Рожденичката

Глава 2 Джордан

— Не мисля, че това е добра идея — казвам на Коул и изваждам щайгите за мляко, подредени в багажника на колата му. — Чувствам се като използвачка.

Гаджето ми изпъва устни в странната си усмивка, от която се вижда само лявата страна на зъбите му.

— Тогава какво ще направиш? — Той поглежда нагоре към мен, плъзга сгъваемата ми чертожна масичка към себе си и я вдига. — Ще се върнеш при родителите си?

Сините му очи са подпухнали вероятно заради липсата на сън и двамата се насочваме към стълбите, водещи към верандата на къщата на Пайк Лоусън, и оставяме багажа си там.

Новият ни дом.

Последните няколко дни бяха откачени, изобщо не мога да повярвам, че този човек му е баща. Какъв е шансът? Иска ми се да се бяхме запознали по различен начин. А не по пътя към полицейското управление в два часа през нощта, за да приберем сина му — гаджето ми — от ареста.

— Хайде де, нали ти казах — отвръща Коул, докато върви към колата за още багаж. — Баща ми сам предложи да отседнем при него. Ще му се издължим, като помагаме с къщната работа, което ще ни позволи да съберем пари за нов апартамент. По-хубав апартамент.

Аха. А колко хлапета се връщат обратно вкъщи със същата цел, а вместо това остават още три години? Баща му би трябвало да е наясно в какво се забърква.

Ще положа всяко възможно усилие, но Коул не може да спестява пари. Нанасянето в нов апартамент с депозит — който изгубихме в предната квартира заради малки повреди на килимите — и сметки за плащане ще ни струва доста. Когато се сдобием с такъв, Коул може да помага с плащането, но вземането и подреждането му ще паднат на моите плещи.

Минаха три дни от срещата с Пайк Лоусън в киното. Когато взехме Коул, се върнах вкъщи, за да видя, че апартаментът е напълно опустошен. Явно се е опитал да ми организира купон за рождения ден късно вечерта там, но приятелите ни — или по-точно неговите приятели — не са ме изчакали, за да започнат да празнуват. Към единайсет всички вече са били пияни, пицата е била изядена, но хей, бяха ми запазили парче торта.

Трябваше да се скрия в банята, за да не заплача пред тях, когато видях състоянието на жилището.

Явно на купона е започнал бой, съседите са се оплакали от шума, Коул си е отворил устата да възразява и полицията го е прибрала заедно с един от приятелите му, за да се поохладят. Мел, хазяинът, ни каза направо, че му е писнало от Коул и той трябва да си върви. Аз бях добре дошла да остана, но нямаше никакъв начин да плащам за всичко сама. Не и след като изразходих всичките си спестявания, за да му помогна да си поправи колата миналия месец.

Слава богу, че този път ченгетата го пуснаха без гаранция, защото нямах откъде да изстискам стотачка, още повече пък двайсет и пет стотачки.

— Ти си му син — напомням на Коул и вземам лампата си, една от големите вещи, които не дадохме на съхранение, защото бащата на Коул вече е обзавел една от стаите за гости. — Но да остана и аз, а той да плаща всички сметки? Това изобщо не е честно.

— Е, не мисля, че ще е честно да се лиша от това — закача ме той с дръзка усмивка, придърпва ме към себе си и увива ръце около тялото ми. Пускам лампата и се усмихвам на игривостта му, въпреки че не се чувствам съвсем в настроение. Отдавна не съм се отпускала за достатъчно дълго, та да забравя как стресът ни мачка на всеки ъгъл. От дълго време не сме се усмихвали един на друг и вече не ни се получава естествено.

Но точно сега виждам в очите му онзи момчешки блясък, като че ли е най-очарователното торнадо на света, което ти казва: „Как да не ме обичаш?“.

Той опира чело в моето и аз прокарвам пръсти отзад през русата му коса и поглеждам в тъмносините му очи, които винаги създават впечатлението, като че ли току-що си е спомнил, че има цял пай в хладилника.

Той взема дясната ми ръка в своята, поставя и двете между нас, а аз хващам неговата, защото вече знам какво се опитва да направи. Пръстите ни се преплитат, а палците ни застават един до друг, той сключва поглед с моя и двамата се отдаваме на едни и същи спомени.

За всички останали изглежда, все едно играем на канадска борба, но когато погледнем надолу, виждаше палците си един до друг и малките белези с размер на грахово зърно, които и двамата имаме и споделяме само с още един човек. Звучи глупаво, когато разказваме историята на другите — за пистолетчето играчка на брата на наш приятел, което беше толкова малко за нашите ръце, че ни обели кожите, когато се опитахме да го използваме, а тримата се разсмяхме, когато осъзнахме, че имаме еднакви белези на палците си.

Сега сме само Коул и аз. Само двамата. Два белега, вече няма трети.

— Ще останеш с мен, нали? — прошепва той. — Нуждая се от теб.

И за един кратък миг виждам уязвимостта му.

Аз също се нуждаех от него някога и той беше до мен. Преживели сме много заедно и той вероятно е най-добрият ми приятел.

Поради което му прощавам твърде лесно. Не искам да го боли.

Затова и го оставям да ме придума. Изобщо не ми се иска да се връщам при баща ми и мащехата ми, а пък ще останем тук само до края на лятото. Есента, когато си получа студентския заем и вече ще съм спестила достатъчно от работата през лятото, ще мога да си позволя собствено жилище. Поне така мисля.

Коул ме прегръща силно и замълчава. Знае, че още съм му ядосана заради това че го арестуваха, и заради щетите по апартамента, но знае и че ми пука за него. Започвам да се чудя дали това не е един от недостатъците ми. Определено е слабост.

Той се навежда и обгръща задника ми, целува ме по врата. Изпъшквам, когато се притиска към мен, и се засмивам, докато се измъквам от хватката му.

— Спри! — скарвам му се шепнешком, докато гледам нервно към двуетажната къща зад мен. — Вече нямаме никакво усамотение.

Той се подсмихва.

— Баща ми още е на работа, скъпа. Няма да се прибере преди пет.

О. Това поне е хубаво. Но оглеждам улицата нагоре и надолу, виждам къща след къща с дръпнати завеси, а тук-там играят деца. Не е както в апартаментите, където всички виждат какво правиш, но не им пука, защото си там временно и няма да се задържиш достатъчно дълго, за да решат, че заслужаваш вниманието им. Тук, в истинския квартал, хората отделят време на съседите си.

Поемам си дълбок дъх и попивам миризмата на скарите и звука от косачките. Кварталът е много хубав. Чудя се дали някога бих могла да живея на такова място. Ще си намеря ли страхотна работа? Ще имам ли хубава къща? Ще бъда ли щастлива?

Коул отново накланя чело към моето.

— Съжалявам, нали знаеш. — Но не ме поглежда, погледът му е забит в земята. — Продължавам да се дъня и самият аз не знам защо. Много съм нервен. Просто не мога…

Но не довършва. Само поклаща глава и аз разбирам. Винаги разбирам.

Коул не е загубеняк. Той е на деветнайсет. Импулсивен, гневен и объркан.

Но за разлика от мен, на него така и не му се наложи да порасне. Винаги някой се грижи за него.

— Знаеш какъв искаш да бъдеш — казвам му. — Постигането на това е различно за всички, но накрая ще го направиш.

Той вдига очи и за миг в погледа му се чете колебание, като че ли иска да каже нещо, но после изчезва. Вместо това ми показва дръзката си усмивчица.

— Не те заслужавам — казва, след което ме шляпва по задника.

Подскачам, потискам раздразнението си и двамата се пускаме. Не, не ме. Но си сладък, освен това правиш хубави масажи.

Свършваме с разтоварването на колата и пренасяме всичко до къщата на няколко пъти. Оставям няколкото бакалски стоки, които съм купила по-рано, в кухнята, след което отнасям последната кутия във всекидневната и нагоре по стълбите към стаята ни, първата врата вляво.

Поемам си дълбок дъх през носа, докато заобикалям рамката на вратата на новата ни спалня, неспособна да скрия усмивката си, когато усещам аромата на свежа боя. От вида на къщата, в която се нанасяме, съдя, че бащата на Коул прави ремонт. Макар че си личи, че основната работа вече е свършена. На долния етаж има блестящ дъсчен под, във всяка стая са положени подхождащи си орнаменти там, където се срещат стените и таванът, а в кухнята има гранитни плотове с нови хромирани уреди и черни стъклени шкафове, от които сърцето ми се разтуптява леко. Никога не съм живяла в жилище, което да е поне отчасти толкова представително. За строителен работник Пайк Лоусън изобщо не е лош дизайнер.

Къщата определено е хубава. Наистина хубава. Не че е имение — просто обикновена двуетажна къща с малка веранда, водеща към входната врата — но е реновирана, красива, добре поддържана, а предният и задният двор са целите в зеленина.

Оставям кутията на земята, отивам до прозореца и надничам между щорите. Истински двор. Жилищната ситуация на майката на Коул невинаги е била прекрасна, така че е хубаво да знам, че той има чист и безопасен квартал, където може да дойде, когато има нужда. Чудя се защо се държи, все едно се нуждае някой да се грижи за него, когато винаги е имал тази къща на разположение. Какво се е случило между него и Пайк Лоусън?

Някой ден аз също ще имам такова жилище. Баща ми, за съжаление, ще си умре в онази каравана, в която отраснах.

Коул влиза в стаята, мята два куфара на леглото и веднага излиза обратно, като изважда телефона си по пътя.

— Мислиш ли, че баща ти би имал нещо против да използвам кухнята? — викам, докато го следвам извън стаята. — Купих продукти за бургери.

Той продължава да върви, но чувам задъхания му смях.

— Съмнявам се, че който и да било мъж, дори баща ми, би отказал на жена да използва кухнята му, за да му сготви, скъпа.

Да, разбира се. Хвърлям поглед към гърба му, докато той завива надясно към всекидневната и излиза навън. Аз продължавам направо към кухнята.

Преди ми харесваше да правя разни неща за Коул. Да го подкрепям повече, отколкото майка ми е подкрепяла баща ми. Да чистя къщата — или апартамента — и да виждам как ми се усмихва, когато направя живота му поне малко по-лесен или му осигуря онова, от което се нуждае. Но през последните няколко месеца отношенията ни станаха доста едностранчиви.

Все пак баща му прави доста за нас и готвенето няколко пъти в седмицата е част от уговорката, така че нямам проблем да се придържам към моята част от сделката. Е, нашата част от сделката, но Коул едва ли би готвил, така че ще му оставя градинската работа, за която баща му също заяви, че е негова отговорност.

Пайк Лоусън. Трябва да положа усилия, за да не се сещам за киното онази вечер. Още ми е трудно да осъзная цялата ситуация.

Продължавам да мисля за клечката кибрит, забита в поничката, и за окуражителната му реч как трябва да правя нещата, които искам. Част от мен обаче усеща, че казваше онези неща и на себе си. В тона му се четеше опит и може би малко разочарование, така че ми се ще да науча повече за него. Например какъв е бил като млад баща.

А аз си мислех, че е готин. И какво от това? Мисля, че и Крие Хемсуърт е готин. И Райън Гослинг, Том Харди, Хенри Кавил, Джейсън Момоа, братята Уинчестър… Не е като да съм имала сексуални мисли, за бога. Няма нужда да бъде неловко.

Не може да бъде. Аз съм със сина му.

Отивам до един от столовете край кухненската маса, изваждам телефона от чантата си и пускам приложението, което веднага започва да изпълнява Момичето на Джеси оттам, откъдето го спрях след тичането си тази сутрин. Оглеждам кухнята и хвърлям кратък поглед назад към всекидневната, за да се уверя, че вещите ни не се търкалят наоколо. Не искам да притесняваме баща му повече, отколкото е необходимо.

Приближавам се до хладилника и прокарвам ръка по плота в средата на кухнята, когато го подминавам. Докато останалите плотове са от жълто-кафяв гранит с черни акценти, този е направен от касапски блок. Гладкото дърво е топло под върховете на пръстите ми, но не усещам никакви бразди от рязане. Цялата кухня изглежда наскоро ремонтирана, така че може би не е използвал много дъската за рязане. Или пък не си пада по готвенето.

Практични бронзови метални лампи висят над блока и аз се завъртам леко, преди да се върна при хладилника, смеейки се тихо. Хубаво е да можеш да се движиш, без да се блъскаш в мебели и вещи. Единственото нещо, от което се нуждае тази кухня, за да премина от впечатлено кимане към веене като пред припадък, са задни панели. Задните панели са секси.

Бъркам в хладилника и изваждам телешката кайма, маслото и моцарелата, затварям вратичката с крак, после се обръщам и оставям всичко върху централния плот. Вземам двете глави лук, които оставих по-рано на плота, и започвам да клатя глава в такт с музиката, плъзгам се и се люлея, докато хващам един касапски нож от блока и започвам да ги кълцам на тънки резени.

Музиката в ушите ми се усилва, косъмчетата на ръцете ми настръхват и усещам прилив на енергия в краката си, защото искам да танцувам, но няма да си го позволя. Надявам се Пайк Лоусън да няма нищо против осемдесетарска музика в къщата си от време на време. В киното не спомена, че не я хареса, но също така и не предполагаше, че ще живеем при него.

Задоволявам се с това да се правя, че пея, и да куфея, докато оформям с ръце пет големи кюфтета, и започвам да ги слагам в чистия тиган, вече нагрят и покрит с разтопено масло.

Бедрата ми се люлеят наляво-надясно, когато усещам гъделичкане, проправящо си път към кръста ми. Подскачам и сърцето ми също прескача в гърдите ми, а в гърлото ми се настанява въздишка.

Обръщам се и виждам, че зад мен стои сестра ми.

— Кам! — изскимтявам.

— Пипнах те — дразни ме тя, хили се от ухо до ухо и отново ме ръгва в ребрата.

Спирам музиката на пауза.

— Как влезе? Не съм чула звънеца.

Тя заобикаля централния плот, сяда на един от високите столове и си взема лучено кръгче.

— Разминах се с Коул навън — обяснява. — Той ми каза направо да влизам.

Проточвам врат, надничам през прозореца и го виждам заедно с двама свои приятели да обикалят около стария фолксваген на баба ми, който бащата на Коул плати да довлекат дотук, тъй като в момента не върви. Не можех да го оставя на паркинга пред апартамента, а Коул, изглежда, най-накрая смята да изпълни обещанието си да го поправи, така че най-сетне ще имам кола.

Цвърченето на месото в тигана стига до ушите ми и аз се завъртам, за да обърна бургерите. Пръскащата мазнина ме уцелва по ръката и потрепвам от опарването.

Знам, че Кам е дошла да ме нагледа. Стари навици и така нататък.

Сестра ми е само с четири години по-голяма, но тя беше майката, която майка ми не можа да бъде, защото не се задържа достатъчно наоколо. Останах в онзи парк за каравани, докато не завърших училище, но Кам се изнесе, когато беше на шестнайсет, и оттогава е самостоятелна. Само тя и синът ѝ.

Поглеждам към часовника и виждам, че минава пет. Племенникът ми сигурно вече е с детегледачката си, а сестра ми отива на работа.

— Е, къде е бащата? — пита ме тя.

— Все още на работа, предполагам.

Но ще се върне скоро. Премествам бургерите от тигана в чинията и изваждам питките от пакета.

— Добре ли се държи? — пита тя, а гласът ѝ звучи колебливо.

Обърната съм с гръб към нея, така че не може да види раздразнението ми. Сестра ми е жена, която не говори със заобикалки. Фактът, че внимава за тона си, показва, че вероятно си мисли неща, които не искам да чувам. Като например защо, по дяволите, не приемам по-добре платената работа, която шефът ѝ ми предложи миналата есен, за да остана в апартамента си?

— Изглежда свестен. — Кимвам и я поглеждам. — Малко тих според мен.

— Ти също си тиха.

Ухилвам ѝ се и я поправям:

— Аз съм сериозна. Има разлика.

Тя се разкикотва и изправя гръб, дърпа надолу подгъва на белия си потник, под който ясно се очертава червеният ѝ дантелен сутиен.

— Предполагам, че все някой трябваше да е сериозен вкъщи.

Има предвид „в къщата, в която отраснахме“.

Тя отмята кестенявата си коса зад рамото си и аз виждам дългите сребърни обеци, които си подхождат с лъскавия ѝ грим, опушените очи и блестящите устни.

— Как е Килиян? — питам, спомнила си за племенника си.

— Непослушен както винаги — отговаря. Но след това млъква, като че ли се е сетила за нещо. — Не, почакай. Днес ми каза, че разправял на приятелите си, че съм му кака, когато отида да го взема от яслата. — Тя се засмива. — Лайненцето се срамува от мен. Но си помислих и „Еха, наистина ли му вярват?“. — Тя отново отмята театрално коса. — Имам предвид, че още изглеждам добре, нали?

— Само на двайсет и три си. — Слагам настърганата моцарела върху бургера, добавям още едно кюфте и също го покривам с моцарела. — Естествено, че изглеждаш добре.

— Мхм. — Тя щраква с пръсти. — Трябва да изкарвам пари, докато мога.

Поглеждам в очите ѝ само за миг, но той е достатъчен, за да забележа леката горчивина в закачката ѝ. Начинът, по който изглежда, обърканата ѝ усмивка, като че ли се извинява, и примигването, запълващо тишината, докато неловките ѝ думи висят във въздуха.

И начинът, по който подръпва подгъва на потника, за да покрие колкото може повече от корема си в присъствието на сестричката си.

Сестра ми мрази работата си, но повече обича парите, които изкарва.

Най-накрая връща вниманието си към мен, а тонът ѝ е почти обвинителен:

— Е, какво правиш, между другото?

— Вечеря.

Тя поклаща глава и завърта очи.

— Значи не само не зарязваш мъжа, с когото си, ами сега прислужваш и на още един?

Слагам две лучени кръгчета на първия двоен чийзбургер и го покривам с питката.

— Не му прислужвам.

— Напротив, прислужваш му.

Поглеждам я кръвнишки.

— Живеем тук, в този страхотен квартал, при това, да ти обърна внимание, без да плащаме наем. Най-малкото, което мога да направя, е да се придържам към нашата част от сделката. Трябва да чистим и понякога да готвим. Това е всичко.

Дясната ѝ вежда се вдига строго и тя кръстосва ръце на гърдите си, за да ми покаже, че не ми вярва. О, за бога. Наистина смятам, че получаваме повече от сделката с Пайк Лоусън, отколкото получава той. Климатик, кабелна телевизия, безжичен интернет, стая гардероб…

Протягам се над плота, дърпам щорите и викам, за да ми се махне от главата:

— Той има басейн, Кам! Хайде стига.

Очите ѝ се разширяват.

— Сериозно?

Тя скача от стола, притичва и поглежда към задния двор. Басейнът е идеален. С форма на пясъчен часовник, многоцветните плочки около него са в средиземноморски стил и има стълби с мозаечен под, по които се влиза вътре. Бащата на Коул сигурно все още го довършва, защото в далечния му край са разположени цветни лехи без цветя и чучури на миниводопади, които все още не работят. Наоколо са пръснати маси и столове, а в останалата част от затревения заден двор са разположени различни градински мебели, но без да са подредени по какъвто и да било забележим начин. Вдясно лежи голям чадър, точно до маркуча, а скарата за барбекю е вляво, покрита с брезент.

Сестра ми кимва одобрително.

— Това е хубаво. Родена си да живееш в такава къща.

— Кой не е? — отвръщам. Би трябвало всички да са такива късметлии.

Въпреки че все още се чувствам не на мястото си тук. Но ме е грижа за Коул и предпочитам да съм с него, отколкото в караваната на баща ми.

Довършвам бургерите, а тя се обръща, хваща се за плота с две ръце и се втренчва в мен.

— Сигурна ли си, че иска само малко чистене и готвене? — настоява. — Мъжете, независимо от възрастта си, са еднакви. Би трябвало да знам.

Би трябвало да млъкнеш. Мога да се грижа за себе си. Ако училищните гаджета и работата в бара не са ме научили на това досега…

Но тя отново проговаря, навлиза в личното ми пространство и ме спира.

— Чуй ме само за малко. — Тонът ѝ става строг. — Къщата е хубава, а кварталът — безопасен, и да, можеш да спестиш малко пари. Но не си длъжна да оставаш тук.

— Няма да се връщам при татко и Корин, ако това имаш предвид — отвръщам ѝ. — И не мога да остана при теб. Оценявам предложението ти, но не се виждам да седя на дивана, където ще преча на всички, и да уча с четиригодишно наоколо, което просто се радва на детството си в собствената си къща.

Имам летен курс в четвъртък, така че се нуждая от малко място, където да работя.

— Нямах предвид това — отвръща бързо тя. — Можеше да останеш в апартамента. Можеше да си го позволиш.

Отварям уста, но отново я затварям и се обръщам да пъхна бургерите във фурната за няколко минути.

Писна ми от този спор. Кога ще се откаже?

— Не мога, разбираш ли? — казвам ѝ. — Не искам. Харесвам си работата и не искам да работя там, където работиш ти.

— Разбира се, че не искаш. — Тя ме поглежда отегчено. — Под достойнство ти е, нали?

— Нямах предвид това.

Сестра ми не е паднала в очите ми заради работата си. Все пак храни и облича хлапето си. Преглътна гордостта си и направи онова, което трябваше, заради което я обичам. Но — никога не бих ѝ го казала в лицето — това не е кариера, която самата тя би избрала за себе си, ако имаше други възможности.

А на мен все още не са ми свършили възможностите.

Кам танцува в „Куката“ откакто стана на осемнайсет. В началото беше просто временна работа, за да компенсира това, че гаджето я напусна, и за да издържа сина им. Но беше твърде трудно да тича между колежа и детето си, затова накрая спря да учи. Планът беше да се върне, когато Килиян започне да ходи на детска градина, а това ще се случи всеки момент, но не мисля, че планира да напусне работа скоро. Свикнала е с парите.

А преди почти година шефът ѝ ми предложи позиция като барманка там и оттогава тя ме тормози да я приема. Все пак ще мога да изкарвам достатъчно, за да се издържам, и вероятно няма да ми се налага да вземам толкова много студентски заеми. Само няколко години, каза ми. И после се отървавам.

Само че знам, че барманството е работата, чрез която шефът ѝ привлича момичетата, и после започва да ги навива да танцуват на сцената.

А аз не искам да го правя. Не искам да гледам и как сестра ми го прави всяка вечер.

Тялото ми си е за мен. За мен и за онзи, на когото бих искала да го покажа. Ще остана в „Граундърс“, много благодаря.

— Добре съм — казвам ѝ. — Ще се оправя.

Тя въздиша.

— Хубаво — отвръща, отказала се временно. — Просто бъди подготвена, ако това не проработи, окей?

Под това има предвид двамата с Коул да живеем в къщата на баща му.

Подминавам я, за да взема малко лимонада от хладилника, и внезапно чувам ниското ръмжене на приближаващ двигател. Спирам, поглеждам към прозореца и виждам края на черен пикап, който отбива в алеята. Същият „Шевролет Шайен“ от седемдесет и първа, на който се возих след киното онази вечер, когато трябваше да приберем Коул от полицейското управление.

Сърцето ми се разтуптява, но аз го пренебрегвам и бързо затварям хладилника.

— Баща му се прибира — казвам, грабвам чантата ѝ от плота и ѝ я тиквам в ръцете. — Трябва да си вървиш.

— Защо?

— Защото къщата не е моя — изтърсвам и я избутвам към пералното помещение и задната врата. — Нека мине поне седмица, преди да се натрапя в личното му пространство с всичките си приятели.

— Аз съм ти сестра.

Чувам затръшването на вратата на кола.

Продължавам да избутвам Кам към задния вход, но тя забива пети в земята.

— По-добре ме дръж в течение — предупреждава. — Няма да дам да позволиш на някакъв перверзник шкембелия на средна възраст, който много се радва да приюти чифт секси тийнейджърски бедра в къщата си, да настоява за допълнителни услуги от новата си наемателка.

— Млъкни. — Но не мога да спра да се подхилвам.

Не, той не е шкембелия, на средна възраст или пък перверзник. Поне така мисля.

Тя се обръща, ръгва ме игриво в стомаха и казва с дълбок дрезгав глас:

— Хайде, скъпа. — Приближава се към мен и се опитва да увие съблазнително ръце около мен. — Време е да си заработиш наема, моето момиче.

— Млъкни! — викам тихо, смея се и се опитвам да я избутам от кухнята. — Боже, не ме излагай така. Изчезвай!

— Не се страхувай — продължава тя и се преструва на някакъв зловещ старец, докато лигави устни и се опитва да ме целуне. — Момиченцата се грижат за своите татенца.

След това се бута наужким в мен и се опитва да докара бирен корем с петдесет и пет сантиметровата си талия.

— Стига! — моля я, пламнала от срам.

Тя ме опипва нагоре-надолу по бедрата и се усмихва, докато се опитвам да я изтикам навън от кухнята.

Но внезапно спира, отпуска лице и погледът ѝ се фокусира върху нещо — или някого — зад мен.

Затварям очи за миг. Страхотно.

Обръщам се назад и виждам бащата на Коул, застанал на вратата между всекидневната и кухнята, втренчен в нас. Топлина пълзи нагоре по врата ми, когато го виждам отново.

Чувам как сестра ми си поема дъх и се отдалечавам от нея, прочиствайки гърло. Не мисля, че е чул нещо. Или поне се надявам да не е.

Очите му се стрелкат между двете ни и накрая се спират върху мен. Късата му коса е леко разбъркана, потта от работния ден все още мокри страните му, а по челюстта му е набола лека брада. Върху предмишниците му има черни следи, а сухожилията на загорелите му ръце се свиват, докато стиска колана си с инструменти и кутията за обяд.

Той си поема дълбок дъх, пристъпва напред и оставя нещата си върху централния плот.

— Преместихте ли всичко? — пита ме, докато прокарва ръка през косата си.

Кимвам.

— Аха — изтърсвам. — Искам да кажа, да.

Сърцето ми отново се вълнува, като че ли в гръдния ми кош се разливат океански вълни, и изобщо не мога да си спомня какво се очаква от мен. Затова кимвам отново и мигам на парцали, докато сестра ми не се появява в зрителното ми поле от едната страна и най-накрая не си спомням какво се случва.

— Пайк. Господин Лоусън — поправям се. — Извинете. Това е сестра ми Кам. — Посочвам към нея. — Тя тъкмо си тръгва.

Той я поглежда.

— Привет.

И след това за моя изненада погледът му се връща за миг обратно върху мен, преди да забележи пощата върху плота и да започне да я преглежда, като че ли ни няма.

Примигвам, леко объркана.

Кам е страшно парче. Може да е по-млада от него, но определено е жена и повечето мъже спират погледа си за по-дълго върху нея, върху дългите ѝ крака и наперените и скъпи хълмчета под потника ѝ. Той обаче не го прави.

— Аха, радвам се да се запознаем — отвръща тя. — Благодаря, че приютихте сестра ми.

Той ни поглежда за кратко и се усмихва леко, преди да вземе всички пликове и да ги натъпче в кутията за писма.

Кам тръгва да излиза от кухнята и аз я следвам в пералното помещение.

Когато се скрива от линията на погледа му, се обръща и изрича само с устни „О, боже“ с палав блясък в широко отворените си очи.

Стискам челюст и завъртам брадичка, за да я накарам да си върви. Сега ще виси тук през ден, за да флиртува с него.

Чувам как Пайк отваря една от фурните зад мен и се обръщам.

— Направих вечеря — казвам му. — За трима ни. Нали няма проблем?

Той затваря фурната, виждам леко облекчение на лицето му.

— Аха, страхотно. — Въздиша. — Благодаря ти. Умирам от глад.

— Само още петнайсет минути.

Той отваря хладилника и си взема „Корона“, отваря я с отварачката, закована под централния плот, и я издърпва оттам, а капачката пада в боклука.

— Значи имам достатъчно време да взема душ — отговаря и поглежда надолу към нас. — Извинете ме.

И излиза от кухнята с бутилка, висяща от ръката му, като се разминава с горния праг на вратата само на петнайсетина сантиметра. Замълчавам, отново осъзнала колко е висок. Къщата също е доста висока, но би било невъзможно да не го забележа, когато влезе в някоя стая.

— Сега разбирам — шепне Кам в ухото ми, за да ме провокира. — А пък аз се бях закахърила, че някакъв потен дебел дъртак ще ти пуска аванси.

— Млъкни. — Затварям очи с раздразнение.

Чувам задната врата да се отваря и веселия глас на сестра ми, която ме дразни:

— Грижи се за мъжете си.

Обръщам се да затръшна вратата в лицето ѝ, но тя изпищява и я затваря след себе си, преди да се опомня.

— О, обаче аз не обичам лук.

Застивам при думите на Пайк и се втренчвам в барбекю соса, излят върху моите лучени шедьоври. Направо са като за публикация в „Инстаграм“. Ако махна прекрасния златист лук, ще се превърнат в обикновен провал от „Пинтерест“.

— Защо не пробвате? — предлагам с плаха усмивка. — Ще ви хареса. Обещавам.

От опит знам, че мъжете биха изяли всичко, което се намира пред тях.

Той, изглежда, го обмисля известно време, после затваря хладилника и среща погледа ми. Изражението му се смекчава.

— Добре.

Вероятно усеща, че ми го дължи, защото съм направила вечеря, така че го приемам. Слагам обратно питката отгоре и му подавам чинията, а той я занася до един от високите столове и отхапва, преди дори да седне. Поглеждам през рамо. Челюстта му спира да се движи, той примигва няколко пъти, а мускулите на бузите му се свиват. След това чувам стон.

Обръщам се обратно към печката, за да не забележи усмивката ми.

— Всъщност е хубав — казва ми. — Даже много.

Само кимвам в отговор, но усещам лека гордост.

— Когато ядеш евтина храна, докато растеш — му казвам, — намираш начини да я направиш малко по-вкусна.

В продължение на няколко секунди не казва нищо, но накрая отвръща:

— Аха.

Не съм сигурна дали това означава, че просто ме слуша внимателно, или че е съгласен с мен. Ако е научил фамилията ми, вероятно знае кой е баща ми. Всички в града познават Чип Хадли, така че може би е разбрал как съм живяла.

Обаче аз не знам много за семейството на Коул, нито дали винаги са живели тук. Пайк Лоусън не е заможен, но определено не е беден, поне ако съдя по къщата му.

— Много е хубав. Наистина — казва отново.

— Благодаря. — Обръщам се и слагам чиния върху плота, перпендикулярно на мястото му, за Коул и една точно до нея за мен.

Замълчаваме и аз се чудя дали той също се чувства неловко. Говорихме си толкова непринудено онази вечер, когато не се познавахме, но сега е различно.

Чувам движение във всекидневната, поглеждам натам и виждам как Коул влиза в кухнята. Усмихвам се. Цялата му риза вече е омазана с грес, а под устната му също има ивица. Гаджето ми може да се държи зле колкото си иска, но също така и да демонстрира изобилие от момчешки чар.

Коул взема хамбургера си от чинията с една ръка и слага някаква стара ръждива автомобилна част под мишница, накланяйки брадичка към мен.

— Здрасти, скъпа. Сега работим по фолксвагена ти. Нямаш нищо против да ям навън, нали?

Зяпвам го.

Той сериозно ли? Местя поглед между него и баща му.

— Нямам — отговарям тихо, като се старая да кажа повече с очите си. Не искам да се храня сама с Пайк.

— Хайде де. — Коул накланя глава, опитва се да ме омае с игривото си изражение. — Не мога да зарежа другите отвън. Може да дойдеш да седнеш навън при нас.

Много благодаря. Обръщам се към хладилника и измъквам каната с лимонада. Би било грубо да изляза така. Баща му не ни е дойна крава. Би било добре да положа усилия да го опозная.

Но преди да успея да кажа на Коул да излиза, заговаря баща му:

— Защо не седнеш при нас за десет минути? Отдавна не съм те виждал.

Залива ме облекчение, благодарна съм за подкрепата. Най-накрая чувам как Коул издиша и краката на един от високите столове в центъра на стаята изскърцват върху плочките, когато сяда пред чинията си.

Уверявам се, че фурната е изключена, вземам чашата си и сядам след бащата на Коул, като оставям празно мястото между тях. Пресягам се през плота и си вземам чинията.

— Е, как е работата? — пита господин Лоусън и аз предполагам, че говори на Коул.

Дясната ръка на Коул намира бедрото ми, докато използва лявата, за да вдигне бургера от чинията до устата си, аз поглеждам към баща му и виждам как очите му са фиксирани върху ръката на Коул, която ме докосва. Челюстта му се стяга, когато поглежда отново нагоре.

— Работа като работа — свива рамене Коул. — Но пък сега е по-лесно, след като времето се стопли.

Коул работи в строителството на пътища, откакто започнахме да живеем заедно преди около девет месеца. Откакто го познавам, е сменил много работи, но се задържа на тази.

— Мислиш ли си още за колеж? — опипва почвата баща му.

Но Коул само се засмива.

— Завърших училище с голям зор. Знаеш го.

Вдигам лимонадата към устните си и отпивам. Стомахът ми се е свил и в момента не ми се яде. Бащата на Коул дъвче, оставя бургера си в чинията и надига бутилката.

— Времето тече доста по-бързо, отколкото си мислиш — отговаря тихо, като че ли на себе си. — Едва не се записах във флота, когато разбрах… — Но се запъва и завършва: — Когато бях на осемнайсет.

Обаче мисля, че знам какво иска да каже. Когато разбрах, че ще ставам баща. Пайк Лоусън не изглежда достатъчно възрастен, за да има пораснал син, така че трябва да е бил много млад, когато се е родил Коул. На не повече от осемнайсет или деветнайсет. Което го прави на трийсет и осем? Плюс-минус няколко месеца?

— Просто не можех да си представя как ще се разделя със седем години от живота си — продължава той. — Но седемте години минаха доста бързо. Осигуряването на добро бъдеще иска полагане на усилия и отдаденост, Коул, но си струва.

— Струваше ли си за теб? — отвръща синът му и отхапва от бургера си, а ръката му леко стиска вътрешната страна на бедрото ми. Едва доловим жест, който обожавам въпреки покачващото се напрежение в стаята. Това е неговият начин да ми покаже, че е ядосан, но не на мен, и че не му е приятно, че вероятно се чувствам неудобно.

Бащата на Коул отпива от бутилката си и спокойно я оставя на плота, а тонът му става по-строг.

— Е, имах пари да ти платя гаранцията — отбелязва. — Последния път. И онзи преди него.

Хватката на Коул се затяга около бедрото ми и вратът ми внезапно се сгорещява. Приисква ми се да имах ластик за коса. В ума ми се въртят хиляди въпроси. Защо двамата не се разбират? Какво се е случило? Бащата на Коул ми се вижда нормален, доколкото съм го опознала, но Коул е издигнал стена помежду им, а баща му, изглежда, има точно толкова къс фитил, колкото и синът му.

С чийзбургер в ръка Коул изтиква чинията далеч от себе си, избутва стола си назад и се изправя.

— Ела при нас, ако искаш, скъпа. И остави съдовете. Аз ще ги измия след малко.

Отварям уста да отвърна, но се спирам и стискам зъби. Е, явно престоят ни тук ще е забавен.

Коул се обръща и излиза от стаята и след няколко мига чувам как входната врата се затръшва. Отвън се носят приглушени гласове, а някъде по улицата се чува клаксон, но в кухнята изведнъж е станало толкова тихо, че спирам да дишам. Надявам се Пайк Лоусън да забрави за присъствието ми.

Как, по дяволите, се очаква да живея тук? Не мога да вземам страна, ако ще се карат така.

Но Пайк проговаря, вече с по-мек тон:

— Няма проблем — казва, и аз виждам с крайчеца на окото си как обръща глава към мен. — Можеш да се присъединиш към него, ако искаш.

Обръщам глава, срещам погледа му, поглеждам го с лека усмивка и свивам рамене.

— Навън е горещо — казвам му.

Вече горя от напрежението тук.

Освен това приятелите на Коул не са мои приятели и отвън няма да ми е по-приятно.

— Съжалявам за това — казва събеседникът ми и отново се захваща с бургера си. — Няма да се случва често. Коул е добър в отбягването ми.

Кимвам, не знам какво да кажа. Усещам, че така или иначе няма да се задържа дълго тук. Вече се чувствам, все едно ходя по въже.

Насилвам се да ям, защото остатъците от бургерите няма да са особено вкусни утре. Отвън се носи музика, някъде в далечината се пробужда ръмженето на косачка, ароматът на трева ме удря в гърлото, довят през отворените прозорци, а обикновените бежови завеси в къщата на Пайк се веят от нахлуващия отвън вятър. По ръцете ми полазват тръпки.

Лято е.

Звъни телефон и аз виждам как Пайк се протяга за мобилния си, оставен на плота.

— Здрасти — казва.

От другата страна на линията замърморва мъжки глас, но не мога да чуя думите му.

Пайк се изправя и занася чинията си до мивката с една ръка, докато държи телефона с другата, а аз си открадвам няколко погледа, докато е разсеян. Сещам се отново за задяванията на Кам за него, но тя не е права.

Пайк е истинска мистерия.

Видях снимки на Коул във всекидневната — бебешки и детски — но с изключение на това в къщата няма много неща, които да напомнят за баща му. Знам, че не е женен, но на масичката за кафе няма книги, които да разкриват интересите му, нито пък сувенири от ваканции, домашни любимци, изкуство, дрънкулки, списания или принадлежности, които да показват хобитата му, като например спорт, игри или музика… Домът е красив, но прилича на изложбена къща, където не живее истинско семейство.

— Не, имам нужда от още един багер и поне още сто торби цимент — казва Пайк на събеседника си, пъха телефона между рамото и ухото си и дърпа ръкавите си още по-нагоре, докато пуска водата.

Усмихвам се на себе си. Той мие съдовете. Без да го карат? Изпускам въздишка и се надигам от мястото си. Предполагам, че е защото живее сам. Кой друг би могъл да му ги измие?

Той се засмива на нещо, което събеседникът му казва, и поклаща глава, докато аз изхвърлям остатъците от чинията си в боклука.

— Кажи на онзи идиот, че знам, че не е болен — продължава да говори в слушалката, — и че ако не слезе от нея, която и да е тя, до сутринта, ще отида и сам ще го сваля. Искам да изпреварим разписанието.

Приближавам се до него и тихо оставям съдовете си на плота, преди да прибера лимонадата и сосовете обратно в хладилника.

— Аха, аха… — чувам го да казва, докато изплаква чиниите и ги подрежда в миялната. — Добре, ще се видим сутринта.

Пайк затваря и оставя телефона на плота, и аз му хвърлям още един бърз поглед.

— Работа? — питам го.

Той кимва, налива вода в една от чашите и я изплаква.

— Винаги. В момента строим офис сграда на магистрала двайсет и две, малко преди парка. — Поглежда ме. — Без значение колко планираш работата и бюджета, винаги има изненади, които те изкарват извън разписание, нали знаеш?

Магистрала двайсет и две. Същата, по която ходя на занятия в „Дорал“. Сигурно съм минавала покрай работното му място много пъти.

— Никога нищо не върви по план — отбелязвам замислено. — Дори на моята възраст вече го знам.

Той се разсмива, а ъгълчетата на устата му се извиват нагоре и той поглежда ухилен към мен.

— Точно.

Внезапно се замайвам, удря ме усещането за дежавю. За миг виждам отново мъжа от киното.

Примигвам и се опитвам да извърна поглед. Лешниковите му очи изглеждат по-зелени на светлината, идваща отгоре, косата му е изсъхнала след душа и внезапно вече прилича повече на по-голям брат на Коул, отколкото на баща му. Откъсвам очи от усмивката му и зървам за момент сухожилията на ръцете му, които се свиват, докато мие съдовете.

Вземам телефона си от плота и тръгвам да излизам, но изведнъж си припомням нещо.

— Ще ми дадете ли телефонния си номер? — Завъртам се назад, за да попитам. — В случай че възникне проблем в къщата, изгубя си ключа или нещо такова?

Той ме поглежда през рамо, с ръце все още във водата.

— А, да. — Затваря крана и взема хавлия, за да се подсуши. — Добра идея. Ето.

Хваща телефона си, отключва екрана и ми го подава.

— Тогава въведи и твоя.

Давам му телефона си и вземам неговия, записвам първото си име и номера си. Радвам се, че се сетих за това. Всичко може да се случи в къщата. Мазето може да се наводни, да доставят пратка, която не е за мен, да не успея да сготвя в някоя от вечерите, които се падат на мен и Коул, и да трябва да го предупредя… Това вече не е моят дом, където мога да вземам всички решения сама.

Връщам му телефона, той ми подава моя, но от него започва да свири музика и той поглежда пак към екрана му. Сигурно музикалното ми приложение е било включено и той е натиснал нещо, без да иска.

Мамка му.

Тръгва Бащинска фигура на Джордж Майкъл и той вдига вежди, когато започва неприличният припев.

Устата ми пресъхва, щом чувам текста.

Грабвам телефона от ръката му и го изключвам.

Той се засмива.

Страхотно.

След това се изправя и прочиства гърло:

— Осемдесетарска музика, а?

Прокарвам пръсти през косата си и пъхам телефона в задния си джоб.

— Аха, не се шегувах.

След миг поглеждам обратно нагоре и го виждам да се взира в мен с лека усмивка в очите.

Погледът му се отклонява встрани и той се навежда, за да вдигне едно от списанията ми „Къща и градина“, което е изпаднало от чантата ми върху кухненската маса, без да разбера.

— И ми викай Пайк — казва и ми подава списанието. — Не господин Лоусън, става ли?

Толкова е близо до мен, че стомахът ми се свива, не мога да погледна към него.

Вземам списанието и кимвам, неспособна да срещна погледа му.

Той се връща към миенето на съдовете, а аз се обръщам да си вървя, но спирам и го поглеждам.

— Не е нужно да го правиш, нали знаеш? — казвам му, като имам предвид съдовете. — Коул каза, че ще ги измие.

Виждам как тялото му се разтриса от смях, след което той се навежда да остави няколко прибора в миялната, преди да погледне отново към мен.

— И аз съм бил на деветнайсет някога — отвръща. — „След малко“ означава някога, но не е нужно да е тази вечер.

Изсумтявам, а раменете ми леко се отпускат. Така е.

Не знам колко пъти съм се събуждала с мивка, пълна със съдове. Разбира се, не съм доволна, че бащата на Коул върши неговите задължения, но го отхвърлям, защото не е мой проблем.

Стига да не ми се налага да ги мия аз.

— Благодаря — казвам и отивам до хладилника, за да си взема шише вода.

Но след това ми хрумва нова мисъл.

— Имаш ли други деца? — питам. Предполагам, че ще е добре да знам дали се очаква още хора да влизат и излизат от къщата.

Когато поглеждам към него обаче, челюстта му е стисната, а челото му е намръщено, което го кара да изглежда твърде сериозен.

— Смятам, че Коул щеше да ти каже, ако имаше братя и сестри, не мислиш ли?

Гръбнакът ми се изправя против волята ми. Тонът му е укорителен. Разбира се, че Коул би ми казал, ако имаше братя и сестри. Познавам го отдавна.

— Разбира се — отговарям бързо и клатя глава, като че ли съм била в мъгла и затова съм задала такъв глупав въпрос.

— Освен това никога не съм се женил — добавя, а адамовата му ябълка се тресе нагоре-надолу. — Да имам много деца от много жени, не е грешка, която бих искал да допускам.

Оставам неподвижна, загледана в него, и се чувствам зле. Коул е бил напълно непланиран и поне малко нежелан от родителите си тийнейджъри. Част от загадката за лошите им взаимоотношения започва да се изяснява.

Но оценявам и прагматизма му. Не е отнело твърде много време на младия Пайк Лоусън да осъзнае, че правенето на деца на случайни жени не е неговото нещо. Не бих искала да изпитам такива последици дори един-единствен път.

Той, изглежда, разбира какво е казал и как е прозвучало, защото застива и поглежда към мен, присвивайки очи извинително.

— Нямах предвид… това. Аз…

— Знам какво имаше предвид. Няма проблем.

Посочвам с палец назад и се оттеглям.

— Отивам да уча. Трябва да изкарам няколко кредита това лято, така че… лека нощ.

Той се обръща назад, зарежда миялната с препарат и я пуска.

— Благодаря ти още веднъж, че ни позволяваш да живеем мри теб — казвам.

Той ме поглежда.

— Благодаря ти за вечерята.

Но преди да изляза, пристъпвам към масата, където съм оставила да гори ароматна свещ. Трябваше да го попитам за това. Може да не обича изкуствени миризми в къщата си.

Навеждам се над масата, затварям очи, поемам си дъх и си пожелавам обичайното „Нека утре е по-добър ден от днес“. И я духвам, като почти веднага усещам острата миризма на дима от угасения фитил, изпълнила въздуха.

Винаги едно и също желание. С всяка свещ. Всеки път. Искам живот, от който никога да не ми се ще да си вземам почивка. Това е целта ми.

С изключение на клечката, която духнах в киното. Тогава си пожелах нещо различно.

Когато отварям очи, виждам, че Пайк ме наблюдава. После бързо се изправя и отмества поглед.

И когато напускам кухнята и се отправям към стълбите във всекидневната, оставям списанието си на масичката до дивана.

Сега вече някой живее тук.