Рожденичката

Глава 10 Пайк

— Две — казвам на Дъч и хвърлям картите, които не искам, обратно към него.

Премествайки очи от собствените си карти, той избутва други две към мен, а аз ги прибирам и разглеждам новата си ръка. Скапана е, но все пак имам две седмици, така че загубата не е пълна.

Не че ми пука. Не гледам постоянно да съм пръв — поне не и когато се отнася за покер, — но каненето на гости за игра на карти веднъж месечно ни предоставя тема за разговор. Стрелвам поглед към Дъч и после към останалата част от масата, към Тод, един от бригадирите ми, после и към Еди, Джон и Шустер, които сменят или пренареждат картите си. Всички хвърлят по няколко долара в средата, а Тод качва с още три. Всички приемаме блъфа… с надеждата, че наистина е блъф.

— Изобщо не очаквам с нетърпение дъщерите ми да пораснат, честно да ви кажа — казва ми Дъч и ме гледа с весел поглед.

— Защо?

Той само поклаща глава и въздиша.

— Този шум ще ме побърка. Засега трябва да понасям само по някое парти с преспиване и кикотещи се осемгодишни момиченца.

Засмивам се тихо, усетил блъскането от горния етаж, като че ли стените се събарят. Намръщвам се. Само девет и половина е. Ако и след час е толкова силно, ще накарам Коул да намали музиката, иначе съседите ще ме погнат. Не се очакваше да правят купон, но аз ги окуражих да си поканят приятели, така че сигурно сам съм си виновен.

— А до неотдавна обичахме шума — отбелязвам и му се ухилвам.

Момчетата се разсмиват и мърморят одобрително. Всички завършихме по едно и също време и е истински късмет, че с някои от тях сега работим заедно, въпреки че Джон и Шустер не работят при нас, защото са съответно ченге и майстор на покриви.

Доскоро и ние бяхме като Коул — забърквахме каши и се радвахме твърде много на грешките си. Аз бях първият, на когото му се наложи да порасне, но все пак останахме близки през годините. Женитби, деца, развод — всички минахме през месомелачката, и един ден се събудих и осъзнах, че все още чакам животът ми да започне — истинският ми живот, — а той вече го е направил, без дори да забележа.

Влакът, на който чаках да се кача, ме подмина, без да спира. Вероятно няма да имам жена и така и няма да разбера какво е да гледам как децата ми растат край мен всеки ден. Вече съм твърде привикнал към самотния живот, като че ли съм единствено дете.

Единствено дете, което не се е научило да споделя играчките си.

Тод вдига с още един долар и аз излизам, следван от Лин, Дъч и Еди. Тод събира мизата, а Дъч разбърква картите и раздава отново.

Приглушената музика от горния етаж изведнъж загърмява силно и ясно и по стълбите се чуват стъпки, последвани от затръшване на врата. На стъпалата се появяват боси крака, които се показват все повече, колкото по-надолу слизат.

Джордан се навежда и наднича изпод тавана на мазето към нас.

— Привет, имате ли нещо против да взема ледените близалки от фризера?

Всички зяпват нагоре към нея, обръщайки глава, а аз правя жест към фризера, като едва поглеждам над картите си.

— Не, давай — отговарям бързо.

По ръцете ми се разпространява топлина, взирам се в картите си и се мъча да се съсредоточа, защото в момента мога да мисля само за нея.

Тя притичва надолу по останалите стъпала, стъпките ѝ са леки и бързи, като че ли се опитва да остане незабелязана и нечута, докато се стрелка към стената от дясната ми страна и повдига капака на фризера.

В стаята настава тишина, не съм сигурен дали защото момчетата се страхуват да говорят нормално в присъствието на жена, или защото са разсеяни. Взирам се в картите си и претърсвам мозъка си. За какво говорехме допреди минута?

А, да, за деца. Точно така.

Чувам разместването на нещата във фризера и поглеждам натам, а погледът ми веднага пада върху краката ѝ. Застанала е на пръсти, навела се е напред и държи капака отворен с една ръка, докато рови в големия контейнер с другата. Изглежда, осъзнава, че носи шорти и че се навежда пред маса, пълна с мъже, защото се изправя на всеки няколко секунди и дърпа шортите си колкото може по-надолу.

Ноктите на краката ѝ са боядисани в светлорозово и виждам, че носи горнище на бански под сивата тениска. Връзките са завързани зад врата ѝ, освен това се вижда още от него през тениската без ръкави, чийто страни са отрязани и откриват извивката на загорелия ѝ кръст. Мускулите на бедрата ѝ се свиват, а стомахът ми се надига и обръща.

Връщам погледа си обратно върху картите, но забелязвам как прибира косата си зад ушите и тогава виждам дупчиците върху тениската. Горе на рамото, до шева.

Това…?

— Това не е ли твоята тениска? — прошепва ми Дъч, наведен към мен.

Присвивам леко очи и после забелязвам бейзболния си номер в избледняло напукано зелено да се подава иззад косата ѝ. Знаех си, че тези дупчици са ми познати.

Извръщам поглед. Сигурно онзи ден съм я оставил върху някоя мебел, а тя я е взела, вероятно мислейки си, че е на Коул. Предполагам, че и той е играл бейзбол на същата възраст.

Освен това е отрязала страните ѝ? Искам да се ядосам. Тази тениска ми е от гимназията, но…

Беше твърде избеляла, за да я нося навън, така или иначе. А на нея ѝ стои много по-добре, отколкото на мен когато и да било. Отново поглеждам към нея, виждам как обгръща гладката ѝ, докосната от слънцето кожа, и ме залива едва доловима вълна на удоволствие, че е облякла нещо мое.

Размърдвам се на стола си и мигам срещу картите, за да прогоня звездите от погледа си.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита я Еди.

Премествам треперещ поглед към Джордан, виждам я наведена над фризера и сбърчвам чело.

Но Тод се обажда с лукав хумор в гласа:

— А, остави я на мира. Справя се прекрасно и сама.

Момчетата се засмиват, определено се наслаждават на гледката, а Джордан отново се изправя и слага кутията с ледени близалки под мишница. После повдига вежда към Тод, като оставя капака да се затръшне.

Приготвям се за остроумния ѝ отговор, но вместо това тя се приближава бавно до масата и поглежда през рамо към ръката му.

— О, вижте това — казва със светнали очи и весел тон. — Събрал си всички попове от колодата. Голям късмет, нали?

Дъч изсумтява, а аз се разтрисам от смях заедно с другите. Всички, освен Тод, който хвърля картите на масата, отказвайки се от ръката си.

Тя се усмихва самодоволно и отново се насочва към стълбите. Изкушавам се да ѝ напомня да каже на приятелчетата си, че не искам никакви ледени близалки в басейна, но се опитвам да не командвам нея и Коул на дребно, като че ли са деца.

— А, мога ли да те питам нещо? — казва, като спира по средата на стълбите.

Срещам очите ѝ.

— Има някаква тортичка в хладилника — продължава. — Коул иска да я изяде, но не е моя и не съм сигурна откъде се е взела. Просто исках да те попитам, преди да я нападне.

Мамка му. Запазвам каменна физиономия въпреки раздразнението си. Усещам погледите на момчетата върху себе си.

— О, ъъъ, тя е… — мърморя, клатя глава и се преструвам, че отново изучавам картите си. — Аз, ъъъ… Взех я за вас… днес, от магазина… за двама ви.

Джордан не казва нищо и след миг на пълна и неудобна тишина поглеждам нагоре. Тя е наклонила глава и изглежда объркана.

Хвърлям три карти към Дъч, за да ми даде нови, въпреки че не съм сигурен точно кои изхвърлих.

Тя все още ме гледа. Усещам го.

Продължавам да говоря, като се надявам, че ще ми отвърне и ще се разкара оттук.

— Тъкмо минавах покрай магазина на Етиен, когато си спомних, че нямаше торта за рождения си ден — казвам ѝ привидно небрежно, — нито пък успя да го отпразнуваш подобаващо. Просто си помислих, че би ви харесала. — Вземам три нови карти от тестето, защото Дъч не ми дава нищо. — И без това минавах оттам. Не е кой знае какво.

Ако наистина не беше кой знае какво, нямаше да се почувствам странно веднага, щом се прибрах вкъщи. Беше глупаво да я купувам като начало. Тя не ми е дете.

Но поради някаква причина, когато минах покрай витрината и видях триетажната торта с розови розички, покриващи всеки сантиметър от нея, си помислих за Джордан. Предполагам, че все още се опитвах да изкупя вината си за това, че онзи ден се държах като задник.

А онази вечер тя спомена за духане на свещи и пожелаване на разни неща… На рождения си ден не можа да го направи както трябва — поничките не се броят, — така че се почувствах зле, въпреки че не беше по моя вина. Тогава покупката изглеждаше като добра идея.

Обаче усетих носенето ѝ вкъщи по някакъв сантиментален начин. Твърде сантиментален. Сложих я в хладилника, скрита в розовата кутия, и зачаках да видя дали отново ще ме обхване подходящото настроение, преди просто да я изхвърля.

— Но да, твоя е, така че можеш да му я дадеш — казвам накрая и я поглеждам за кратко, преди отново да преместя поглед върху картите си.

— Нямаше ли да ми кажеш, че е там?

Свивам рамене.

— Явно съм забравил за нея.

Лъжата не звучи убедително, но развълнуваният ѝ глас ме спасява от погледите на останалите.

— Е, в такъв случай няма — казва твърдо. — Няма да му я дам. Моя си е.

Сърцето ми се стопля против волята ми. Поглеждам бавно нагоре. Тя ми се усмихва, докато изкачва оставащите няколко стъпала.

— Благодаря ти! — извиква, после вратата се отваря и музиката отново ни залива, преди пак да се затвори.

Розова. Купих ѝ шибана розова торта, като че ли е на седем. С розички по нея. Дали е видяла тортата? Дали ѝ прилича на тортата на някое момиченце? Или още по-зле, на нещо романтично? Имаха торти с балони по тях. Имаха и обикновени торти. Мамка му, аз съм идиот. Дори не се замислих.

Хвърлям картите си, затварям очи и прокарвам ръка през косата си.

— Само за минутка, момчета — казвам, избутвам стола и заобикалям масата в посока към стълбите.

Докато излизам от мазето и се затичвам след хлапето, ме сподирят хихикания и приглушен кикот.

Доскоро можех да мисля напълно рационално. Не подлагах на постоянно съмнение всеки свой ход и не правех списък с всяко възможно последствие от най-малкото действие и как Джордан би реагирала на него. Отдавна не съм бил така объркан за каквото и да било.

Когато отварям вратата в горната част на стълбите, чувам рева на Обичам рокендрола, идващ от задния двор, и плясъка от скачането на човек в басейна. Накарах Джордан да събере ключовете на всички, които пият, но ако съседите решат да извикат ченгетата заради шума, предпазните мерки да спра пияните хлапета да карат тази вечер, няма да ме спасят от последиците от незаконните ми действия да позволя на непълнолетни да пият алкохол тук като начало.

Въпреки че долу имам ченге, така че предполагам, че шансът е на моя страна.

Влизам в кухнята, хвърлям поглед на купонджиите отвън и забелязвам до хладилника Джордан, която вади розовата кутия с тортата.

Тя се обръща и я оставя на централния плот, поглежда нагоре и среща очите ми.

— Няма да я ям още — казва. — Защото ще ми се наложи да я споделя с другите. Просто искам да я видя.

Когато повдига капака, ме обземат опасения и съм готов да започна да се извинявам дори когато виждам, че тя разцъфва в развълнувана усмивка.

Отивам до хладилника и си вземам безалкохолно, като се преструвам, че съм дошъл за това.

— Съжалявам, ако е твърде детска — казвам ѝ. — Не знам какво си мислех.

Джордан скръства ръце и скрива усмивка между зъбите си, като че ли се опитва да се сдържи, но не се получава. Виждам страните ѝ да се изчервяват в тъмната кухня, а дъхът ѝ е развълнуван.

Обръща глава към мен.

— Не мисля, че някога съм имала толкова хубава торта — казва. — Благодаря ти, че си се сетил за мен. Изненада ме приятно.

Поглежда обратно към тортата със замечтан поглед в очите.

Страхотно. Сега се чувствам още по-зле. Изглежда така, сякаш това е най-хубавото нещо, което някой някога е правил за нея, не е ли тъжно?

Но пък тортата наистина е хубава. Глазурата е оформена като розички, които долу са бели и стават все по-розови с всеки ред, докато не се оцветят в сексапилно тъмнорозово на върха.

Ето че не беше глупаво. Знаех, че обича розовото.

— Отвътре също е розова — обяснявам ѝ. — Имам предвид тортата.

Усмивката ѝ се разширява.

И не е за деца, спомням си. Направена е с шампанско, така каза продавачката.

Е, свърших добра работа. Мозъкът ми най-накрая поглежда тортата от перспективата, която имах, когато я купих, и вече се тормозя далеч по-малко.

Джордан потапя пръст в една от розите и после го пъха в устата си, смучейки захарта. Погледът ми замръзва, докато гледам как устните ѝ се свиват, а езикът ѝ се показва, за да оближе парченцето глазура, останало на върха му.

Изпъшквам вътрешно, неспособен да спра да се чудя колко ли е топла устата ѝ.

Прочиствам гърло.

— Ох, съвсем забравих за свещите — признавам си и се приближавам към чекмеджето зад мен, — но знам, че трябва да го направиш, така че…

Изваждам кутийката кибрит, намираща се близо до ръкавиците за хващане на горещи съдове, и запалвам една клечка, канейки се да я забия в средата на тортата, но се спирам.

— Да извикаме ли Коул?

Тя поглежда през прозореца, след това махва с ръка. Пъхам клечката в средата на тортата.

Наблюдавам как Джордан затваря очи, издишва и отпуска рамене, после бавно се усмихва. Аз също се усмихвам инстинктивно, като че ли не знам какво си мисли, но смятам, че знам какво изпитва в този миг.

Тя духва клечката кибрит и отваря очи, а струята бял пушек се кълби пред лицето ѝ.

За миг оставам до нея, не смея да помръдна.

Сега някой трябва да я прегърне. Някой трябва да застане пред нея, да сложи ръцете си на плота от двете ѝ страни и да усети дъха ѝ върху лицето си.

Дишам малко по-бързо, докато си представям какъв ли е вкусът ѝ.

След това се протягам за безалкохолното, което съм оставил на плота, и го стискам, докато алуминият не започва да пука.

Това не е на добре. Тези мисли не са хубави.

Отдалечавам се и преглъщам три пъти, за да овлажня гърлото си, след това вземам кутията с касетки, която стоеше в пикапа, и я плъзгам по плота към нея.

— А това е за теб, рожденичке — казвам, за да разсея атмосферата, която може би съм нажежил. — Заповядай.

Очите ѝ се спускат към черната кутия, разпознават я и се разширяват, а ченето ѝ пада.

— Какво?! — възкликва. — Ти сери… в никакъв случай! — Усмихва се весело. — Не мога да ги взема! Били са на баща ти.

Кимвам, чувствам се в по-голяма безопасност заради плота помежду ни.

— Баща ми би искал да ги вземе някой, който ги обича. Ти ги обичаш, нали?

Не е като изобщо да пускам проклетите касетки. Просто слушам каквото върви по радиото. Джордан изглеждаше очарована от тях, така че те бяха единственото нещо, което можех да ѝ подаря, за което бях сигурен, че ще ѝ хареса.

Тя вдига оживено ръце, а на лицето ѝ е изписано такова изражение, все едно не знае какво да ме прави.

— Но… — провлачва и се засмива. — Пайк, аз…

— Искаш ги, нали? — питам.

Тя отново се засмива, като прави физиономия. Виждам борбата в очите ѝ. За нея това е ценен дар, на който няма право. Само че си умира за тях.

— Сериозен ли си? — пита, обхванала лице с ръцете си.

Не мога да не се разсмея. Забавна е, когато човек я прави щастлива.

Взема ги и ги прегръща.

— Имам си касетки. Имам колекция. Мамка му! — възкликва. — Чувствам се толкова зле, но… много ги искам. Така че ще ги взема.

Преструва се, че ме гледа извинително, но се смее, което ме развеселява още повече.

— Окей — казвам.

А и вече се чувствам значително по-добре. Надявам се, че съм компенсирал лошото си поведение по-рано тази седмица. Джордан изглежда въодушевена от този подарък и от градината.

Отдръпвам се от плота, за да си тръгна, но тя ме спира.

— Почакай.

Обръща се и взема от хладилника поднос, приближава се до мен, слага пакет чипс от тортиля отгоре му и ми го подава.

— Направих допълнително сос за такос за теб и момчетата.

Поглеждам надолу към него и стомахът ми моментално изкъркорва.

— О, нямаше нужда. — Обикновено поръчваме крилца и пица. Но това всъщност изглежда много добре. — Благодаря ти. Те ще го харесат.

Тя се усмихва и погледите ни се преплитат за три дълги секунди. Като че ли въздухът е пълен с нещо тежко, което не можем да помръднем.

Накрая издишвам и се отдръпвам.

— Накарай ги да разтребят в края на купона, става ли? — Не ги оставяй да тръшнат всичката работа на теб, искам да добавя, но не го правя.

Джордан само завърта очи към мен и се връща към касетките си.

Събуждам се от силно тропане, стряскам се и мигам в тъмнината. Какво, по дяволите? Мога да се закълна, че и леглото потрепери. Отнема ми известно време да се ориентирам в звуците, идващи отвън, и тогава чувам приглушената музика, процеждаща се през затворените прозорци.

Божичко, още ли са будни? Поглеждам към часовника, който показва едва един през нощта. Отмятам завивките и се протягам, после прокарвам пръсти по скалпа си.

Тук е ужасна горещина.

Надигам се, премятам крака през ръба на леглото и се изправям.

Прекосявам стаята, отварям вратата и се отправям към коридора и стълбището. Долу проверявам термостата и включвам климатика. Двайсет и шест градуса. Склонен съм на компромис, но това е непоносимо. Това, че трябва да спя с панталони от пижама, защото има хора в къщата, не помага, но се страхувам, че мога да се събудя внезапно и да забравя, че съм гол, по дяволите.

Влизам в кухнята, без да паля лампите, и спирам пред мивката, като поглеждам през прозореца към верандата. Изненадан съм, че още не са викнали ченгетата. Шумът е по-слаб, отколкото преди, но все още е твърде силен за това време на денонощието.

Оглеждам задния двор, за да разбера откъде е дошло тропането, но очите ми внезапно се разширяват и извръщам поглед. Сериозно, Коул? Чии приятели правят така в чуждите къщи?

Поне две момичета нямат горнище на банските, а едното от тях го опипва някакво момче, за което мога да предположа само, че е едно от другарчетата на Коул, докато двамата се натискат в басейна. Другото момиче лежи на един от шезлонгите с ръка под главата и с черни очила, въпреки че навън е тъмно.

Обръщам се и търся телефона в джобовете на панталона си. Коул трябва да разкара тези лайненца от собствеността ми веднага, но аз не мога да изляза при тях. Не съм сигурен дали ще им стане неудобно, но на мен определено ще ми е странно. Със сигурност познавам бащите им.

Къде, по дяволите, е Джордан? Не знам защо мисълта изниква в главата ми, но поради някаква причина инстинктивно усещам, че тя също би имала проблем с това. Къде, по дяволите, ми е телефонът?

Спомням си, че е включен в зарядното до леглото ми, и тръгвам обратно нагоре по стълбите и надолу по коридора, влизам в стаята и го измъквам от кабела.

Поне по-голямата част от гостите са си тръгнали, както изглежда. Няма да е твърде трудно да се отърват от останалите осем или колкото са там. Но задният двор е кочина, а аз бях прекалено снизходителен. Най-добре би било Коул да не иска да прави друг купон скоро.

Насочвам се отново към стълбището и набирам Коул, като спирам в началото на кухнята. Задържам телефона до ухото си и слушам повикващия сигнал.

Но скоро чувам звънене откъм всекидневната, поглеждам назад и виждам светлина откъм страничната облегалка на дивана. Телефонът на Коул свети заради това че го набирам. Проклятие.

Затварям, почуквам по екрана с палец и натискам името на Джордан, за да се обадя на нея. Но точно когато се каня да ѝ позвъня, поглеждам нагоре и внезапно спирам.

Тя е там. Стои в плиткия край на басейна, потопена до бедрата, ръцете ѝ са скръстени на гърдите и се опитва да задържи горнището върху себе си, докато Коул дърпа връзките на врата ѝ. Застава пред нея, зазяпан надолу, а тя поклаща глава, опитва се да му се противопостави, но все пак се усмихва. Забелязвам смущението ѝ чак оттук.

Заливат ме много чувства, а в главата ми плуват хиляди мисли, докато се опитвам да извърна поглед, но не мога.

Не гледай към нея, казвам си.

А ръката ми стиска телефона, иска ми се Коул също да я остави на мира. На нея очевидно не ѝ харесва.

На мен също.

Но и не мога да спра очите си отново да се вдигнат към нея, виждам бикините, които носи, оформени като розови миди, и тънките презрамки, бавно отделящи се от кожата ѝ.

Господи, колко е красива.

Усещам как в стомаха ми се затяга болезнен възел, докато гледам как дългата ѝ коса пада върху голото ѝ тяло, и ръцете ѝ, които единствени продължават да държат парчетата плат, прикриващи голотата ѝ.

Прокарвам ръка през лицето си и се опитвам да изтъркам срама от него, защото, ако бях на мястото на Коул, вероятно бих се държал по абсолютно същия начин, но все пак на по-усамотено място. Не бих искал никой друг да вижда онова, което виждам аз.

Издишвам и свеждам поглед. Трябва да сложа край на тази вечер. Може би трябва да спра тока, за да си тръгнат всички.

Но преди да помръдна, виждам, че Джордан е излязла от басейна и върви към прозореца. Държи горнището с едната си ръка и облича старата ми тениска с другата, после се пресяга и завързва отново връзките му, след като се е облякла.

Веждите ѝ са сбърчени, като че ли е раздразнена, и аз протягам глава и поглеждам зад нея, за да видя, че Коул вече се занимава с нещо друго — подхвърля на някого футболна топка.

Тя се насочва към задната врата на къщата и аз се изправям, когато влиза в кухнята. Включвам телефона в зарядното на плота, за да изглежда, че правя нещо.

— А, здрасти — казва, спирайки, когато ме вижда.

Поглеждам към нея и прочиствам гърло.

— Привет, всичко наред ли е?

— Аха, тъкмо щях да… — Тя се колебае, като че ли търси отговора. — Нарежа малко диня.

Кимвам и отивам до хладилника, бъркам на горния рафт и изваждам един плод.

Тя взема дъската за рязане и ножа, а аз забравям да ѝ кажа да разтури купона. Май изобщо не ѝ се иска да е там сега.

Изваждам другата дъска за рязане, която държа до хладилника, слагам я на плота до нея и срязвам динята на две.

Едната половина остава на моята дъска, а другата премествам на нейната и двамата започваме да режем.

Остатъците от купона тичат из задния двор, някакво хлапе гони полуголо пищящо момиче и аз отново свеждам поглед, чувствам се страшно глупаво, като че ли това не е моята къща, а аз съм някакъв седемдесетгодишен перверзник, който шпионира подивелите тийнейджъри, тичащи из проклетия ми двор.

Виждам, че поглежда през прозореца пред нас и после бързо се обръща към мен, вероятно преценява раздразнението ми. Все пак в задния ми двор се разхождат полуголи жени, а онзи ден откачих, защото косеше ливадата с мокра фланелка.

Но вместо това този път прибягвам към сарказъм:

— Мислиш ли, че съседът Крамер се наслаждава на гледката?

Тя изсумтява, продължава да реже колебливо, после се разсмива.

След миг обаче чувам ироничния ѝ глас.

— Ами ти? — отвръща ми.

Разширявам леко очи от изненада, после поглеждам надолу към нея. Тя ми отправя дръзка усмивчица.

— Още си млад — изтъква, шегувайки се с мен. — Още изглеждаш енергичен. Защо не излизаш повече?

Кой казва, че не излизам? Дните ми, прекарани в обикаляне на баровете, свършиха, но аз също имах гости тази вечер. Е, да, това не е „излизане“, но не съм отшелник.

— Не си гей, нали?

Поглеждам я. Извинявай, онази вечер не си ли говорехме за навиците ми с жените?

Но тя веднага поклаща глава, за да я проясни.

— Аха, забрави. Така си и мислех.

Боже.

Вярно, социалният ми живот не е толкова богат, колкото би могъл да бъде. Известно ми е. Още нямам четиресет, а свободното ми време прилича на пенсионерския живот на дядо ми.

Замислям се за миг, търся най-лесния начин да ѝ го обясня.

— Обичам скучния си живот — казвам ѝ, а гласът ми звучи извинително. — Повечето жени обаче не го харесват.

— Може би момичетата не го харесват — отвръща ми тя, а в гласа ѝ има лек хумор, който оценявам. — Изобщо не те намирам за скучен. Трябва да излизаш повече. На този град не му достигат мъже. Има твърде много момчета.

Усмихвам се на себе си. Тя ме вижда като мъж, не само като нечий баща. Това не би трябвало да ми харесва толкова много.

И да, може да има много момчета, но също така има и доста жени и никоя от тях не е за мен. Повярвайте ми, ако бъдещата ми съпруга живееше в този град, вече щях да съм я открил.

Тя реже едно от парчетата си на две и го обръща настрани, за да разреже триъгълниците на две. Повтарям движенията ѝ.

Навън млада жена с дълга конска опашка търчи около басейна, а оранжевият ѝ бански кара загарялата ѝ кожа да изглежда по-тъмна.

Соча я с брадичка.

— Трябва ли да хукна след нея?

Джордан поглежда нагоре през прозореца към момичето и отново свежда очи, продължавайки да реже динята.

— Твърде секси е за теб.

— Мислиш, че няма да ѝ смогна ли? — шегувам се и разрязвам още два триъгълника. — И преди съм се занимавал с жени, нали знаеш?

— Няколко пъти в живота си, сигурна съм. Имаш ли нужда да си починеш вече?

Ах, малка…

Продължавам да режа плода, острието минава през него, а върхът на ножа се забива във вътрешната част на средния пръст на лявата ми ръка.

— Мамка му! — Оставям ножа и вдигам ръка. Болката се забива чак в костта ми. Поемам си дъх през стиснати зъби. Проклятие.

— Ооо — Джордан ахва, също оставя ножа си и избърсва ръце. — Съжалявам. — После се засмива със съчувствие. — Ела тук.

Изсмуквам кръвта от пръста си и едва забелязвам, че Джордан ме е сложила да седна на един от високите столове до централния плот, докато взема лейкопласт от шкафа.

Аз ли съм го сложил там? Не, не съм аз.

Тя се устремява към мен, отваря някаква опаковка, която виждам, че е на мокра кърпичка, вероятно „антибактериална“ или нещо подобно.

— Мога и сам. — Протягам ръка.

Но тя все пак се приближава и оглежда капката кръв с размера на грахче, образувала се отново върху пръста ми.

— Знам — казва. — Просто се чувствам виновна. Не исках да те ядосвам и да те разсейвам. Само се шегувах.

Изсъсквам, когато съдържанието на кърпичката се допира до отворената ми рана.

— Не си ме ядосала — казвам ѝ, но прозвучава като ръмжене. — Добре де, предполагам, че ме ядоса. Винаги ме ядосваш, но по хубав начин.

— По хубав начин? — Веждите ѝ се сбърчват.

Да, нали разбираш, забавно ми е. Ти си забавна. И малко смешна. И много интересна. Не знам защо ме ядосва толкова лесно, при това за пълни глупости, и не мога да обясня поради каква причина, но това ми харесва.

Обаче не знам как да ѝ го кажа. Звучи шантаво.

След като не отговарям на въпроса ѝ, тя продължава, а гласът ѝ е тих и сериозен.

— Нали знаеш — казва, без да ме поглежда. — Ако наистина ти е интересна, мога да я водя по-често. Ако искаш.

Момичето с оранжевия бански?

— Да я водиш?

Тя кимва и продължава да бърше пръста ми.

— На гости с преспиване или нещо подобно. Няма да има нужда да си мърдаш пръста. Тя сама ще ти се пробва.

Джордан не ме поглежда, но аз все пак се втренчвам надолу към нея. Опитва се да ме уреди с някоя, така ли?

Усещам как по гърба ми избива лека топла пот, докато осъзнавам присъствието на тялото ѝ между краката си. Наблюдавам я как издухва косата от лицето си само за да падне отново на същото място.

Оранжевият бански не е онзи, който искам да ми се пробва.

Протягам се разсеяно, отмествам косата от лицето ѝ и докосвам леко челото ѝ, докато прибирам косата ѝ зад ухото. Погледът ѝ се вдига и среща моя, оставям лявата си ръка да падне надолу по кичурите гладка коса, а сърцето ми прескача един удар, докато двамата стоим в кухнята, вкопчени един в друг.

Почти усещам лицето ѝ в дланите си. Поривът да разбера какво е да държа част от нея в ръцете си, е толкова силен.

Боже господи. Отпускам ръка и поглеждам надолу към раничката на средния си пръст.

— Е, искаш ли да го направя? — пита тихо, като че ли се страхува от онова, което ще кажа.

Поклащам глава.

— Не — казвам накрая. — Не е лоша, но не е мой тип.

Тя разопакова лепенката и я слага на пръста ми, бавно я поглажда отново и отново.

Пръстите ми изтръпват на мястото, където тя ги държи, и гледам лицето ѝ, въпреки че погледът ѝ все още е съсредоточен върху ръката ми.

После внезапно прошепва:

— Тогава какво харесваш?

Гледам как облизва устни, а дишането ѝ е плитко, което кара члена ми да подскочи, а аз искам да разкъсам нещо със зъби.

Какво ми причинява това момиче?

— Жени, които са достатъчно възрастни, за да пият — отвръщам и издърпвам ръката си.

Тя вдига вежда.

— Аха, все едно самият ти по цяла нощ обикаляш баровете.

Да, права е. Предпочитам да пия вкъщи.

— Хубаво. — Въздиша и слага ръце на хълбоците си. — И без това не исках да те уреждам с нея.

— Защо?

— Не мисля, че е твой тип. — Джордан хвърля опаковките, а очите ѝ вече са спокойни. — Освен това ще ревнувам. Харесва ми да съм единствената жена в къщата.

— А ако бях казал „да“?

Тя свива рамене и ми отправя фалшив извинителен поглед.

— Е, тогава просто нямаше повече да си получаваш новите любими бургери по начина, по който ги харесваш.

Ухилвам се и клатя глава. Толкова е самонадеяна.

Но да, наистина харесвам повече начина, по който тя приготвя бургерите.

Джордан хваща ръката ми и хвърля бърз поглед на раничката ми.

— Добре съм. Благодаря ти. — Изправям се, като я избутвам леко назад. — Можеш да се връщаш навън при приятелите си.

Тя обръща глава, за да хвърли един поглед през рамо навън, но вече не изглежда в купонджийско настроение.

— Какво ще правиш ти? — пита ме, връща се към динята и слага парчетата от нея в голяма купа.

— Ще се опитам отново да заспя, предполагам — казвам ѝ.

Надявам се да не ръчка климатика, за да не се събуждам повече.

Излизам от кухнята, потърквам пръста си и усещам болката от раната.

Поглеждам отново към нея и хващам погледа през рамо, който ми е отправила. Тя бързо се връща към динята, а на мен ми се иска да остана.

След един дълъг миг преглъщам.

— Лека — казвам ѝ.

Но преди да пристъпя във всекидневната, чувам гласа ѝ зад гърба си.

— Какво имаш предвид под „по хубав начин“?

Тя отново насочва поглед към мен и аз извивам ъгълчето на устата си в усмивка. Не съм сигурен какво да кажа, така че да не прозвучи напълно неуместно.

Накрая решавам да изстрелям най-лесния отговор, докато се обръщам и се насочвам към стълбите.

— Харесва ми да си говоря с теб — казвам през рамо.