бе невероятно превъзбуден и ужасно разочарован. И мислено се наруга. Жената току-що бе пристъпила прага на дома му, в кухнята бяха хората от персонала, а той направо се бе нахвърлил да разкъсва дрехите й.

— Прекалено рано е, наистина. Извинявай. Имаме достатъчно време. — С херкулесовско усилие успя да се дръпне от нея и я хвана за ръце; нейните трепереха и той усети влагата по дланите й. — Нали няма да побегнеш още сега?

Софи бе със зачервено лице и той забеляза настръхналата й кожа. „О, да!“, възкликна мислено Хю с бурен възторг. И тя е разочарована. Тя също го желаеше.

— Разбира се, че не — каза Софи. — Аз просто… се увлякох. — Усмихна се срамежливо. — На практика това е едва втората ни среща.

— Така е.

Той й намигна и тя се разсмя звънко.