Искри

Петдесет и пета глава

Пиер се обърна към иконома:

— Затвори вратата и се постарай никой да не ни безпокои.

— Да, мосю.

Софи погледна Джуди. Как бе посмял да го направи? Да я доведе тук! Прехапа устни, а гневът се надигна в гърдите й. Но синът й стискаше ръката й. Затова не каза нищо.

Катрин проговори първа.

— Добре дошъл — звънко поздрави тя. — Добре дошъл, добре дошъл, любов моя… скъпи мой. Никога не съм вярвала, че си изчезнал от белия свят. Нито за секунда.

Пиер прекоси стаята и пое ръката й; нежно я целуна по бузата.

— Моята скъпа майчица — каза той и на Софи й се стори, че в очите на Катрин проблесна гняв.

Но едва ли. Не би могло да е така.

— И моят син. Нека те огледам.

Том пусна ръката на майка си и се изправи. Поколеба се, после прегърна баща си.

— Моят син — повтори Пиер. — Изцяло приличаш на мен. — Целуна го по двете бузи, по френски обичай. — И накрая Софи — моята любима съпруга.

Софи нито за миг не забравяше, че Том наблюдава цялата сцена. Вътрешно кипеше, искаше й се да го зашлеви с цялата гневна страст, на която бе способна, но вместо това му подаде буза и му позволи да я целуне. После бързо се отдръпна крачка назад.

Нямаше да позволи да я докосне повече. Никога повече нямаше да бъде негова.

— Пиер, изглеждаш добре.

— Така е. И душата ми е възрадвана да ви види. Молех се ден и нощ отново да видя семейството си. Знам какво е станало. — Отстъпи назад, към огъня. — И искам всички да знаете, че ви прощавам.

— Тя защо е тук?

Въпросът изскочи от устата на Том. Софи вдигна глава; гневът на сина й я стресна.

— Защо Джуди Дийн е застанала като гост в салона на майка ми?

Тъмните очи на Пиер се присвиха.

— Защото е гост. Тя е моя приятелка.

— Твоя любовница. — Том прокара длан през косата си. — Татко, знаеш ли колко често съм мечтал за този ден? Знаеш ли колко съм се молел, колко съм копнял за този миг? Знаеш ли, че бях готов да продам душата си само за да те зърна? И сега това се случва, а ти… ти го провали. Доведе тази долна жена в дома ни. — Очите му бяха пълни с гневна влага, той не можеше да се владее. — Не знаеш как тя разруши семейството ни.

— Том, Том. — Пиер огледа тримата Масо; те не реагираха така, както бе планирал. Може би не бе дотам удачно да доведе любовницата си. Момчето бе пораснало. Жените, естествено, бяха слаби; те не протестираха. Реши да смени леко подхода. — Има важна причина да я доведа тук, дете мое. Дълго се молих и добрият Господ ми показа пътя… — Точно така, Владек, използвай всички средства. — Нашето семейство трябва да узнае истината и да излекува раните си. А тъжната истина е, че отдавна, много отдавна аз предадох майка ти, любовта на живота ми. Двамата с Джуди молим за нейната прошка. Както аз й прощавам, задето е изгубила надеждата да ме види отново. И двамата трябва да живеем със знанието, че чужд човек е обладавал тялото на другия. Но можем да си простим, да продължим напред и отново да бъдем семейство. — Обърна се към Софи. — Надявам се да ме запознаеш с онзи стар свещеник, отец Сабен, искам да започна да посещавам църквата, докато заздравим брака си.

— Аз също моля за прошка — обади се Джуди. — Бях млада…

Софи не забеляза никаква искреност в очите й; жената едва прикриваше нахалното весело пламъче в погледа си. Прониза я силно отвращение. Нима Пиер говореше за Господ? Искаше да я окове в собствената й територия на вярата…

Но въпреки това замълча.

— Двамата с Джуди сме приятели. Цели петнадесет години бяхме близки приятели, много преди да съгрешим като любовници, и аз няма да предам старото ни приятелство. Когато човек е сам в затворническата килия, осъзнава кое е важно за него. Ще си останем близки и Джуди ще бъде гост в това семейство. — Пиер гледаше самоуверено и властно. Очите му се спряха на Том. — Още утре ще подадеш оставка в компанията и ще се откажеш от следването в Оксфорд. Ще ти намеря място, където да работиш под мое ръководство, не става дума за ръководен пост, разбира се. Трябва да извлечеш поука от грешката си с продажбата на акциите и да натрупаш много опит. Майко, скъпа моя. — Той се обърна към Катрин. — Ти трябва да се откажеш от всички акции, които бях прехвърлил на твое име, тъй като, както разбираш, вече не мога да се доверявам на преценката ти. Тъй като явно ти е трудно да се справяш с финансовите въпроси, ще се наложи да проверявам сметките на домакинството ти. За твое собствено добро. А ти, Софи… — Обърна се към нея най-накрая. — Аз те обичам и знаеш, че сме длъжни да прощаваме грешките и изневерите на другия. Очаквам от теб да се постараеш да възстановиш доброто си име… — Протегна ръка и погали шията й с върховете на пръстите си. — Имам намерение скоро да възродим съпружеската си страст.

Пиер се усмихна и зъбите му блеснаха някак хищнически.

— Виждате ли? Сякаш изобщо не е имало нищо. Всичко ще бъде отново както преди.

— Не — обади се Софи.

Изненада сама себе си, гласът й бе силен, звучеше ясно и спокойно.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита той със скрита заплаха в гласа.

Това не я стресна. Тя не му обърна внимание и заговори на сина им:

— Том, много съжалявам, скъпи, но мисля, че е добре да изясним някои неща още в началото. За семейството ще е по-добре така.

— Всичко е наред, мамо. — Том избърса очите си и кимна. — Съгласен съм, наистина трябва да изясним много неща помежду ни.

— Пиер, не съм готова да живея като твоя съпруга. Благодаря на Господ, че си жив и че си добре, но решението ми е да подам молба за анулиране на брака.

Той не можеше да повярва.

— Току-що ти казах, че Божият закон…

— Не вярвам, че изобщо те е грижа за Божия закон — студено отвърна Софи. — Знам, че никога не си имал намерение да ми бъдеш верен. Знам, че си имал много жени. Но двамата имаме син и се надявам да запазим цивилизовани отношения. Дори дружелюбни. Но още утре ще подам документи за граждански развод и ще поискам бракът ни да бъде анулиран.

— Аз ще напусна работа; новата компания и бездруго ти принадлежи. — Том се изправи. — Но ще се върна в Оксфорд, татко. И никога няма да разменя и дума с Джуди Дийн. Ако я доведеш на място, където съм поканен и аз, просто ще си тръгна. Искам да си наясно отсега. Това не подлежи на обсъждане.

Пиер зяпна.

Не можеше да повярва. Това просто не можеше да е истина. Неговият мекушав син и покорната му съпруга. Да го предизвикват. Да откажат да му се подчинят. Софи, за която бе сигурен, че ще подскочи при първото споменаване за религиозните му прозрения…

— Няма да се съглася на анулиране на брака — заяви той с леден тон. — Ще оспорвам решението ти и ще стигна чак до Ватикана. Никога няма да можеш да се омъжиш за онзи английски негодник. Ще обичаш само мен, ще бъдеш с мен, иначе ще си останеш самотна и нещастна старица до края на дните си.

Софи не можа да се сдържи.

— Изборът не е труден — презрително отсече тя.

Том настръхна срещу баща си.

— Не говори така на мама, татко. Вината е твоя, а не нейна. Тя не ти принадлежи. Беше ти добра съпруга.

Като червена мъгла, неподправен, мощен гняв се надигна в гърлото му и го задуши.

— Осмеляваш се да застанеш на нейна страна — каза той. Цялата ледена властност на характера му сега заплашително се заби в сина му. — Ти си моя кръв.

— Да, но също и нейна — спокойно отвърна Том.

— Мога да те лиша от наследство. Ще бъдеш беден като просяк.

— Обичам те, татко. — Том изпъна рамене и отстъпи назад. — Но не ме заплашвай.

— Скъпи. — Софи сложи ръка на рамото му. — Баща ти не е на себе си. Преминал е през ужасно изпитание…

— Не смей да говориш за мен снизходително! — изрева Пиер. — Да не си посмяла! Ти си моя жена, Софи, и ще останеш в моя дом!

Трепереше. Никога, през целия му живот, пронизан от най-необичайни събития, никой не му се бе противопоставял по такъв начин. Никога така директно, открито, право в лицето. В това бе неговата магия, чарът на Пиер Масо, Пьотр Владеквич, Владек, безименния — той можеше, бе призван да манипулира хората; те бяха неговите играчки, играчки, над които властваше, които местеше в центъра или в ъгъла според собствената си воля и те му се подчиняваха напълно. А нима от всички същества по света тези не му принадлежаха най-пълно?

В този момент се чу и друг шум.

— Пиер, Пиер.

Той се извърна рязко в гнева си. Катрин — ето я и нея, неговата Наташа, и тя също се обаждаше не на място. Бе се приближила до него, облечена в богатата си премяна… Да, у нея още имаше следи от някогашната й красота.

— Тя не е твоя жена, Пиер! Нямаш нужда от нея!

Трескавият блясък в очите й му убягна и той само я побутна леко — да се маха от пътя му.

— Замълчи — просъска й.

Но тя остана на мястото си. Дърпаше го за ръцете, търсеше вниманието му.

— Ти си мой. — Катрин-Наташа се усмихна; погледът й бе налудничав и напрегнат, което сякаш нажежи въздуха. — След всичко! След всичките тези години. — Приближи се съвсем близо до него, старческите й очи горяха, дъхът й го облъхна. — Бях ти вярна. Подчинявах ти се. Най-накрая аз съм тази, която спечели! Нали? Ти си мой, завинаги — завинаги! Както винаги съм вярвала, че ще бъде. Никоя от тях не значеше нищо за теб. Само аз!

Той гневно поклати глава.

— Успокой се!

— А тази уличница защо е тук? Отпрати я. Тя не е за теб — бъбреше Катрин, сякаш не на себе си. — Аз съм тук, тук съм, най-накрая… аз съм тук, тази, която вярваше в теб, скъпи мой, моят Пиер…

— Бабо. — Том най-сетне успя да отвори уста. — Това е проблем между мама и татко. Не бива да се месиш.

— Не я ли чу? — почти истерично викна Катрин. — Тя не те обича! Никога не те е обичала! Тя не може да бъде твоя жена!

— Бабо…

— Млъквай! — просъска тя към Том с внезапна отровна омраза. — Ти също го предаде! Ти си едно нищо! И ти си като нея, изцяло нейно копие!

Пиер се вторачи в Катрин и рязко рече:

— Майко, овладей се.

Но тя се бе вкопчила в него; под дантелените ръкавици усещаше съсухрените й старчески ръце, настойчиви, корави, като пипала на изплашено до смърт животно.

— Не искам тази уличница тук… не я искам в дома ни…

— Домът е негов! — викна Джуди, която не можеше повече да търпи излиянията на старицата. — Не е твой! Ти си болна! Ненавиждаш всяка жена, която е до него! Но знай, ако не е Софи, тогава ще съм аз! Аз! Аз го обичам!

Червената гневна мъгла в съзнанието на Пиер бе пронизана от ново чувство: той усети страх. Обърна се рязко към Катрин. Глупачка, стара глупачка!

— Майко! — остро викна той.

Но тя впи поглед в лицето му с блеснали замъглени очи.

— Кажи им, Пиер! Кажи им, Пьотр — кажи им! Време е — това е нашето време. Тя е нищожество, предателка!

— Ти си полудяла! — студено отсече той.

— Не. Чаках достатъчно дълго. Сега моментът настъпи! — Катрин се засмя диво и високо в някакъв налудничав триумф. — Ти обичаш мен, кажи им, че обичаш мен! Изгони ги! — Тя махна към Софи и Джуди. — Те не са за теб! Ти избра мен, само мен!

— Ти си негова майка! — викна Джуди.

— Не! — Катрин отстъпи назад и много късно, прекалено късно той забеляза, че лудостта, манията й е преминала границите и бушува в очите й. — Не съм му майка! Аз съм негова жена! Неговата жена Наташа! Обичам го! Убих заради него! Ти си едно нищожество, една уличница! И ти — извърна се тя към Софи, — и ти си една никаквица! Никога не си била достойна да бъдеш негова жена!

— Майка ми не е добре — каза Пиер.

Тогава Катрин изви глава, погледна го в лицето и заговори бавно:

— Аз не изгубих вяра в теб. Аз, само аз. Тази жена те предаде, напусна те заради англичанина. А уличницата спеше със сина ти. Но аз ти бях вярна. Кажи им, че ме обичаш, Пьотр. Разкажи им за нас. Разкрий им истината, че съм твоя жена. Не Софи. Аз, Наташа. Наташа Владеквич. Твоята истинска жена.

Софи стисна здраво Том. И двамата останаха вцепенени от сцената, която се разиграваше пред очите им.

— Майко, престани! Ти не си на себе си! — със смразяващ глас процеди Пиер.

— Нее! — викна тя и сега в гласа й имаше още нещо. Ужасяващ, бавно разгарящ се гняв. — Нее. Този път няма да ме предадеш. Ти ще избереш мен.

— Трябва да се обадим в болница — мрачно обяви Пиер. — Майка ми е полудяла.

Катрин се нахвърли върху Софи, хвана я с налудничава сила за дрехата; омраза, дълбока омраза бе изписана върху лицето й.

— Името му е Пьотр. Аз съм Наташа. Той ме намери в Естония. Бяхме влюбени, избягахме във Финландия. Той уби племенницата ми, за да дойдем тук, тя се казваше Од…

— Млъкни! — изкрещя Пиер.

— Нямаше никаква фирма „Дом Масо“ — Катрин вече виеше като вълчица. — Има само един мъртъв часовникар, Жил, и съпругата му. Той уби и двамата. Аз трябваше да се преструвам на негова майка, аз го обичах, толкова много го обичах! Ти никога не си го обичала! А той те дари със син! Но аз, аз съм тази, с която е бил през целия си живот!

— Мили боже! — Том най-сетне успя да продума. — Вярно ли е това, татко?

Джуди, застанала до вратата, залитна; краката й се огънаха и тя се вкопчи в близката масичка.

— Ти си убил Грегоар — едва успя да каже тя. — Вярно е, ти си го убил…

Пиер усети как червената мъгла се сгъстява още повече и гневът изцяло го погълна. Нахвърли се върху Наташа.

— Ти си предателка! Луда старица! Не си достойна за мен! Дори не знаеш името ми! Никога не съм се казвал Пьотр…

От гърлото на Софи излезе сподавен вик. Том побутна майка си зад гърба си и стисна здраво ръжена…

Пиер изведнъж осъзна. Бе крещял на руски.

А сега и Катрин му крещеше в отговор, отново на руски:

— Ти си мой, мой си, мой! Аз съм твоя жена! — Тя се втурна към него. — Аз съм твоя жена…

Той започна да я ругае, буташе я грубо, заплашваше я, че ще я убие, ще я удуши…

Но нищо не излизаше от устните му. Някакво съскане. Само съскане. И тогава забеляза първите червени пръски.

Софи изкрещя. Том се втурна към двамата.

А после болката…

Пиер, Пьотр, Владек… вдигна ръка… напипа дупката в гърлото си, видя дългото острие в ръката й. Дълго, остро… от чисто злато и искреше, обсипано с диаманти… Катрин бе използвала фибата за коса като острие. Докато тръпнеше в агония, Пиер се запита колко дълго е чакала. Дали винаги е знаела, че този миг ще настъпи?

Опита се да извика. От устата му не излезе никакъв звук. Спомни си за Жил и Матилда. За Од. За баща си…

Кръв, кръв. Боже, каква болка! Непоносима…

— Татко! — викна Том. — Татко, татко!

Синът му го подхвана; той усети пръстите му върху раната, почувства дланта му, която отчаяно, безсилно се мъчеше да запуши понизаното му гърло… Погледът му се вторачи в очите на Том…

В последните си мигове той осъзна с изненада, че там, в тези синовни очи, има любов — истинска любов. И като че ли за един-единствен миг Владек се разкая…

Не можеше да говори. Отново потърси очите на Том. И в този единствен и безкрайно кратък миг сякаш с последните искрици от живота си отвърна на любовта му и поиска неговата прошка.

А после умря.

Катрин-Наташа се изтръгна от ръцете на Софи; цялата опръскана с кръвта на Пиер, тя стенеше. Пронизителен остър вик като на ранено животно се изтръгна от дълбините на душата й. И в този миг, преди някой да успее да реагира, тя стисна диамантеното острие и със старческите си ръце, задвижени със сетни остатъци от сила, го забоде право в сърцето си.

Когато полицаите най-сетне си тръгнаха, вече минаваше три след полунощ. Хю бе пристигнал веднага и бе останал плътно до Софи. Том също не искаше да се отделя от нея. Тримата бяха останали заедно, скупчени в единия край на стаята, докато съдебният лекар вършеше работата си. После отнесоха труповете и трябваше да отговарят на безброй въпроси.

Джуди стоеше в един ъгъл, сама. Понякога прокарваше ръка през очите си; явно плачеше.

Софи целуна сина си по бузата.

— Може ли да те оставя за момент, миличък?

— Добре съм. — Том се насили да се усмихне; очите му бяха посивели от скръб, но Софи инстинктивно усещаше, че в крайна сметка силната му младежка жизненост ще надделее и той ще се оправи. През последните няколко месеца момчето се бе превърнало в истински мъж. Щеше да превъзмогне и това. — След малко ще си легна. А утре сутрин ще се обадя на Поли.

— Добре. — Тя го прегърна. — Ей сега се връщам.

Софи прекоси полирания дъбов под на залата и се приближи до Джуди.

— След малко ще се махна от погледа ти — смело заяви американката, вирнала предизвикателно брадичка. — Полицаите прибраха колата му… Имам мобилен телефон, ще си повикам такси.

— Няма нужда. Ричард ще те закара където пожелаеш. — Софи махна към високите френски прозорци. — Искаш ли да излезем за малко навън? Не е много студено.

Джуди я погледна изненадано; Софи забеляза следите от сълзи по лицето й.

— Да. Благодаря.

Последва Софи на терасата и седна до нея на викторианската пейка от ковано желязо, покрита с пъстри възглавнички, която винаги стоеше под навеса. Почти пълната луна бе слязла ниско, но все така грееше ярко през облаците.

Джуди заговори първа.

— Знам, че ти дължа извинение. — Въздъхна горчиво. — Наистина вярвах, че го обичам, ако това сега има значение.

— И аз така мислех, някога. Разликата между мен и теб е, че ти наистина си го обичала. Както вероятно и Катрин — или която е била тя.

Джуди поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Излиза, че никога никой не го е познавал. Аз поне не съм го познавала. Бях влюбена в определен образ. Не в този човек. Но докато осъзная истината, вече е прекалено късно. Толкова дълго се бях вторачила в този романтичен идеал, че напълно бях изгубила себе си. Катрин може би го е познавала по-добре, но и тя е страдала от същата болест като мен, може би още повече. Това не е любов, а мания. Налудничава страст. — Тя въздъхна. — Ти и Хю наистина познавате любовта.

— Да, така е. — Софи се усмихна и примигна няколко пъти, за да прогони влагата от очите си. — Искам да знаеш, че те разбирам. И ти прощавам — в случай че това изобщо има значение за теб. Не тая огорчение. Мисля, че на всички ни стига толкова омраза и гняв.

— О, господи, наистина — простена Джуди. Изпъна рамене. — Мисля, че се досещах: убийството на Грегоар бе негова работа, въпреки че се преструваше. Просто не исках да го приема. Толкова много време бе минало от онези години… Тогава Пиер бе центърът на вселената ми. Беше идеал, а не реален човек. — Тя потрепери. — Сега сякаш се събуждам… все едно излизам от някаква гъста мъгла.

— Какво ще правиш?

За пръв път на лицето на Джуди се появи лека усмивка.

— Ще започна отначало — отвърна тя. — Научих много. Ще продам апартамента, ще се върна в Ню Йорк. Сега, след като нищо не ме задържа тук, имам чувството, че мога да направя… каквото си поискам. Почти всичко. Ще започна собствен бизнес. — Тя се усмихна широко. — Може би дори ще се влюбя — в някой свестен мъж.

— Мисля, че можем да постигнем всичко, което си пожелаем. — Софи й отвърна също с усмивка. — Наистина го вярвам.

— И аз. В това имаме нещо общо помежду си. — Джуди се изправи, изпъна гръб и вдигна уверено глава. Протегна ръка към Софи. — Желая ти всичко най-добро.

— И аз на теб. Ако си готова, Ричард те очаква отпред. Ще те закара до дома ти.

— Благодаря. Сбогом — каза Джуди.

— Сбогом.

Софи остана загледана след нея, докато Джуди, старата й съперничка, си тръгна с високо вдигната глава. Завинаги си тръгна от живота й. Изведнъж я обзе невероятно усещане за покой.

Дълго седя навън, сама, загледана към езерото под лунната светлина. Не бе сигурна колко време е минало, но по едно време усети силна ръка върху рамото си. Обърна се — беше Хю.

— Как си, скъпа моя?

— Добре съм — отвърна тя.

— Том си легна.

— Той ще се оправи. Силен е, познавам го.

Хю седна до нея и я прегърна.

— Толкова те обичам — тихо рече той. — Не исках да свършва така.

— Никой от нас не искаше. Но изборът бе на Пиер. И на Катрин.

— Искаш ли да се върнем в хотела?

— Не, тази нощ ще остана тук. — Тя го целуна бавно и нежно по устните. — Не вярвам в призраци. Вярвам в прошката, в милостта и любовта — и в нашето семейство.

Нещо в тона й привлече вниманието му. Той се отдръпна леко и се вгледа в лицето й.

— Може би не е най-подходящият момент да ти го кажа. — Софи постави ръка върху корема си, нежно, като ласка. — Но всичко това бе един край, посвоему… А сега има и ново начало.

— Мили боже… да не искаш да кажеш…

— Да. Бременна съм — каза тя и се притисна в него.

Отново го целуна, страстно и Хю плътно я притисна в прегръдките си.

— Искам да останем така — каза той след минута. — Това е най-прекрасният миг в живота ми. Искам да останем така завинаги. Какво ще кажеш?

— Ще имаме и по-хубави мигове. Скоро. В бъдеще. Всичко ще бъде прекрасно. — Софи въздъхна радостно. — Макар че много ми харесва как луната огрява езерото. Обичам да гледам как искри.

Хю отново я целуна и я поведе навътре.