Искри

Седемнадесета глава

Софи се събуди от слънцето, обилно струящо през прозорците на спалнята й. На семейната спалня; двамата с Пиер я деляха години наред и той я бе смятал за най-хубавата стая в целия замък. Отначало й се бе сторила прекалено пищна заради зелените копринени тапети, безценните старинни мебели от времето на Луи Четиринадесети и дори от преди това; в тази стая имаше мебели от началото на шестнадесети век, а великолепното легло с балдахин от плътна златиста коприна и гравирано с дъбови листа и лозови вейки бе, както я бе уверил Пиер, от епохата на Франсоа Първи.

Постепенно се бе привързала към тази стая; бе невероятно разкошна, но освен това и красива. Обикновено, когато се събудеше в леглото, цялото само за нея, се чувстваше прекрасно. Софи обичаше да лежи неподвижна няколко минути, окъпана от светлината, която проникваше от източните прозорци, и да планира деня — грижи за бебето Том, а по-късно и за градината.

Днес обаче се събуди с неясна тревога. Замисли се за причината и когато се пробуди напълно, всичко изплува в съзнанието й.

Грегоар. Миналата вечер. Момичето, ризата. Несдържания му гняв.

От лявата й страна имаше старинен звънец, който още работеше. Дръпна износения червен шнур и само след минутка Бернард се появи.

— Добро утро, мадам. Обичайната ви закуска ли, мадам?

Доста учудващо предвид тревогата й, но Софи усети глад.

Поръча си хрупкав бекон, бъркани яйца, ароматен китайски чай и купичка ягоди; с изключение на ягодите, това си беше типична английска закуска, каквато не бе хапвала от години.

— Чудесно, мадам. — Бернард се усмихна одобрително; хората от персонала все се опитваха да се грижат за нея. — Мосю Лазар звъня четири пъти от сутринта, мадам, но му казах, че още не сте се събудили.

— Да, благодаря, Бернард. Ако се обади пак, приеми съобщението му. — Софи кимна замислено. — И помоли Ричард да приготви колата за след час. Ще ми трябва почти през целия ден.

— Да, мадам — отвърна Бернард.

В очите й се четеше загриженост, но Софи не бе в настроение да споделя тревогите си и той се оттегли.

Хапна с апетит, тъй като вече знаеше защо е гладна; имаше да върши сериозна работа и я очакваха толкова много задачи. Вероятно не можеше да ползва ризата като неопровержимо доказателство — винаги биха могли да се намерят оправдания, най-различни оправдания. Например, че Лиз има подобна риза или че е разляла нещо върху дрехата, с която е дошла, и се е наложило да облече нещо друго… Но Софи не бе наивница. Бе видяла всичко със собствените си очи; бе преценила ситуацията. Да си наеме нова секретарка бе много удобно извинение. Не. Двамата бяха любовници и тя се почувства омърсена, макар че никога не бе спала с Грегоар.

В добавка към това се сети и за припряността му — безумното му бързане да й предложи брак. Никак не й бе харесало. Бе се почувствала неловко дори и преди да го заподозре.

Приключи със закуската и позвъни на прислугата да отнесат таблата, сетне влезе в банята. Подмина старинната вана, облицована с мрамор, и се запъти към модерния американски душ, който бе накарала да монтират предната година, въпреки протестите на Том. Силната струя масажираше и тонизираше кожата й и тя се почувства ободрена и пълна с нови сили.

В гардеробната й, огромно помещение, което по-рано бе служило за малък кабинет, бяха приготвени няколко тоалета, от които тя да избере подходящия. Софи ги погледна, но не одобри нито един. Днес искаше нещо съвсем различно; нещо по-делово.

Имаше един черен костюм на „Ричард Тайлър“, силно втален, с копчета от черен кехлибар и пола точно до коляното. Избра него и добави бледозелена риза и чорапи на „Уелфорд“; спря се на тях заради парижката жега, бяха толкова фини, че едва се забелязваха; завърши тоалета си с чифт семпли затворени обувки с нисък ток на „Стефан Келиън“. Гримира се бързо — само малко фон дьо тен и лек руж; отдавна се бе научила да не прикрива красотата на кожата си. Последва леко пръсване с парфюма, който се правеше по нейна специална поръчка. Сетне бижутата. Избра много бързо, както винаги — късо колие от осемнадесеткаратово злато, обсипано с обли зелени турмалини, за да подчертаят деликатния цвят на ризата й.

Огледа се. Много добре. Неочаквано изпита прилив на радост и вълнение. Каква би могла да е причината? Би трябвало, логично погледнато, да е нещастна.

Отговорът на този въпрос витаеше на границата на осъзнаването. Отначало не бе готова да го приеме. Облекчение?… Естествено, че изпитваше облекчение. Внезапно съзнанието й се проясни и я озари прозрение, ярко като слънчевите лъчи, проникващи през стъклата на прозорците — не беше влюбена в Грегоар. Тя бе самотна и се чувстваше поласкана, пък и се бе наслаждавала на компанията му — на любезното му държане, на изисканите обноски, почтителността и добре премерените му комплименти за ума й, за фигурата й. Но любов нямаше. Именно затова се бе сковавала от докосването му. Тази сутрин всичко в главата й се подреди с пределна яснота, сякаш някой бе приседнал кротко до нея и търпеливо й бе обяснил всичко с прости думи.

Но вълнението, което я бе обзело, не бе съвсем сигурна…

Отърси се от тези мисли, като си каза, че по-късно ще разбере. Извърна се от огледалото, доволна от вида си, избра подходящата чанта — модел на „Кейт Спейд“ от крокодилска кожа с бамбукова дръжка, пъхна вътре портмонето си, пудра и блясък за устни и слезе по величествените мраморни стъпала, по които токчетата й потракваха отчетливо, докато бързаше към колата си.

— Към офиса ли отиваме, мадам? — попита шофьорът.

Софи поклати глава.

— Улица „Фобур“, Ричард. Закарай ме до представителния магазин на „Масо“.

Вероятно, каза си тя по-късно, нямаше нищо нередно в него. Килимите и завесите бяха чисти, дългите витрини не бяха прашни, имаше достатъчно персонал — повече от достатъчно всъщност за четиримата клиенти, които разглеждаха изложените бижута с отегчен вид и на висок глас се опитваха да отгатнат цените, като явно нямаха намерение да купуват. Очевидно и продавачите — четири жени и двама мъже, бяха стигнали до същия извод, тъй като никой от тях не предлагаше помощ на посетителите и по лицата им бе изписана огромна досада.

Софи си помисли, че това място й напомня на обществена библиотека. Запазеният знак на марката „Масо“ — златен орел, стиснал диамант в ноктите си, изрисуван на бежов фон на стените — се повтаряше като елемент в подобния по цвят килим. Образът не бе особено завладяващ. Денят бе четвъртък и Софи бе очаквала повече клиенти.

Хрумна й, че ако първото впечатление, което магазинът оставя, е „няма нищо нередно“, значи всичко е сбъркано.

Влезе през централния вход и се запъти към една от витрините. Те заемаха цялата дължина на магазина — по една дълга стъклена витрина на всяка стена — и моделите в тях бяха групирани по вид. Първата беше за пръстени. Звучеше логично; пръстените се продаваха най-много, след това — обеците.

— Мога ли да ви помогна, мадам?

Софи вдигна поглед. Една млада жена се бе приближила и й се усмихваше със служебна усмивка. „Поне ми предложи помощ“, мислено отбеляза Софи. Не че това предполагаше специална похвала; Софи Масо отлично знаеше, че облеклото й говори за сериозно богатство. В който и магазин да влезеше, персоналът се втурваше да я обслужва.

— Само гледам, засега — каза тя.

— Много добре, мадам — разсеяно отвърна момичето.

Докато се отдалечаваше, Софи я огледа. Беше с обикновена бяла блуза и тъмносиня пола, чорапи и затворени обувки с нисък ток; но горното копче на блузата й бе захабено, и на колана на полата имаше прашно петно. Витрината скриваше краката й, иначе Софи би я огледала и за бримки по чорапите.

Ядосано погледна изложената стока и гневът й се поуталожи малко. Да, моделите бяха много хубави. В тази част на витрината явно бяха по-евтините пръстени; по-малки камъни, по-малко декоративни елементи. Въпреки това всеки един бе красив. В „Масо“ използваха само първокласни камъни — нищо по-долу от съвсем леки инклузии в диамантите, а всеки цветен скъпоценен камък трябваше да бъде с отлична прозрачност. Софи се възхити на стоката. Техните майстори шлифовчици все още използваха по-скъпите методи на обработка; имаше диаманти с ромбоидна и розовидна шлифовка; а отстрани бяха добавени изключително фини фигури на змии или листа.

Не че можеше да се забележат добре. Бежовото кадифе като фон съвсем не успяваше да подчертае красотата на камъните; нямаше насочена светлина, която да ги кара да искрят; освен това прекалено много модели бяха наблъскани един до друг. Софи съзнаваше, че за човек, по-малко изкушен от бижутата от нея, всичко би се сляло в едно; красива и бляскава редичка, но нищо открояващо се; нито едно отделно бижу нямаше да се запечати в съзнанието на клиента.

Разходи се из залата, като внимателно оглеждаше всяка витрина. Гривни; обеци; брошки; колиета; дори и няколко тиари. „Дом Масо“ не предлагаше нищо друго. Никакви гривни за глезена, нито халки за пръстите на краката, нищо смущаващо. Но пък изложените стоки бяха прелестни, бижута, които самата тя би носила с удоволствие — но те бяха изложени някак неподобаващо за красотата си.

Софи вдигна поглед от последната витрина, в която имаше няколко прекрасни колиета от огнени опали и оранжев цирконий — дръзки и впечатляващи модели, но наблъскани един до друг и бледнеещи върху бежовия фон. Тя би подбрала тъмнозелена дамаска, която да открои толкова много пламък. Озърна се наоколо. Четиримата зяпачи си бяха тръгнали и сега магазинът бе съвсем празен.

Софи огледа строго малката групичка служители. Бъбреха си и не й обръщаха никакво внимание. Забеляза следи от немарливо отношение към облеклото у всеки един: мъжете бяха с разхлабени вратовръзки, една от жените бе прекалила с грима, а друга бе с доста неглижирана коса.

Вратата откъм улица „Фобур“ се отвори и влезе млада жена. Беше с палто на „Бърбъри“ и Софи отбеляза лекия проблясък на тънките й чорапи, идеално опънати, както и елегантните й обувки на висок ток от синя кожа. Тя уверено се запъти направо към дъното на магазина и се появи след секунди. Софи я видя да приближава до останалите служители, рязко, но тихо да им казва нещо, като кимна към нея. Първото момиче й отвърна, явно доста грубо, съдейки по маниерите й. Младата жена приглади роклята си и побърза да се приближи до Софи.

Беше брюнетка и по-млада от останалите; Софи прецени, че е около двадесет и три годишна. Носеше не особено скъпа, но прилична синя рокля, скромна права кройка, семпла жилетка и съвсем лек грим; долови уханието на „Шанел 5“.

— Простете, мадам — усмихна се ведро жената, — нуждаете ли се от асистент?

Софи поклати глава.

— Не идвате ли малко късно на работа?

Забеляза, че въпросът я подразни, но само след секунда служителката се окопити и отвърна с любезен тон:

— Да, мадам, искрено се извинявам. Имаше инцидент в метрото и влакът закъсня. Имате пълно право, естествено, служителите трябва да са тук абсолютно навреме, преди да влязат клиентите…

Софи се усмихна сърдечно. Обноските на девойката, както и външният й вид бяха на светлинни години от тези на колегите й.

— Търся обеци — каза тя. — Какво ще ми препоръчате?

Момичето леко отстъпи и се загледа сериозно в нея, изучавайки за минутка лицето й.

— Имате овално лице и бледа кожа, мадам. Повечето скъпоценни камъни ще подхождат на тена ви; определено можете да носите по-дълги обеци и бих ви препоръчала именно такива за вечерен тоалет. Имаме няколко прекрасни модела, които смятам, че ще ви подхождат; но не всичко, което предлагаме, би ви стояло толкова добре; някои от по-дръзките модели, които смесват основните цветове, няма да са в стила ви според мен.

— Бихте ли ми ги показали — с равен глас помоли Софи.

Момичето я заведе до витрината с обеците, отвори я и извади пет-шест бижута, които и самата Софи би предпочела: бледосини сапфири; капчици от чисто злато, дълги висулки от овални изумруди и перидот, ъгловати форми от седеф. Изложи ги пред нея с истинска почтителност, описвайки камъните и майсторската изработка.

— Много са хубави, но не смятам, че са за мен — каза Софи.

— Ако проблемът е в бюджета, мадам, мога да ви предложа други модели; изработени с различни камъни, но пак ще ви стоят прекрасно.

— Днес не съм в настроение за пазаруване — каза скромно Софи.

Любезността на момичето не помръкна и за миг.

— Много добре, мадам; надявам се, че ще се върнете скоро и ще ми позволите да ви покажа още от нашите модели. За мен беше удоволствие да ви обслужа.

Софи погледна колегите й. Бяха се облегнали на стената и я наблюдаваха развеселени и с леко отегчено изражение.

— Благодаря ви, госпожице; бяхте изключително мила — обърна се тя към нея. — Кажете ми, отдавна ли работите за „Дом Масо“?

— Не, мадам, само от шест месеца.

— Явно високо цените бижутата. Как се казвате?

— Клодет, мадам. Да, обичам бижута — разпалено отвърна младата жена. — Това е изключително красиво изкуство, което е застрашено от забрава сред бляскавите модерни неща.

Софи въздъхна от удоволствие. Поне щеше да има откъде да започне.

— Клодет — каза тя, — повишавам те в управител на този магазин. Аз съм Софи Масо, председател на борда на директорите на „Дом Масо“.

Очите на Клодет се разшириха от изумление, но бе прекалено шокирана, за да каже нещо.

— Каква е заплатата ти в момента?

— Осемнадесет хиляди евро, мадам — прошепна Клодет.

— Само толкова? — „Нищо чудно, че не могат да привлекат добър персонал“, помисли си Софи. — Е, отсега нататък ще бъде четиридесет хиляди евро.

Момичето преглътна с мъка.

— Първата ти задача като управител ще бъде да освободиш останалите от работа.

— Всички ли?

— Всички — неумолимо отсече Софи. — Не виждаш ли как са облечени? „Масо“ продава на много богати клиенти. Те са свикнали да ги обслужват хора, които се гордеят както с работата си, така и с външния си вид. Когато става дума за продажба на скъпоценности, двете неща вървят заедно, нали така?

Клодет кимна.

— Но, мадам, кой ще работи тук?

— Ти си шефът — погледна я Софи. — Нямаш ли някакви идеи?

— Всъщност имам. В другите магазини има служители, които мислят като вас, мадам. Може би персоналът е прекалено голям. Бихте могли да задържите само най-добрите и да освободите другите и пак ще има достатъчно хора в залите според мен. Колкото за настоящия брой клиенти… — добави несигурно тя.

Магазинът наистина бе празен, никой не бе влязъл вече четвърт час.

— Изразяваш се деликатно — усмихна се тя. — Ще има промени, Клодет, големи.

Момичето погледна останалите, които ги зяпаха втренчено и не криеха враждебността си.

— А каква причина да изтъкна за освобождаването им?

— Винаги можеш да се позовеш на истината — отвърна Софи. — Неподходящо облекло, пренебрежение към клиентите, клюкарстване в работно време. Би могла да се справиш, нали?

Клодет отново изгледа групичката и след няколко секунди кимна леко, но решително.

— О, да, мадам — заяви тя. — Разбира се.

Ричард остави Софи на улица „Трико“ час по-късно. Бе изпреварила Клодет и сама бе посетила всички магазини на „Масо“. Освен това, макар да вярваше на момичето, не желаеше да се предоверява никому.

Не се изненада, че навсякъде завари същото положение. Изключителни бижута бяха изложени в невероятни условия и с пълна липса на вкус, на заинтересованост. Което направо я смая. Магазините или бяха напълно празни, или в тях се мотаеха един-двама клиенти. Софи се запита как ли изобщо печелят нещо. Вероятно цените бяха толкова високи, че дори и малкото продажби бяха в състояние да издържат магазина.

Но девет процента покачване на акциите…

Връхлитаха я толкова различни идеи, че се почувства направо замаяна. Гърлото й се сви от притеснение и срам. Горчиво се срамуваше от себе си. Толкова много въпроси, елементарни въпроси, а не й бе хрумнало да ги зададе досега. Бе заслепена от усмивката и красивите очи на Грегоар. Когато стигна до офисите, взе решение моментално да сложи край на всичко това. Но имаше и известен страх — от него, от реакцията му и от това какво би могла да открие, щом започне да се рови.

Огромната част от богатството на семейството, парите на Том, се състоеше в акции на компанията. Това бе неговото наследство. И нещо повече от пари. Беше заложено фамилното име. Знаеше какво би означавало за сина й да види „Дом Масо“ съсипана. Хю Монфърт, външната заплаха, все още бе на хоризонта, но преди да помисли за защита от него, трябваше да се справи с опасността отвътре.

Сега Софи си даде сметка, че когато бе дошла тук предния път, всичко е било един маскарад. Скъпоструващ, срамен маскарад. Обзе я ужасно спокойствие. Нямаше кого да вини за това; нито Грегоар, нито мързеливите служители в магазините; беше виновна единствено тя.

Е, беше обещала на Клодет, че нещата ще се променят! Нямаше по-подходящ момент от настоящия. Заръча на Ричард да паркира колата и влезе в офисите на съпруга си.