Искри

Тридесет и пета глава

Сега настъпваха по-бързо. Винаги бе така. Лятото бе свършило, а есента пълзеше бавно и ужасяващо безпощадно към зимата; дълбоката, дълга и тъмна зима в Северна Русия, където студът бе толкова отчайващ, че проникваше в костите, а красивото бяло покривало на снега скриваше замръзналата земя неумолимо като смъртта. Нищо чудно, че хората пиеха много.

Бизнесът вървеше много добре — продаваше водка и бира на миньори и партийни функционери в покрайнините на Минск. В бара имаше достатъчно алкохол, буен огън, маси за карти; не липсваха клиенти, дори и в дългите летни вечери. Но когато дойдеше зимата, барът направо се пръскаше по шевовете. Мъжете не искаха да се прибират вкъщи при дебелите си жени в тъмното. Предпочитаха да пийнат, да поиграят хазарт, да погледат огъня, да се посмеят и да си подмятат мръсотии. Да оглеждат похотливо жените, ако някоя изобщо се престрашеше да се покаже в бара. Това бяха предимно проститутки, но Пьотр не обичаше да влизат вътре; не искаше да си има неприятности с партийните другари. Можеха да въртят бизнеса си и навън, пред вратите му.

Владек също презираше тези жени. Млади и отчаяни… предлагащи телата си. Защо да омърсяват бара? Ако са бедни, можеха да работят. Да постигнат нещо в живота си, както бе направил той.

Истинското му име не бе Владек. Бе го избрал сам. Владек означаваше „владетел“. Научи това в сиропиталището, наред с много други неща, които бе научил от господин Ковек и останалите — историята на славната комунистическа революция, както и география, и всевъзможни факти за капиталистическата агресия. И докато другите деца просто седяха начумерени и не мислеха за нищо друго, освен за глада, който стържеше в стомасите им, Владек жадно попиваше всичко. Искаше да се издигне, такава бе съдбата му.

Помете пода за осемнадесети път този ден. Усмихна се, кимна на редовните посетители, които тъкмо влизаха наперено, като духаха на ръцете си да се стоплят и извикваха на Пьотр да им сипе по чашка — или направо по шест. Шумни и буйни пияници, всички те бяха селяни. Също като децата в сиропиталището; работеха в мините или в дърводобива, тежък физически труд — такава пък бе тяхната съдба.

Но той имаше благородническа кръв във вените си; за него нещата щяха да са по-различни.

— Владек! Ела тук. — Пьотр се развика на висок глас: — Клозетът пак се е задръстил. Оправи го, преди да се е домъкнала първата смяна.

— Добре, Пьотр — откликна пъргаво Владек.

Момчето стисна зъби: да рине вонящи отпадъци, Пьотр си мислеше, че той става само за това!

Но не показа отвращението си. Нямаше да се оплаква. Каквото и да поискаше Пьотр, той го вършеше. Именно защото не го бе изхвърлил на улицата през онази първа нощ, когато бе избягал от омразните железни порти на сиропиталището и с мъка бе изминал петнайсетте километра до селището, премръзнал в тънките си закърпени панталонки и ужасен от мисълта, че може да припадне от студ. Защото, ако това се случеше, направо щеше да загине.

Всяка пролет, когато снеговете се стопяха, откриваха мъртви тела край градчето; повечето на мъже, които са се напили и са заспали в гората. Никой не можеше да преживее зимна нощ в Сибир навън. Снегът бавно и смъртоносно покриваше телата и отвяваше душите в безкрая.

Но Владек бе силен. И твърдо решен. Още помнеше светлинката над вратата, която го бе примамила като истински спасителен маяк. Бе се шмугнал зад гърбовете на група заварчици от завода, бе изтичал в гардероба и се бе скрил, замаян от топлината на кожените палта. Но не бе заспал, макар много да му се спеше. Бе грабнал една метла и бе помел наоколо. Онази нощ, за негов късмет, Пьотр се бе напил яко. Докато лежеше в несвяст върху бара, Владек бе почистил старателно, бе вдигнал столовете върху масите и бе заключил примамливата каса, в която имаше купища рубли и монети.

Барът никога не бе изглеждал по-чист. Когато Пьотр се събуди с ръмжене, преби от бой Владек; бе решил, че е крадец. Но Владек изтърпя, измъкна се от лапите му със счупен и окървавен нос, не побягна и не си тръгна; с жест успя да покаже на Пьотр, че е прибрал всички пари и ги е заключил в касата. Предложи му да чисти и да се грижи за бара, докато той, Пьотр, се забавлява с клиентите.

Пьотр реагира с подозрение. Не му се плащаше още една надница. Но Владек вдигна ръце; не искаше нито рубла, само останките от храната в чиниите на клиентите и позволение да спи на пода в гардеробната и да се къпе в банята.

Пьотр се съгласи и Владек получи работата. Картофките и рибата, които хапваше всяка вечер, бяха топли и вкусни, а понякога дори имаше и плодове — някоя полусъсухрена ябълка, донесена от града. Но не близваше алкохол; Владек мразеше да губи контрол. Презираше Пьотр, който дори и след цяла година усърдно служене не бе предложил да плати на момчето, нито пък да го пусне да спи в къщата. Презираше и пияните миньори, които не смееха да се приберат вкъщи при мрънкащите си жени. Най-много ненавиждаше партийните комисари, които командореха всички наоколо, но които накрая също се оливаха като изпаднали пияници. Те бяха единствените, които имаха някакъв шанс да се измъкнат от тази прокълната дупка, а какво правеха? Стояха си тук и се правеха на едри риби в малкото езерце. Макар че Сребринка бе толкова малко градче, че бе по-скоро локвичка.

Владек мразеше комунизма изобщо. Равенство и братство ли? Той виждаше единствено мизерията, вместо потиснато селячество — сега потиснати бяха всички. Беше сигурен, че във вените му тече благородна кръв. Сигурно щеше да се окаже наследник — отдавна изгубен и забравен наследник на стар белогвардейски род. Докато ядеше огризките и се топлеше на изтлелите въглени в камината, докато се плискаше със студена вода на чешмата сутрин, това го изгаряше вътрешно. Той трябваше да минава оттук на шейна, теглена от кучета, и да подхвърля монети на селяците, докато те се въргалят в прахоляка под краката му.

Изобщо не си мечтаеше да стане партиен функционер, нито бригадир или собственик на бара — такава съдба му пророкуваха редовните посетители, когато бяха настроени щедро; ако изобщо го забелязваха. Владек ги презираше заради ограничения им ум. Той искаше да живее в дворец, да се храни от сребърни съдове, да го обслужват почтителни сервитьори. Такива бяха амбициите му.

Някой ден… щеше да намери семейството си. Защото Владек вярваше, че неговата кръв е начертала съдбата му. Щеше да има собствен герб. Щеше да има богато наследство, прибрано в някоя швейцарска банка, вероятно за да не го докопат апаратчиците.

— Хващай се на работа! Лентяй! — викна Пьотр. — Клозетът няма да се почисти сам!

Владек почервеня от гняв и се мушна през задната врата. Сега идваха и още мъже. Не искаше хората да го виждат какво прави. Зае се да рови с един мръсен прът в смрадливата клоака, а после го избърса с един парцал. Изхвърли всичко, изми си ръцете с вода, а после ги обля с терпентин, за да ги почисти стерилно.

Пареше, но Владек не обърна внимание. Мразеше да е мръсен. Повече от всичко. Въпреки мизерния живот, който водеше, той винаги бе чист и спретнат. Переше дрехите си с разтопен сняг, подстригваше косата си и подрязваше ноктите си с един нож и всеки ден се обливаше с ледена вода в мъжката тоалетна. И поддържаше идеален ред в мъничкото си убежище в гардеробната; там пазеше спестените си рубли от случайни бакшиши, разни дребни вещи, забравени от мъжете, които бе прибрал и които можеше някой ден да използва; имаше дори истински джобен часовник и кожена шапка…

Излезе от тоалетната.

— Искат водка. Наливай щедро — изръмжа Пьотр. — Онзи едрият е от Партията. Дошъл е от града на проверка.

Владек послушно погледна нататък и го видя — седнал на една дървена пейка, вече полупиян, с щръкнали косми от носа и мазни петна по ризата — видя баща си.

Владек зяпна. Сърцето му заби силно. Беше невероятно. Нямаше как да е сбъркал. Носът на Владек бе точно същият, преди Пьотр да му го счупи. Мъжът имаше същите големи черни очи и дълги мигли, както и остра, ъгловата брадичка. Имаше и брада, която леко прикриваше челюстта му, но беше същия като Владек. Абсолютно копие.

Първоначалната му реакция бе радост; но тя трая секунди. Веднага след това изпита погнуса. Защо бе толкова пиян? Беше едва пет часът. И толкова мърляв? Беше партиен функционер, а беше мръсен и недодялан. Беше дебелак, без никаква самодисциплина. И имаше писклив и неприятен глас…

— Къде, по дяволите, е питието ми? — викна мъжът. Погледна право към Владек. — Ей, ти! Ела тук!

Момчето забърза към него.

— Разбойник — изломоти баща му. — Копеле!

Владек му наля мълчаливо. Целият бе в слух.

— И като стана дума за проститутки — обади се един кльощав мъж с мустаци от неговата компания, — видя ли какви са се наредили пред вратата?

— Грозни кучки — отсече партиецът. И се оригна.

— Хареса ми червенокосата. Хубави крака. Може да я пробвам по-късно — обади се друг.

— Това е Катя. — Мъжът с мустаците се ухили похотливо. — Бил съм с всички. Бива я.

— Трябва да внимаваш. — Бащата на Владек сграбчи чашата си и я разклати. — Повечето имат сифилис и гонорея. Ще ти окапе оная работа.

Останалите мъже се засмяха. Владек се оттегли зад бара и отново грабна метлата. Започна да мете около масата им и да подслушва.

— Или още по-лошо — продължаваше баща му. — Могат да те изиграят и да забременеят. И после очакват да си платиш за копелето.

Владек усети как кръвта пулсира в главата му. Сведе очи и се помъчи да скрие зачервените си бузи и пламналите си уши.

— На мен ми се случи — самодоволно заяви мъжът. — Преди години. Мръсницата се опита да ми го лепне! На мен, семеен човек. — Изсумтя презрително. — Аз си имам свои деца. И жена. Какво си е въобразявала, че ще взема да изхранвам и някакво си копеле?

— Махна ли го? — поинтересува се кльощавият.

Бащата на Владек вдигна рамене.

— Кой го е грижа? Казах й или да го маха, или да го зареже в някое сиропиталище. Не искам да имам нищо общо. Детето на някоя курва и без това по-добре да не оживее. Освен това — добави той, като гаврътна наведнъж водката и премлясна с устни, — й дадох малко пари. Казах й да се махне от града. Иначе да внимава в картинката. Не може да си мекушав с такива мръсници, защото иначе отиват при жена ти. Съсипват истинското ти семейство. — Тропна с чашата под носа на Владек. — Още! — викна той. — Ей, ти, не виждаш ли, че е празна?

Владек се обърна и му се усмихна бодро.

— Веднага — каза той.

Донесе цяла бутилка и наля щедро на всички на масата.

— Само така — изръмжа баща му.

Подхвърли му една монета; Владек я улови с обигран жест и я прибра в джоба си. Провери дали Пьотр не гледа и остави бутилката пред баща си.

— За сметка на заведението — каза той.

Докато всички изразяваха шумно одобрението си, без да го поглеждат, Владек се измъкна тихомълком. Очите му пъргаво обходиха бара и набързо прецениха температурата навън, настроението на редовните клиенти, както и доколко е пиян шефът му. Тръпка пробяга по цялото му тяло; сякаш цялата му кожа изтръпна. Мигновено разбра, че цял живот се е подготвял за този ден. Сега, когато бе настъпил, щеше да рискува всичко. И усети неистово облекчение.

По-късно, когато му останеше време за размишления, си мислеше как изобщо не се бе питал какво да направи. Струваше му се толкова очевидно. Скри се зад бара и под претекст, че почиства, внимателно отвори касата. Най-отгоре имаше няколко банкноти; остави ги и взе всичко останало — всички други книжни пари и монети. След това отиде в гардеробната; заряза всичките си съкровища, освен джобния часовник. Отмъкна едно от кожените палта на Пьотр и чифт ръкавици и ги остави близо до вратата. После взе един вестник от джоба на някакво палто; вътре щеше да види разписанието на местните влакове.

Никой не му обърна внимание; дори когато мъкнеше коженото палто. Той непрекъснато прибираше разни палта и ги чистеше от снега. Никой не се интересуваше от него; всички искаха само пиенето си. А тази вечер той бе особено грижовен. Нито Пьотр, нито баща му, Иван — така го наричаха, Иван Николаевич — не оставаше и за миг с празна чаша.

Когато огънят в камината вече догаряше и само въглените останаха да тлеят зад решетката, повечето си бяха тръгнали; даже и мъжете на масата на баща му бяха оредели. Но дебелакът още се наливаше, поглъщаше водката с грухтене като прасе; понякога не улучваше устата си и течността се разливаше по брадата му като лиги. Владек го наблюдаваше с хладнокръвно презрение. Този човек нямаше никакъв самоконтрол. Посрамваше се. Владек си каза, че той всъщност ще му направи услуга.

— Прибирам се вкъщи — завалено изпелтечи Пьотр. — Заключи и гледай да не откраднеш нещо.

Заклатушка се и се измъкна през предната врата, както Владек бе очаквал.

Сега не му оставаше друго, освен да чака. Отново занесе бутилка водка на масата на баща си. Всички си бяха тръгнали, освен кльощавия тип и приятелят му с мустаците, Алексис.

— Заповядайте, господа — каза им той, като се усмихна насърчително. — Пийнете си. По едно за из път.

Баща му се изпърдя шумно; другите двама се престориха, че не са чули.

— Не! — отсече той. — Трябва да карам до града. Имам кола — похвали се той. — Мога да стигна чак до Политбюро.

Кльощавият човечец се олюля и се строполи по лице върху масата.

— Но, господине — обади се Владек. — Аз ще ви закарам, ако искате. За мен ще е чест. Така можете да се забавлявате още. — И той пак предложи водката.

Баща му се прозя.

— Закарай ме още сега — каза той. — Уморен съм. Трябва да се прибирам при семейството си. — Очите му се замъглиха от пиянска мъзга. — При момчетата ми — разчувства се той. — Правя всичко за тях…

— Ти си герой, Иван — каза Алексис, ухилен угоднически.

— Помогни ми да стана! — излая бащата към Владек.

— Веднага — отвърна момчето.

Повдигна го внимателно и успя да го задържи на крака. Пияният мъжага се клатушкаше напред-назад и се препъваше, но Владек бе наблизо. Протегна ръце и го хвана, преди да се срути в прахоляка на пода.

— Искаш ли помощ? — попита Алексис.

Той също се клатушка, доволно забеляза Владек.

— Няма нужда. Прибирайте се при жена си — отвърна той.

— Ще си взема някоя проститутка — изпелтечи Алексис и се изкикоти.

Владек се замисли за миг дали да не направи нещо и за него, но после се отказа; нямаше нужда от допълнително разсейване.

Бавно и с мъка навлече палтото на баща си. Беше много добре направено, от хубава кожа, много по-добро от онова на Пьотр, което го чакаше до вратата. Докато Иван мърмореше и проклинаше, Владек се стъкми с откраднатото палто и напъха парите и часовника в джобовете му. Сложи си и ръкавици. Бяха нужни; щом се отвореше вратата, студът блъскаше в лицето като с юмрук. Алексис нямаше да се уреди тази нощ; проститутките отдавна си бяха тръгнали.

— Коя кола е вашата? — попита Владек, сякаш не знаеше.

Беше малкият компактен москвич, черен, разбира се, само с една драскотина на бронята. „Работна“ кола за богат партиен член.

Иван забърника из джобовете си за ключовете. Владек го изпревари; измъкна ги, стисна ги здраво между палеца и показалеца си и замъкна мъжа до колата, отключи и го набута на предната седалка; после седна зад волана, завъртя ключа и запали колата.

Москвичът придърпа задавено, но сетне моторът се пробуди.

Владек се почувства силен. Натисна газта и колата профуча по улицата, като подскачаше заради неравностите и дупките, в посока към града. На седалката до него главата на баща му се отпусна назад и човекът захърка.

Владек се наслаждаваше на шофирането. Чувството идваше не само заради мощната кола със силни фарове, поглъщаща пътя пред него; опияняваше го мисълта, че вече е престъпник, който бяга, който преследва съдбата си. Ако го хванеха, щяха да го пратят в ГУЛАГ. Но това не го притесняваше — нямаше да го хванат. Милиционерите в този район бяха мекотели като Иван. Не се интересуваха от нищо друго, освен да са на топло, да има пиене и жени. Докато се сетят да го потърсят, той вече щеше да е заминал. В Америка може би или в Лондон. И да си живее живота.

Ето че вече виждаше града; светлините проблясваха пред очите му в подножието на хълма като диаманти върху черно кадифе. Продължи още малко; може би щеше да завали сняг и трябваше да е по-наблизо до града, за да може да се придвижи пеша, в случай че колата откаже, след като свърши. Когато намери удобно място, Владек отби встрани от пътя. Остави мотора да работи, заобиколи от другата страна и измъкна пияния си баща навън, направо върху снега.

Мъжът отвори очи, когато студът го блъсна в лицето. Наистина можеше да замръзнеш навън. Владек се наведе и загреба малко сняг в ръкавиците си. После натърка силно бузите на баща си и Иван се събуди напълно, силно разгневен. Зяпна вторачено Владек с пиянския си поглед.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той.

— Ще те убия — студено отвърна Владек.

Иван поклати глава.

— Не ставай…

Погледна момчето в очите.

— Не! — викна той.

Замахна с тежкия си юмрук към момчето, което само се прозя отегчено, успя с лекота да избегне удара му, а после отправи прецизно насочен ритник в слабините на Иван.

Прониза го агонизираща болка. Простена и падна на едно коляно, след което повърна върху дънера на едно дърво. Купчинка сняг се изсипа от най-ниския клон върху главата му. Владек забеляза, че мъжът е започнал да оплешивява. Това го вбеси; не искаше и той да оплешивее. Отново ритна Иван, още по-силно.

— О, господи! — простена мъжът. — Не! Защо?

— Не ме позна, нали? — процеди Владек. — А съм пълно твое копие. Аз съм твой син. Синът на проститутката, детето, което си искал да абортира.

— Не съм искал! — каза Иван.

Отново простена, а после извърна глава и погледна Владек. Въпреки болката и страха в погледа му имаше и любопитство. Владек се задушаваше от гняв. Къде ли е било това любопитство, когато майка му е била бременна?

— Дадох й пари — скимтеше пияният. — Синко… сине… разбери ме, аз имах семейство.

— И аз съм бил част от семейството ти. — Гласът на Владек пресекваше от ярост.

— Можеш да ми простиш — жалостиво ломотеше мъжът. — Можем да започнем отначало… Не ме наранявай, синко. — Той потрепери. — Много ми е студено — проплака отчаяно.

— Да. И в сиропиталището беше студено. Много дълго време — процеди Владек.

Яростта и омразата просто го задушаваха. Протегна ръце, докато баща му стенеше и хленчеше, и ги сключи около врата му. Стисна силно и започна да го души жестоко, докато Иван риташе и се мяташе. Няколко пъти краката му улучиха Владек, но той не обърна внимание на болката. Гледаше втренчено баща си, докато пиянски воднистите му изпълнени с ужас очи не се изцъклиха.

Владек го пусна и провери дали има пулс. Нямаше. Взе парите от портфейла му, после го затрупа със сняг. По-късно през нощта щеше да завали и да натрупа дебела пелена. Нямаше да се стопи скоро; щеше да вали още и още.

Може би щяха да открият Иван напролет. А може би — не. Беше му все едно. Върна се в колата, моторът още работеше, и затвори вратата. После внимателно потегли надолу по склона към града.