Искри

Двадесета глава

— Приятно ми е да се запознаем.

Едгар Лоуъл стисна здраво ръката на Хю. Той само кимна учтиво.

— А това са партньорите ми, Карл Епстайн и Уилоуби Стрейчън.

— Здравейте — поздрави ги Хю.

Намираше се в заседателната зала на „Лоуел Епстайн“, една от най-младите инвестиционни банки в Америка. Въпреки този факт и независимо от това, че централата им бе в Бостън, а не във всепризнатия център на света — Ню Йорк, в залата цареше атмосфера на самоувереност. Беше им струвало доста скъпо, за да сложат старинна дъбова облицовка на стените на шейсет и втория етаж в свръхмодерния небостъргач; върху мокета бе застлан красив ръчно тъкан килим в коридора пред залата бе поставена картина на Търнър, всички секретарки бяха в тоалети на „Дона Карън“; накъдето и да се обърне, виждаше ненатрапчивото присъствие на много пари.

— Бих искал да се срещна с шефа на отдел „Сливания и нови придобивки“ — поде Монфърт, след като го поканиха да седне.

„Сливания и нови придобивки“ бяха живителната сила на големите фирми на Уолстрийт. „Дом Масо“ можеше да се превърне и в двете.

— Джейк Фейнголд.

— Страхотен човек.

— Ще дойде всеки момент.

— Искахме да отделим няколко минути, за да ви опознаем лично — заключи Лоуъл.

Монфърт се усмихна сковано; не бе дошъл за светски разговори.

— Невероятно е човек да се срещне с Момчето чудо — обади се Карл Епстайн. — Нали така ви наричат.

— В пресата се пишат какви ли не глупости — кимна снизходително Монфърт с равен тон.

Мразеше този етикет. Но пък бе за предпочитане пред предишния — Терминатора. Журналистите от клюкарските рубрики в бизнес изданията му бяха дали този прякор, когато веднага след появата си в „Мейбъри“ бе уволнил трийсет процента от служителите. По онова време компанията страдаше от абсурден излишък на персонал и той взе решението си без всякакво колебание. Също без да му трепне окото, бе затворил десет губещи магазина.

След време, естествено, когато постигнаха значителни успехи, компанията се разрасна. Бе създал три пъти повече работни места от първоначално съкратените. Това бе естествената логика на пазарната икономика.

Но този успех съвсем не му спести публичната омраза.

Въпреки всичките му делови заслуги и безспорни удари в бизнеса, въпреки новите работни места и добрата реклама на британските дизайнери, малцина извън собствената му компания го харесваха. Той го знаеше и не се притесняваше. Прякорът Момчето чудо отразяваше точно обществената нагласа — строго премерена смесица от възхищение и дистанция.

— Искам да знаете, че като оставим настрана финансовия аспект, смятаме тази сделка за перфектна — каза Едгар Лоуъл. Вероятно бе около петдесетте; потомък на „доброто общество“ на Бостън, с бледа кожа и слабо изразена брадичка, без никаква следа от местния акцент. — С „Масо“ е свършено, но може би ще успеете да го превърнете в нещо добро. Някога купувах от техните бижута за съпругата си.

— И модели на „Мейбъри“ за любовницата си — засмя се Стрейчън.

Той беше едър и отпуснат и Монфърт бе чувал да се говори, че прекалява с всичко; явно бе по-бледо копие на Пийт.

— Интересува ме само разширяването на нашата марка. В тази сделка сме заради доставките и търговските контакти; „Масо“ ги има, а на нас са ни нужни — хладно поясни Монфърт.

— Уверен съм, че можем да съставим конкретно предложение, което да заинтригува акционерите — обади се Карл Епстайн.

Изглеждаше като човек на фактите и Хю предпочиташе да преговаря с него.

— Трябва да бъде повече от интересно; трябва да звучи неустоимо. На пазара има налични само петдесет и пет процента от акциите. Нуждая се от всички. От всяка организация, фондов посредник, отделен собственик. Трябват ми всички. — Хю Монфърт задържа погледите и на тримата партньори. — Няма място за грешки — каза той. — Ако банката ви се заеме с тази сделка, ще бъде обект на всеобщо внимание; пресата ще ви следи отблизо. Последиците от провала ще бъдат толкова ужасни за вас, колкото и за нас.

Уилоуби Стрейчън усети как започва да се поти. Наглия англичанин ги заплашваше. При това заплахата му бе съвсем реална. Като нова банка, която се опитва да се добере до големите играчи в сектор „Сливания и нови придобивки“, те просто не можеха да си позволят да се провалят публично. Но пък наградата от посредничеството при една толкова сериозна сделка по изкупуване на акциите на голяма компания…

Замисли се за личните си авоари.

Стрейчън, може да се каже, се ръководеше от двете божества на пазара — страха и алчността. Англичанинът със силна челюст и безкомпромисни маниери на поведение явно го знаеше.

Налагаше им собствените си условия и все пак той не можеше — всички те не можеха — да откажат.

— Няма да има никакви грешки, господин Монфърт — каза с неудоволствие. — Нека повикам нашия екип по сливанията.

Хю Монфърт се облегна на тапицирания в бургундско червено стол.

— Много добре — кимна той.

Срещата се проточи през целия ден и когато приключи, той се върна в хотела. „Бостън“ бе най-хубавият хотел в града и предлагаше, освен всевъзможни удобства в прекрасните си стаи, много подробен туристически справочник; в него бяха изброени различни видове забавления. В Бостън, един от най-старите градове на Америка, би могъл да отиде на театър, на концерт, да посети Музея на войната за независимост, ако е решил да се просвети исторически. Или ако предпочиташе спорта, градът поддържаше чудесни отбори по баскетбол и бейзбол. По радиото в таксито бе чул за предстоящото гостуване на „Янките“ от Ню Йорк на стадиона в Бостън и възбудените викове на слушателите — това бе най-старото съперничество в американския спортен живот.

При други обстоятелства би могъл да се изкуши. Хю често пътуваше до Съединените щати по работа и по време на дългите си престои в разни хотели бе започнал да следи бейзболните мачове; предпочиташе ги пред новините, които бяха потискащи, а и най-вече безинтересни за него. Изненада се, че играта му допада. Беше много по-бърза от крикета и включваше голяма доза стратегическа подготовка; питчърът и посрещащият удара бяха в постоянен дуел и ако играта бе оспорвана, много му напомняше на шаха.

Хю бе започнал да следи бейзболните мачове от разстояние. Бостън можеше да се похвали с най-страстните запалянковци в страната; макар и да губеха често, те продължаваха да обичат още по-силно отбора си. „Янките“ пък непрекъснато печелеха и двата отбора си съперничеха страшно. Тазгодишният отбор на „Ред Сокс“ бе необичайно силен. Играта сигурно щеше да е завладяваща, а управителят на хотела щеше да успее да му намери място в ложите, стига да получи достатъчно пари.

Но той отлично знаеше, че тази вечер няма да наблюдава играта на обляния в светлина стадион.

Тази нощ щеше да бъде с жена.

Хю осмисли трезво чувствата си, както правеше винаги. Възбуда; физическа нужда; отвращение. Съвестта му отново надигна немощно глас. „Не бива да го правиш… не си по-добър от Пийт… това е долна история, която не ти е в стила… утре ще се ненавиждаш…“

Тялото му откликваше на всяко подобно възражение: „Да, и какво от това?“.

Стисна зъби и се запъти към банята. След като вземе душ и се преоблече, желанието му можеше и да отслабне.

Не и тази вечер. Наслади се на душа, но изкушението бе прекалено голямо. Срамуваше се от себе си, но си намираше оправдания; толкова дълго се бе сдържал… седмици наред… никой не може да се пребори… няма светци на този свят.

Загърна се в пухкавия бял халат на хотела и извади бележника си с телефони. Номерът за Бостън бе отбелязан, както и останалите, само с малко име — Карън.

Припомни си чертите на жената — брюнетка, бивша мис Уисконсин. Метър и седемдесет висока, шестдесет и едни килограма, с естествени гърди, макар че според него се бе подлагала на процедура за повдигането им. Беше на тридесет и четири — никога не излизаше с жена под трийсет — и живееше в луксозен апартамент на Кълъмбъс Авеню; жилищната сграда бе от комплексите, които предлагат пълно обслужване — от собствен портиер до басейн и спа център. Карън му бе споменала, че е собственичка на апартамента, което показваше, че е заможна и че е възможно скоро да зареже този начин на живот.

Всичко това му помагаше да изпитва по-малко чувство на вина. Жените, които избираше, никога не бяха прекалено млади, нито прекалено бедни; Монфърт не понасяше мисълта, че са уязвими.

Но разбира се, всичко това бе заблуда. Правеха го, защото се нуждаеха от парите. Вероятно имаха дългове; залагаха на хазарт или вземаха наркотици. Избираше такива жени, които поне нямаха вид на силно наранени, но това бе все едно да добавиш диетичен тоник към джина. Намеренията му бяха добри, но в крайна сметка само прикриваха истината.

Пулсът му се ускори, когато набра телефона. Може би отсреща нямаше да вдигнат и желанието му този път щеше да остане неудовлетворено.

— Ало?

Беше си у дома. Хю въздъхна мислено.

— Карън? Обажда се Хю Монфърт.

— Скъпи — долови усмивката в гласа й, което не го учуди.

Никога не питаше колко вземат момичетата; просто оставяше плик с хиляда долара на нощното шкафче, щом приключеше.

— Свободна ли си тази вечер?

Сега спомените изплуваха в съзнанието му — трапчинката на дългата й шия, уханието на скъпия й шампоан; белите й равни зъби, блесналите очи; старателно поддържаното и с приятен загар тяло.

— Нямам ангажимент, от който да не мога да се измъкна — отговори тя.

— Бих искал да се отбия сега.

— За мен е идеално, скъпи — измърка в слушалката Карън; напомняше му на котка, гъвкава и мека. — Звучиш ми напрегнато. Може би ще започнем с масаж. Имам най-различни маски…

Монфърт стана.

— Ще бъда при теб след десет минути.

— Няма ли да останеш?

Хю погледна през рамо жената, която лежеше гола и без никакво притеснение върху сатенените чаршафи, докато очите й — опушено зелени — пробягваха с възхита по стегнатите мускули на тялото му и се спряха на белега на гърба му. Тя никога не питаше за белега, тъй като бе усетила какво очаква Хю от нея, а точно това отличаваше в най-голяма степен добрата проститутка. Но той знаеше, че я възбужда; когато се извива страстно под него, пръстите й винаги се озоваваха върху белега и леко следваха линията му.

— Съжалявам, но не мога.

Продължи да закопчава ризата си.

— Жалко. — Тя се протегна доволно, извивайки гръб; показваше му тялото си в най-добрата му форма. — Бих могла да ти отделя още един или два часа. Без да плащаш допълнително.

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— Не бъди толкова мрачен, скъпи. — Гласът й криеше лека досада. — Никой не е умрял.

Монфърт се запита дали наистина е така. След това винаги имаше усещането за някаква загуба. На гордост може би… или на надежда. Всеки път по малко, сякаш нещо бавно умираше вътре в него.

Апартаментът на Карън бе с огромни прозорци — от пода до тавана — с прекрасна гледка към центъра на Бостън: небостъргачите пронизваха небето, очертани с неонови светлини на тъмния му фон, много от прозорците още светеха. Този град, както и много други градове в Америка, не спеше.

Облече се бързо, но безукорно. Бе запазил навика от военните си години. Леглото му винаги бе идеално опънато, а обувките му неизменно блестяха от чистота.

— Не ме забравяй и следващия път — обади се жената. — Винаги минава много време между посещенията ти.

Начинът, по който го каза, му подсказа, че използва заучена, често употребявана фраза — обичайните й думи на раздяла. Бръкна в джоба на сакото си и извади плика, за да го остави внимателно на леглото до нея.

Тя го прие с благодарно кимване.

— Благодаря ти, скъпи.

— Аз благодаря — учтиво каза той. — Приятна вечер, Карън. Ще се видим пак.

— Хей, за мен беше удоволствие. — Както се бе излегнала върху чаршафите, тя го погледна и в очите й се появи дяволито пламъче. — Срещала съм мнозина, а ти си от най-добрите.

— Благодаря — измърмори той.

— Можем да опитаме нещо по-различно другия път. Някакви костюми или маски. Или играчки… някога използвал ли си секс играчки? Имам и приятели. Момичета, момчета… — Сви рамене. — Предполагам, че за теб ще са само момичета.

Хю безмълвно поклати глава. Сега тялото му изгаряше от срам също толкова силно, колкото и от нуждата му от нея преди час.

— Ти си страхотен, скъпи. Представям си какво ще е, ако се отпуснеш малко — въздъхна. — Толкова си праволинеен.

— Трябва да тръгвам — каза кратко той и излезе възможно най-бързо.

Докато чакаше пред асансьора, му се стори, че чува смеха й вътре в апартамента; да, определено се смееше. Но не звучеше весело, а по-скоро горчиво. Понякога с всички ставаше така, особено ако сексът е бил по-атлетичен или страстен. Защото независимо какво ставаше в леглото, той винаги ставаше и се обличаше само секунда след като свършеше. Това обиждаше някои от момичетата; вероятно им се струваше прекалено брутално откровен за сделката им.

Но Карън му бе отмъстила подобаващо, ако наистина такова бе намерението й. Да говори за секс играчки и други момичета — дори момчета — за маски…

Защото в крайна сметка това бе само секс, нали? Просто физическо действие и каквито и да бяха средствата за възбуждане, за нея бе все едно; едва ли би имало значение и за него. Той смяташе всякакво подобно предложение за отвратително и се чувстваше безкрайно унизен и омърсен. И сега извършваше същите движения, усещаше същата физическа възбуда, както някога с Джорджи, но онези мигове бяха толкова скъпоценни за него. Нямаше нищо общо със сегашното правене на любов, освен облекчението.

Асансьорът дойде и той влезе, като натисна копчето за фоайето. Много му се искаше да не мисли за Джорджи в подобни моменти. Но винаги ставаше така. Сега бе по-тежко от обичайното.

Никога повече нямаше да посети тази жена, каза си той. Оставаше горчилката от това, че я бе предал по някакъв начин; въпреки че никога не й бе „изневерил“, никога не бе пожелал и за миг дори друга жена.

„Съжалявам — каза й сега в мислите си. — Прости ми“.

Тя, разбира се, би му простила. Но не бе сигурен, че сам би си простил.

Нощта бе мека и приятна и реши да повърви до хотела си, вместо да вземе такси; имаше нужда да подиша чист въздух и да помисли, за да преодолее надигащото се неприятно чувство. Изкушаваше се тържествено да се зарече, че никога повече няма да го прави; но подобна закана бе толкова лишена от смисъл, че този път дори не си направи труд да я изрече.

Това му се стори най-депресиращата мисъл за вечерта.

Светлините на светофара го подканваха да продължи. „Премини, спри“… всичко бе изписано ясно. Щеше му се и в живота да има такива лесни за разчитане надписи. Е, поне ако сегашният му начин на живот останеше същият, нямаше да се нуждае от жена поне още два месеца. Карън и прекараната нощ бяха изключение посвоему — бе се поддал на нуждата твърде скоро след последното момиче. Зачуди се какво ли я е предизвикало — сделката, стресът? Монфърт се съмняваше в подобно обяснение. Та той живееше за работата си.

Настрои подсъзнанието си да му подскаже отговора и на ъгъла на улиците „Мейн“ и „Елм“ то го стори. Бе неспокоен и зареден с адреналин от нощта на благотворителната гала вечер: от срещата си със Софи Масо.

Отново взе душ, веднага щом се върна в хотела; отми от себе си нейната миризма, потта и тежкия парфюм, който използваше — „Пойзън“ на „Диор“, името му идеално подхождаше на случая. Успя дори леко да се усмихне при тази мисъл. Нямаше полза да съжалява за нещо, което вече бе сторил и което може би отново щеше да направи.

Хю с облекчение установи, че е гладен като вълк. Карън бе много гъвкава и енергична, а за него физическото натоварване при сексуалния акт бе колкото при тренировка във фитнеса. Позвъни на румсървиса и си поръча пържола и пържени картофи с минерална вода и безкофеиново еспресо; мини барът бе отлично зареден и избра оттам уиски с много лед — нещо, което никога не би докоснал у дома, но тук бе Америка.

Храната пристигна веднага. Беше много вкусна — пържолата бе препечена отвън и невероятно крехка отвътре; картофките бяха нарязани много тънко, топли, ароматни и страхотни. Опразни чинията си и тъкмо се наслаждаваше на кафето, когато телефонът звънна. Въздъхна отегчено, беше късно и му се искаше да поспи. Това можеше да е само Пийт.

— Да?

Не беше Пийт, а Луи Метре, който звучеше направо нечленоразделно от вълнение.

— Мосю! Радвам се, че най-сетне ви открих. Мосю, има новини.

Монфърт забрави всичко друго.

— Да? Казвай.

— Вдовицата Масо е полудяла — каза Метре.

— Успокой се малко, Метре — прикани го Хю, — и ми разкажи какво точно е станало.

Полетът до Лондон сякаш продължи цяла вечност. Монфърт не можа да заспи, а развлеченията от сорта на филми, безвкусна пакетирана храна и евтино шампанско не го привличаха изобщо. Извади от куфара си бележник и се зае да записва идеите си.

Софи Масо се била „развилняла“, бе казал Метре — тази представа го караше да се усмихва въпреки мрачното си настроение. Жената с черна като гарваново крило рокля и овални, шлифовани диаманти… не можеше да си я представи да „вилнее“ по никакъв повод.

И все пак фактите бяха налице. Няколко телефонни разтвора ги бяха потвърдили. Магазините на „Дом Масо“ в Лондон, Париж, Ню Йорк и Токио бяха затворени — тоест вратите им бяха затворени за посетители. Не се продаваше нищо с марката „Масо“, освен безличните им модни дрешки и аксесоари. Навсякъде по света бяха уволнени служители на компанията — не просто съкратени, а уволнени по конкретна причина. Както можеше да се очаква, вече бяха заведени и много съдебни дела; в отговор компанията бе наела лондонската адвокатска кантора „Брокет и Стърнс“, която да се погрижи за тези случаи.

Монфърт познаваше адвокатите; истински акули в бизнеса, каквито и той самият би наел при подобни обстоятелства.

Главният изпълнителен директор, бездейният Грегоар Лазар, бил ескортиран от офиса в Париж от служители на охраната. Той също бе завел дело за милиони евро. Междувременно, по настояване на Софи Масо, „Брокет и Стърнс“ явно преговаряха с останалите директори от борда за евентуални компенсации и обезщетения срещу напускането им.

Мрежата от информатори на Метре докладваше, че банкерите на „Дом Масо“ са изнервени. Акциите им бяха спаднали с цели три процента и продължаваха да вървят надолу. В същото време и акционерите, и анализаторите на пазара настояваха за информация, а отделът „Връзки с обществеността“ на компанията не бе направил каквото и да било изявление.

— Тя е откачила напълно — тържествуваше Метре. — Задачата ви сега ще е лека, мосю.

Монфърт го бе попитал за кога е насрочено следващото общо събрание на акционерите.

— След шест месеца, мосю. Дотогава разрухата ще е пълна.

Хю обаче не бе сигурен. Имаше отличен инстинкт за опасността от всякакъв вид и сега бе нащрек. Не му харесваше чутото. Никак.

Погледна през прозореца; плътната пелена от облаци под тях му подсказваше, че отвъд Атлантика ще е мрачно, но тук, високо в простора, бе ясно и слънчево както винаги. Обикновено умът му бе най-бистър в самолета — нямаше телефони, нито други разсейващи фактори.

Но днес бе изнервен. Колкото и да обмисляше събитията, не успяваше да подреди пъзела, просто не можеше да разбере смисъла им.

Край него мина стюардеса.

— Извинете.

— Да, сър? — Тя се усмихна очарователно на красивия англичанин.

— След колко време кацаме?

— Ако вземем под внимание попътния вятър, след около четири часа и половина, сър.

— Благодаря — отвърна Хю.

Пръстите му нетърпеливо барабаняха по облегалката.

— Да ви донеса ли нещо? Питие… шампанско… кафе?

— Няма нужда. — Усмихна й се учтиво. — Благодаря.

— Бих могла да ви донеса портативно видео устройство, ако никой от филмите ни не ви допада — продължи настоятелно тя; явно не желаеше да се отдалечи веднага от него.

Много момичета се омъжваха за човек, когото са срещнали по време на полет. Ето, Лиза Халъби например бе срещнала краля на Йордания и бе станала кралица. Този мъж бе толкова сексапилен с тази сурова линия на челюстта и силно тяло. „Бих могла да го накарам да се отпусне малко“, помисли си палаво момичето.

— Имате ли новия брой на „Файненшъл таймс“?

— Да, сър. Веднага ще ви го донеса.

„Само бизнес — въздъхна наум стюардесата. — Колко жалко“.

Колкото и да не му се искаше, Монфърт се почувства уморен, когато кацнаха. Изкушаваше се да отиде направо в офиса, може би да се отбие покрай магазина на „Масо“ на улица „Бонд“, но не искаше да предприема нищо, бе изтощен. Нареди на шофьора да го закара у дома, взе си вана и се пъхна в леглото.

Когато се събуди, отново премисли всичко. Беше два часът следобед и затова си приготви омлет със сирене и голяма кана кафе, прегледа вестниците и се запъти към офиса. Но най-напред се отби лично да види магазина на „Масо“. Вярваше, че е добре по възможност винаги да огледа на място, защото можеше да забележи детайл, който не би могъл да види на хартия.

Изглеждаше ужасно; магазинът „Масо“ бе насред пищното богатство и показност на главната търговска улица в Лондон, но разкошната стара фасада бе покрита с шперплат, всички прозорци бяха закрити плътно.

На входната врата обаче бе залепена обикновена малка бележка. Приведе се напред.

Четиринадесети юли, националният празник на Франция — падането на Бастилията.

Монфърт почувства как го обзема тревога, а след това го парализира и усещането за неотложна задача. Ако подозренията му се окажеха верни, трябваше да се обади на инвестиционните банкери и на борда. Щеше да има нужда и от фирма за връзки с обществеността в сферата на финансите. Нямаше време за губене, нито миг.

И трябваше да замине за Париж. Незабавно.