Рожденичката

Глава 1 Джордан

Не си вдига телефона. Звъня му за втори път в рамките на петнайсет минути, освен това му писах, но не получих отговор. Планира ли да си спомни, че трябва да дойде в два?

Затварям телефона, поглеждам нагоре към часовника над бара и виждам, че е почти полунощ. Още два часа, преди гаджето ми да ме прибере от работа.

А аз си мислех, че ще го изненадам приятно, като му се обадя да ме вземе по-рано тази вечер.

Мамка му.

Трябва да си поправя колата. Не мога да разчитам на него да ме кара насам-натам.

Музиката изпълва въздуха наоколо, вдясно клиентите се смеят, а вляво една от другите барманки пълни хладилника с лед.

Безпокойството боде тила ми. Ако не отговаря, значи е заспал или припаднал. И в двата случая ще си спомни за мен, когато вече е твърде късно. Невинаги е толкова ненадежден, но и няма да му е за пръв път.

Предполагам, че това е стандартен проблем, когато превърнеш свой приятел в гадже. Все още си мисли, че всичко ще му се размине.

Взимам ризата и училищната чанта от шкафа под крановете за бира и прибирам телефона в джоба си. Навличам ризата върху потника си, закопчавам я и я загащвам отпред в джинсите, покривайки се. Обличам се малко по-секси заради бакшишите, но не смятам да излизам оттук само по потник.

— Къде отиваш? — пита Шел и се взира в мен, докато налива бира.

Хвърлям поглед към шефката си. Черната ѝ коса с руси акценти е събрана отгоре на главата ѝ, а на предмишницата ѝ е татуиран низ от сърчица.

— Има среднощна прожекция на Злите мъртви в кино „Гранд“ — казвам ѝ, докато затварям шкафа и прехвърлям презрамката на кожената чанта през главата си. — Ще убия малко време, докато чакам Коул там.

Тя приключва с наливането на бира и ме поглежда така, все едно има да ми казва милион неща, но не знае откъде да започне.

Да, да, знам.

Ще ми се да спре да ме гледа по този начин. Твърде възможно е Коул да не дойде в два, като се има предвид, че сега не си вдига телефона. Знам го. Може вече да е пиян на кирка в дома на някой свой приятел.

Или да спи вкъщи с навит будилник, за да дойде да ме вземе в два, а телефонът му да е оставен в другата стая. Не е много вероятно, но е възможно. Има още два часа. Смятам да му ги дам.

Освен това сестра ми е на работа, а никоя от колежките не може да излезе от бара, за да ме закара вкъщи. Тази вечер работата е малко и мен ме освободиха рано, защото съм единствената, която не издържа дете.

Въпреки че се нуждая от тези пари също толкова отчаяно.

Хващам презрамката на чантата върху гърдите си и чувствам, че сигурно съм на повече от осемнайсет.

Е, вече деветнайсет, почти забравих кой ден сме днес.

Поемам дълбоко дъх и избутвам тревогата от съзнанието си за тази вечер. Много мои връстници не изкарват достатъчно, не могат да си плащат сметките и трябва да молят друг да ги закара някъде. Знам, че е твърде много да очаквам от себе си вече да съм разбрала как да се справям с живота, но все пак е притеснително. Мразя да изглеждам безпомощна.

И също така не мога да виня Коул. Сама взех решението да използвам остатъка от студентския си заем, за да му помогна да си поправи колата. Но той също ми е помагал. Някога двамата бяхме всичко един за друг.

Шел се обръща и оставя бирата на бара пред Грейди — един от редовните клиенти — прибира парите му и ми отправя още един поглед, докато въвежда продажбата в касовия апарат.

— Колата ти не работи — отбелязва. — И навън е тъмно. Не можеш да вървиш до киното. Сводниците постоянно търсят секси тийнейджърки с руси коси и прочее.

Изсумтявам.

— Трябва да спреш да гледаш толкова филми по действителни случаи.

Може да се намираме близо до някои по-големи градове, а Чикаго да е само на няколко часа път от тук, но все пак сме в средата на нищото.

Вдигам преградата и излизам иззад бара.

— Киното е точно зад ъгъла — казвам ѝ. — Ще стигна дотам за десет секунди, ако тичам така, все едно ме оценяват.

Потупвам Грейди по гърба, докато си тръгвам, а сивата му коса, вързана на опашка, се залюлява, когато се обръща да ми намигне.

— Чао, хлапе — казва ми.

— Лека.

— Джордан, почакай. — Шел надвиква джубокса и аз обръщам глава, за да я погледна.

Виждам как измъква от хладилника кутия и картонена кутийка вино и ги избутва към мен през бара.

— Честит рожден ден — казва, усмихвайки ми се така, сякаш знае, че вероятно смятам, че е забравила.

Усмихвам се в отговор и отварям кутията на „Криспи Крийм“, където виждам половин дузина понички.

— Само това успях да взема в бързината — оправдава се.

Е, торта е. Един вид. Не се оплаквам.

Затварям кутията, отварям кожената чанта и скривам съкровището си вътре заедно с виното. Разбира се, не очаквах никой да ми е купил каквото и да било, но е хубаво, когато си спомнят за мен. Кам, сестра ми, сигурно ще ме изненада с хубава риза или чифт секси обици утре, когато я видя, а баща ми вероятно ще се обади по някое време тази седмица.

Шел обаче знае как да ме разсмее. Достатъчно голяма съм, за да работя в бар, но не и за да пия. Като ми дава виното, на което мога да се насладя извън заведението, само добавя към тазвечершното ми приключение.

— Благодаря — казвам и скачам на бара, за да залепя целувка на бузата ѝ.

— Пази се — отвръща ми.

Кимвам, обръщам се и се отправям към дървената врата, после стъпвам на тротоара.

Вратата се затваря зад мен, музиката от бара сега се чува като тъпо бучене, а гърдите ми се отпускат и освобождават дъха, който несъзнателно съм затаила.

Обичам я, но ми се ще да не се тревожеше за мен. Гледа ме, като че ли ми е майка, и иска да оправи всичко.

Предполагам, че бих била щастлива с майка като нея.

Приятният свеж въздух ме облива, среднощният хлад кара ръцете ми да настръхнат, а ноздрите ми долавят аромата на майски цветя. Накланям глава назад, затварям очи и вдишвам, докато дългият ми бретон гъделичка бузите ми, развят от лекия вятър.

Предстоят горещи летни нощи.

Отварям очи и поглеждам наляво, после надясно и виждам, че тротоарите са пусти, но от двете страни на улицата има паркирани коли. Паркингът на „Ветерани за Америка“ също е пълен. Техните бинго вечери обикновено се превръщат в бар толкова късно през нощта и изглежда, че ветераните още се държат.

Обръщам се наляво, издърпвам ластичката от косата си, оставям къдриците да се разпилеят, слагам я на китката си и тръгвам по тротоара.

Нощта е приятна, въпреки че все още е малко хладна. В бара има твърде много алкохол във всяка пукнатина, който се просмуква в носа ми в продължение на цялата нощ.

Освен това има твърде много шум и твърде много очи.

Забързвам ход с желанието да изчезна в тъмното кино поне за известно време. Обикновено не ходя сама, но когато прожектират стари осемдесетарски филми като Злите мъртви, ми се налага. Коул си пада само по специални ефекти и няма доверие на филми, правени преди 1995-а.

Усмихвам се, докато мисля за странностите му. Не знае какво изпуска. Осемдесетте са били страхотни. Цяло десетилетие забава. Не всичко е трябвало да има значение или да бъде дълбокомислено.

Бягството е добре дошло за мен, особено тази вечер.

Завивам зад ъгъла, проправям си път към касата и виждам, че съм подранила с няколко минути, което е прекрасно. Мразя да изпускам трейлърите в началото.

— Един, моля — казвам на касиера.

Изваждам тазвечершния бакшиш от джоба си и давам неохотно седем и петдесет за билет. Не че имам излишни пари, защото скоро трябва да плащаме наема, а на моето и на Коул бюро в апартамента ни се трупа купчинка сметки, които все още не можем да платим, но седем долара няма да решат нищо.

А и имам рожден ден, така че…

Влизам вътре, отминавам щанда с храни и напитки и се оправям към следващите двойни врати. Има само една зала и изненадващо, киното е успяло да оцелее в продължение на шейсет години дори и след появата на кината с по дванайсет зали, построени в съседните градове. Кино „Гранд“ трябваше да прояви изобретателност със среднощни прожекции на класически филми, както тази вечер, но също така и с маскени балове и частни партита. Не идвам тук често предвид учебната и работната ми програма, но това е едно прекрасно, мрачно място, където можеш да потънеш за известно време. Усамотено и тихо.

Пристъпвам през прага и проверявам телефона си още веднъж, за да се уверя, че Коул не ми е звънял или писал. Изключвам звука и прибирам апарата в джоба си.

На екрана се въртят реклами, но светлините все още са включени и мога да огледам залата — забелязвам няколкото самотници, разположили се из нея. На задния ред от дясната ми страна седи двойка, а по средата има група хора — младежи, ако съдя по звука от безразсъдния им висок смях. От около триста места двеста осемдесет и пет все още са свободни, така че имам голям избор.

Извървявам пет-шест реда надолу, намирам празен, пъхам се в него и се настанявам по средата му. Оставям чантата си, бавно изваждам лилавата кутия вино и разчитам етикета на мъждивата светлина.

Мерло. Надявах се на бяло вино, но съм сигурна, че Шел има нужда да се отърве от него. Сервираме го само когато има събитие навън и не искаме да изкарваме стъклените чаши.

Отвинтвам капачката и подушвам острата му миризма, без изобщо да усетя изисканите аромати, които сомелиерите долавят във виното. Няма и намек за дъб със „смел аромат на сладки череши“ и тем подобни. Разгъвам масичката и се възползвам от празния ред отпред, опъвам колене и подпирам кецовете си върху страничната облегалка между седалките му.

Оставям кутията, изваждам телефона от задния си джоб, в случай че Коул се обади, и го тръшвам на масичката до виното.

Но вместо това той се изплъзва от нея. Пада на пода между краката ми и аз свивам колене, за да го хвана, обаче те удрят масичката и отворената кутия вино се разлива.

Устата ми се отваря и изпъшквам.

— Мамка му! — прошепвам.

Какво, по дяволите?

Поставям крака обратно на пода, избутвам масичката встрани и се навеждам, докато опипвам наоколо за телефона си. Пръстите ми се потапят в разлятото вино и цялата бъркотия ме кара да потръпна. Поглеждам над седалките и забелязвам групата от трима младежи, намиращи се няколко реда надолу точно пред мен и на пътя на предстоящия виновалеж.

Изпъшквам. Страхотно.

Тънък слой пот охлажда челото ми. Изправям се и измъквам шала от чантата, за да си избърша пръстите. Не искам да го съсипвам, обаче не нося никакви салфетки.

Каква бъркотия.

Толкова за двучасовото бягство.

Оглеждам се за служител с фенерче, почти сигурна, че киното не разполага с такъв особено по това време на нощта, но единствената светлина, която имам, е от екрана, а подовете са тъмни.

След като не виждам служител, вземам шала и чантата си и отивам на следващия ред, където се навеждам и надничам под седалките за телефона си. Когато не го намирам, се премествам на следващия и след това на по-следващия, сигурна, че съм го чула да се плъзга далеч надолу. Тъй като седалките са разположени под наклон, може доста да се е отдалечил. Проклятие.

Отивам на следващия ред, оставям нещата си и заставам на колене и ръце, като се оглеждам наляво и надясно под седалките и опипвам с длани. Пред мен са застанали чифт дълги крака, обути в джинси, и аз вдигам поглед към мъжа, седящ на седалката отпред, с шепа, пълна с пуканки, застинала на половината път до устата му. Той гледа надолу към мен с вдигнати вежди.

— Съжалявам — прошепвам и прибирам косата зад ухото си. — Изпуснах си напитката и телефонът ми се плъзна някъде насам. — Може ли…?

Той се поколебава за кратко и после примигва, изправил гръб.

— Разбира се. — Отмества масичката встрани, става и изважда нещо от джоба си. — Заповядайте.

Включва фенерчето на телефона си, прикляква и осветява пода под седалките.

Веднага забелязвам телефона си под съседната на него седалка и го сграбчвам. Слава богу. Двамата се изправяме и раменете ми се отпускат. Сега не мога да си позволя нов. Прокарвам пръсти по екрана, за да се уверя, че не напипвам пукнатини.

— Взехте ли го? — пита той.

— Аха, благодаря ви.

Загася фенерчето, но после се протяга и обърсва с пръсти долната част на телефона ми и после ги поднася към носа си, за да ги подуши.

— Това да не е… — мръщи се — … вино?

Поглеждам надолу към пода и виждам, че е застанал по средата на локвата, която разлях три реда по-нагоре.

— О, боже. — Поглеждам нагоре към него. — Много съжалявам. Изцапах ли ви?

— Не, не, всичко е наред. — Той се засмива, а устните му се изкривяват на една страна, докато пристъпва извън разлятото. — Не знаех, че продават алкохол тук.

Вземам шала си и избърсвам телефона.

— А, не — казвам му тихо, за да не преча на другите в киното. — Тъкмо излизам от работа. Шефката ми го даде, за да… — поклащам глава, докато търся подходящите думи — … за да, ох, отпразнувам.

— Да отпразнувате?

— Шшш — изсъсква някой.

Двамата поглеждаме към човека два реда назад и далеч вдясно, който ни гледа кръвнишки с ъгълчето на окото си. Все още не са започнали нито трейлърите, нито филмът, освен това не се намираме на линията на погледа му, но предполагам, че му пречим. Пристъпвам встрани и се насочвам обратно към чантата си.

Мъжът, който ми помогна, взема напитката и пуканките си, а лекият аромат на душ гела му ме удря в носа.

— Ще мръдна встрани, по-далеч от локвата — казва той. Сяда няколко седалки по-надолу и поглежда нагоре към мен и после обратно към мястото, където седях, когато телефонът и виното ми паднаха. — Можете да се присъедините към мен.

Посочва седалката до себе си, вероятно осъзнал, че аз също съм сама тази вечер.

— Благодаря — казвам му. — Просто ще отида…

Не довършвам. Отдръпвам се и вземам чантата си, обръщам се, за да се върна на мястото си, когато виждам, че в киното влизат момче и момиче. Замръзвам, докато наблюдавам как се насочват наляво към задния ред от другата страна на залата и се тръшват на седалките.

Мамка му.

Джей Макейб. Единственото гадже, което съм имала преди Коул и което кара Коул да изглежда като принц. За нещастие, той все още обича да ме тормози, когато получи тази възможност, а аз нямам никакво желание да се занимавам с него тази вечер.

— Добре ли сте? — пита мъжът с фенерчето на телефона, когато не помръдвам. — Обещавам, че няма да ви свалям. Твърде възрастна сте за мен.

Поглеждам го, забравила Джей и момичето за миг. Твърде възрастна за него? Моля? Оглеждам високия му ръст, повече от метър и осемдесет, очертанията на мускулите под тениската му и жилестата му дясна предмишница, покрита изцяло от татуировки, изчезващи нагоре в ръкава. Виждала съм много мъже в бара, но той не прилича на никой деветнайсетгодишен, когото познавам. Трябва да е поне на колко? Трийсет?

Той изсумтява.

— Шегувам се — казва, а устата му се разлива в широка усмивка, която кара лицето ми да се отпусне малко. — Ако не искате да гледате филма сама, сте добре дошли да седнете до мен. Това е всичко, което имах предвид.

Стрелвам с поглед Джей и момичето с него, което и да е то, но внезапно група момчета нахлува през двойните врати и вдига голям шум, докато влиза в киното. Когато виждам, че Джей отлепя поглед от момичето и го отправя към суматохата, инстинктивно сядам до мъжа, защото не искам Джей да ме забележи.

— Благодаря — казвам на мъжа до мен.

Усещам присъствието на бившия си в киното и старите спомени си проправят път към повърхността на съзнанието ми, напомнят ми колко безпомощна му позволявах да ме кара да се чувствам някога. Искам просто една вечер, в която да не мисля за всичко това.

Облягам се и опитвам да се отпусна, но после хвърлям поглед с крайчеца на окото си и внезапно усещам близостта на непознатия мъж като пламтящ огън, невъзможен за пренебрегване.

Обръщам глава и го поглеждам с опасение.

— Не сте сериен убиец, нали?

Той пощипва веждите си и ме поглежда.

— А вие?

— Серийните убийци обикновено са антисоциални мъже, кавказки тип.

Добре изглеждащ мъж, при това сам-самичък тук? Хммм…

Той рязко вдига вежда.

— И изглеждат както всички останали — добавя с подозрителен тон, докато ме оглежда от глава до пети.

Светлината от рекламите на екрана играе в очите му и никой от нас не потрепва, но не мога да се сдържам повече. Започвам да се хиля тихичко.

Най-накрая му подавам ръка:

— Аз съм Джордан. Съжалявам за виното.

— Джордан — повтаря той, поема ръката ми и я стиска. — Необичайно име за момиче.

— Не съвсем. — Отпускам се на седалката, скръствам ръце пред гърдите си, вдигам колене и поставям крака в процепа между двете празни седалки пред мен. — Така се казваше любимата на Том Круз в Коктейл, не помните ли?

Веждите му се вдигат въпросително.

— Коктейл? — повтарям. — Филмът от 1988-а за талантливия барман?

— Да, разбира се. — Но погледът му е несигурен и изобщо не съм убедена, че знае за какво говоря.

— Харесвате ли осемдесетарски филми? — питам и посочвам към екрана, на който ще гледаме филма след малко.

— Харесвам страшни филми — уточнява той и ми подава пуканките. — Този е класика. А вие?

— Обожавам осемдесетте. — Вземам шепичка пуканки и слагам една в устата си. — Гаджето ми мрази вкуса ми за филми и музика, но аз не мога да им устоя. Винаги идвам, когато показват нещо от онова десетилетие.

Чувствам се неловко да споменавам така случайно за гаджето си, но не искам да създавам погрешно впечатление. Бързо поглеждам надолу към лявата му ръка, но за щастие, не виждам венчален пръстен. Би било неморално да седя тук с женен мъж.

Той обаче ме изглежда многозначително.

— Клуб „Закуска“ е любимият ви, нали? — подхвърля. — И всяко друго творение на Джон Хюс?

— Да не би да имате нещо против Клуб „Закуска“?

— Не и първите десет пъти, когато го гледах.

Устните ми се извиват в усмивка. Наистина често го дават по телевизията.

Той се навежда по-близо.

— Осемдесетте са ерата на екшън героя — изтъква, а дълбокият му глас е близък и приглушен. — Хората го забравят. Смъртоносно оръжие, Умирай трудно, Терминаторът, Рамбо…

— Жан-Клод ван Дам — добавям.

— Именно.

Прехапвам ъгълчето на устната си, за да не се засмея, но стомахът ми се разтриса и изсумтявам.

Той се намръщва.

— На какво се смеете?

— На нищо — отговарям бързо, кимвайки. — Ван Дам. Страхотен актьор. Много реалистични филми.

Не мога да залича смеха от лицето си обаче и той сбърчва чело, осъзнал, че нарочно говоря глупости.

Едва тогава чувам кикотене някъде зад себе си и обръщам глава през рамо към Джей, който е извърнал поглед от екрана и се навежда към момичето, а двамата вече се мляскат пред всички.

— Познавате ли ги? — пита мъжът до мен.

Поклащам глава. Няма нужда да знае за проблемите ми.

Замълчаваме и аз довършвам пуканките в ръката си, отпускам глава назад, докато гледам високия таван и античните златни арки пред себе си. Той седи до мен, а аз вдишвам и издишвам бавно въпреки силното туптене в гърдите ми.

Защо съм нервна? Заради Джей?

Не, дори не мисля за него в момента.

Хората си говорят около нас, докато чакат филмът да започне, но аз не мога да чуя какво си казват, пък и изобщо не ми пука. Чувствам топлина по кожата си.

— Е, какво учите в колежа „Дорал“? — пита ме той.

Поглеждам го изненадано. Как е разбрал къде уча?

Сериен убиец.

Но после той посочва към чантата ми на пода и аз виждам ключодържателя с емблемата на колежа, висящ от нея.

Да, разбира се.

Изправям гръб.

— Ландшафтен дизайн — отговарям му. — Искам да направя откритите пространства по-красиви.

— Това е прекрасно. Аз пък съм в строителството.

Отправям му полуусмивка.

— Значи искате да направите закритите пространства по-красиви?

— Всъщност не.

Засмивам се на нещастното изражение на лицето му. Явно работата му го отегчава.

— Правя ги функционални — поправя ме.

Обръща лешниковите си очи към мен, топли и пронизващи, но след това погледът му за кратко се насочва към устата ми и аз усещам пърхане в стомаха. Той бързо поглежда встрани, а аз свеждам очи и се опитвам да си поема дъх.

Прочиствам гърло, навеждам се, изваждам кутията с понички от чантата си, оставям я на масичката, отварям я пред себе си, после вдигам капака.

Сладкият аромат веднага ме удря в носа и стомахът ми изкъркорва.

Поглеждам назад към прожекционния прозорец и се чудя дали филмът ще започне скоро, защото ги пазех за него, но сега умирам от глад.

Усещам очите на мъжа върху себе си, поглеждам към него и обяснявам за поничките:

— Имам рожден ден. В допълнение към виното шефката ми е взела единствената торта, която продават в ресторанта за бързо хранене.

Вземам една и се облягам назад, като поставям крака обратно на страничната облегалка пред себе си.

— Смятате да изядете всичките шест понички? — пита той.

Заковавам се със сладкиша на няколко сантиметра от устата си и го изглеждам кръвнишки.

— Това отвращава ли ви?

— Не, просто се чудех дали бих могъл да получа една.

Усмихвам се и махвам към кутията да се почерпи.

Той взема тази с обикновената глазура и аз не съм сигурна дали е, защото не си пада по финтифлюшки, или иска да запази специалните понички за мен, но и в двата случая това ми харесва. Облягам се назад и ям, но не мога да се въздържа да не си открадна поглед към него от време на време.

Кестенявата му коса е светла, а очите му изглеждат сини, зелени или лешникови в зависимост от това каква светлина ги осветява откъм екрана. На овалното му лице има едва набола брада, носът му е остър, а погледът ми е привлечен от начина, по който се свива ъгловатата му челюст, докато дъвче. Има съвсем леки бръчки около очите, така че може би е над трийсетгодишен, но може и да са заради работата на открито. Той е висок, силен, здрав и загорял, а очите му внезапно се стрелват настрани, като че ли е усетил, че го зяпам. Обръщам поглед отново напред.

Проклятие.

Всичко е наред, нали? Нормално е да намирам другите хора за привлекателни. Случва се. Имам предвид, че Скарлет Йохансон е привлекателна. Това не значи, че ме интересува.

Отхапвам още веднъж от поничката, а погледът ми отново се стрелва встрани, привлечен от ръцете му и различните татуировки по тях. Черни зъбчати колела и болтове като някакъв роботски скелет и разни племенни татуировки, които показват, че наистина е дете на деветдесетте, и едва забелязвам очертанията на нещо, за което си мисля, че е джобен часовник, изглеждащ така, сякаш се опитва да се откъсне от кожата му. Прилича на шарения без определена тема, но работата е прекрасна. Чудя се каква ли е историята им.

Отхапвам още веднъж, а розовата глазура и захарните пръчици в цветовете на дъгата изпращат електрически сигнали до задната част на челюстта ми и ме карат да искам да натъпча цялото нещо в устата си наведнъж.

— Знаете ли, всъщност много ми се искат ребърца — казвам, докато дъвча, — но поничките са много хубави.

Той се разсмива, гледа ме и се усмихва.

— Какво?

— Нищо. Просто сте… — Той поглежда настрани, като че ли търси подходящите думи. — Просто сте един вид интересна или… нещо такова. — Поклаща глава. — Съжалявам, не знам какви ги приказвам. — След това изтърсва: — Сладка. — Като че ли току-що си е спомнил. — Имам предвид, че сте сладка.

Стомахът ми се обръща, а топлината залива бузите ми, като че ли отново съм в пети клас, когато беше такъв комплимент момчето, което харесваш, да ти каже, че си сладка. Знам, че има предвид личността ми, а не външния ми вид, но ми харесва.

Той изяжда поничката и отпива от безалкохолното си.

— Е, на колко сте? — пита. — Двайсет и три, двайсет и четири?

— Аха, и на толкова ще стана.

Издишва със смях.

— Деветнайсет — отговарям накрая.

Поема си дълбоко дъх и въздиша, а погледът му е устремен много далече.

— Какво? — Изяждам последната хапка и изтупвам ръце една в друга, отпускам се и облягам глава обратно на седалката.

— Пак да съм толкова млад — замечтава се той. — Сякаш беше вчера.

Е, на колко може да е? Едва ли е бил на деветнайсет толкова отдавна. Преди десет години? Може би дванайсет?

— Бихте ли променили нещо в живота си, ако можехте да се върнете назад? — питам.

Той се усмихва напрегнато и поглежда със сериозен поглед надолу към мен.

— Нека ви кажа нещо… Малък съвет, става ли?

Слушам и гледам нагоре към него, а погледът ми е преплетен с неговия.

— Бягайте, все едно ви гони дяволът — казва ми.

А?

Трябва да е забелязал объркването на лицето ми, защото продължава:

— Времето ви подминава като куршум — обяснява, — а страхът ви дава извинението, за което копнеете, да не правите нещата, които би трябвало. Не се съмнявайте в себе си, не умувайте твърде много, не позволявайте на страха да ви попречи, не бъдете мързелива и не базирайте решенията си върху това колко щастливи ще направят околните. Просто дерзайте.

Гледам го втренчено и за нещастие, това е всичко, което мога да направя. Искам да се усмихна, защото сърцето ми се пръска и усещането е приятно, но ме изпълва и чувство, което не мога да определя. Като че ли десетки различни емоции ме обливат едновременно и всичко, което мога да направя, е да дишам плитко и накъсано.

— Добре — прошепвам му.

Не съм сигурна дали това, което каза, е онова, което искам или имам нужда да чуя, но усещам, че раменете ми се изправят и брадичката ми се повдига с готовност. Колкото и кратко да продължи това усещане, сега съм малко по-смела, а той е новият ми герой.

Виждам как изважда кутийка и запалва клечка кибрит, а огънчето гори ярко. Забива я в една от поничките, а розовата глазура, която Шел ми е взела, защото знае, че е любимият ми цвят, блести ярко на светлината ѝ. Чувствам как сърцето ми се стопля от този жест.

Свалям крака, навеждам се напред, затварям очи и си пожелавам онова, което е в главата ми, след което духвам пламъка.

Но не си пожелах онова, което си пожелавам обикновено. Умът ми внезапно се е опразнил и не си спомням всички неща, от които се нуждая и които искам точно сега извън киното. Само единственото, за което мога да се сетя.

Двамата се облягаме и се настаняваме удобно и всеки от нас си взема по още една поничка, докато светлините най-накрая изгасват и обкръжаващият звук ни удря от двете страни на залата.

Пред следващите деветдесет минути ядем и се смеем, а аз крия лице на няколко пъти, когато знам, че се задава нещо. От време на време подскачам сепната и се смея, когато той го прави, защото изглежда засрамен. След известно време забелязвам, че съм склонила глава към него, а той също е подпрял крак върху празната седалка пред нас и е облегнал глава назад, така че и на двамата ни е съвсем удобно. Дори не ми хрумва да запазя определена дистанция.

Не гледам много филми с други хора. Не съм свикнала просто да седя мълчаливо в компанията на някого другиго. Програмата ми невинаги се съчетава добре с тази на Коул, сестра ми Кам вече няма свободно време, а повечето от училищните ми приятелства не продължиха след завършването преди една година. Хубаво е да има с кого да се помотаеш.

Когато започват да текат финалните надписи, не съм сигурна, че си спомням по-голямата част от филма. Но отдавна не съм се чувствала толкова отпусната. Смях се, усмихвах се и се шегувах, забравила за всичко, случващо се извън киното. Имах нужда от това. Вече изобщо не ми се прибира вкъщи.

Започват да палят лампите и аз бавно се облягам на седалката, свалям крака на пода и преглъщам буцата в гърлото си, докато поглеждам към него. Той също се обляга, но едва среща погледа ми.

Ставам, прехвърлям ремъка на чантата през главата си и си вземам боклука.

— Е, след няколко седмици ще дават Полтъргайст — обажда се той зад мен, надига се и също взема боклука си. — Ако ви видя, ще се постарая да седна по-нависоко.

Засмивам се тихо, като си мисля за виното. Двамата напускаме реда и се отправяме към вратите, а аз забелязвам, че Джей и дамата му не са на местата си. Сигурно вече са си тръгнали, но честно казано, отдавна забравих за тях.

Полтъргайст. Това значи ли, че ще дойде да го гледа? Дали това е неговият начин да ми го съобщи дискретно, в случай че поискам да се присъединя?

Но не, вече знае, че си имам гадже.

Не мога да не се замисля обаче, ако поради някаква причина с Коул не изкараме още един месец заедно, дали бих дошла в киното, знаейки, че той ще е тук?

Примигвам дълго и усилено, а отвътре ме залива вина, докато се влача нагоре по пътеката. Вероятно бих дошла. Няма много „добри партии“ в този град, а тази вечер се забавлявах. Този пич е интересен.

И изглежда добре.

Освен това има работа.

Трябва да го уредя с по-голямата ми сестра. За мен е мистерия как е останал толкова дълго извън обхвата на радара ѝ.

Излизаме през вратата последни, спираме във фоайето и изхвърляме боклука си.

Поглеждам нагоре към него, а сърцето ми прескача един удар, когато го виждам да стои уверено на силната светлина пред мен. Очите му са лешникови. Определено лешникови. Преливащи в зелено към външната страна на ирисите.

Косата му е оформена с минимално количество гел и е дълга точно колкото да прокараш пръсти през нея. Спускам поглед към гладката му загоряла шия, но не мога да видя дали има разлика в тена под яката на тениската. Целият ли е така почернял? В главата ми се появява неканен образ как кове и мъкне дървесина по без тениска и аз…

Затварям отново очи и поклащам глава. Иха, страхотно.

— Ъм, по-добре да се връщам — казвам му и хващам ремъка на чантата си. — Надявам се, че гаджето вече ме чака в бара, за да ме вземе оттам.

— Бара?

— „Граундърс“? — отговарям и си мисля, че сигурно познава мястото. Той е един от трите бара в града, макар че повечето хора предпочитат „При бедния Ред“ или стриптийз клуба пред дупката, в която работя. — Свърших работа по-рано днес, неочаквано, обаче той трябва да ме прибере с колата, а не можах да се свържа с него. Но пък може вече да е там.

Мъжът отваря вратата и я задържа, за да мина първа, после тръгва след мен.

— Е, надявам се да сте прекарали добре рождения си ден, въпреки че е трябвало да работите — казва.

Тръгвам наляво към „Граундърс“, а той свива надясно.

— И благодаря, че ми правихте компания — казвам му. — Надявам се, че не съм ви развалила гледането.

Той ме поглежда за миг, дишането му става по-тежко, а по лицето му преминава измъчено изражение. Накрая поклаща глава и отклонява поглед.

— В никакъв случай — отвръща.

Следва миг на тишина и двамата бавно се отдалечаваме, но никой не обръща гръб на другия.

Мълчанието се проточва, разстоянието се увеличава и накрая той вдига ръка и ми помахва, преди да пъхне и двете си ръце в задните си джобове.

— Лека нощ — казва ми.

Известно време просто го зяпам. Аха, лека нощ.

След това се обръщам, а стомахът ми се завързва на възел.

Дори не го попитах за името му. Би било хубаво да го поздравя, ако го срещна отново.

Обаче нямам време да умувам, защото телефонът ми звъни, изваждам го от джоба си и виждам името на Коул, изписано на екрана.

Спирам на тротоара и вдигам.

— Здрасти, в „Граундърс“ ли си? — питам го. — Ей сега идвам.

Само че той не отговаря и аз спирам, викам го по име:

— Коул? Там ли си?

Нищо.

— Коул? — казвам по-силно.

Обаче разговорът прекъсва. Опитвам се да го набера пак, но чувам глас зад себе си.

— Гаджето ви се казва Коул? — пита мъжът от киното. — Коул Лоусън?

Обръщам се и виждам, че се приближава към мен.

— Аха — отговарям. — Познавате ли го?

За миг той се поколебава, като че ли се опитва да приеме нещо, после протяга ръка и най-накрая се представя:

— Аз съм Пайк. Пайк Лоусън.

Лоусън?

Той замълчава за миг, после добавя:

— Баща му.

— Какво? — Издишвам.

Баща му?

Устата ми се отваря, но отново я затварям и поглеждам към мъжа с нови очи, когато най-накрая осъзнавам чутото.

Коул е споменавал баща си между другото — знам, че живее наблизо, — но от онова, което ми е известно, двамата не са близки. Впечатлението ми от кратките споменавания на Коул изобщо не отговаря на човека, с когото си говорих в киното тази вечер. Вижда ми се свестен.

И с него се общува лесно.

Освен това изобщо не изглежда достатъчно възрастен, за да има деветнайсетгодишен син, за бога.

— Баща му? — казвам на глас.

Той ми се усмихва кратко и аз разбирам, че той също не е очаквал такъв развой на нещата.

Чувам как телефонът вибрира в джоба му, той го изважда и поглежда екрана.

— Ако сега звъни на мен, значи е загазил — казва, взирайки се в телефона. — Искате ли да ви закарам?

— Къде?

— До полицейското управление, предполагам. — Той въздиша, вдига и ме повежда нанякъде. — Да вървим.