Искри

Четиридесет и осма глава

— Извинете, сър.

— Да, госпожо Пърси — отзова се Хю с леко раздразнение в гласа.

Едно от хубавите неща на това да основе собствена компания бе фактът, че можеше отново да назначи на работа Елизабет Пърси. Както сам бе отбелязал, и бездруго й плащаше, би било добре, ако върши и някаква работа, за да си заслужи заплатата.

Но имаше дни, в които изобщо не искаше да чува повече гласа й. „Монфърт джуълс“ се радваше на успех, но това имаше своята цена.

Хю работеше толкова усилено, че понякога губеше представа кой ден от седмицата е. Срещаше се с доставчици, летеше по целия свят, наемаше служители, осигуряваше разпространение за продукцията и разговаряше с анализаторите; дните му започваха в шест и свършваха в седем, като обикновено не му оставаше време за обяд.

Работният календар на Софи бе също толкова натоварен. Засега нямаха собствени представителни магазини, но тя работеше върху външния вид на щандовете им; занимаваше се с маркетинга — от сайтовете в интернет до рекламата в пресата. Освен това отговаряше за назначаването на представителните агенти и обсъждаше новите идеи с дизайнерите. Когато се събираха за вечеря, и двамата бяха безкрайно изтощени.

Но изпитваха също и огромно вълнение, защото още по-важна от всичко бе любовта им.

Сватбата бе само след три дни. Точно сега единственото, което Хю искаше, бе да си тръгне от офиса.

— Седем часът е, госпожо Пърси — предупредително каза той.

Нима тази жена не можеше да се оправи с телефонните обаждания? „О, стига, човече — наруга се сам, — станал си раздразнителен“.

— Да, сър. — В очите на Елизабет танцуваха весели пламъчета; тя помнеше времето, когато шефът й изобщо не искаше да си тръгва от офиса. — Важно е. Имате посетител, сър.

— Има ли уговорена среща?

— Ами, не точно…

— Тогава му кажи да си насрочи — сопна се Хю. — Прибирам се у дома.

— Сър, отвън е Том Масо.

Хю замълча за миг.

— Това шега ли е, госпожо Пърси?

— Разбира се, че не, сър. Да го поканя ли да влезе?

— Да! — погледна я Хю, все още изненадан. — Разбира се. А после можете да си тръгвате. Аз ще заключа офиса.

— Много добре, сър — отвърна невъзмутимата Елизабет.

Хю стана и заобиколи бюрото си; ако го очакваше грозна сцена, не искаше секретарката му да става свидетел. За щастие всички останали служители си бяха тръгнали. В стомаха си усети необичайно присвиване. Софи обичаше това момче. Хю не би изпитвал същите чувства към нея, ако това не бе така. Том обаче без съмнение го мразеше.

Монфърт бе свикнал да пренебрегва чуждото мнение. Сам определяше съдбата си, а останалите можеха да вървят по дяволите. В този случай обаче не разполагаше с подобен лукс.

Надяваше се, че в глупостта си хлапакът няма да предприеме физическа разправа…

Вратата се отвори. Елизабет Пърси ги представи хладно и сдържано:

— Господин Томас Масо, господин Монфърт.

— Благодаря — отвърна той и се обърна към Том: — Заповядай, седни. Или предпочиташ да отидем някъде другаде?

Младият Масо изглеждаше леко смутен; Хю не му подаде ръка. Може би щеше да откаже да я стисне.

— Тук е добре.

— Радвам се да те видя — започна Хю. — Хубаво е, че дойде.

Момчето сви рамене. Беше много млад и красив, отбеляза Монфърт, но в чертите му имаше много малко от Софи. Беше с тъмна коса и тъмни очи, слабо тяло; държеше се като човек, който е изгубил част от увереността си, но това вероятно бе част от съзряването.

— Трябваше да го направя. Ти ще се жениш за майка ми.

— Обичам я — тихо каза Хю. — Много. За мен тя е много скъпа и се надявам да ми дадеш възможност да ти докажа, че съм достоен за нея.

— В бизнеса сте били врагове с баща ми — отвърна Масо.

Хю забеляза, че младежът говори доста сдържано.

— Не бих го формулирал по този начин. Така се приписва личен характер на чисто делови въпрос. По времето, когато исках да превзема „Масо“, докато баща ти управляваше фирмата, двамата никога не сме разговаряли лично. Никога не съм го срещал, лично не се познаваме. И не изпитвам никаква лична омраза. — Стараеше се да се придържа към истината. — Виж, Том, ако мога да те наричам така…

Момчето кимна.

— Сигурен съм, че баща ти не е бил доволен от опитите ми да превзема компанията му. Казвал го е публично. Но в това нямаше нищо лично. Повтарям, двамата дори не се познавахме. „Дом Масо“ бе изгодна сделка за моята фирма и аз исках тази сделка. — Въздъхна. — Надявам се, че можеш да го разбереш. И следователно да го приемеш.

Масо кимна.

— Разбирам защо си искал да превземеш „Масо“.

— Мога само да те уверя, че не съм си позволявал личните чувства да ми влияят в бизнеса. Чувал съм да ме описват като робот. — Хю леко се усмихна. — Донякъде може и да е било вярно, докато не срещнах майка ти.

— Каза, че не си си позволявал — изтъкна Том.

— О! Забеляза го, значи. Да, признавам, че наистина не съм си позволявал личното да се намесва в бизнеса ми. Но сега отчасти, дори съществено, съм мотивиран именно от личните си желания.

Момчето се скова.

— В какъв смисъл?

— Искам да постигна пълното разоряване на господин Питър Стоктън.

Том се засмя сърдечно.

— О, значи имаме нещо общо — каза той.

Хю изпита облекчение, но се постара да го прикрие.

— И на мосю Грегоар Лазар. Първото е заради самия мен, а второто — заради майка ти. — Той замълча за миг. — И заради теб. Софи смята, че двамата са заговорничили, за да те измамят и да те лишат от наследството ти. А също и че си бил подведен от лоши съветници.

За негова изненада при тези думи очите на момчето се замъглиха и то бързо се извърна, като се опита да прикрие смущението си с покашляне.

— И така може да се каже.

Том направи крачка напред и подаде ръка на Хю; Монфърт я стисна с удоволствие.

— Ако нараниш майка ми, ще те убия.

Младежът го погледна изпитателно в очите.

Хю кимна. Представата как това недозряло хлапе може да убие него — закоравял в битки войник, бе доста забавна, но се възхити на смелостта му.

— Знаеш, че сватбата ни ще се състои съвсем скоро.

— Защо, мислиш, че съм тук?

Хю отново се изненада. Може би все пак имаше Господ. Молитвите му — ако можеха да се нарекат такива, всички негови съкровени надежди — се бяха изпълнили. Том беше тук, държеше се разумно и вече нямаше нищо, което да помрачи щастието на Софи.

— За да видиш майка си, надявам се. Ще тръгваме ли?

Том се усмихна напрегнато, но и това бе достатъчно за Хю.

— След теб — каза той.

Слязоха от таксито на площад „Сийкорт“. Хю и Софи временно се бяха преместили да живеят в градската му къща. Лондон бе идеалното място за координация на бизнеса и им се стори по-удобно да бъдат тук, отколкото в Ню Йорк. Хю не искаше Софи да остава в Париж. Не и докато всички вестници там публикуваха всевъзможни клюки за Том.

— Истински дом на джентълмен — отбеляза Том Масо.

— Благодаря ти.

Монфърт вътрешно се засмя на арогантността на младежа. Разкошната къща в стил „Крал Джордж“ бе притежание на рода Монфърт повече от двеста години. Той бе син на лорд, а кой би могъл да каже откъде са дошли самите Масо? Те бяха типични нови буржоа и това, че бяха сложили „Дом“ пред фамилното си име, изобщо не променяше фактите. Но всичко това бе без значение. Днес той се радваше, че блудният син се е завърнал, без да се налага да размахва камшик пред носа му.

Позвъни на вратата.

— Майка ми може да се разплаче.

— Тя е жена — съгласи се с него Хю. — На жените им е позволено.

Масо го погледна развеселен.

— Идвам! — дочуха гласа й откъм входното антре.

Том се изненада от радостта и бодростта, които звучаха в него. Джуди никога не го посрещаше така; при нея винаги всичко бе нагласено.

Вратата се отвори. Софи видя Том и почти изпищя.

— И аз се радвам да те видя, майко — каза той.

Тя се хвърли към сина си, разтреперените й ръце се обвиха около врата му. Обсипа го с целувки.

— Том! Мили мой! Том… миличък… момчето ми…

— Мисля да се кача и да си взема душ — високо произнесе Хю.

Софи не му обърна внимание, но той и не очакваше подобно нещо в този момент. Успя някак да затвори вратата зад гърба на бъдещия си доведен син, който бе полузадушен в прегръдките на майка си, промъкна се покрай двамата и се отправи към горния етаж.

Докато се потапяше в ароматния облак на „Флорис“, Хю чу смеха на Софи да долита чак отдолу, заглушавайки шума на водата. И реши, че това е най-приятното нещо, което някога е чувал.

Вечеряха у дома. Хю се обади по телефона и от „Риц“ им изпратиха храна — жест, който правеха само на много специални свои клиенти. Имаше разкошен пастет от гъши дроб с трюфели, печена яребица с кестени и пащърнак, задушен в масло, както и мус еспресо със сос от ликьор и бял шоколад. Хю лично се погрижи за останалото в менюто — отлежало шампанско „Круг“, ямайско кафе „Блу маунтин“, шоколадови бонбони „Карбонел и Уокър“. Много се зарадва, като видя как и двамата, майка и син, се нахвърлят на храната с превъзходен апетит.

Разговаряха спокойно — незначителни новини за замъка и градините му, за Катрин и служителите от персонала — но зад тези наглед равни и обикновени реплики се усещаше да клокочат силни чувства; Софи не откъсваше очи от лицето на сина си, следеше всяка сенчица в неговите реакции. Беше превъзбудена от радост и задоволство и Хю си каза, че и последното парченце от пъзела е намерило мястото си.

— Къде ще се състои сватбата? — попита Том.

Хю погледна Софи. Единствената покана за събитието бе изпратена на Том — и в замъка, и на адреса в офиса му; но той явно дори не я бе отворил.

— В йезуитската църква на улица „Фарм“. Отец Сабен ще пристигне тук специално за венчавката.

— И колко гости ще има?

— Двама, като смятаме теб и свещеника — отвърна Хю.

Момчето примигна.

— Никакви гости ли?

— Никакви. Искахме всичко да е възможно в най-тесен кръг.

Том кимна. Започна да изпитва още по-голямо уважение към Хю.

— Не сме казали на никого и датата дори не е включена в църковния бюлетин. Надяваме се да избегнем вниманието на пресата.

— Ти нямаш ли роднини? — обърна се Том към Хю.

— Не поддържаме много близки отношения помежду си и мисля, че ще проявят разбиране. В моето семейство никога не са харесвали вдигането на излишен шум. В Англия има една стара поговорка, която казва, че името на един джентълмен може да се появи във вестника само три пъти — когато се роди, когато се ожени и когато почине.

Том се засмя.

— Харесва ми. — После добави с внезапен изблик на омраза: — Репортерите са зли хора. Ако знаехте колко много изгубих заради тях…

— Скъпи… — прекъсна го Софи.

— Извинете ме. — Том положи видимо усилие да се овладее; извърна поглед, отпи голяма глътка шампанско и си бодна от яребицата. — Разкошна е. Човек направо може да се изуми, че англичаните умеят да готвят.

— Нещо не е наред ли, Том?

Софи не се отказваше лесно. Но синът й само й се усмихна.

— Не, няма нищо — каза той. — И край с неприятните теми. Ще мислим само за сватбата ви. Къде ще заминете за медения месец?

— Няма да има меден месец — отвърна Хю. — Новата ни фирма е прекалено натоварена. Ще прекараме един дълъг уикенд в дома ми в Ирландия и се връщаме отново на работа във вторник.

Беше студено и сиво ноемврийско утро. Но за Софи това бе един от най-щастливите дни в живота й.

Беше отседнала в хотел предната вечер, тъй като според традицията Хю не биваше да вижда сватбената й рокля. Би донесло лош късмет, а като съпруга тя вече бе имала достатъчно такъв. Том не би могъл да й помогне в обличането, така че остана съвсем сама.

Бе се изкъпала и напарфюмирала леко. После изсуши косата си, сложи си нежно кремаво бельо от коприна и дантела и отиде до гардеробната на апартамента.

Там беше окачена роклята. Софи я погали нежно. Да, беше все така прелестна и прекрасна. Не се смяташе за суетна жена; но нямаше никакво съмнение, че днес ще бъде красива.

Но това бе най-малкото. Щеше да бъде щастлива. Най-сетне щеше да се наслади на истинската любов. И синът й щеше да бъде до нея.

В живота си Софи бе имала охолство и комфорт, но не и любов. Освен Том, бе получавала единствено дистанцираност, неодобрение и измяна.

Днес всичко щеше да се промени. Сега, в средата на жизнения й път, нейният истински живот щеше да започне отначало.

Бързо облече роклята; опитните й пръсти ловко наместиха всички кукички и копченца на гърба. Сложи съвсем лек грим и нагласи диадемата в косата си.

Това бе единственото й бижу. Никога повече нямаше да носи скъпоценност на „Масо“; нека Том ги подари на бъдещата си невеста. Но тази тиара бе специална. Много нежна изработка от леденосини аквамарини и диаманти, тя бе носена от лейди Джорджиана Монфърт, първата съпруга на Хю, в сватбения им ден.

Софи я докосна нежно. Прошепна кратка молитва за Джорджи. И за себе си. Но бе уверена, че всичко ще бъде наред. Жестът на Хю да й даде тиарата бе невероятен — това бе истинското му примиряване с паметта на първата му голяма любов. Софи се надяваше бракът им да бъде също така благословен, както този с Джорджи.

Би предпочела шест месеца с Хю, вместо седем години с Пиер. Но сега, по Божията воля, нямаше защо да прави подобен избор.

Беше на четиридесет години. Бе жизнена, красива. И имаше усещането, че целият й живот е бил едно дълго очакване на този миг.

Щеше да бъде съпруга, майка и успяла жена с кариера. Искаше точно това — най-сетне да получи признание за личните си качества, а не заради качеството си на нечия съпруга.

Всичко прекрасно предстоеше.

Вдигна слушалката и набра номера на рецепцията.

— Обажда се Софи Масо. — Това бе последният път, в който се налагаше да се представи така. Слава богу! — Моля, извикайте ми такси.

Персоналът на хотела бе изключително дискретен — макар че през фоайето минаваше булка, сред облак от сребриста коприна и сребърни нишки, сам-самичка, в седем часа сутринта, никой не промълви и дума.

Църквата на улица „Фарм“ бе в готически стил и необичайно красива. Софи бе посещавала сутрешните литургии тук десет седмици; веднага се бе почувствала като у дома си. Винаги ухаеше на тамян, свещениците бяха в старомодните си роби, хорът пееше прекрасни псалми. Дори и Хю нямаше нищо против да я придружава; седеше тихо на скамейката със затворени очи.

Софи плати на таксиметровия шофьор с банкнота от петдесет лири, която измъкна от сатенената си чантичка, обшита с малки перлички, и му се усмихна, като направи жест да задържи рестото. Тежките дървени врати на църквата бяха открехнати. Мина през тях и ги видя: Хю, застанал в дъното на пътеката; Том, прекрасен в официалния си костюм, като негов кум; старият отец Сабен, леко прегърбен, но засмян, цял в очакване. Чу мелодията на органа да се извисява и един-единствен глас, ясен като звънче, да пее стар псалм на латински.

Очите на Софи се напълниха със сълзи, но тя се усмихваше. Мина по пътеката, като крачеше през празната църква с грацията на танцьорка. Забеляза любовта, която струеше в погледа на Хю, възхитата му; видя своята красота, отразена в очите му; целуна Том по бузата; той стисна ръката й и тя забеляза, че той се вълнува с радостна тръпка. И тогава цялата грейна от щастие, каквото никога не бе очаквала да изпита.

Отец Сабен й се усмихваше с такава обич, сякаш бе негова собствена дъщеря; гледаше я, както нейният баща никога не я бе поглеждал.

— Скъпи младоженци…

След церемонията отидоха на сватбена закуска, която Хю настояваше, че била традиционна. Софи искаше да се преоблече, но той не искаше и да чуе за това.

— Вече не могат да провалят сватбата ни — заяви той. — И няма нужда да се крием. Нека се позабавляваме.

Отидоха да закусят във „Виктрикс“, стария хотел встрани от площад „Мейфеър“. Хю обясни на новия си доведен син, че в този хотел приготвят най-добрата закуска в Англия; никъде другаде не правели пушената риба точно както я харесвал той. Персоналът ги посрещна с изненада и истинска радост, след което ги поведоха към малка, обвита в бръшлян градинка; дъждът бе спрял и сега слънцето грееше ярко, с нетипична за сезона топлина. Дървените столове бяха украсени с меки възглавници, а старинните маси бяха от масивен дъб. Софи разпозна неколцина от останалите гости от безкрайните си парижки партита, а Хю я представи на неколцина от своите приятели — аристократи, бизнесмени и двама министри от кабинета, които закусваха с лидера на опозицията.

— Да не би да замислят заговор? — шеговито подхвърли Том.

— Ако е така, избрали са подходящото място. — Хю сви рамене. — Това е един от най-дискретните хотели в цялата страна.

Въпреки това Софи забеляза, че другите гости поглеждат от време на време към тях; стараеха се интересът им да остане незабелязан, но в повечето случаи не успяваха. Хю само им кимаше и се усмихваше, като вдигаше чашата си с шампанско за поздрав; някои бързаха да се извърнат на другата страна, докато други отвръщаха на жеста му.

— На това място не се допускат репортери — каза той, — но се обзалагам, че новината ще се разпространи за по-малко от двайсет минути. Какво ще поръчаме? Умирам от глад.

Обслужваха ги любезни сервитьори, които не се показаха изобщо впечатлени от сватбената рокля на Софи, нито от официалното облекло на мъжете. Поднесоха им коктейл от шампанско и портокалов сок, бекон, домати, препечен хляб и пушена риба за Хю, както и варени яйца и гъби; Том си поръча бъркани яйца с пушена сьомга и голяма кана ароматно кафе, което му се стори превъзходно; на отец Сабен препоръчаха яйца по бенедиктински, подправени с пипер и див лук. Хапваха в добро настроение и Софи усещаше как щастието й разцъфтява. Струваше й се, че цял живот е вървяла с окови на краката, които сега са свалени.

Към края на закуската тя направи знак на сервитьора.

— Може ли да ни донесете сметката, ако обичате?

— Всичко е уредено, госпожо Монфърт — отвърна той. — Главният готвач ви изпраща комплиментите си, сър, мадам.

Хю се усмихна.

— Много мило. Благодарете му от наше име.

Софи бе очарована. Току-що я бяха нарекли „госпожа Монфърт“ и това много й хареса. Отхвърлянето на фамилията на Пиер бе като отмиване на слой мръсотия от нея; наслади се на прекрасното усещане. Очите й се спряха на Том, за да види неговата реакция. Дали щеше да трепне? Щеше ли да го заболи?

Той бе сключил вежди и се взираше в далечината; тя разбра, че нито е забелязал, нито се интересува от името. Беше притеснен от някакви свои си мисли и явно в момента бе далеч от сватбата…

Софи се обърна към отец Сабен.

— Скъпи отче — започна тя. — Бихте ли дошли с нас у дома? Да останете за обяд или да пренощувате?

— Мили боже, не — отвърна той. — Имам кръщене в четири. Ще хвана влака под Ламанша. Истинско чудо е това. — Погледна часовника си. — Всъщност вече наближава девет и половина и е време да тръгвам.

— Ще те закараме до гарата — каза Софи.

Почувства се гузна, задето изпита облекчение, но наистина искаше да остане за малко насаме със сина си.

Софи надникна в кухнята на Хю, където Том се занимаваше с кафе машината.

— Скъпи, зает ли си?

Той поклати глава.

— Тогава ела да се поразходим заедно.

Том явно се колебаеше.

— Ами Хю?

— Може и сам да се погрижи за себе си за малко.

— Това е сватбеният ви ден — възрази младежът, но доста неубедително.

Наистина искаше да поговори с майка си, а досега не бе намерил удобен момент.

— Няма да ходим никъде, очаква ни цял живот заедно. — Софи се бе преоблякла в ежедневен, но елегантен костюм на „Катрин Уокър“ от тъмнозелена вълна, и мека кремава блуза. Нямаше други бижута, освен годежния пръстен и брачната халка и Том мислено отбеляза, че тя не се нуждае от повече украшения. Гордееше се с пламенната жизненост на майка си. — Хю! — викна тя. — Двамата с Том излизаме навън.

— Добре, скъпа, ще се видим по-късно. — Гласът му долетя откъм кабинета. — Аз ще отскоча до офиса.

Софи поведе сина си навън. Времето бе меко и слънчево и те тръгнаха към Хайд парк, отначало в пълно мълчание.

— Предполагам, че трябва да се обадя на баба ти. — Софи погледна сина си по някое време. — Ще го направя, след като се върнем. Това ли те тревожи, скъпи?

— Не.

Изненада се, че тревогата му личи, но изпита и облекчение. Така не се налагаше да се чуди как да подхване темата.

— Тогава какво има?

— Моята приятелка… бившата ми приятелка. Джуди Дийн.

— Бившата ти приятелка? — Софи въздъхна облекчено. — Значи сте се разделили? — попита тя, като се стараеше да звучи спокойно.

— Да. — Том прехапа устни. — Мамо, когато говорихме с теб по-рано, ти ми спомена, че Джуди е направила или е свързана с нещо нередно… И затова си настроена против нея, нали?

Софи кимна.

— Какво е направила? — попита момчето.

Тя сви рамене.

— Няма значение, Том.

— Има значение. Важно е. Много е важно. Трябва да ми кажеш.

— Не мога. Имам си причини.

— А аз имам свои — каза той леко ядосан. — Има голямо значение за семейството ни.

Софи спря и се облегна на един боядисан в бяло градински парапет.

— Какво е станало, Том? Кажи ми.

Той простена и прокара ръка през гъстата си коса.

— Бях много глупав… истински глупак — каза той. — Майко, тя е бременна.

Софи остана без дъх и залитна. Оживената лондонска улица се олюля пред очите й. Силните ръце на сина й я подкрепиха, улавяйки я за лактите.

— Майко! Майко! Добре ли си?

— Аз… добре съм — прошепна тя.

Стисна го здраво, докато светът престане да се върти пред очите й. „О, мили боже — мислено възкликна Софи. — Господи…“

— Не биваше да ти го казвам — мрачно продължи Том — точно на сватбения ти ден.

— Не. — Софи се овладя. — Трябваше да знам.

— Скъсах с нея и тогава тя ми го каза. — Том звучеше много нещастен. — Не знаех как да постъпя и я настаних да живее в източното крило на замъка. И дойдох тук. Имах нужда да се срещна с Хю. Имах чувството, че не мога да се справя сам.

— Е, щом това те е накарало да дойдеш и да поговориш с него, значи все пак има и нещо добро. — Софи се опитваше да улови в някакъв ред мислите, които прелитаха през главата й. — Няма да отрека, че тя не е идеалната снаха, която бих избрала за теб…

— Снаха ли?!

— Навярно двамата ще се сдобрите. И ще се ожените, разбира се — заяви Софи. — Харесвал си я достатъчно, за да излизаш на срещи с нея…

Да излиза на срещи. Толкова завоалирано казано.

— Затова съм сигурна, че ще можете да върнете помежду си… каквито чувства е имало… някога. Сега ще имате дете. А то се нуждае от баща.

— Мога да му бъда баща и без да сме женени.

— Разбира се, че можеш — съгласи се Софи. — Но няма да е същото, няма да е толкова добре за детето. Всичко зависи от това какви жертви си готов да направиш за собствената си плът и кръв, Том.

— Детето — промърмори той.

— Твоето дете. Бебче — нежно каза майка му. — И мое внуче. — В очите й напираха сълзи, но тя се усмихна. — То е част от теб и аз вече го обичам, Том. Бебето е най-хубавото нещо на света. Бременността на Джуди е прекрасна новина.

— Ти не си на себе си — каза той. Вгледа се в очите й, които блестяха от влага — тя се усмихваше и плачеше едновременно. — Прекалено много емоции в един ден са замаяли главата ти, мамо.

— Не — настоя тя. — Наистина е чудесно, миличък. Миналото си е минало. Мога да се сдобря с Джуди. Нека да знае, че я приемаме в семейството…

— Още не съм се съгласил да се оженя за нея.

— И никой не може да те принуди. — Софи отново тръгна напред. — Ако наистина смяташ, че животът ти с нея ще бъде непоносим, тогава не се жени. Но ако мислиш, че би могъл да се научиш да я обичаш, тогава трябва да опиташ. Да, би могъл и само да посещаваш детето си от време на време. Но децата растат по-щастливи в дом с двама родители, които ги обичат. И всяко дете се нуждае от баща си. — Тя замълча за миг. — Ти би трябвало да го знаеш най-добре.

Том кимна. Това го улучи право в сърцето.

Майка му беше права. Говореше не само с любов, но и много мъдро. Изведнъж сякаш погледна на всичко от нов ъгъл. Бременността на Джуди вече не бе само един неприятен факт — ставаше дума за неговото дете, неговото малко бебче…

Би могъл да се жертва за това. По-рано се възхищаваше на Джуди и бе възможно отново да изпита това чувство…

Но имаше и една огромна болка. Не я обичаше. И веднага, докато обмисляше евентуалното бъдеще с нея, той си даде абсолютно ясна сметка за чувствата си към Поли.

„Обичам Поли. Винаги съм я обичал — каза си горчиво, — но я отблъснах от себе си. Обърках връзката ни, обърках всичко в компанията «Масо», сбърках в отношенията си с майка ми…“

— Не знам дали съм готов да ставам баща.

— Никой не е готов предварително — каза Софи. — Повярвай ми.

— Може би. За какво се скарахте с Джуди? — попита отново той. — Разбираш, че сега трябва да знам.

Софи се поколеба.

— Ами… тя смяташе, че заемам твоето място в офиса — излъга тя. — Не намираше, че е редно да поема контрол над компанията, след като съм само една домакиня. Завиждаше ми, защото тя е професионалист, а аз просто наследих големия кабинет. — Както при всички лъжи и в тази имаше известна доза истина. — Аз мога да го преодолея. Сигурна съм, че и тя също ще го забрави.

Позволи си само още миг да изпита гняв заради това как Джуди щеше да тържествува: бе успяла да впримчи сина, след като се бе провалила с бащата! А Софи щеше да е принудена да й помогне…

„Този път обаче няма да й позволя да диктува действията ми — реши в себе си тя. — Не искам да й давам подобна власт“. Детето беше на Том. Тя щеше да го обича, както би обичала всяко негово бебче.

В крайна сметка Джуди може би щеше да се промени; едно дете променя всичко. И ако обича това дете, тя не би споменавала за дядо му. Щеше да е изключително странно. Софи замалко да се засмее на глас; та кога ли семейството й не е било странно?

— Само това ли е?

Том изглеждаше скептичен.

— Не мислиш ли, че е достатъчно? — Майка му погледна встрани. — Том, трябва да се прибереш още тази вечер. Поговори с Джуди. Двамата трябва да решите какво ще правите. Дори и да не се ожените, ще поискаш общо попечителство и ще й предложиш пълна финансова подкрепа, както и собствен апартамент в замъка.

Том се замисли за Поли… и за детето.

— Ще й предложа брак — каза той с измъчен вид. — Искам детето ми да познава баща си.

— Най-напред говори с нея. — Целуна го по бузата. — А аз ще се прибера, тъй като трябва да споделя с баба ти моите новини.

— Късмет.

Том се ухили.

— Трябва да го направя. И не бива да забравяме, че отношението й се дължи само на лоялността към сина й. Ще разбереш какво означава такава любов — скоро.

— Ще взема такси. Прибирам се направо вкъщи.

— Мисля, че така е най-добре. Обади ми се, след като обсъдите нещата.

Том прегърна майка си.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам — каза Софи.

Сърцето й преливаше от щастие. Нямаше значение нито Катрин, нито Джуди Дийн. Детето й се бе върнало при нея. Знаеше, че с Том и Хю до себе си може да се изправи срещу всичко.