Искри

Тридесет и трета глава

Жегата в Лос Анджелис бе непоносима. Дори и супермодерният климатик явно не смогваше. Веднага щом слезеше от колата си, излезеше от прохладата на офиса или на дома си, Пийт Стоктън сякаш се потапяше в гъста и лепкава мъгла от горещина, която направо можеше да се реже с нож. Дузината пъти на ден използване на дезодорант не можеха да предотвратят издайническите мокри петна под мишниците му; носеше само тъмни ризи, но въпреки това се налагаше да се преоблича по четири пъти на ден.

Август си бе истински кошмар.

В самолета обаче му беше приятно. Първа класа винаги бе истинско удоволствие. Освен това го ободряваше мисълта, че пътува към Европа, където времето бе поносимо.

А и задачата му бе приятна.

След онова чудесно обаждане му трябваха само петнайсет минути, за да убеди и останалите директори — членове на борда. Неколцина бяха изразили недоволството си от представянето на Монфърт, но никой не бе оспорил сделката по същина; беше прекалено сладка, бяха заложени наистина много пари.

Какво лошо имаше да дадат на хлапето някаква глупава формална длъжност? Можеха да измислят перфектен договор, който да не му дава реална власт — да го обвържат с условия, които да не му дават възможност да действа сам.

Стоктън не бе сигурен кого ще сложи начело. Но нямаше да е Том Масо. Нито пък Хю Монфърт.

Точно сега направо можеше да разцелува хлапето. Би му дал какъвто пост пожелае. Щеше да го настани в лъскав офис, да му отвори фирмена сметка, от която да харчи, плюс готина мацка за секретарка. Том Масо бе нещо повече и от Дядо Коледа. Бе дал на Пийт „Масо“, заедно с всичките милиони на компанията и едновременно с това бе успял да го отърве от Монфърт.

— Шампанско, сър?

Стюардесата се суетеше наблизо. Отдавна бе прехвърлила трийсетте, с професионален вид и набита фигура. Не като в доброто старо време, когато най-важно бе да се угоди на бизнесмените и когато всички стюардеси бяха изрусени кукли на не повече от двайсет. А сега стюардесите изглеждаха като отличнички от курсовете по въздушна безопасност и обезвреждане на терористи.

Но днес нямаше да позволи нищо да развали настроението му.

— Разбира се — отвърна Пийт. — Защо пък не, по дяволите.

Хю бе много зает цяла сутрин. Два дни след партито и положението бе точно такова, от каквото се бе опасявал. Пресата не спираше да възхвалява шедьоврите оригинали на „Дом Масо“; сравняваха хер и фрау Брант с великите майстори в изкуството и описваха творенията им като смесица от Полдинг Фарнъм и Ричард Бапст. Бе посетил магазините на „Масо“ на улица „Фобур“ и Ню Бонд стрийт и бе заварил и двата доста оживени. За марката се говореше много, акциите се бяха вдигнали и борсовите анализатори бяха заети да преправят прогнозите си.

Беше му струвало страшно много усилия и интервюта в пресата, само за да удържи позицията си. Неговата оценка бе „прекалено малко и прекалено късно“ — едно чудесно парти и дори една превъзходна колекция не биха могли да компенсират осем години на лошо управление…

Бе прекарал часове наред в разговори по телефона с фондовете, които подкрепяха офертата му, с различни мениджъри на инвестиционни фондове, които бяха загрижени, че пропускат нещо важно. Хю вярваше, че всичко ще завърши добре, но бе доволен, че до гласуването оставаше много малко време.

С облекчение затвори слушалката на телефона след разговора с поредния фондов мениджър. Беше дванайсет, твърде рано за обяд, но искаше да излезе от хотела, да се откъсне от бизнес новините в печатните издания и да помисли малко на спокойствие.

Каза на госпожа Пърси, че ще се върне в два. По принцип мразеше дългите обедни почивки, но май бе добре да не го безпокоят възможно по-дълго. Да остави да отмине голямата шумотевица и инвеститорите да се осъзнаят. В момента цялата лудост само набираше сили, но той смяташе, че бурята скоро ще отмине. Колкото по-малко загриженост демонстрираше, толкова по-добре. Госпожа Пърси, неговата безкрайно изпълнителна секретарка, бе долетяла от Лондон тази сутрин, за да му помага през следващите няколко дни.

— Ще вземете ли мобилния си телефон, сър?

— Не. Знаете, че не понасям тези проклети устройства. — Хю извади мобилния апарат от куфарчето си и й го подаде. — Всъщност вземете го вие, госпожо Пърси. Така няма да се изкушавам да го вдигна.

— Много добре, сър.

Госпожа Пърси му се усмихна бодро и професионално, точно както му харесваше, и Хю излезе от апартамента.

Беше чудесно да се измъкне от хотела. Мразеше климатичните инсталации; мразеше всичко изкуствено. Тялото му на бивш военен бе свикнало както на големи жеги, така и на силен студ. Бе се съгласил да инсталират централно отопление в замъка му в Ирландия само за да не замръзват водопроводните тръби; пък и майка му все се оплакваше, че не й е достатъчно топло, когато му идваше на гости. Хю би предпочел да си остане с буйния огън в камината и дебела пухена завивка. Обичаше горещината на лятото и студа през зимата; така усещаше по-истински сезоните и се чувстваше по-жив. Струваше му се ужасно превзета модерна прищявка това да настояваш непременно да е около шестнайсет градуса по Целзий, независимо от времето навън. Монфърт предпочиташе да хапва плодове в естествения им сезон на узряване, вместо ягоди през декември и сини сливи през март; плодовете и зеленчуците от оранжериите винаги имаха силно воднист вкус. Наслаждаваше се на света такъв, какъвто е в действителност.

Ако човек излезеше през август в Париж, можеше да почувства истинската сила на лятото. Туристите се потяха, а жегата по тротоарите бе такава, че би изгорила стъпалата ти, ако решиш да тръгнеш бос. Монфърт я приемаше с радост; извърна лице към слънцето, затвори очи и се наслади на топлината, която проникваше през кожата му.

Щеше да си намери добър ресторант и да си поръча превъзходен парижки обяд. Беше чудесно, че е без телефон; така нямаше да го безпокоят досадни журналисти, а и той самият не би могъл да се обади на никого дори и да искаше.

А той искаше — и то много. Макар че би било направо самоубийствено глупава постъпка. Искаше да се обади на Софи Масо.

Имаше най-различни оправдания подръка. Можеше да й благодари, че го е поканила на партито. Или отново да й предложи да му гласува доверие с акциите си. Тя щеше да откаже, но пък поне би имал съвсем уважителна причина да й звънне…

Изобщо не го интересуваше сделката; щеше му се тя вече да е приключила. Дали Софи Масо би пожелала да го види след това?

Чувството просто не искаше да го напусне. Непрекъснато мислеше за Софи. Образът й винаги бе някъде в подсъзнанието му. Не вярваше, че е просто увлечение; искаше да я изведе на вечеря, да я опознае.

Нуждата от проститутки, физическата потребност от секса напоследък бе утихнала. В Париж имаше достатъчно момичета, умели, от висока класа, дискретни, но не се бе почувствал изкушен. Мислите му бяха погълнати от Софи. Което, естествено, си бе истинска лудост; толкова много жени по света, а той да се увлече по целта на атаката си…

— Сър!

Хю се озърна сепнато. Госпожа Пърси тичаше подире му откъм хотела. Мигновено се разтревожи; никое телефонно обаждане не би могло да е толкова важно. Но той спря и я изчака, докато тя бързаше, препъвайки се на токчетата си.

— Да?

— Много съжалявам, сър — задъхано се извини госпожа Пърси. — Но е спешно. Господин Стоктън ви търси, сър.

— Ще му се обадя след обяд.

Стоктън да върви по дяволите. Хю никак не харесваше маниерите му напоследък.

— Не се обажда по телефона. Тук е. В апартамента ви.

— Долетял е в Париж? — изуми се Хю.

Стоктън не бе споменал нищо такова. Каква ли игра играеше сега?

— Да, сър, и ви очаква. Много съжалявам, но настоя веднага да ви извикам. — Госпожа Пърси снижи глас, сякаш Пийт Стоктън би могъл да ги чуе през двойните стъкла на прозорците и рева на уличното движение. — Видя ви да излизате от хотела от вашия прозорец; вероятно и сега ни гледа. Не можах да отложа срещата ви за след обяда, ужасно съжалявам…

— Не се тревожете, госпожо Пърси, постъпили сте правилно. — Хю й кимна окуражително. — Много добре, че дойдохте да ме извикате. Явно сте останали съвсем без дъх.

Тя се приведе и кимна, силно задъхана. Хю й предложи ръката си за опора.

— Ще се върнем заедно — каза той. — Няма нужда да бързаме.

— Но господин Стоктън…

— Може да почака — твърдо заяви Хю.

Пийт Стоктън чакаше в апартамента на Монфърт. Седеше в едно от креслата и тялото му бе притиснато доста неудобно от елегантните извивки; не направи опит да стане, когато Хю и секретарката му влязоха в стаята.

— Успях да го догоня в последния момент, сър — ведро обясни госпожа Пърси. — Да ви донеса ли нещо за пиене? Чай или кафе, минерална вода?

— Не. Срещата ни ще бъде съвсем кратка.

— Много добре, сър. Ще изчакам оттатък.

Пийт махна с дебелата си ръка.

— Остани, сладурче. Това засяга и теб.

Елизабет Пърси примигна; не обичаше да я наричат „сладурче“, освен ако не го правеше Джак и определено не й допадаше да го чува от мазния дебелак Пийт Стоктън, който, според слуховете, непрекъснато бе забъркан в случаи на сексуален тормоз. А и какво би могъл да каже на Хю, което да засяга и нея?

Погледна неуверено шефа си; Монфърт много деликатно й направи жест, за да я успокои.

— Тъкмо се бях запътил да обядвам, Пийт — каза Хю. — Ще се присъединиш ли към мен?

Никак не му беше приятно, но трябваше да го покани. Не би могъл да откаже това на председателя на борда.

— Не мисля, че идеята е добра. — Пийт Стоктън измъкна метална кутия за пури от джоба на ризата си и с драматичен жест измъкна една „Монте Кристо“, отхапа върха й и я запали.

— Празнуваме ли нещо?

Може би носеше новини за още акционери, които се бяха обвързали с подкрепа за офертата.

— Ние — не. Аз празнувам. — Стоктън дръпна силно от благоуханния пушек и после го издиша през ноздрите си. — Как най-точно да се изразя — започна той с очевидна наслада. — Чакай да видя… Хю, уволнен си.

— Какво? — не повярва на ушите си госпожа Пърси.

Пийт се обърна към нея.

— Ти си негова секретарка, нали, сладурче? Чудесно. Искам да вземеш лаптопа си и да смениш всички пароли. Архивирай всичките му писма и файлове и ги изпрати директно на моята поща. Постарай се да няма достъп до никакви данни на „Мейбъри“, още от този миг.

Хю се опитваше да осмисли случващото се.

— Мога ли да попитам защо съм уволнен? — обади се той.

— Разбира се — великодушно отвърна Пийт. — Уволнен си с основателна причина. Неизпълнение на задълженията по сделката с „Масо“.

— Предстои да сключим тази сделка.

— Определено, но ти няма да си част от екипа. Не успя да се подготвиш за онова парти — погледни само цената на акциите, за бога. Освен това си пропуснал да проучиш всички възможности.

— Какво, по дяволите, означава това? — сопнато попита Монфърт.

Стоктън се усмихна самодоволно.

— Ще разбереш — след като „Мейбъри“ стане собственик на „Дом Масо“. А сега си уволнен, по дяволите, затова си обирай парцалите и се омитай от хотела. Сметката се плаща от „Мейбъри“. Същото важи и за теб, сладкиш. Връщай се в Лондон, можеш да хванеш оня подводен влак. Събери всичко в офиса му. Гледай той да не вземе нищо оттам, даже и някоя писалка. Ако измъкне нещо и ти, и сладкото ти дупе сте на улицата.

Елизабет Пърси каза само:

— Върви на майната си, дебелако. Напускам.

Хю се обърна към нея крайно изненадан, после се засмя.

— Великолепно — каза той.

Малките свински очички на американеца се присвиха; бе очаквал всевъзможни реакции от Хю, само не и да се смее. Всички знаеха, че „Мейбъри“ е всичко за проклетия англичанин, че единствено работата осмисля живота му. А за каква се мислеше тази кукличка?

— Сигурно ще искаш да чуеш цялата история, Монфърт — присмехулно подхвърли той.

— Съвсем не, ни най-малко не ме интересува. — Хю отново предложи ръката си на Елизабет. — Госпожо Пърси, ние щяхме да отиваме на обяд, нали така?

Пийт Стоктън ги изгледа втренчено, вбесен от всичко, докато те излязоха от апартамента и тръгнаха по коридора. Толкова бе разгневен, че му бяха отнели сладостта от този славен за него миг, че цялото му лице се бе зачервило. И тогава купчинка изгоряла пепел се посипа върху току-що изгладените му панталони.

— Мамка му! — изруга той.

От коридора се чу смях. Е, и двамата можеха да вървят по дяволите. Успокояваше се с мисълта, че само се преструват на спокойни. Така или иначе, Хю Монфърт току-що най-безцеремонно бе уволнен, тъкмо преди да сключи най-голямата сделка в кариерата си. Бе си създал много врагове в „Тифани“, „Картие“ и „Жарар“… с него бе свършено; арогантното копеле бе тотално прецакано!

Тази мисъл го накара да се почувства по-добре. Монфърт и секретарката му можеха да демонстрират самообладание колкото си щат. Той знаеше, че вътрешно са съсипани.

Беше гладен. Най-добре да си поръча някаква храна, хамбургер и пържени картофки, не нещо от проклетата френска кухня, която винаги разстройваше ужасно стомаха му. А после щеше да иде до представителния салон на „Масо“; да види какво ще придобие съвсем скоро. Може би щеше да купи нещо за Клаудия. Това щеше да й затвори устата за няколко дни.

Хю махна на едно такси и му нареди да ги закара до площад „Дьо ла Мадлен“.

— Къде отиваме? — попита госпожа Пърси, чиято войнственост се бе изпарила и сега изглеждаше доста шокирана.

— Мисля, че заслужаваме един чудесен обяд — отговори й Хю. — Нещо наистина френско. „Лукас картон“ е признат за един от най-страхотните ресторанти в града. Познавам от години мосю Сендерен, сомелиера.

— Звучи прекрасно, сър.

Секретарката бе пребледняла и трепереше цялата. Хю дори се зарадва; докато се бе съсредоточил върху нея, не му се налагаше да мисли прекалено задълбочено за собственото си положение.

— Вече няма нужда да ме наричате „сър“, госпожо Пърси. Забравихте ли?

— О, да. — Опита се да се усмихне. — В такъв случай вие трябва да се обръщате към мен с Елизабет.

— Елизабет — опита се да я успокои, — не бива да се притесняваш за случилото се преди малко.

— Е, решението си беше мое. — Тя кършеше пръсти в скута си. Току-що си бяха купили апартамент с ужасно висока ипотека и имаха нужда от заплатата й, както и от допълнителните премии за работата й. — Само не знам какво ще кажа на Джак…

— Това господин Пърси ли е?

Тя кимна безмълвно. Монфърт никога не се бе интересувал от личния й живот.

— Имам много приятели, които с радост ще наемат секретарка с твоите изключителни качества — каза Монфърт. — Колкото до настоящето… Колко получаваше на година за работата си при мен?

— Тридесет и шест хиляди — прошепна Елизабет.

Монфърт бе изключително щедър. Къде би могла да намери друг такъв шеф?

— Значи ще ви изплатя двегодишна заплата. Вероятно ще го оформим като плащане на отделни вноски. Ще поговоря със счетоводителя си какъв е най-добрият вариант за избягване на данък за дарение.

Тя го зяпна.

— Но това са седемдесет и две хиляди лири, господин Монфърт.

— Щом ще те наричам Елизабет, ти трябва да ми казваш Хю. — Взе ръката й в своята. — Няма нищо, аз съм богат човек, а онова, което направи преди малко, бе много смело. И ми достави удоволствие, което струва много повече от седемдесет и две хиляди лири — добави той, като си припомни подпухналото лице на Стоктън.

Таксито спря. Монфърт плати и влезе с Елизабет в ресторанта. Веднага ги настаниха и тя се постара да се отпусне; разкошната обстановка и приглушените разговори на богатите хора, които обядваха наоколо, леко я притесняваха.

— Тук просто предлагат добра храна.

Тя се усмихна. Хю Монфърт бе истински старомоден джентълмен и се опитваше да я успокои.

— Кое от ястията е хубаво? — попита тя.

— Убедено мога да кажа — всяко — отвърна Хю. — Да започнем с лек аперитив?

Поръча на сервитьора две чаши шампанско „Перие Жуе Бел епок“ и пушени миди за себе си.

— О, изберете и за мен — помоли Елизабет.

Френският й не бе особено добър, а менюто изглеждаше ужасно сложно.

— Много добре.

Хю й поръча салата от бретонски омар и бял боб със сметана и копър, след което агнешки ребърца в сос от мащерка; за себе си избра костур на скара с пюре от кресон, а в добавка поръча и бутилка червено и бутилка бяло вино; Елизабет не можа да разбере нищо от бързия френски на сервитьора, но разпозна отличното вино, когато го опита.

Храната наистина бе изключителна; тя ядеше бавно и се наслаждаваше истински на всяка хапка. Кой би могъл да знае, че агнешкото може да е толкова вкусно? Направо се топеше в устата й; вкусът сякаш имаше поне шест слоя и известно време двамата с Хю се хранеха в пълна тишина.

Трябваше да изпие шампанското си и чаша от превъзходното „Шато д’Икей“, преди да събере кураж да попита:

— Защо го направи?

Монфърт поклати глава.

— Винаги ме е мразел; иначе не мога да намеря някаква причина.

— Заради партито на мадам Масо ли? — плахо продължи Елизабет.

— То е само оправдание. — Хю гледаше в чинията си. — Не, станало е нещо, което му дава смелост да ме уволни.

— Но защо? Това е истинска лудост. Без вас „Мейбъри“ дори нямаше да съществува.

Той се усмихна леко.

— Да, вярвам, че съм допринесъл с нещо за печалбата на акционерите на компанията.

— Какво ще правите? — Елизабет се бе изчервила от притеснение — ситуацията наистина изглеждаше объркана. — Трябва да ги съдите, сър — тоест, Хю.

— Изобщо нямам такова намерение — сви рамене той. — Няма нужда. Абсолютно съм убеден, че в бизнес изданията ще отдадат дължимото на приноса ми за компанията. Съдебните процеси са скъпи и се точат с години, а са и безумно досадни.

— Значи ще отидете другаде. В „Картие“… Или „Тифани“?

Монфърт поклати глава.

— Петнайсетте години в „Мейбъри“ не са ми донесли много приятели.

Елизабет разпалено заяви:

— Тогава трябва да започнете свой собствен бизнес. Можете да се справите много по-добре от всеки друг.

Той съсредоточено се зае с рибата си. Беше много вкусна, а кресонът добавяше леко горчив привкус; вероятно го бяха съобразили с настроението му.

Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Не мисля — каза той. — Или поне засега не. Винаги е погрешно да се вземат важни решения импулсивно.

Елизабет се притесняваше.

— Но вие трябва да работите, господин… Хю. Трябва да има нещо, с което да сте ангажиран. Винаги е било така. Иначе ще…

Осъзна, че се приближава прекалено опасно до непозволена дълбочина, и гласът й заглъхна.

— Иначе ще мисля прекалено много за жена си ли? — тихо попита той.

Тя се изчерви.

— Съжалявам, не беше много деликатно от моя страна.

— Няма нищо. Изненадан съм, че знаеш. — Монфърт погледна по-внимателно госпожа Пърси, сякаш я виждаше за първи път. — Другите служители говореха ли за това? В офиса в Лондон?

— За вас и госпожа Монфърт ли? — Тя кимна. — Да, много от тях. Всъщност и повечето служители на компанията по света. Преди получавах много писма по електронната поща.

Сега Хю бе слисан.

— Електронната поща ли? От служители, които са питали за Джорджиана?

— Изтрих ги всички — оправда се Елизабет.

— Но защо изобщо са се интересували? — Вече бе ядосан. — Моята скръб… не съм говорил с никого; това е нещо дълбоко лично.

— Трябва да знаете, че сте много известна личност в „Мейбъри“ — обясни Елизабет. — Това, което правехте за компанията… от това зависеха заплатите ни, коледните ни премии, дори и възможността да си закупим фирмени акции… хората непрекъснато се интересуваха от вас, питаха за любовния ви живот. — Тя се усмихна обезоръжаващо. — Повечето писма бяха от жени, нали разбирате.

— О! — Усмивката му на момента се проясни. — Разбирам.

— Не бих ви обсъждала с никого.

— Сигурен съм, че е било така.

— Но предишните ви секретарки… — намекна тя деликатно.

Хю потръпна. Естествено, Роза Васкес и Шарлът Хърст; и двете накрая бяха избухнали в сълзливи признания в любов и бяха съсипали два иначе чудесни костюма.

— Приказвали са за мен?

— За нищо друго не са приказвали. За вашата… всеотдайност към паметта на госпожа Монфърт. — Думите, които бяха използвали, бяха „вманиаченост“ и „болезнена“, но беше немислимо тя да ги повтори. — Разбирате ли, сър… Хю, отначало всички са се страхували от вас. Уволненията… съкращенията.

— Разбирам.

— Но след това, когато са ви опознали по-добре — видели са, че вземате присърце интересите на акционерите и на служителите и са започнали да ви харесват. Били са загрижени за вас. Не е изненадващо, че е имало какви ли не приказки.

— И каква е била присъдата?

— Че без работата си вие просто ще се сринете.

Хю отпи глътка вино и се замисли. Явно хората бяха по-наблюдателни, отколкото бе предполагал. Отлично съзнаваше, че това е доста точна преценка на характера му.

„Мейбъри“ и възраждането на фирмата, а после и възходът й към световно господство бяха същността на живота му. Харесваше му играта; беше като шахматна партия срещу многобройни опоненти — пазарите, установените марки, пресата, доставчиците. Спечелването й бе всичко.

А сега, когато бе на прага на сделката, която щеше да го дари с окончателната победа — бум! — само с няколко злоради думи на онзи дебелак всичко бе приключило.

— Може да е било вярно, някога — призна си той. — Но вече не. Жена ми не би искала подобно нещо.

— Ами вие?

Хю се замисли за Софи.

— Струва ми се, че има и други неща, заради които си струва да се живее. И които в крайна сметка са много по-важни от големите сделки. — Усмихна се широко. — Знаете ли какво осъзнавам сега, Елизабет?

Тя поклати глава.

— Че „Мейбъри“ е била просто една работа. А никоя работа не заслужава да се тормози човек.

Елизабет Пърси остана със зяпнала уста.

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре?

— Никога не съм бил по-добре. — Гребна още малко от пюрето си. Беше свободен; напълно свободен. Изведнъж Монфърт изпита силна вълна на признателност. — Днес е прекрасен летен ден в Париж и мога да правя каквото си пожелая. Свърши ли, Елизабет? Мога ли да те изкуша с един пудинг? Имат ванилов кейк с крем от горчиви бадеми, който е направо фантастичен.

— Благодаря. С удоволствие — отвърна тя.

Все още не бе напълно сигурна за Хю. Може би безпокойството щеше да го връхлети по-късно. Преди малко го бяха уволнили, а той седеше и й се усмихваше, сякаш празнува рождения си ден.

— А после ще те закарам до летището и ще те изпратя у дома с първа класа.

— Много мило — отвърна Елизабет.

Беше прекрасен човек и толкова красив. Не можеше да вини другите момичета. Щеше да й липсва работата при него, но…

Елизабет сведе поглед към венчалната си халка и си спомни за своя сериозен и толкова предвидим Джак, след което се почувства като предателка.

Да, вероятно всичко бе за добро.