Искри

Двадесет и шеста глава

Том кимна едва-едва.

— А това са Селест дьо Фортюни и сестра й Марго.

Още две румени девойки с тънки устни. Въздъхна вътрешно.

— Както знаеш, скъпи, те са дъщери на маркиз Дьо Фортюни — настояваше баба му.

— Познавам маркиза — призна Том.

Бяха се срещали няколко пъти по време на постоянните вечерни партита, които майка му организираше в замъка. Дьо Фортюни бе глупак с червендалесто лице — в резултат на прекалено усърдното опитване на продукцията от собствените му лозя, а и дъщерите му не изглеждаха по-интересни.

— А това е Луиз Татен.

— Очарован съм — каза Том и целуна ръката й.

Луиз бе малко по-хубава. Имаше червена коса и донякъде му напомни за Флора.

— И нейният кавалер Жорж, по-малкия син на мосю Грек, министърът на финансите.

— Добре дошли — успя да поздрави Том.

Обаче малко по-хубавките вече бяха заети, което не бе никаква изненада. Господи! Колко запознанства от този род го мякаха още? Партитата и приемите на баба му, непрекъснато представяне на все нови и нови хора започваше да му дотяга. Тази вечер бе най-зле; петдесет от най-близките й приятели и техните деца бяха поканени в наетия апартамент, бяха ангажирани най-добрите кетърингови фирми, не бе спестено никакво усилие. Голяма част от по-възрастните си бяха тръгнали след обилната вечеря. Дори и на Том му бе харесала; беше истинска тръпка най-накрая да седне начело на собствената си маса — дълга маса с гости — докато баба му седеше на почетното място на втората маса. Доставчиците се бяха погрижили да я донесат, застлаха я с най-фин лен, сложиха кристални чаши и сребърни прибори, украсила я с вази, пълни с лилии и орхидеи, допълниха ефекта с восъчни свещи и след това сервираха ястия, които бяха направо великолепни. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, на Том му бе харесало да приеме като свои гости всички тези херцози и барони; бе се насладил на изобилието на скъпото шампанско от добра реколта, на хайвера и останалите предястия, на пюрето от коприва и нормандските сирена, на маслото с трюфели и на крехката и сочна печена гъска. Всичко бе много френско и много изискано; знак за уважение към баща му. Баба му бе в разкошна сатенена рокля на „Живанши“ в сиво-зелено и окичена с изумруди и диаманти на „Масо“.

Единственият английски детайл във вечерята бе добавен по негово настояване — шоколадови бонбони от „Карбонел и Уокър“. По-хубави просто не можеха да се намерят нито в Париж, нито в Брюксел, а Том, противно на пуризма на баба си, държеше да има най-доброто. Френското, естествено, обикновено бе най-доброто. Но понякога и англичаните правеха хубави неща. Като например шоколадови бонбони. И жени.

И сега, след като по-възрастните си бяха тръгнали, баба му се бе заела да го запознава с цяла редица безлични девойки от доброто общество. Не му помагаше дори и ако си ги представеше без дрехи.

— Прекрасно парти — каза Луиз Татен.

Том отново се поклони леко.

— Надявам се, че сте се забавлявали. Много се радвам, че се запознахме, Жорж. Бихте ли ме извинили за миг?

Престори се, че не забелязва хапливия поглед на Катрин и избяга в другия край на стаята. Какъв смисъл имаше всичко това? Имената влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Вече се бе появил в обществото — бе постигнал целта си; новият Масо беше тук, истинският наследник на Масо, за да поеме контрола. Баба му бе поканила отбрани журналисти от клюкарските колонки на вестниците; още на сутринта новината щеше да се появи навсякъде в пресата. После трябваше да намери някои от директорите, да очарова банкерите; битката щеше да е между него и „Мейбъри“ и Том искаше да се залавя за работа.

Точно в момента обаче му се щеше да се задоволи просто с едно питие.

Пухкава сервитьорка се въртеше около някакъв разглезен наследник на предприемач в сферата на недвижимите имоти. Том й кимна рязко и тя се запъти към него, понесла леденостудено отлежало „Пол Роже“. Взе си висока чаша и едва устоя на изкушението да я глътне на един дъх и да грабне втора. Тук бе невъзможно — твърде много свидетели бяха наострили уши и очи.

— О, мосю Масо.

Някакво момиче се присламчи към него. Беше „моделски“ тип, от онези, които „Вог“ наемаше, защото имат „интересно“ лице: дребни черти, заучено изражение на светско отегчение от живота и прекалено слаба фигура. Том си спомни с копнеж за Поли — за смеха и за пищните й гърди. Но това само помрачи още повече настроението му, затова се утеши с глътка шампанско и се опита да си спомни името на девойката.

— Наричай ме Том, моля… — и пробва с надежда: — … Хариет.

— Минет — поправи го тя и лицето й помръкна.

— Точно така, Минет — усмихна се той.

— Да… с нетърпение очаквам партито на майка ти — каза Минет. — Ще бъдеш ли там?

Том отчаяно се мъчеше да си спомни поне нещо от многобройните представяния, които му се бяха струпали напоследък. Минет… да, тя беше — Минет Рукс, дъщеря на банкер и съпругата му — италианска принцеса.

— Какво парти?

— О, нали се сещаш, в петък. В представителния магазин на „Дом Масо“. За отпразнуване на новото му откриване.

Момичето се усмихна; зъбите й бяха в лошо състояние, вероятно от киселините, които се отделяха при непрестанното повръщане, с което поддържаше тялото си слабо. Поли винаги се наслаждаваше на храната си. Поли.

— Не съм се срещал с майка ми, откакто се върнах в Париж миналата седмица. Но възнамерявам да го сторя. Съмнявам се, че ще ида на това парти.

Смяташе, че се е измъкнал много дипломатично. Налагаше се да отстрани майка си, но все пак бе добър син, помисли си самодоволно. Не би позволил цял Париж да ги смята за смъртни врагове. След като майка му заемеше полагащото й се място у дома, щяха отново да се върнат към нормални взаимоотношения. Или поне горе-долу нормални; никога нямаше да й прости това, че бе обявила баща му за мъртъв.

— Но това е големият триумф на „Дом Масо“. Така поне се говори.

— Само приказки. „Масо“ отново ще тържествува, естествено, след като аз поема компанията.

Чипото носле на девойката се набърчи смутено.

— Значи не ти организираш партито, така ли?

— Двамата с майка ми имаме дребни разногласия — сдържано заяви Том. — И пак бих помолил да ме наричаш Том. — Искаше да смени темата. — Харесва ми брошката ти — отбеляза той.

Върху роклята от кадифе в цвят охра, която стоеше прекалено свободно върху кльощавото й тяло, момичето бе сложило много елегантна брошка от двадесет и четири каратово злато: изящно изработен рак, стиснал искрящ огнен опал в щипките си. Наситените ръждивооранжеви цветове на бижуто подхождаха на роклята; комбинацията бе много удачна.

Очите й се разшириха.

— Но тя е на „Масо“ — възкликна тя. — Майка ти ми я изпрати. Е, изпратила е по една на всеки от поканените. Не като моята. Но също брошка. Различна за всеки.

Том се поколеба.

— Нека да изясним нещо, Минет — подхвана той. — Майка ми е изпратила оригинално бижу на „Масо“ на всеки, когото е поканила на партито, така ли?

— Точно така. — Момичето се усмихна и отново му показа лошите си зъби. — И знаеш ли, Том, всички са просто очаровани…

Призля му. Значи скъпата му майчица превръщаше бижутата на „Дом Масо“ в евтини промоционални артикули? Том бе сигурен, че баща му ще се обърне в гроба… не, не биваше да мисли така; щеше да побеснее. Когато се върнеше у дома.

— Предполагам, че са доволни да получат безплатно истинско бижу на „Дом Масо“ — хладно отсече той. — Дали акционерите ще одобрят подобно прахосничество, е съвсем друг въпрос.

— Значи… няма да дойдеш?

Девойката наистина бе адски глупава.

— Извини ме — сковано каза той и се отдалечи.

Катрин се бе настанила царствено в едно кресло в другия край на салона. Около нея се бяха скупчили няколко младежи и тя доста разпалено им обясняваше нещо, докато размахваше великолепното си ветрило от слонова кост. Очите й блеснаха, когато Том приближи, стиснал здраво чашата си с шампанско, сякаш бе спасителният му пояс.

— О, ето те и теб, скъпи. Мислех, че сме те изгубили съвсем.

— Извинявай, бабо. Разговарях с Минет Рукс.

— Очарователна млада дама — поклати усмихнато глава баба му.

— Том, мадам Катрин тъкмо ни разказваше за баща ти — пропя Марго дьо Фортюни. — За първото му ателие на улица „Д’Агусо“. И за първото му бижу, брошката с орела, стиснал диамант.

Том омекна.

— Великолепна е. Все още е най-великото произведение на „Дом Масо“.

Сега този модел бе превърнат в запазения знак на компанията; от майка си знаеше, че баща му е откупил брошката на невероятно висока цена от частната колекция на една от испанските принцеси и сега тя се пази в стъклена витрина в стария салон на баща му в замъка.

— О, аз харесвам всички модели на „Масо“ — угоднически заяви Луиз Татен.

— Аз също — усмихна се и Жюли Хеберж, млада баронеса. — Брошката, която майка ти ми изпрати с поканата за партито, е просто очарователна, уверявам ви. Паяк, изработен от чисто злато с много мънички очи от черен кехлибар…

Том кимна.

— Чула ли си за това парти, бабо?

Катрин го погледна спокойно.

— Разбира се, скъпи. Цял Париж знае за него.

— Ясно.

Очевидно тя не бе счела за нужно да го осведоми.

— Канех се да ти спомена за него тази вечер, да те помоля за съвет какво да облека. — Катрин се обърна усмихнато към заобиколилите я млади хора. — Том съветва старата дама за тоалетите, за да не се изложа пред хората.

Последва искрено хорово несъгласие с думите й.

— Какво да облечеш ли? Но нима ще отидеш? — попита Том толкова шокиран, че забрави за салонната дискретност.

Катрин го изгледа втренчено.

— Разбира се, че ще отидем, скъпи — отвърна му меко. — Това е твое парти. След като компанията е твоя. Точно така искаше баща ти.

Най-сетне остана сам около един след полунощ. Елен Дюлок, брюнетка с апетитни форми и дъщеря на магнат от издателския бизнес, направо му се бе хвърлила на врата и му бе предложила услугите си в леглото, но за пръв път Том не се интересуваше от подобно нещо. Умът му сега бе прекалено ангажиран. Имаше нужда да остане сам, а и тя бе полупияна, а той предпочиташе трезви момичета. Но пък имаше хубави гърди; може би щеше да й се обади на другия ден.

След като баба му си тръгна с лимузината и последните гости си взеха довиждане, служителите на кетъринговата фирма, която се бе погрижила за всичко на вечерята, почистиха много бързо и безшумно; двадесет човека бяха ангажирани със задачата и само след петнайсет минути апартаментът му бе в същия безукорен вид, в който го бяха заварили при пристигането си.

Голямо облекчение. Естествено, в замъка нямаше да има нужда да се тревожи за подобно нещо. Просто щеше да се оттегли в библиотеката, в някой от салоните, в кабинета на баща си или в някоя от кухните; където пожелае всъщност, и просто щеше да изчака слугите да изчистят всичко на сутринта. В апартамента обаче нямаше този лукс.

Влезе в блесналата от чистота кухня и посегна към кафеварката; предвидливо бяха заредили различни марки безкофеиново кафе. Том избра ямайско кафе „Блу маунтин“ и добави малко сметана. Взе си и две сиропирани пастички; сладките хапки и плътният аромат на кафето му подействаха успокоително.

Беше леко притеснен. Всъщност доста. Какво бе намислила баба му? Да се срещне с майка си за пръв път след пристигането си на партито? И да се сдърпат? Това би могло да съсипе партито, без съмнение; и още по-лошо — определено щеше да навреди и на репутацията на „Масо“. Да накърни семейното име. Катрин едва ли би могла да цели подобно нещо. И все пак бе убеден, че на това парти баба му изобщо не се кани да отдели и минутка от времето си за майка му.

Том не би могъл да е толкова суров. Вярно, поведението й бе скандално, но това бе съвсем отскоро. Сигурно беше изпаднала в някаква криза на средната възраст или нещо подобно. Откакто баща му бе изчезнал, майка му бе самото въплъщение на изискана дама, поддържаше в ред домакинството в замъка, организираше изискани партита и не вършеше нищо неподобаващо на положението й в обществото. Според него всички тези години на образцово поведение от нейна страна заслужаваха известно уважение. Тя трябваше да бъде върната в правия път. Разбира се, това трябваше да стане с необходимата доза респект.

В остарелите и зачервени очи на Катрин обаче съзираше злоба, която го притесняваше.

От друга страна, тя имаше право. Той не биваше да остава настрани от партито. Именно той, а не майка му, щеше да контролира „Дом Масо“. След три години щеше да получи всичките си акции, включително и значителния дял, който сега управляваше тя.

Да остане настрани означаваше да се признае за победен. Означаваше да легитимира заграбването на компанията от нейна страна.

Значи решено: щеше да отиде. Но нямаше да прави сцени. Трябваше да поговори за това с баба си.

Взе чашата си от тънък лиможки порцелан и отиде до прозореца; дори и в този среднощен час долу по улицата минаваха доста автомобили и прорязваха меката нощ с острите си халогенни светлини. Париж бе модерен град, кипящ от живот, пълен с пари. Именно тук баща му се бе издигнал от мястото си на беден чирак в бижутерско ателие, който едва свързва двата края, като поправя часовници и коригира размера на пръстени, до основател на могъща империя. На велика марка. Баща му бе искал Том да продължи делото му като негов наследник и единствено дете, а майка му, която нито ден през живота си не се бе борила за нещо, сега разрушаваше всичко.

Страхуваше се от това парти. Вероятно сблъсъкът с майка му би бил неизбежен. Обичаше я, но сега от все сърце я винеше, задето го принуждава да минава през това изпитание.

Цялата история му звучеше безумно екстравагантно. Да изпрати безплатно бижута на „Масо“ на стотици хора! И това в добавка към изключително скъп ремонт на магазините и ликвидиране на модното подразделение. Е, на акционерите сигурно вече им бе дошло до гуша. Щеше да остави майка си да се наслади на последното си тържество, а после идваше акционерното събрание и всичко щеше да приключи.

Налагаше се много бързо да порасне. Първо да съгради наново империята на баща си. А след това да се опита да сплоти отново семейството.